Джонатан Мур
Частен детектив (31)

31.

— Как я карате? — попита Илайджа.

Той седеше в кухнята на Джим и държеше телефона на иконома в изпънатата си ръка. Беше си сипал чаша вино от хладилника на Джим. До нея имаше чиния ордьоври. Явно бяха оставени от готвача, за да има какво да предложи Джим на червенокоската. С малък нож Илайджа си отряза резенче гъши дроб. Точно това исках да видя. Постъпката му означаваше, че е намерил онова, което ми трябва.

— Бива — казах аз. Държах телефона така, че Джим и Оливия да виждат екрана. — Просто трима души, седнали около камината в оръжейна и разговарящи за убийство. Липсва ни единствено икономът.

— Още ли не се е върнал?

— Може да е запрашил нанякъде с младата дама — предположих аз.

— Искате ли да видите какво намерих?

— Давай.

Илайджа обърна телефона така, че камерата да гледа пред него. Тръгна, като прекоси кухнята, спусна се по широките стъпала до салона, мина покрай бара и отиде до стария асансьор, който архитектът на Джим беше успял да спаси от един банкрутирал хотел в Канзас Сити. Влезе вътре, дръпна решетката и натисна единственото копче. Загледахме го как се издига над салона, минава през втория етаж и стига до стъклената стая на третия. Той излезе от кабината и завъртя телефона, за да ни даде пълна картина от помещението. В него имаше дървени шкафове около бюро в средата. Чекмеджетата бяха отворени и празни. Купчини листове бяха подредени спретнато на килима и по писалището.

— Колко клиенти намери? — попитах аз.

— Седемдесет и двама.

— Толкова много ли? С цялата информация — банкови сметки, социални осигуровки и така нататък?

— А също разпечатани имейли — каза Илайджа. — И касети. Твоето момче е от старата школа. Записва телефонните си разговори на лента.

Ръката на Илайджа се появи на екрана и взе малък плик от върха на една купчинка. Отвори го и извади миниатюрна касета.

— Много такива ли намери?

— Трийсет-четиридесет. Кой прави такива неща?

Погледнах Джим и свих рамене. Знаех за касетите и навика му да записва. Правеше го, в случай че му се наложи да изнудва собствените си клиенти. Ако им хрумнеше да си спестят разходите за адвокат, Джим вадеше записите. Никога не му е минавало през ума, че могат да попаднат накуп в ръцете на ФБР, независимо дали клиентите му са си платили, или не.

— Представяш ли си какво ще стане, ако приятелят ми събере всичко това в кашон и го остави на прага на агент Уайт? — попитах аз. — Имаш много клиенти. Лорка не е единственият, който може да накара човек да изчезне безследно.

— И теб те има на някои от касетите.

— А ти си на всички — отвърнах аз. — Така че клиентите ти няма да се чудят откъде са дошли те.

Наблюдавах го, докато осмисля думите ми.

— Трябва ми само име, Джим. Не е нужно да научава откъде съм го узнал.

Той премести поглед от мен към Оливия и после към екрана на телефона. Илайджа отново даваше картина към стаята. В нея имаше десетки хиляди страници от документи. Банкови извлечения. Платежни нареждания. Фалшиви фактури. Швейцарски сметки и номера на сейфове в трезори на Каймановите острови. Цели империи можеха да рухнат за една нощ. Повечето от тях щяха да заведат дела, но някои можеха да помислят и за по-твърди мерки.

— Името — казах аз.

— Няма да ти говори нищо — каза Джим. — Той върши всичко през фиктивни компании и холдинги. Слага си ръкавици, преди да натисне копчето на асансьор. Истински призрак е.

— Е, кажи ми името на призрака.

— Стефан Ларсен.

— Колко струва?

— Много. Повече от всеки в тази стая.

— Как се е сдобил с богатството си?

— Не знам.

— Джим.

— Наистина не знам. Мисля, че в миналото се е занимавал с наука.

— През деветдесет и четвърта си му помогнал да наеме доктор Парк Квунг-хо от Южна Корея, нали?

За миг на лицето на Джим се изписа изненада — рядка гледка за него. Успя да я потисне, но недостатъчно бързо. Забелязах я, както и Оливия. Тя ме наблюдаваше толкова внимателно, колкото и него. Нямаше представа какво точно става.

— Да наеме… не.

— Какво тогава?

— Ларсен поиска да намеря Парк. След като го беше наел.

— Поискал е да го намериш, след като е изчезнал за втори път. През деветдесет и шеста. Това ли искаш да кажеш?

— Да.

— За какво говорите? — попита Оливия. — Кой е този Парк?

Вдигнах ръка към нея да изчака. Исках Джим да говори, докато е в настроение за това. Ако му се удадеше възможност да замълчи, щеше да измисли някаква стратегия да избегне пораженията, които заплашвах да му нанеса.

— И ти го свърза с детектив, нали? — попитах аз. — По същия начин, по който свърза Оливия с мен?

— В известен смисъл.

— В какъв смисъл?

— Ларсен искаше да намери Парк. Но също така искаше след откриването му да се случат някои неща. Затова му трябваше много конкретен вид човек. Свързах го с някого и мисля, че двамата се сработиха отлично. Доколкото чух, Ларсен го е направил свой редовен служител.

— Иначе казано, трябвал му е убиец. И ти си му помогнал да си намери.

