Ларш Кеплер
Пясъчния човек (170)

169

Утрото още не е настъпило, когато Сага пристига пред имението. Свети само един прозорец на приземния етаж.

Тя тръгва по алеята и потреперва от студ. Снегът е гладък и девствен, над полята се стеле мрак. В нощното небе не се виждат никакви звезди. Единственият звук идва откъм бързеите на близката река.

Когато приближава към къщата, забелязва мъж, седнал на кухненската маса с гръб към прозореца. До него се вижда книга и голяма порцеланова чаша, от която той бавно отпива, и я връща на мястото й.

Сага продължава към голямото стълбище на главния вход и натиска звънеца. Отваря й мъжът, когото беше видяла в кухнята.

Това е Рейдар Фрост. Облечен е в долнище на пижама на ивици и бяла тениска. Наболата бяла брада издава, че не се е бръснал от няколко дена.

— Здравейте! — казва тя. — Казвам се Сага Бауер и работя за Службата за сигурност.

— Заповядайте! — кани я той.

Тя прекрачва в слабо осветеното фоайе с широката стълба, а Рейдар отстъпва уплашено назад.

— Не! Не и Фелисия! Не…

— Намерихме я! — вдига успокоително ръка Сага. — Жива е и ще се оправи.

— Аз… аз трябва да…

— В момента е много болна. Легионерска болест — продължава Сага. — Но ще се възстанови.

— Ще се възстанови значи — повтаря Рейдар. — Трябва да отида! Трябва да я видя!

— В седем часа ще я преместят от реанимацията в Отделението по инфекциозни болести.

Той я поглежда със сълзи в очите и прошепва:

— В такъв случай ще имам време да се облека и да събудя Микаел.

Сага тръгва след него към кухнята. Лампата на тавана хвърля меки отблясъци върху масата.

Радиото е включено и от него се носи тиха мелодия на пиано.

— Опитвахме се да се свържем с вас — казва тя. — Но телефонът ви…

— Грешката е моя — отвръща Рейдар, като трие сълзите от бузите си. — Вечер започнах да изключвам телефона. Звънят какви ли не откачалници… уж със сведения… хора, които…

— Разбирам — прекъсва го деликатно Сага.

— Значи Фелисия е жива — изрича предпазливо Рейдар.

— Да — кимва гостенката му.

Лицето му отново се сгърчва и той я поглежда със зачервени от плач очи. Като че ли пак се кани да я попита, но накрая само поклаща глава и си поема дълбоко дъх. Вдига голяма кана с кафе от черната печка и налива чаша за Сага.

— Малко топло мляко към кафето? — пита.

— Не, благодаря! — кимва тя и поема подадената й чаша.

— Трябва да събудя Микаел и да му кажа.

И той тръгва към фоайето, но внезапно спира, обръща се към нея и пита:

— Трябва да знам! Хванахте ли го? Пясъчния човек! Онзи, когото Микаел нарича…

— И той, и Юрек Валтер са мъртви — отговаря Сага. — Били са братя близнаци.

— Братя близнаци ли?

— Да. Работили са заедно и…

Лампата внезапно угасва, радиото спира. В кухнята става тъмно като в рог и много тихо.

— Късо съединение — промърморва Рейдар, докато пробва ключа за лампата. — Нищо. В шкафа имам свещи.

— Фелисия е била затворена в стар противоядрен бункер — обяснява му Сага.

Когато очите им свикват с тъмнината, блясъкът на снега отвън сякаш изведнъж изпълва кухнята и Сага вижда как Рейдар си проправя с опипване път към голям шкаф.

— Къде е бил този бункер? — пита писателят.

Чува се трополене, когато той отваря едно чекмедже и започва да рови в него.

— В стара кариера край Ротебро — отговаря Сага.

А после го вижда как спира замислено и прави крачка назад.

— Но това е моето родно място! — възкликва. — И там наистина имаше едни близнаци! Играехме заедно, когато бяхме малки. Възможно ли е… възможно ли е да са били Юрек Валтер и брат му? Не помня имената им. Но защо, защо някой…

— Не съм сигурна, че изобщо ще открием отговорите — отбелязва тя.

Рейдар намира кибрит и пали свещта, която е извадил от чекмеджето. После казва:

— Когато бях малък, живеехме доста близо до кариерата. Близнаците бяха с около година по-големи от мен. Един ден, докато си ловях риба в рекичката, вливаща се в близкото езеро, ги видях да седят в тревата точно зад мен. Така се запознахме.

Вади празна бутилка от вино изпод мивката, пъхва свещта в гърлото й и я поставя на масата.

— Бяха малко странни. Но започнахме да играем и веднъж ме поканиха в къщата си. Помня, че беше пролет и ме почерпиха с ябълка.

Прозорците, през които се вижда снегът навън, изведнъж притъмняват от светлината на свещта.

— Водеха ме в каменоломната — продължава Рейдар. — Влизането беше забранено, разбира се, но те бяха открили дупка в оградата и след като ми я показаха, започнахме всяка вечер да се срещаме там и да играем. Беше много интересно. Тичахме нагоре по купчините чакъл, после се спускахме по пясъка…

И внезапно млъква.

— Какво искахте да кажете? — подканя го Сага.

— Не бях мислил за това много отдавна. Но сега се сещам, че една вечер ги чух да си шепнат нещо един на друг, а после просто изчезнаха. Отидох да се пързалям сам с намерението после да ида да ги потърся, когато внезапно изскочи началникът на смените. Сграбчи ме и започна да крещи… нали се сещате? Че ще каже на родителите ми и други такива неща. И аз се уплаших. Казах му, че не знам за забраната за влизане в кариерата и че тук са ме довели да играем едни момчета. Той ме попита кои са тези момчета и аз му посочих тяхната къща.

Рейдар вади втора свещ от чекмеджето и я пали от първата. Светлината от пламъка отскача от стените и тавана. Кухнята се изпълва с аромат на восък.

— От онзи момент нататък никога повече не видях близнаците — завършва той и хванал свещта в ръка, излиза от кухнята, за да събуди Микаел.