Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Relations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джонатан Мур

Заглавие: Частен детектив

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 15.04.2019 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-920-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10758

История

  1. — Добавяне

13.

Клеър!

За трети път казах името й и то сякаш най-сетне достигна до нея.

Цели пет секунди двамата само се взирахме един в друг. Тя беше спряла да пищи, което беше истинска благословия. Къщата беше голяма, прозорците вероятно бяха с двоен стъклопакет. Но все пак не се намирахме на пресечка на Бейкър стрийт, където от жените се очаква да пищят с пълно гърло в къщите. Поне не на глас.

— Клеър е мъртва — прошепна тя.

— Тогава коя си ти?

— Мадлин.

— Грейвсенд?

Тя поклати глава.

— Адеър — рече тя. — Мадлин Адеър.

Трябваше да казва истината. Независимо какво си бях помислил в шока си, щом я видях, съдебният лекар беше идентифицирал тялото на Клеър по пръстови отпечатъци. Калифорния ги държеше в регистър заедно с всяко заявление за шофьорска книжка. Нямаше съмнение, че момичето, което бях видял на Търк стрийт, е Клеър Грейвсенд. По този въпрос просто не можеше да има спор. Невъзможно беше да се приеме също, че е се е върнала от оня свят.

— Какво си ти? — попитах. — Нейна близначка?

— Не знам — отвърна тя. После поклати глава. — Трудно е за обяснение.

— Разполагам с целия ден.

— Не и докато съм в този вид — каза тя.

 

 

Изчаках отвън до вратата, докато тя се облече. Преди да изляза, й бях обяснил съвсем накратко кой съм и защо съм успял да вляза в къщата на Клеър — частен детектив, нает от Оливия Грейвсенд, която ми е дала ключовете.

Докато стоях в коридора, се сетих, че съм оставил ножа в стаята. Все още не бях съвсем на себе си и действах според презумпцията, че жената в стаята за гости не може да представлява проблем, защото е точно копие на Клеър. Но това не можеше да е достатъчна причина. Никога не бях виждал Клеър жива — само онзи път на Търк стрийт, а после на снимките от аутопсията. Все пак бях готов да се обзаложа, че Мадлин Адеър би могла да заблуди всеки, включително и Оливия Грейвсенд. Това щеше да бъде номер за двеста милиона, стига истинската Клеър Грейвсенд да не й се изпречи на пътя. Мадлин би могла да има всички причини да убие Клеър, но да остави мъртвото тяло на наследницата на улицата беше лишено от всякаква логика, ако планът е бил да заеме мястото й.

Разполагах с по-малко от минута да мисля върху това, докато Мадлин се пъха в джинсите, навлича тениската и обува сандалите си. Вратата се отвори и тя излезе. Държеше ножа в дясната си ръка, с острието надолу до бедрото си. Беше преметнала през рамото си дръжка на кожена чанта и бе прибрала косата си с поставени напречно абаносови игли. Когато се обърна да затвори вратата, видях белезите отзад на шията й.

— Била си в Бостън — казах аз. — В деня на смъртта на Клеър си отишла при къщата й и си чукала на вратата.

— Видели сте ме?

— Да слезем долу — предложих аз. — Можем да поговорим в кухнята.

Тя кимна, но не помръдна. Чакаше аз да тръгна пръв, за да не бъда зад нея по стълбите. Тръгнах и тя ме последва. Ако искаше, спокойно можеше да ме сграбчи за косата, да дръпне главата ми назад и да ми пререже гърлото. Но когато стигнахме кухнята, бях все още жив.

Придърпах един висок стол и седнах при плота с ръце пред себе си. Тя застана от другата страна на печката. Зад нея беше пералното помещение и задната врата. Дървени стъпала водеха към малка градина. Мадлин нито за миг не откъсваше поглед от мен, докато отстъпваше през пералното към вратата. Отключи я и я отвори. Но не се обърна и не побягна. Просто искаше път за бягство, ако й се наложи. После се върна в кухнята и застана от другата страна на плота с нож в ръка.

— Благодаря, че остана — казах аз.

Тя отговори с леко кимане, но не каза нищо.

