Джонатан Мур
Частен детектив (12)

12.

Нямах намерение да се връщам в къщата на Клеър. Бях почистил толкова добре, колкото можех, и си бях тръгнал с всичко, което бях донесъл със себе си. Бях взел последните й пет тетрадки и ключовете от ненадписания плик, който бях намерил в бюрото й.

Сега седях в бара на летището, загледан в недокоснатата си бира. Имах идея за ключовете. Оливия Грейвсенд беше казала, че фамилията й открай време уважава стойността на недвижимите имоти. Клеър несъмнено беше чувала това от съвсем малка. Така че имаше възможност след завръщането си в Калифорния от „Харвард“ да е решила, че трябва да има къде да се установи. Разполагала е с пари. И може би е искала свое собствено място. В края на краищата, човек никога не е истински сам в хотелска стая. Нещата ти никога не са на абсолютно сигурно място. Клеър е пътувала достатъчно много, за да знае това.

Чух повикване за полета ми. Изпих набързо бирата си и тръгнах към изхода.

 

 

Кацнах в Сан Франциско преди мръкване и взех такси до Юниън Скуеър. Не исках да се прибирам у дома. И ако Уайт беше сложил бръмбари в апартамента ми, сигурно беше направил същото и в офиса. Още не бях сложил алармена система на работното си място, така че нямаше начин да знам дали е бил там.

Обадих се на Джим от платен телефон в хотел и го открих на работното му място.

— Господин адвокат. Пихте ли кафе?

— Обикновено не пия след три следобед, защото после не мога да заспя.

— Тогава можеш да си вземеш без кофеин. Важно е.

— Добре.

 

 

Джим вече беше в автосервиза, когато пристигнах. На бюрото пред него имаше две картонени чашки кафе.

— Как мина с госпожа Грейвсенд? — попита той.

— Чудесно. Желязната кучка ти праща много поздрави.

— Значи е чувала прозвището?

— Пази си гърба — казах аз и той сви рамене. Не му пукаше особено, че може да си спечели враг в лицето на Оливия Грейвсенд, ако не се брояха доходите. — Но не затова съм тук.

— А заради Лорка ли?

— Там може да има проблем.

— Няма проблем. Прекратиха делото вчера. Какво друго да направят, след като Деканса си призна? Следващата седмица ще подадат иск срещу клиента ми за укрити данъци и това ще е всичко.

— Агент Уайт е бил в апартамента ми снощи и е сложил бръмбари.

— Уайт ли?

— Сигурен съм.

Показах му снимката от алармената ми инсталация.

— Няма лице. Не можеш да видиш нищо. Откъде си сигурен, че е Уайт?

— Имам предчувствие — казах аз. Протегнах ръка. — Дай ми го. Искам да ти покажа още нещо.

Той ми върна телефона и влязох в галерията с фотографии. Отворих снимката на мъжа, когото бях убил. Не я бях поглеждал, откакто я направих. Лицето му беше бяло като платно и причината за това беше очевидна. Вратът му беше целият в кръв, раната от ножа се виждаше заради начина, по който беше обърната главата му. Обърнах телефона така, че Джим да вижда екрана.

— Като представител на Лорка и приятели си виждал много снимки на мутри. Нали?

— Естествено.

— И сигурно си виждал фотоалбуми на федералните информатори. Хора по Програмата за защита на свидетели. Неща, които си събрал с помощта на източници като мен. И които си получил от клиенти.

Джим се съгласи с леко кимане.

— Кажи ми тогава това — казах аз и му подадох телефона. — Виждал ли си този тип?

Той погледна снимката. Видях как очите му се движат насам-натам, докато умът му работи. После чукна два пъти екрана, изключи телефона и ми го върна.

— Изтри ли я? — попитах аз.

— Не я искаш — отвърна той. — Повярвай ми. Но къде си се сдобил с нея?

— Няма значение. И имах въпрос, от който току-що се опита да се измъкнеш. Познаваш ли го, или не?

— Ти ли я направи?

