Джонатан Мур
Частен детектив (38)

38.

Не бях приключил за деня. Оставаше ми да откарам намусения и мълчалив Джим Гарднър до дома му. Оставих го да седи отпред, до шофьорското място на микробуса на „A-Стар Аплайънс“, което за него беше много по-удобно, отколкото на идване.

Оставих го при повредения му портал.

— Пистолетът ми? — попита той.

Доколкото знаех, пистолетът му лежеше до металната врата на бебешката стая в изгорената пещера на Ларсен.

— Ако полицията някога те попита за него, кажи, че са ти го откраднали.

— А документите ми?

— Ще ти ги върна. Заедно с поршето.

— Ще си запазиш ли копия?

— Как мислиш?

Той се позамисли и кимна.

— Какво става с нас? — попита.

— Какво има да се пита? — отвърнах аз. — Ще продължавам да приемам задачи, стига да ги имаш. От утре графикът ми е чист.

Той затвори вратата и аз потеглих. Нагоре по „Скайлайн“ и обратно към града. Нямах ключове за апартамента, но ми бяха останали достатъчно от парите на Джулиет да платя на ключар. Останаха ми дори за една бутилка „Цингтао“ от ресторанта под мен, която взех със себе си под душа.

Една седмица по-късно почти бях успял да приведа живота си в ред. Имах ключове за дома и за офиса си. Имах нов портфейл с нови банкови карти в него. Фирма за пътна помощ докара Халата от горския път в Мендосино и след като изрових резервния ключ от едно кухненско чекмедже, вече имах дори кола. Намерих поставените от Ларсен камери и ги изхвърлих на улицата, за да имам и личен живот.

Нямах обаче какво да правя.

Почистих офиса си, оправих папките и мебелите. Купих нов компютър, нов сейф и нов пистолет. И после седнах там, зад прекалено голямото бюро с празната приемна отпред. Отидох до прозореца и дръпнах щорите да проверя отсрещната страна на улицата. Направих го три пъти, преди да призная, че се оглеждам за нещо конкретно.

Надявах се да видя черно бентли. Кола, която е толкова тъмна, че се слива с нощта. Исках тя да бъде тук, но нея я нямаше. Не тази нощ, не следващата или по-следващата. Не се бях чувал с Мадлин и инспектор Чанг. Илайджа се беше върнал на работа на Брайънт стрийт 850. Оливия ми беше изпратила чек, но нищо повече. Може би нямаше значение. Да поговоря с някого от тях щеше да притъпи самотата ми, но не и да я премахне.

На четвъртата вечер не издържах.

Отбий се някой път — беше казала тя. — По всяко време.

Луната беше изгряла, а аз още държах одеяло в багажника.

В два след полунощ колата на Негова Чест още беше на ВИП мястото пред съда. Което означаваше, че тя си е у дома, будна. И чака да чуе как ключът се завърта в ключалката, за да се престори на заспала.

Разбира се, знаех адреса. Навремето бях живял там. Докато карах нагоре, усещах някаква лекота в стомаха си. Фина равновесна точка между възбуда и страх. Спомнях си как мирише, допира на тялото й до моето. Как бяха нещата в началото, преди всичко да се разпадне. Ръцете ми бяха потни на волана.

Спрях от другата страна на улицата срещу къщата й. Бях свалил прозорците и чувах вятъра в клоните на евкалиптите. И когато тя отвори предната врата, си помислих, че го прави, защото ме е видяла. Парфюмът й беше като река във въздуха. Може би беше просто въображението ми, спомен, събуден от профила й в отворената врата, но беше достатъчно реален, за да изпълни колата и да ме остави без дъх.

Гледах я как върви по пътеката и минава през портала. Някаква кола спря точно когато тя стигна тротоара. Един мъж слезе и отиде при нея. Двамата се прегърнаха и после тя обърна лице към него. Последвалата целувка беше дълга и бавна. Той й отвори вратата и тя се качи. Изключих фаровете и опрях чело на волана. Не исках да ме виждат, докато минават покрай мен. Не исках никой да ме вижда.

Изчаках колата да изчезне от поглед и продължих да чакам много след това.

Може би Ларсен в крайна сметка беше прав. Може би нямаше смисъл да се вкопчваш в неща от миналото. Те могат единствено да те наранят.