Карън Кливланд
Трябва да знам (6)

5

В първия момент думите му звучат нереално. Би трябвало да ме увещава, да ме убеждава да не го предам, но вместо това настъпва тишина, зейва като пропаст. Имам чувството, че вися от ръба на тази пропаст и всеки момент ще изгубя всичко.

И тогава нещо в мен се променя, превключва, сякаш някой е натиснал копче. Обръщам се към него и Мат не се отдръпва, стои плътно до мен. Вдишвам мириса му, усещам топлината му.

— Трябва да има друг изход — казвам.

Не искам да се признава за победен, да се отказва.

Той се отдръпва и на мястото на топлото му тяло нахлува хлад. Изважда чаша за вино от шкафа и я поставя до моята. Наблюдавам движенията му, опитвам се да проумея случващото се. Налива вино и ми подава едната чаша.

— Няма друг изход.

— Винаги има…

— Няма, Вив. Повярвай ми. Обмислил съм всичко. — Вдига чашата си и отпива голяма глътка. — Имах предостатъчно време да мисля и да преценя какво да правя, ако този ден настъпи.

Гледам втренчено в чашата. Не бива да пия. Трябва да мога да разсъждавам трезво. А същевременно мисълта да пия, докато целият този ужас изчезне, ми се струва особено привлекателна.

— Какво друго искаш да знаеш? — тихо пита той.

За него тази част от разговора е приключила. Трябва да го предам. Така смята. Макар да няма план. Да не е измислил как да ни измъкне.

За мен обаче разговорът далеч не е приключил. Упорито клатя глава, докато разсъждавам върху въпроса му. Какво друго бих искала да разбера? Искам да знам дали си напълно откровен с мен, дали мога да ти се доверя, изцяло. Дали действително сме в един отбор. Поглеждам го право в очите.

— Всичко.

Той кима, сякаш е очаквал отговора ми. Разклаща виното в чашата си, после я връща на плота и се обляга.

— Имам отговорник. Казва се Юри Яков.

— Разкажи ми за него — подканвам го, без да се издавам.

— Половината година прекарва в Русия, другата — в САЩ. Познавам само него, всичко е строго секретно.

— Как се свързвате?

— Чрез съобщения в тайник.

— Къде?

— В Северозападен Вашингтон, в стария ни квартал.

— Къде по-точно?

— Помниш ли банката с куполовидния покрив на кръстовището? От едната й страна има градинка с две пейки. Дясната пейка, точно срещу вратата. Тайникът е под пейката, в дясната част.

Говори съвсем конкретно. Вече не повтаря известни за мен неща. Информацията е нова. Ценна.

— Колко често се срещате?

— Когато някой от двама ни изпрати сигнал.

— Горе-долу?

— Веднъж на два-три месеца.

На два-три месеца? Преглъщам буцата в гърлото си. Досега смятахме, че отговорниците прекарват повечето си време в Русия, че се срещат със спящите агенти в САЩ само през година-две или организират среща в трета страна. Юри е влизал в САЩ само няколко пъти, и то за кратко. Което означава, че е в страната под фалшива самоличност.

— Как си сигнализирате?

— С тебешир по пейката. Като по филмите.

Той се усмихва безрадостно.

Мога да го притисна, да го накарам да ми каже какъв е тебеширът, какъв е знакът, къде го отбелязва. Щеше да е достатъчно, за да примамим Юри и да го арестуваме.

Само че анализаторът в мен ми подсказва, че Мат може да ме изиграе, да ми даде знака, с който сигнализира за пробив в системата, и така да предупреди Юри да изчезне. Гърлото ми се стяга.

— И какво оставяш в тайника? Какво вземаш?

— Кодирани флашки.

— Как ги разкодираш?

— В складовото помещение под стълбите. Една от дъските се вади, отдолу има лаптоп.

Отговаря бързо, по нищо не личи да лъже. Опитвам се да преглътна факта, че въпросният лаптоп се намира в къщата ни, и мисля какво още да попитам.

— Но не му казваш какво споделям с теб?

Той клати глава.

— Не, Вив, кълна се.

— И никога не си споменавал за Марта и Трей?

— Никога.

Свеждам поглед към чашата. Вярвам му. Наистина. Но всичко ми звучи безсмислено. Вдигам глава.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за програмата.

— Вероятно знаеш повече от мен. Клетката е автономна, подчинена е на строга йерархия. Познавам само Юри. Оттам нататък нямам представа.