— Познаваш го, нали?

— Не мога да ти кажа, без да наруша правото на неприкосновеност.

— Което означава да — казах аз. — Познаваш го.

— Мъртъв ли е? — попита Джим. Той махна капачката на чашата си и сръбна от кафето. — Най-добре ще е да е мъртъв.

— Кой е той?

Джим не отговори и аз повторих въпроса. Той сложи капачката обратно и стана. Столът му се плъзна назад на ръждивите колелца. Джим прокара длан по палтото си, за да махне дъждовните капки.

— Лий, съветът ми към теб е съвсем прост — каза той. — Ако наистина мислеше да се махнеш от града, идеята е добра. Иди да половиш риба в Ла Пас.

— Ами госпожа Грейвсенд?

— Забрави за нея — каза той. — Замини на юг. Още тази нощ.

— Майната й на твоята неприкосновеност — казах аз и също се изправих. Разхлабих вратовръзката и разкопчах ризата си, за да може да види синините по гърлото ми. — Зная какво искат да ми сторят и мога да се оправя с тях. Просто искам да знам кои са те.

— Значи е мъртъв? — попита Джим.

Кимнах.

Не исках да го казвам на глас дори тук, където двамата си говорехме за абсолютно всичко. Но онзи тип беше мъртъв. И в момента, ако носеше изобщо нещо по себе си, то беше етикет на палеца на крака.

— Браво на теб — рече Джим. — Но има и други. Така че замини на юг. И не ми се обаждай известно време.

Той излезе от офиса и прекоси гаража. Видях през покритото с паяжини стъкло как телефонът му светва, докато го вдига към ухото си. Обаждаше се на шофьора си да го чака отпред. Дадох му пет минути и също излязох. Улицата беше оживена, а не изгарях от желание да ме виждат. Извиках такси по телефона и му казах да ме откара в Китайския квартал. Не желаех да се прибирам у дома, но исках поне да погледна прозорците, докато минаваме покрай апартамента.

 

 

Накрая се озовах в евтин хотел в Норт Бийч. От Китайския квартал взех трамвай, после такси до Фишърманс Уорф и накрая се върнах пеша до хотела, където платих в брой за стаята. Леглото не беше по-голямо от нар, стените бяха тънки като хартия, а съседите ми германци се бяха отдали на страстна любов. Не ми пукаше. Измих зъбите си с четката от комплекта, който бях купил на идване, взех душ и изгасих лампата. Легнах на леглото и се загледах в светлината на уличните лампи по тавана. Заспах много преди съседите.

И се събудих много преди всички останали в хотела.

Първата ми работа беше да взема телефона и да прегледам „Глоуб“, а после и „Кроникъл“. Нямаше нищо за мъжа, когото бях убил, нито за Клеър. Имаше съвсем кратка статия за Лорка. Властите доброволно се отказвали от преследването на клиента на Джим и повдигнали едно-единствено обвинение: укриване на данъци. Не се казваше нищо за мен.

Слязох на рецепцията, платих за още една нощ и поисках паролата на безжичния рутер. После отидох до съседния магазин и си купих чорапи, бельо и няколко потника. Можех да изкарам още един ден с тези панталони и бостънската риза, но след това щеше да ми се наложи да се прибера у дома.

Преоблякох се и взех трамвая от Норт Бийч за Ноб Хил. Слязох при „Пауъл енд Маркет“, качих се на ескалатора и хванах първия скоростен влак до гарата в административния център. Ако Клеър беше купила жилище в Сан Франциско, нотариалният акт трябваше да е публичен документ, запазен на микрофилм и архивиран в регистъра на Градския съвет. Намирането му трябваше да стане само с въвеждането на името й в терминал, научаването на номера на микрофилма и поискването му. Стига да беше купила жилището на свое име. Ако го беше взела чрез холдингова компания, никога нямаше да го намеря, тъй като нямаше да знам какво име да търся. И всичко това, ако изобщо е купувала жилище, при това в Сан Франциско.