— Просто се опитвам да разбера какво се е случило с Клеър — казах аз. — И двамата искаме едно и също.

— Може би.

— Откога познаваш Клеър?

— От две години. Запознахме се веднага след като тя се премести в Бостън.

— Как се запознахте?

Мадлин прехвърли ножа в лявата си ръка и го постави върху каменния плот. През отворената задна врата можех да чуя песните на птиците в градината.

— Работя в книжарница „Харвард“ — каза тя. През цялото време ме гледаше право в очите. Нейните бяха светлосиви, точно като на Клеър. — Преди две години тя се появи пред бюрото ми и попита къде може да намери Оливър Сакс. Погледнахме се една друга и решихме, че е най-добре да си вземем по едно питие.

Тя говореше с ясно изразен акцент от Средния запад. Може и да беше дошла в Сан Франциско от Бостън, но бях готов да се обзаложа, че преди това е живяла в Минесота. Така или иначе, изобщо не говореше като Оливия Грейвсенд, чийто неуловим акцент ме караше да си мисля за янки от Кънектикът, отгледан някъде в околностите на Гстад[1].

— И ти ли си студентка? — попитах аз.

— Когато се срещнахме бях, но завърших преди година. „Емерсън“, не „Харвард“.

— По-голяма ли си от нея?

— С три години, доколкото можехме да кажем.

— Това не е висша математика — посочих аз. — Вземаш твоя рожден ден и вадиш от него нейния. Тя е родена на двайсет и девети декември…

— Казах ви, трудно е за обяснение. Зарови ли се човек в подобни неща — кога и къде сме родени — и става шантаво.

— Не разбирам.

— Аз също — рече Мадлин. Със свободната си ръка тя разтриваше усърдно лакътя си и забиваше пръсти в него, сякаш се мъчеше да достигне толкова дълбоко, колкото болката, която изпитва. — Но мисля, че Клеър го беше изяснила. Тя ми прати по пощата билет и ключ за тази къща. Каза, че трябвало да поговорим. Получих писмото в деня, в който е умряла. Видях снимката й онлайн и не знаех какво става. Отидох в дома й — в къщата на Бийкън Хил в Бостън — и се опитах да вляза. Но нея я нямаше. Още си мислех, че може да е някаква грешка.

— Мислила си, че не е тя ли?

— Щом ни има нас двете, защо да няма и трета? — каза Мадлин, сякаш въпросът й обясняваше всичко.

— Затова дойдох в Сан Франциско, но тя така и не се появи. Трябваше да приема, че снимката е на Клеър. А не на някоя трета, четвърта или която е там.

Мадлин явно е летяла насам, докато разговарях с детегледачката, която я беше видяла да чука на вратата на Клеър. А докато съм следвал кървавата диря през парка, за да намеря мъжа, когото убих, тя е била в тази къща и е чакала жена, която така и не се е появила.

— Защо поиска да дойдеш? — попитах аз. — Какво пишеше в писмото?

— Вече ви казах. Искаше да поговорим. Реших, че най-сетне е открила нещо. Но още не зная какво.

— Да се върнем назад — казах аз. — Това е лишено от всякакъв смисъл.

— Казах ви, нищо около нас няма смисъл.

— Значи сте се срещнали в книжарница, погледнали сте се и сте решили да отидете да пийнете — казах аз.

— Вие какво щяхте да направите, ако вдигнете очи и видите двойника си?

Сигурен бях, че щях да ида да пийна нещо. Но може би нямаше да поканя двойника си. Да пиеш със самия себе си ми се струва смущаващо.

— За какво разговаряхте? — попитах аз.

— Намерихме си едно тихо място — каза Мадлин. — Където можем да останем насаме. Първата й работа беше да дръпне косата си и да ми покаже белезите. Вече беше видяла моите. Никога не съм се опитвала да ги крия, но тя го правеше.

Помислих си за начина, по който ме беше отрязала Оливия Грейвсенд в момента, в който споменах за белезите.

— Майка й се срамуваше от тях — казах аз. — И тя явно го е прихванала от нея.

— И затова ги криеше — рече Мадлин. — Първо заради майка си, а после й е станало втора природа.