Разклащам виното в чашата и наблюдавам как се стича по стените й. Представям си как седя на бюрото в офиса, замислям се за пропуските в информацията, с която разполагам, всичко, което винаги съм искала да знам. Поглеждам го.

— А как се свързваш с Москва? Примерно ако нещо се случи с Юри. С кого трябва да се свържеш? И как?

— Не се свързвам. Инструктирани сме да не се свързваме с никого поне една година. За наша безопасност. Заради къртици в СВР. Оправям се сам, докато някой не заеме мястото на Юри и не се свърже с мен.

Точно от това се страхувах. Системата е създадена така, че отговорниците и ръководителите на практика да са неоткриваеми. Мат все пак казва нещо ново — една година.

— Какво става след една година?

— Установявам контакт.

— Как?

— Дали са ми имейл. Трябва да отида в друг щат, да си създам нов акаунт… Имам цял списък с инструкции.

Звучи логично. Винаги съм се чудела какво се случва, ако новият отговорник не успее да получи имената на петимата. А ето, оказва се, че самите спящи агенти осъществяват контакт.

— Съжалявам, че не знам нищо повече. Предполагам, нарочно е замислено така — схемата да продължи да функционира дори някой от агентите да бъде отстранен…

Той млъква, свива безпомощно рамене.

Естествено, че е нарочно. Това вече го знам. Мат ми дава точно толкова информация, колкото бих очаквала да знае. Без колебание, без какъвто и да било признак, че лъже.

Той пресушава виното си и оставя чашата на плота.

— Нещо друго?

Виждам поражението, изписано на лицето му. Лице на мъж, безсилен да помогне. Мат никога не е бил безсилен. Може да поправи всичко, да разреши всеки проблем, да направи всичко. Поклащам глава.

— Не знам.

Той ме гледа продължително, после свежда поглед, свива рамене.

— Тогава да поспим малко.

Вървя след него към спалнята, стъпките ни отекват, по-тежки от обикновено. Замислям се за лаптопа под стълбището. В дома ми е скрит лаптоп на СВР и съпругът ми го използва, за да разменя тайни съобщения с руския си отговорник.

Влизаме в стаята и Мат се насочва към дрешника, аз към банята. Затварям вратата, стоя безмълвно, най-после останала насаме с мислите си. Отпускам се на пода и опирам гръб във вратата. Чувствам се изсмукана. Изтощена. Смазана. Странно, че не плача. Емоциите, които се трупат в мен, би трябвало да намерят някакъв отдушник, но сълзите не идват. Седя и примигвам невиждащо, напълно вцепенена.

Накрая се изправям. Измивам си зъбите, лицето и излизам от банята, за да може Мат да влезе след мен, но него го няма. Не е в килера, нито в леглото. Къде може да е? Тръгвам по коридора и го виждам. Стои пред вратата на стаята на Люк. Виждам само профила му, но това ми е достатъчно — по бузите му се стичат сълзи.

Гледката ме разтърсва. За десетте години, откакто го познавам, за пръв път го виждам да плаче.

 

 

Лежим мълчаливо. Слушам дишането на Мат, равномерно, но учестено, и знам, че е буден. Примигвам в тъмнината, съзнанието ми отчаяно се опитва да превърне мислите ми в думи. Трябва да има друг изход. Не само да го предам.

Обръщам се настрани, към него. Виждам лицето му на светлината на лампата в коридора.

— Можеш да се откажеш.

Обръща глава към мен.

— Знаеш, че не мога.

— Защо? Може да…

— Вероятно ще ме убият. Или ще ми съсипят живота.

Взирам се в лицето му, в бръчките по челото, в очите му, докато обмисля предложението ми, преценява последствията.

Той се извръща и се вторачва в тавана.

— Мат Милър не съществува без руското разузнаване. Какво ще правя, ако ми отнемат самоличността? Как ще живея?

На свой ред се обръщам по гръб и се втренчвам в тавана.

— Може да се обърнем към ФБР.

Към Омар. Омар ни беше приятел, а и навремето се опита да насърчи спящите агенти да излязат на светло, да получат имунитет в замяна на информация.

— И какво ще им кажем?

— Ще им кажеш кой си. Ще им дадеш информация. Ще сключиш сделка.

Думите ми звучат кухо още докато ги изричам. От ФБР категорично отхвърлиха програмата на Омар. Как да сме сигурни, че ще се съгласят?

— Нямам достатъчно информация, не разполагам с нищо ценно за размяна.