— Ще трябва да питаш Ларсен какво му е трябвало.

— Или убиеца — казах аз. — Той със сигурност би трябвало да знае.

Джим поклати глава.

— Пропусна шанса си. Той е мъртъв.

— Кога и как?

— Ти знаеш по-добре от мен — отвърна Джим. — Защото сам го уби в Бостън.

Трябваше ми момент да смеля думите му.

— Когато ти показах снимката, ти каза „Браво на теб“. И после ми каза, че има и други. Помислих си, че говориш за федерални. А ти си имал предвид хората на Ларсен.

Той кимна едва забележимо.

— Колко?

— Не знам. Аз изпратих само онзи човек. Но той е осигурил други. След известно време всичките ми изглеждат еднакво.

— Какво е искал Ларсен от Клеър?

— Не знам.

— Знаеш ли какво е работил доктор Парк за него?

— Нямам представа, Кроу. Много добре ме познаваш.

— Така е — казах аз. — Клиентът ти дава куфарче на човек, който отлита до Насау и прехвърля пари на пилот, който пък поема натоварен с кокаин самолет от плантация край Рио Гранде. И ти нямаш представа с какво си изкарва хляба клиентът ти. Абсолютно никаква. Може да е собственик на магазин за куфари.

— Доколкото знам, Ларсен никога не е предавал куфарче на когото и да било.

— Тогава да говорим по същество — казах аз. — Къде мога да го намеря?

— Не знам.

— Къде му пращаш сметките си?

— На имейл адрес.

— Това не ме урежда, Джим. — Погледнах телефона. Видеовръзката още не беше прекъсната. — За колко време ще можеш да прибереш всичко и да го закараш до къщата на Уайт?

— Ти взе микробуса — каза Илайджа. — Но няма страшно. Твоето момче има порше в гаража. Мога да натоваря всичко на него и да дам на Уайт ключовете.

— Действай тогава.

— Дадено.

Джим гледаше екрана. Илайджа остави телефона така, че да можем да го виждаме как кляка и започва да събира купчините документи.

— Още имаш избор — казах аз. — Труден избор. Ще се обадиш ли на клиентите си, за да им кажеш какво се е случило? Или ще се скатаеш и ще чакаш да научат от федералните?

Джим се позамисли. Може би обмисляше шансовете си да се измъкне от положението с искане материалите да не бъдат допускани в съда. Във веригата улики имаше пропуски. Разговорите с клиентите бяха защитени. Нямаше начин властите да ги използват в съда. Валидни доводи, но Джим знаеше и обратната страна — независимо дали използват документите или не, властите ще знаят всичко. И клиентите на Джим също няма да забравят.

— Джим, чу ли ме? — попитах аз. Аудиовръзката по телефона беше заглъхнала за половин секунда. — Знаеш какво е това, нали? Батерията си отива. Когато си отиде напълно, няма да мога да го отзова. Дори да искам.

— Дадох ти името.

— Кажи ми къде е и документите ти ще бъдат на сигурно място.

— Не знам къде е в момента. Но знам нещо почти толкова добро — каза Джим.

Той наведе глава и смръщи вежди. По същия начин, по който го правеше в съда, когато искаше журито да се наведе към него, изпълнено с напрегнато очакване. Просто си беше такъв. Не можеше да се владее.

— Знам къде ще бъде утре вечер.

— Да бе.

— Покани ме на нещо в Бевърли Хилс.

— Какво нещо?

— Сбор, както го нарече — отвърна Джим и прочисти гърлото си. — Възможност. „Не само шансът на живота, а шансът на много животи“, ако искаш да чуеш точните му думи.

— Звучи ми като съмнителна реклама.

— Точно това си помислих и аз — каза Джим. — Затова казах, че може и да намина. И сигурно бих го направил, за да се запозная с приятелите му. Свежа кръв и тъй нататък.

— Кога и къде?

— Утре в девет. В къща нагоре сред хълмовете. Нямаше нужда да ми казва адреса — къщата на Мередит.

— Чия?

— На Мередит Майлс. Актрисата.

— Тя клиент ли ти е?

— Оливия ми я прати.

Погледнах към Оливия и тя кимна.

— Имаш ли адреса й?

— Естествено.

Приближих телефона до устата си и заговорих на Илайджа:

— Натовари поршето. Замини в която посока решиш. Ако можеш, смени колите и намери хотел някъде. Вземи документите и чакай да ти се обадя.

— Дадено.

Прекъснах връзката и се огледах. Щеше да е погрешно да кажа, че нещата в оръжейната са безценни. Тук имаше редици английски пушки. Чифтове пистолети за дуел в облицовани с кадифе кутии. Цената им можеше да бъде определена и договаряна. А от гледна точка на сигурността това беше проблем. Цялата къща беше примамка. Всичко в нея можеше да бъде откраднато и пласирано на черно. Разбира се, Оливия си даваше сметка що за мишена е. И бях готов да се обзаложа, че е взела мерки да се защити.

— Имате ли паник стая? — попитах аз.

— До спалнята ми.

— Можете ли да я заключвате отвън?

Тя кимна.

— С ключ.

— Ако пуснем Джим, той може да размисли. И да предупреди Ларсен — казах аз. — Ще се наложи да го задържите като гост за един-два дни.

Не ми хареса начинът, по който ме изгледа Джим, така че нахлузих отново калъфа за възглавница на главата му.