Ларш Кеплер
Пясъчния човек (118)

117

Юна се връща в колата си и потегля за Стокхолм. Междувременно се обажда на Аня и изисква от нея да направи проверка на юридическа фирма „Розенхане“.

— Имаш ли изобщо представа колко е часът?

— Часът ли? — повтаря Юна. И се сеща, че са изминали едва няколко часа, откакто Мари Франсен беше застреляна от едно дете. — Извинявай! Да го оставим за утре.

И едва тогава разбира, че Аня му е затворила телефона. Но след две минути звъни и съобщава:

— Няма нищо с името „Розенхане“. Нито юридическа фирма, нито адвокат, нищо!

— Имало някакъв адрес с пощенска кутия — не се предава Юна.

— Да, в Тенста. Видях — отвръща тя. — Анулирана е, а адвокатът, който я е ползвал, не съществува.

— Ясно.

— Впрочем Розенхане е името на вече изчезнал аристократичен род — допълва тя.

— Извинявай, че ти се обадих толкова късно.

— Можеш да ми се обаждаш по всяко време.

Значи адресът е следа, която не води доникъде. Никаква пощенска кутия, никаква юридическа фирма, никакво име.

В този момент се сеща, че Андерш Рьон бе определил Юрек Валтер като страдащ от дислексия. Странна работа. А самият Юна е виждал достатъчно неща, написани от Юрек.

Онова, което Андерш е изтълкувал като дислексия, би могло да е последица от дългогодишното приемане на лекарствата за шизофрения и психоза. Но много по-вероятно е да е шифър, чрез който Юрек общува със съучастника си.

Мислите на Юна се връщат към Мари. И към едно дете, очакващо майка си, която никога повече няма да се завърне у дома. Тя не трябваше да се втурва така безразсъдно напред, но Юна си дава сметка, че и той би допуснал същата грешка, ако оперативното му обучение в Специалните части не се бе превърнало в негова втора природа. И щеше да бъде убит така, както беше убит собственият му баща.

Сигурно вече са съобщили тъжната вест на дъщерята на Мари. И за нея светът никога повече няма да бъде същият. Юна го знае, защото, когато беше на единайсет години, баща му — също полицай — беше убит с ловна пушка. Беше извикан в апартамент за случай на домашно насилие. Юна не би могъл да забрави как един ден, докато си седеше в класната стая, се появи директорът и го изведе от час. И оттогава насам светът никога повече не беше същият.