— Тогава в ЦРУ. Можеш да им предложиш да станеш двоен агент.

— Сега? След толкова време? Две десетилетия се спотайвам и изведнъж предлагам да стана двоен агент точно когато си по петите ми? Няма да ми повярват. Той се обръща и ме поглежда. — Освен това съм си обещал никога да не го правя. Ако бях сам, може би. Но не искам да излагам теб и децата на такава опасност. Рискът е прекалено голям.

Сърцето ми се свива.

— Тогава аз ще напусна. Ако не си женен за служител на ЦРУ…

— Сигурни са, че няма да напуснеш. Наясно са с финансите ни.

При мисълта, че руснаците знаят толкова много подробности за живота ни, че познават слабото ни място, ме обзема непознато усещане. Усещането, че сме в капан. Опитвам се да не му обръщам внимание, да се съсредоточа върху настоящия проблем.

— Тогава ще направя всичко възможно да ме уволнят.

— Ще се досетят. И после какво? Ами ако ми наредят да те напусна?

Вратата на спалнята проскърцва и аз се обръщам — на прага стои Ела в рамка от светлина откъм коридора, притиснала към гърди дрипавото си плюшено драконче.

— Може ли да спя при вас? — подсмърча тя.

Поглежда Мат, но аз го изпреварвам:

— Разбира се, миличка.

Естествено, че може да спи при нас, нали е болна. Цяла вечер мислех само за Мат, не й обърнах никакво внимание, не я гушнах.

Тя се покатерва в леглото и се намества между нас, придърпва завивката до брадичката си и завива дракончето. В стаята се възцарява мълчание. Гледам тавана, сама със страховете си. Сигурна съм, че и Мат се чувства по същия начин. Как да заспим точно сега?

Усещам топлината на Ела. Дишането й се забавя, успокоява се. Поглеждам я, малката отворена уста, ореола от коса, мека като на бебе. Размърдва се насън, въздиша тихо. Отмествам поглед, отново се втренчвам в тавана. Следващите думи са много по-трудни, но все пак се насилвам да ги прошепна:

— Ами ако всички заминем за Русия?

— Не мога да ви причиня такова нещо — отвръща тихо Мат. — Повече няма да видиш родителите си. Не знаете руски. А и образованието там… възможностите за Кейлъб… Нивото на медицината, на хирургията… Животът ни няма да бъде като тук.

Отново замълчаваме. В очите ми парят сълзи на отчаяние. Не може да няма друг изход. Не може това да е единственото решение.

— Сигурно ще започнат разследване — казва Мат накрая.

Обръщам се на една страна, към него и го поглеждам над сгушеното между нас телце на Ела. Той също се обръща.

— Когато съобщиш в отдел „Сигурност“. Ще започнат да ме следят. Не знам колко дълго ще продължи, но няма да можем да говорим повече. Никъде и никога.

Представям си как подслушват къщата, представям си стая с агенти, които слушат всяка наша дума — към децата, помежду ни. Как всичко се записва и анализатори като мен самата разчепкват всяка дума. Колко време? Седмици, месеци?

— Не бива никога да признаваш, че си ми казала продължава Мат. — Децата имат нужда от теб.

Сещам се за предупредителните съобщения в „Атина“, подписаното от мен задължение за конфиденциалност. Информацията беше поверителна. Класифицирана, секретна информация, а аз я бях разкрила.

— Обещай ми, че никога няма да им кажеш — разтревожено повтаря Мат.

— Обещавам — прошепвам с мъка. Гърлото ми е стегнато.

Виждам облекчението, което се изписва на лицето му.

— Аз също никога няма да кажа, Вив. Кълна се. Никога не бих те предал.

 

 

Мат някак успява да заспи. Аз не мога. По едно време не издържам да гледам как зелените цифри се сменят на дисплея на часовника и слизам долу. Къщата е тъмна, изпълнена с тежко мълчание, пуста. Пускам телевизора и стаята се изпълва с примигващата синкава светлина на блудкаво риалити предаване с момичета по бански и голи до кръста мъже, които пият и се карат. Накрая осъзнавам, че не схващам и дума, и гася телевизора. Тъмнината се завръща.

Трябва да го предам. И двамата го знаем. Няма друг начин. Опитвам се да си представя как ще го направя. Как сядам в отдел „Сигурност“ или с Питър и Бърт и им разказвам какво съм открила. Струва ми се невъзможно. Предателство. Та това е Мат, любовта на живота ми. Ами децата ни? Мъча се да си представя как им казвам, че Мат го няма, че е в затвора, че ни е лъгал и не е този, за когото сме го мислели. И какво ще стане по-късно, когато разберат, че аз съм причината да отиде в затвора, да израснат без баща.

