Ларш Кеплер
Пясъчния човек (35)

34

Успокоителното навлиза в кръвта на Микаел и поражда нов порой от сълзи. Постепенно тялото му се отпуска, риданията заглъхват, скоро спират напълно и той потъва в прегръдките на съня.

Юна Лина изпитва странна празнота в душата си, когато напуска стаята на пациента. В коридора спира, поема си дълбоко дъх, вади телефона си и набира един номер. Обажда се на приятеля си професор Нилс Олен, по прякор „Иглата“, който някога беше извършил аутопсиите на телата, открити в гората Лил-Ян.

— Нилс Олен — се чува скоро от другата страна на линията.

— Пред компютъра ли се намираш? — пита без любезности инспекторът.

— Юна Лина, приятно ми е да те чуя! — изрича Иглата с носовия си глас. — Просто си седях пред монитора със затворени очи, наслаждавайки се на топлината му. Представях си, че съм си купил солариум за лице.

— Скъпичка фантазия — промърморва Юна.

— Е, нали знаеш, капка по капка…

— Би ли искал да прегледаш няколко стари досиета? — прекъсва го безцеремонно Юна.

— За това говори с Фрипе. Той ще ти помогне.

— Не и той.

— Но той знае точно толкова, колкото и…

— Става въпрос за Юрек Валтер! — пак го прекъсва Юна.

Следва продължително мълчание. А после Иглата прошепва:

— Казах ти, че не искам никога повече да говоря за това!

— Една от жертвите му се върна!

— Хайде бе!

— Да. Микаел Колер-Фрост. Има легионерска болест, но като че ли ще успее да прескочи трапа.

— Кои досиета по-точно те интересуват? — пита напрегнато Иглата.

— Онзи мъж във варела имаше легионерска болест — пояснява Юна. — Но дали и момчето, което открихме заедно с него, е имало същото заболяване?

— Защо толкова те интересува?

— Ако има някаква връзка, бихме могли да съставим списък на местата с тази бактерия. Оттам нататък…

Този път е ред на Иглата да го прекъсне.

— Наясно ли си, че тези места са милиони? — пита.

— Колкото — толкова.

— Юна, добре е още отсега да си дадеш сметка, че дори и в някой от старите доклади да се споменава за бактерията „Легионела“, това не означава, че Микаел е една от жертвите на Юрек Валтер!

— Значи си открил такава бактерия, така ли? — застава нащрек инспекторът.

— Да, открих антитела срещу тази бактерия в кръвта на момчето. Очевидно е страдал от Понтиак треска — по-леката форма на това заболяване — отговаря с въздишка Нилс Олен. — Знам колко много искаш да се окажеш прав, Юна, но нито едно от нещата, които каза, не е достатъчно, за да…

— Микаел Колер-Фрост казва, че е видял там Ребека — прекъсва го Юна.

— Ребека Мендел? — възкликва Иглата.

— Да. Били са държани в плен заедно — потвърждава инспекторът.

Настъпва ново продължително мълчание. А после:

— Значи… значи си бил прав за абсолютно всичко, Юна — промърморва Иглата. — Нямаш представа какво облекчение е за мен да чуя това! — Преглъща шумно и прошепва, че в крайна сметка са постъпили правилно.

— Така е — отвръща Юна.

Двамата с патолога Нилс Олен бяха уредили навремето фалшива катастрофа с кола за съпругата и дъщеричката на Юна Лина.

На мястото на Луми и Сума бяха кремирани и погребани други две мъртви тела. Иглата беше установил самоличността им с помощта на фалшиви стоматологични картони. Беше повярвал напълно на Юна, бе се доверил изцяло на преценката му, но решението и изпълнението на този план беше толкова разтърсващо, толкова повратно за живота на засегнатите от него хора, че оттогава насам добрият лекар не бе престанал и за момент да се притеснява дали са постъпили правилно.

Юна не смее да напусне болницата, докато не пристигат двама униформени полицаи, които поставя на пост пред стаята на Микаел. Докато върви към изхода, набира номера на Натан Полок и го уведомява, че трябва да пратят хора при бащата на момчето, които да го доведат.

— Абсолютно сигурен съм, че това е Микаел Колер-Фрост — казва в телефона. — Сигурен съм също така, че през всичките тези години той е бил пленник на Юрек Валтер!

После влиза в колата си и бавно подкарва през паркинга на болницата, изчаквайки чистачките да се справят със снега от предното стъкло.

Когато изчезна, Микаел Колер-Фрост бе на десет години. Беше станал отново свободен човек на двайсет и три.

Понякога пленниците наистина успяват да избягат. Например Елизабет Фрицъл от Австрия, която беше избягала след двайсет и четири години сексуално робство в избата на баща си. Или Наташа Кампуш, която се беше измъкнала от своя похитител след осем години.

Юна се надява, че подобно на Елизабет Фрицъл и Наташа Кампуш, Микаел е успял да зърне човека, който го е държал в плен. Ето че най-сетне може би ще могат да сложат точка на целия този ужас. Само след няколко дена, когато състоянието му се стабилизира, Микаел би трябвало да може да им покаже пътя към мястото, където е бил затворен толкова дълго време.

Гумите на колата изсвистяват, когато Юна я прекарва през насъбралия се хребет от сняг в средата на пътя, за да изпревари един автобус. Минава край Кралския дворец и градът за пореден път се разкрива пред него като на длан, с обилния сняг, който се сипе между мрачното небе и бурните черни води под моста.

Съучастникът би трябвало да е наясно, че Микаел е избягал и може да го идентифицира. Най-вероятно се е постарал да прикрие следите си и да се премести в ново скривалище. Но ако Микаел е в състояние да ги отведе до мястото, където е бил държан в плен до този момент, от Криминалната лаборатория може би ще успеят да открият някаква улика и така преследването ще бъде възобновено.

Предстои още много работа, но сърцето на Юна вече претупва в очакване на лова.

Тази мисъл е толкова замайваща, че той е принуден да свие встрани от моста Васа и да спре колата. Шофьорът зад него надува ядосано клаксона си. Юна излиза от колата, качва се на тротоара и вдишва дълбоко студения зимен въздух.

Внезапен пристъп на мигрена разлюлява тялото му и той се хваща за перилата. Затваря за миг очи, изчаква и когато болката отминава, пак ги отваря.

И макар да е твърде рано за подобна мисъл, той отлично си дава сметка какво означава всичко това. Осъзнаването на евентуалните последици сякаш го приковава на място. Ако успее да залови съучастника на Юрек Валтер, ще елиминира веднъж завинаги заплахата за живота на Сума и Луми.