Джонатан Мур
Частен детектив (37)

37.

Ако гледаш как умират хора, започваш да получаваш доста добра представа за смъртта. Какво е да потъваш в мрака, докато пръстите ти изстиват, крайниците ти се вкочаняват и последните ти думи заглъхват завинаги. Мисли си за нещата, които може би те чакат там, от другата страна.

Изобщо не ставаше по начина, по който си бях представял.

Най-малкото заради едно. Не бях очаквал целия този натиск върху лицето си. Нещо прищипваше носа ми, а нещо друго се забиваше в тила ми. Прашен въздух изгаряше ноздрите ми. Изпълни гърдите ми и аз се закашлях, след което осъзнах, че греша. Отворих очи и видях размазана червена светлина и движещи се сенки. Някой стискаше ръката ми. Трепнах и раздвижих ръце. Не можех да намеря бебетата. Когато се опитах да седна, някой ме притисна надолу.

— Леко, Кроу.

Огледах се и очите ми започнаха да се фокусират. Стори ми се, че виждам звезди. После инспектор Чанг се надвеси над мен. Просто ме гледаше и чакаше сам да събера две и две.

— Проверил си телефонния номер — прошепнах аз. — И си го проследил.

— Стана ми любопитно — отвърна той. — Обадих се на приятел от ЛАПУ, леко, не ставай, и той го добави към спешния списък. Така че го проследиха бързо.

Направих трети опит да седна и този път той не ме спря. Свалих кислородната маска от лицето си и я пуснах. Бях на земята, на двеста метра от хълма. До мен имаше спряла линейка. Три пожарни бяха оставили следи в тревата, водещи нагоре към бараката.

Пламъците бяха изгасени, а земята около бараката беше покрита с бяла пяна.

— Как са останалите?

— За жените се полагат грижи в къщата. Бебетата вече бяха откарани с друга линейка — каза той. — Не са по-зле от теб. Само дето бебетата…

— Видя ли раните?

— Да — каза той. — Видях ги. След като пожарникарите те изнесоха, аз ги помолих да те оставят тук. За да поговорим насаме.

— Добре.

— Телефонът ти иззвъня. Извадих го от джоба ти и отговорих. Беше директор Рийс от ТРАКОН — Северна Калифорния. Каза, че са засекли хеликоптера на екраните си преди четиридесет и пет минути. Отлетял е на запад.

— Към морето?

— Докато не изчезнал — каза инспектор Чанг.

— Искаш да кажеш, че се е разбил ли?

— Точно това го попитах и аз. Но Рийс не знаеше. Каза, че може да е свършил горивото и да е паднал. Да е кацнал на кораб. Или да е излязъл от обхвата на радара и после да е продължил на север или на юг.

— Но той не знае със сигурност.

— Да — потвърди Чанг. — Искаш ли да ми кажеш какво става?

— При едно условие.

— Какво по-точно?

— Когато приключа, да не ме арестуваш. Ще ме оставиш да взема Мадлин и да си тръгна.

— Мадлин блондинката ли е? Онази, дето прилича на Клеър Грейвсенд?

Кимнах.

— Давай — каза той. — И не пропускай нищо.

Един час след изгрев-слънце отново шофирах. Мадлин седеше до мен. Пътувахме със седемдесет километра в час на север по Магистрала 1. Вдигнех ли скоростта, ягуарът започваше да поднася. Вината беше моя. Бях оставил колата паркирана пред портала. Чанг пристигнал, когато пламъците се издигали на височина пет етажа. Обадил се на пожарната в Камбрия, на двайсет и пет километра от къщата. И сега задницата на ягуара беше силно огъната и колелата му бяха разцентровани, след като е бил избутан от първата пристигнала пожарна.

Изминахме половината път до Кармел, преди Мадлин да проговори.

— Изобщо не е възнамерявал да я изхвърля — каза тя. — Смятали да я отведат на онова място, но тя се досетила. Разбрала какво ще й причинят и започнала да се бори. Затова я изхвърлили.

— Той ли ти каза?

— Един от тях — рече тя. — Всички изглеждаха еднакви. Всички бяха еднакви.

Не отговорих. Продължих да карам през утринната мъгла, като вземах внимателно завоите. Теренът се спускаше стръмно към океана и всичко беше зелено, синьо или сиво. Покрити с лишеи скали и обрулени от вятъра кипариси. Океанът се сливаше с небето без ясно видим хоризонт.

— Когато започнахме всичко, си мислехме, че ще разберем кои сме — каза Мадлин.

— Нима не разбрахте?

— Не си заслужаваше. Изобщо не искам да знам нищо от това. Не искам да съм това.

— Ти си онази, която искаш да бъдеш.

— Нима? — попита тя. — Нима това е вярно за всеки? За теб? Можеш ли да бъдеш просто човекът, който искаш?

— Мисля, че да — отвърнах аз. — Надявам се.

И спрях дотук.

В девет сутринта стигнахме до алеята на Оливия Грейвсенд. Господин Ричардс отвори портала и продължих към къщата. Мадлин остана в колата, а аз влязох да се срещна с Оливия в оръжейната.

Тя не беше спала, но съм сигурен, че изглеждаше много по-добре от мен.

— Целият сте в кръв, Кроу.

— Не е моя.

— И?

— И имам отговори. Цялата история. Както и нещо друго. Някой друг.

— Слушам ви.

— Трябва да сте знаели от самото начало, че Клеър не е като другите хора. Че е била специална.

— Да.

— И това е по-вярно, отколкото си мислите. И в същото време е невярно. С което искам да кажа, че има един човек, който е почти като нея.

Оливия се намръщи неразбиращо. Държеше порцеланова чаша за чай и я остави на малката масичка до стола с правата облегалка. Единственото друго нещо на масичката беше антикварен пистолет „Колт“. Предположих, че се е въоръжила заради затворника, заключен в паник стаята.

— Знам — казах аз. — Говоря безсмислено. Опитвам се да ви предупредя. Ще кажа на господин Ричардс да доведе някого. И вие ще искате да повярвате, че тя е някой, който не е. Ще знаете нещата със сърцето и разума си и ще бъдете права и ще грешите едновременно. И двете с нея ще трябва някак да решите нещата.

— За какво говорите?

Отворих вратата и кимнах на господин Ричардс, който чакаше отвън. Той се отдалечи през огромната къща. Затворих и се върнах при камината.

— Мога да ви обяснявам какво ли не, Оливия, но няма да ми повярвате, докато не го видите с очите си. Клеър не е била просто бебе, тормозено от биологичните си родители. Всъщност, ако трябва да сме точни, тя няма биологични родители. Или ако ги е имала, те трябва да са умрели петдесет или шейсет години преди да се е родила. Но е имала семейство.

— Аз съм семейството й.

— Така е — казах аз. На вратата се почука. Отидох и сложих ръка на дръжката, но не отворих. — Но има и някой друг, когото тя също е обичала.

Отворих вратата и погледнах навън. Мадлин беше по болничната нощница и наметната с вълнено одеяло от пожарната на Камбрия. Стоящият до нея господин Ричардс изглеждаше така, сякаш краката му ще се подкосят всеки момент.

Мадлин пристъпи в оръжейната.

— Това е Мадлин Адеър — казах аз. — Тя…

Но Оливия вече беше прекосила стаята и беше взела Мадлин в обятията си. Хлипаше в рамото й и я притискаше силно към себе си.

Излязох и затворих след себе си. Отдалечих се, преди да чуя първите думи от разговора им. Можех да си представя какво си казват, но дори това ми се струваше като натрапване. Минах покрай господин Ричардс и продължих към изхода и слънцето отвън.