В шест и половина чувам алармата на Мат. Минута по-късно потича душът в банята като всяка друга сутрин, сякаш всичко е било сън. Качвам се горе да се облека. Избирам най-хубавия си костюм с панталон. Слагам малко грим, прокарвам гребен през косата. Мат излиза от банята с хавлия на кръста си и ме целува по главата като всяка сутрин. Вдъхвам уханието на сапун и го наблюдавам в огледалото как върви към дрешника.

— Ела има температура — казва той.

Отивам до леглото и слагам ръка на челото й.

— Да, много е топла.

Залива ме вина, защото дори не се бях сетила да проверя.

— Ще работя от вкъщи. Ще закараш ли близнаците на път за работа?

— Разбира се.

Продължавам да го гледам в огледалото и постепенно ме обзема странно чувство, като че ли наистина всичко е било сън. Как може Мат да се държи, все едно нищо не се е случило, след като животът ни всеки момент ще се разбие на парчета?

После настава обичайният сутрешен хаос. Обличаме и храним близнаците и Люк като състезатели по щафетно бягане. Улавям се, че често-често поглеждам към Мат, сякаш очаквам да видя чужд човек. Обаче е Мат. Мъжът, когото обичам.

Помагам на Ела да слезе долу и я настанявам на канапето, завита с одеяло. Оставям пастелите и книжката за оцветяване до нея, после я целувам за „довиждане“. Целувам и Люк, грабвам Кейлъб, а Мат — Чейс, и мълчаливо ги настаняваме в столчетата в колата. Закопчаваме ги и спираме неловко насред алеята.

Ще го направя, нали? Нямам друг избор. Отчаяно искам да измисля начин, някакъв изход. Но изход няма. Трябва да му кажа нещо, но не намирам думи.

Той ми се усмихва тъжно, сякаш прочел мислите ми.

— Не се тревожи, Вив.

— Не виждам друг начин — казвам, а гласът ми е пресипнал от болка. — Цяла нощ мислих…

— Знам.

— Ако бяхме само двамата, можехме да помислим дали да не заминем там. Но с децата и най-вече Кейлъб…

— Знам. Всичко е наред, Вив, наистина.

Той се поколебава, сякаш иска да каже още нещо. Понечва, но после се отказва.

— Какво има?

— Просто… — Той млъква, стисва ръце. — Ще ти е трудно с парите.

Гласът му прекъсва. Обзема ме ужас, защото Мат никога не губи самообладание. Приближавам се към него и обхващам с ръце кръста му, притискам буза към гърдите му. Усещам как ръцете му ме обгръщат в прегръдка, която винаги ме кара да чувствам в безопасност, у дома.

— Господи, колко съжалявам, Вив! Какво направих? Какво ще стане с децата?

Не знам какво да кажа, а и да знаех, устните ми не са в състояние да оформят думи.

Той се отдръпва и си поема дълбоко въздух.

— Иска ми се да не се беше случвало. И каквото си открила просто да изчезне. — По бузата му се търкулва сълза.

— На мен също — прошепвам. Гледам как сълзата се плъзва до брадичката му. В главата ми се върти още нещо, което искам да кажа, но не мога да изрека. Най-накрая думите излизат с мъка от устата ми: — Може ти да заминеш, нали знаеш?

Мисля си колко е странно, колко е тъжно, че се стигна дотук. Десет години, четири деца, цял живот заедно. А сега се сбогуваме на алеята пред къщата.

Той ме поглежда невярващо и тъжно поклаща глава.

— Там не ме чака нищо.

— Бих те разбрала.

Мат притиска раменете ми с длани.

— Животът ми е тук. — Изглежда толкова искрен.

— Ако размислиш… просто… извикай детегледачка…

Той отпуска ръце като ранено животно. Не знам защо го казвам. Сигурна съм, че не би оставил Ела сама.

Не знам какво друго да кажа. Дори да знаех, нямаше да успея да го изрека, без да рухна. Затова се обръщам, качвам се в колата, завъртам ключа. Двигателят запалва от първия път. Странна работа. Давам на заден и забелязвам, че Мат проследява с поглед как излизам от алеята и от живота, който познавам и който създадохме заедно. Едва тогава се разплаквам.