Но Клеър не беше Деканса или Лорка. Тя беше двайсетгодишно момиче. Макар да е станала потайна през последните шест месеца от живота си, заблудата не е била част от природата й. Излязох от гарата пред Градския съвет, пробих си път през тълпа протестиращи пред мраморните стъпала и влязох.

Дежурната архивистка ми махна, когато влязох в Зала 190.

— Лий — каза тя. — Хао дзиу бу дзиен.^[1]

— Мей, отдавна не сме се виждали — отвърнах аз. — Бях зает. Ти как си?

— Заета, но не в момента. Имаш ли нужда от нещо?

— Търся документ за покупка на имот. На името на Клеър Грейвсенд.

Мей седеше зад гише, но имаше терминал пред себе си. Тя въведе името и ме погледна.

— Продавач или купувач?

— Купувач — казах аз. — И сделката би трябвало да е сключена неотдавна. В рамките на последните две години, но най-вероятно през последните шест месеца.

— Добре — каза тя. Чукна клавиш и погледна екрана. — Секунда.

Взе един лист и си записа номер, после се обърна и влезе в архива. Наведох се да прочета резултата от търсенето на екрана.

ГРЕЙВСЕНД, КЛЕЪР

ДОК. №J5989874-00

РОЛКА: К919/ОБРАЗ 0956

ДАТА НА ЗАПИС: 27/01/2019

АКТ ЗА СОБСТВЕНОСТ

Мей излезе от архива с ролка микрофилми, вероятно номер К919, и я остави на гишето.

— Изображение девет пет шест — каза тя. Машините за микрофилми бяха зад мен и в момента всички бяха свободни. — Или ако имаш време, мога да ти го разпечатам.

— Разбира се — казах аз. — Чудесно.

Пет минути по-късно излязох с копие от документа за собственост на Клеър. Седнах на стъпалата пред Градския съвет и го прочетох. Цената на покупката беше скрита по обичайния начин — тя щяла да плати десет долара и остатъка, за който са се разбрали двете страни. Имотът нямаше утежнения и плащането било извършено с пари в брой. Тя се сдобила с мястото веднага и имотът беше само на нейно име.

Адресът беше на Бейкър стрийт. Потърсих го на картата на телефона си. Къщата се намираше на една пресечка от „Пресидио“, недалеч от началото на Бейкър стрийт Стеърс. Иначе казано, Клеър се бе разделила със значителна част от парите, получени по случай пълнолетието й. Това беше квартал с имения по склоновете. Улиците се криеха в сенките на кипариси, ухаеха на евкалипт и човек можеше да види Голдън Гейт, издигащ се зад „Пресидио“. Сгънах документа и го прибрах в джоба си. После извиках такси и слязох да го посрещна на Полк стрийт.

 

 

Казах на шофьора да ме откара до горния край на Лайън стрийт Степс. Не исках да му давам адреса на Клеър. След случилото се последния път, когато влязох в нейна къща, исках да сведа очевидците до минимум. Засега Мей беше единствената, която имаше някаква идея накъде съм тръгнал.

Когато слязох от колата, отидох до парапета и погледнах надолу. Стъпалата се спускаха от „Бродуей“ до „Валехо“ на две дълги ленти, по средата на които имаше каменен павилион. Половин дузина бегачи се изкачваха нагоре към мен. Аз бях единственият наоколо без анцуг в ярък цвят и слушалки. Тръгнах надолу към „Валехо“, завих надясно и извървях една пресечка до Бейкър стрийт. Къщата на Клеър беше надолу по склона, от лявата страна. Четириетажна, с дървен балкон, опасващ последния етаж. Горните етажи бяха от секвоя, но приземният беше каменен. От двете страни на входа се издигаха колони.

Това беше единствената къща в квартала без саксии, цветни лехи или старателно поддържани дръвчета покрай тротоара. Сградата беше в добро състояние, но очевидно никой не бе полагал прекалени грижи за нея. Клеър е била твърде потайна за домашни прислужници и прекалено заета, за да работи по двора.