— Какво ти каза за тях? — попитах аз.

— Нищо не ми е казвала. Попита ме аз какво знам. Искаше да знае как съм ги получила.

— И ти какво й каза?

— Същото, което казвам на всеки, който ме попита — отвърна Мадлин. — Че винаги съм ги имала. Първия път, когато взех ръчно огледало да си видя гърба в банята, те бяха там.

— Но родителите ти…

— Израснах в приемни семейства — каза Мадлин. — Първо в Сиатъл, после в Сейнт Пол. Родителите ми ме осиновиха, когато бях на осем. Питайте ги и ще ви кажат, че аз знам за белезите повече от тях. А аз не знам нищо.

— Тогава коя си всъщност? — попитах аз.

— Ако Клеър беше жива, бихте могли да я попитате същото. Или да питате майка й. Нали не мислите сериозно, че Оливия Грейвсенд е родила Клеър? Тя не го вярваше.

Мадлин беше права, разбира се. Бях забелязал външната разлика, но не бях повдигнал въпроса. Оливия Грейвсенд изобщо не приличаше на дъщеря си. Беше по-дребна, с по-остър нос. Оливия имаше тъмната коса на фамилията Грейвсенд. Бях видял портретите в две техни имения и черната коса беше характерен белег на рода им, който можеше да се проследи назад във времето до XVIII век. Оливия ми беше казала, че не се е омъжвала за бащата на Клеър и че Клеър никога не го е познавала. И двете твърдения биха могли да са верни, макар и доста заблуждаващи. Бях приел за даденост, че Оливия е познавала бащата на дъщеря си, било то само за една нощ. Но може би и тя никога не го беше срещала.

— Ти си тази, която стои пред мен — казах аз. — Коя си?

Тя посегна със свободната си ръка към тила си.

Не бях сигурен, но си помислих, че докосва един от белезите.

— Никога не ми беше пукало, докато не срещнах Клеър — каза тя. — Бях прекалено заета да свързвам двата края.

— И тя е променила това?

— Бях на двайсет и една. Достатъчно голяма, за да мога като осиновено дете да поискам от щата Вашингтон да видя оригиналния си акт за раждане. Писах на Департамента по здравеопазване. Имах пълното право да науча, стига родителите ми да не са пожелали изрично да останат анонимни.

— И какво стана?

— Получих акта — каза тя. — В него като място на раждане и местожителство беше записана католическата църква „Сейнт Джон“ в Якима. А там, където трябваше да са имената на родителите ми, пишеше „подхвърлено дете“.

— Била си изоставена в църква.

— Пишеше, че съм родена на трийсет и първи октомври деветдесет и шеста — каза Мадлин. — Но актът е бил издаден на трийсет и първи октомври деветдесет и девета. Което означава, че здравният служител просто е предположил, че съм на три, и го е записал.

— Какъв здравен служител?

— Такъв е законът във Вашингтон — каза тя. — Ако някой намери подхвърлено дете, трябва да се обади в полицията. Тя води детето при местния здравен служител, който да определи приблизително датата на раждане. И после съставя акт за раждане.

— Кой те е кръстил Мадлин?

— Здравният служител, пак според закона — отвърна тя. — Може да ме е кръстил на майка си. Когато са ме осиновили, ми бил издаден друг акт за раждане. Станала съм Мадлин Адеър. Но преди това съм била Мадлин Сейнт Джон.

— На църквата, в която са те намерили.

Тя кимна.

— Нищо от това ли не помниш? — попитах аз.

— Нищо — потвърди тя. — Поне нищо конкретно. Помня как седя на легло и гледам синя завеса, а до мен някаква жена седи на стол и знам, че е късно през нощта. Би трябвало да съм заспала, а не бях, а през завесата непрекъснато влизаха и излизаха хора. Бях уплашена и си помислих, че може да ми има нещо.

— Болница? — предположих аз. — Където са те завели веднага след църквата?

— Предполагам.

— Нещо друго?

— Помня как се возя в кола. Мисля, че ми е било първото возене. Или може би за първи път виждах кола. Беше нощ, по предното стъкло се размазваха буболечки и всичко беше много бързо.

— Но не знаеш кой е карал?