 

 

Плътна колона коли се точи през пропускателния пункт с въоръжените охранители. Обозначените с различни цветове паркинги започват да се пълнят. В централата работят хиляди служители. Крача от най-отдалечения паркинг към офиса като в мъгла, напълно безчувствена. Краката ми тежат. От двете страни на широкия тротоар ме задминават хора. Съзерцавам изпъстрените с цветя добре поддържани тревни площи, за да не мисля какво ми предстои. По-добре да се преструвам, че нищо не се е случило.

Когато влизам през автоматичните врати във фоайето, ме удря вълна топъл въздух. Насочвам цялото си внимание към огромното американско знаме, което виси от тавана. Днес ми изглежда заплашително, обвиняващо. Всеки момент ще предам мъжа, когото обичам най-много на света. Защото нямам избор. Заради това знаме, заради родината си и защото се оказа, че моята роднина не е негова родина.

Служителите от охраната стоят край въртящите се бариери и както обикновено внимателно оглеждат всички. Ето го Рон, виждам го почти всяка сутрин, сериозен, никога не отвръща на усмивката ми. Ето я и Моли, винаги отегчена. Служителите се редят на опашка, за да прокарат пропуските си през скенерите и да въведат паролите си. Нареждам се и аз, махам ръкавиците и шапката, приглаждам коса. Защо съм нервна? Сякаш правя нещо нередно. Не разбирам защо ме обзема такова безпокойство.

Ще кажа първо на Питър. Реших го по пътя. Предпочитам да започна с него, преди да се изправя пред отдел „Сигурност“, да упражня думите, понеже не мога да си представя как ги изричам. „Открих снимка на съпруга си…“ Не знам дали ще успея, без да рухна.

Вървя по дългия коридор към подземието, в което се помещава заключеното ни царство от преградени кабинки и офиси зад тежките врати като на гробница. Поредна проверка на пропуските, още една парола. Минавам покрай секретарката Патриша и кабинетите на ръководството, покрай дълги редици кабинки и накрая стигам своята. Опитала се бях да създам някакво подобие на уют с детски рисунки, със снимки на децата и на Мат. Целият ми живот, закачен с кабарчета.

Включвам компютъра, въвеждам още пароли и си правя кафе, докато чакам потвърждението за достъп. Компютърът светва, преди кафето да е готово; отварям „Атина“. Още пароли. Наливам кафе в чашата с надпис „Мама“, която Мат ми подари за Деня на майката. На нея има снимка на децата, запечатала един от редките моменти, когато и четиримата гледат към обектива, а трима дори се усмихват. Нужни ни бяха цели десет минути, за да се сдобием този кадър — кудкудяках и кваках, а Мат скачаше и размахваше ръце зад мен. Сигурно сме изглеждали като побъркани.

„Атина“ се зарежда и аз затварям предупредителните прозорци, чиито съобщения вчера бях пренебрегнала. Думите му нахлуват неканени в главата ми. Никога няма да им кажа, кълна се. Няма да каже, нали? Чувам отново: верен съм на теб. Вярвам му.

Отново влизам в компютъра на Юри. Виждам познатия син фон, мехурчетата, иконките, наредени в четири колони. Погледът ми замръзва върху последната икона, „Приятели“. Около мен е тихо. Оглеждам се, няма никой. Кликвам два пъти и папката се отваря на списъка с петте снимки. Отварям първата. Мъжът с кръглите очила. След това втората: червенокосата жена. Дълго гледам третата, снимката на Мат, но не я отварям. Не мога. Пропускам я и отварям четвъртата, жена с бледа кожа и възрядка руса коса. Петата е на млад мъж с щръкнала коса. Затварям я, затварям цялата папка и се втренчвам в екрана, в сините мехурчета, в иконката на папката. „Приятели“. Спящи агенти. Как е възможно?

Погледът ми се плъзга към горната дясна част на екрана. Към двата бутона. „Активен режим“ и „Пасивен режим“. Работя в пасивен режим, понеже такова е нивото на достъп на анализаторите — разрешено ни е единствено да създадем огледален образ на екрана на заподозрения, без да можем да го променяме. Погледът ми се задържа върху бутона „Активен режим“.

Дочувам шум зад гърба си. Обръщам се и виждам Питър. Разтрепервам се, макар да знам, че няма как да разбере накъде гледам, какви мисли се въртят в главата ми. Той поглежда към екрана ми и аз усещам как в тялото ми нахлува адреналин. Папката е на екрана, но е една от многото, а той хвърля съвсем бегъл поглед. Сега гледа мен.