Спуснах се до къщата и изкачих трите стъпала до вратата. Не натиснах звънеца, нито използвах бронзовото чукче. Извадих по-големия ключ и го пъхнах в ключалката. Той влезе лесно и когато опитах, се завъртя съвсем леко. Резето се дръпна и аз отворих вратата.

Антрето миришеше така, сякаш само преди пет минути през него е минала жена. Лек парфюм, намек за лосион. Едва доловими. И после ги изгубих. Събух обувките си и намерих кухнята. Плотовете бяха празни. В кошчето за боклук имаше сложена торба. Вдигнах капака и видях празна купичка нудълс, смачкана салфетка и използвани пръчици. Под тях имаше рекламна поща с клеймо от деня преди Клеър да умре.

Но аз продължавах да си мисля за Бостън и за последния път, когато бях претърсвал къща на Клеър. Тогава бях разполагал с двайсет секунди да намеря оръжие и това ме беше спасило.

Първия път бях изкарал късмет и предупрежденията на Джим още бяха свежи като синините по врата ми. Извадих телефона си и го изключих. После започнах да претърсвам чекмеджетата в кухнята. Бяха почти празни, но намерих едно с основните неща — прибори, шпатули, евтин на вид готварски нож. Клеър не беше дошла тук да си играе на домакиня. Беше взела минималното с което да се оправя, може би с едно отскачане до Грант авеню и магазините за домакински пособия в Китайския квартал.

Взех ножа и тръгнах да изследвам останалата част от къщата.

Дневната беше обзаведена, всичко беше покрито с бели чаршафи. Същото се отнасяше за официалната трапезария, която гледаше към Бейкър стрийт. Масата беше покрита, както и всички столове с високи облегалки.

Според документа за собственост Клеър беше купила къщата от агенция за недвижими имоти. Продавачите явно бяха оставили мебелите и всичко друго. Което ми напомни, че трябва да кажа на Оливия за къщата. Ако не можех да направя друго за нея, посочването на нови активи щеше да бъде нещо. Мислех си за това — как да проследя източника на парите, така че Оливия да може да си върне остатъка от двайсетте милиона — когато се качих горе и отворих първата попаднала ми врата.

Оказа се стая за гости. До леглото имаше стол, а на него — чифт тесни джинси. На облегалката беше преметната черна тениска. На пода до малък куфар видях чифт сандали. Леглото беше застлано с дебела завивка. Проследих извивките под нея до русата коса на възглавницата и видях нещо, което явно изтръгна някакъв звук от мен — ахване или неволно изпусната дума — и това я събуди.

Клеър Грейвсенд седна и отметна завивката настрани. Разтърка слепоочия, без да отваря очи.

Беше само по сутиен и гащета. Това означаваше, че когато спусна крака на пода и се наведе напред да се протегне, можех да видя двойките белези покрай гръбнака й. Сякаш някой я е притиснал към земята и е гасил пури в кожата й. Кутия след кутия.

Тя беше. Не можеше да е някой друг. Нейното лице, нейното лице, нейната коса. А сега и белезите.

Клеър Грейвсенд.

Бях я открил на Търк стрийт, бях докоснал гърлото й и не бях намерил пулс. Никога не бих могъл да забравя снимките от аутопсията — тялото й от всеки ъгъл, голо, измито с маркуч и положено върху стоманена маса. Фотографиращият беше документирал всичко. Разрязан гръден кош, обелена настрани кожа. Отворен череп, мозъкът й поставен върху кантар, показващ хиляда и триста грама.

А сега тя поглеждаше нагоре. Погледът й срещна моя.

Тя дръпна завивката до шията си. Когато се разнесе, писъкът й беше така пронизителен, че едва не изпуснах ножа. Влязох в стаята и затворих с крак вратата. Клекнах и оставих ножа зад себе си — така, че да не го вижда и да мога да го сграбча при нужда.

— Клеър — казах аз. — Клеър, всичко е наред.

Тя обаче продължи да пищи.