Тя поклати глава.

— Знаете ли колко пъти съм се опитвала да си спомня онова лице? Колко пъти се напивах в гимназията, лягах на пода, гледах как таванът се върти над мен и си мислех, че може би този път ще си спомня?

— Досещам се.

— Клеър се опита да ми помогне. Да размърда паметта ми. Веднъж мина през апартамента ми да ме вземе. В три посред нощ започна да чука на вратата, докато не ме събуди. Замъкна ме долу и ме качи в колата си, след което потегли извън града в гората. Беше пролет и тя караше по някакъв второстепенен път с много завои, който следваше поток. Движехме се бързо, така че майските бръмбари да се блъскат в стъклото. Заплаках, защото не можех да си спомня, а знаех колко много иска да ми помогне тя.

— Ами самата Клеър? — попитах аз. — Тя има ли акт за раждане?

Мадлин кимна и отново започна да разтрива лакътя си.

— Горе имам копие — рече тя. — В куфара ми. В него пише, че е родена на двайсет и девети декември деветдесет и девета. В Сейнт Томас.

— На Вирджинските острови?

— Да.

— И тя ли е подхвърлено дете?

— Не и според акта за раждане — каза Мадлин. — В него като майка е записана Оливия Грейвсенд. Бащата е неизвестен.

Ако всичко казано от нея беше истина, три години след като тя се е появила в църквата в Якима, Оливия е отишла на Карибите и е родила момиченце, което е изглеждало точно като Мадлин. Включително с белезите. Опитах се да си представя как бременна милиардерка, способна да си избере всяка болница, ще замине за Карибите, за да роди детето си.

— Никога не съм се срещала с Оливия Грейвсенд — каза Мадлин. — Но съм виждала нейна снимка. Какво мислите?

Не отговорих. Трябваше да защитавам клиента си. Онова, което си мислех за нея, си беше моя работа и нещата бяха само между нас двамата.

— Ами Клеър? — попитах аз. — Ако тя не е кръвна роднина на Оливия, вие двете роднини ли сте?

— Мислехме си, че е нещо повече — каза Мадлин. — В деня, в който се срещнахме, отидохме от бара в къщата й и си поръчахме ДНК тест за родство. Комплектите пристигнаха след три дни и тя ми се обади. Взехме проби една пред друга и ги пратихме по „Федекс“. Седмица по-късно получихме резултатите. Оказа се, че сме еднакви.

— Еднакви?

— Лабораторията сравнила седемстотин хиляди гена от двете проби. Всички съвпадат.

— Какво означава това?

— Че сме еднакви — каза Мадлин. — Еднояйчни близначки. Една яйцеклетка, оплодена от един сперматозоид. После зиготата се разделила на две и така сме се появили ние — напълно еднакви.

— Но това е невъзможно. Не и ако ти си три години по-голяма от Клеър.

Мадлин започна да клати глава, преди още да съм завършил първото изречение.

— Можеш да замразиш ембрионите — каза тя. — Можеш да ги държиш в лед години наред. Десетилетия. И после да ги имплантираш. Така че може да сме започнали от една и съща зигота. Но аз съм била имплантирана първа. Клеър е останала във фризера. Може да сме били родени от една и съща жена или от различни. От сурогатни майки.

Вгледах се в нея. Тя стоеше срещу мен с една ръка на хълбока и почукваше с острието на ножа върху плота. Гледаше ме право в очите.

— Не се майтапиш, нали? — попитах аз. — Проучили сте всичко това. И наистина сте го повярвали.

— Нали ви казах — отвърна Мадлин. — Всичко около нас е сложно.

Не можех да не се съглася с думите й. Тя определено усложняваше живота ми. Исках да проверя това, което ми беше казала, което означаваше да прекарам часове с телефона и пред някой компютър. Исках да отида в Кармел и да говоря с Оливия Грейвсенд. Не исках да правя тези неща, докато Мадлин наднича над рамото ми. Но в същото време не можех да я оставя сама. Можеше да избяга, което щеше да е по-лошо, отколкото да е наоколо.

Бележки

[1] Градче в швейцарския кантон Берн с немскоезично население. — Б.пр.