— Как е детето? — пита.

— С температура, но иначе е добре. — Опитвам се да овладея треперещия си глас. — Мат си остана вкъщи.

Мат. Преглъщам буцата в гърлото си.

— Тина намина вчера — казва Питър. — Иска да те види.

— Защо? — питам припряно.

Твърде припряно. Тина е ръководител на Центъра за контраразузнаване. Целенасочена, не търпи глупости. Твърда като скала.

Питър ме поглежда объркано.

— Знае, че сме влезли в лаптопа. Иска да разбере какво сме открили.

— Ама аз нямах време…

— Не се притеснявай, обясних й. Отложих срещата за утре сутринта. Просто иска да знае дали сме открили нещо обещаващо.

— Но…

— Ще се видите само за десет минути. Имаш цял ден да ровиш из компютъра. Сигурен съм, че ще откриеш нещо.

Например снимки на петима спящи агенти, единият от които е съпругът ми?

— Добре.

Той се поколебава.

— Искаш ли да ти помогна? Мога и аз да поровя.

— Не — изговарям прекалено бързо, прекалено категорично. — Не, не се притеснявай. Имаш си достатъчно работа. Все ще намеря нещо.

Питър кимва, но изражението му е странно. Подозрително. Поколебава се.

— Добре ли си, Вивиан?

Примигвам. Знам какво трябва да кажа. Трябва да го направя. Нямам друг избор.

— Трябва да поговоря с теб. Насаме.

Призлява ми, докато изричам думите. Но трябва да го направя, преди да съм изгубила смелост.

— Дай ми десетина минути. Ще ти пиша, когато съм готов.

Кимвам и го изпращам с поглед. Задвижила съм нещата. Десет минути. След десет минути светът ми ще се промени. Всичко ще е различно. С живота ми ще е свършено.

Обръщам се към екрана. Папката. „Приятели“. Отмествам поглед, не мога да гледам повече. Втренчвам се в стената и избягвам да поглеждам снимките, иначе ще се разпадна. Очите ми спират на малка схема, на която от години не съм обръщала внимание. Материал от обучение за анализатори. Разглеждам я, само и само да не мисля за реалността.

„Обмислете второстепенните и всички следващи усложнения. Помислете за нежеланите последствия…“

Думите на Мат отново нахлуват в главата ми. Ще ти е трудно с парите. Ще останем без заплатата му, за това вече се бях сетила. Ще се наложи да спра трите по-малки деца от детската градина, вероятно ще се принудя да наема детегледачка, от по-нископлатените, и да преглътна страха си, че друг човек се грижи за децата ми и ги вози насам-натам.

Внезапно осъзнавам, че аз също ще си изгубя работата. Няма начин Тина да ме остави на тази позиция, с това ниво на достъп, след като мъжът ми е руски шпионин. Без заплатата на Мат определено ще ни е трудно. Как ще оцелеем, ако и аз не получавам заплата?

О, господи, няма да имаме здравни застраховки. Ами Кейлъб? Как ще получава грижите, от които има нужда?

Сещам се за сълзите на Мат. Какво ще стане с децата? И изведнъж бъдещето се очертава пред очите ми. Медийната сензация, в която ще се превърнем. Децата ми — без баща, без пари, лишени от всичко, което познават. Стигмата, която винаги ще ги преследва. Срамът, подозренията, защото са негова плът и кръв. Синове и дъщеря на предател.

Вледенявам се от страх. Това нямаше да се случи, ако не бях видяла снимката, ако не бях измислила проклетия алгоритъм, ако не бях влязла в компютъра на Юри. Сега нямаше да знам за Мат. Никой нямаше да знае. Думите му бучат в ушите ми: Само да не беше толкова добра в работата си.

Отново поглеждам бутоните в горния ъгъл на екрана. Активен режим. Пасивен режим. Мога ли да го направя? Ръката ми сама придвижва курсора върху бутона „Активен“. Кликвам и очертанията на екрана се променят от червено в зелено. Обзема ме остро чувство за вина. Спомням си първия си работен ден тук, как вдигам ръка, как полагам клетвата.

„… да спазвам и защитавам Конституцията на Съединените щати от всички врагове, чужди и вътрешни…“

Мат обаче не е враг. Не е лош човек. Добър е, свестен, просто са се възползвали от него като дете, бил е притиснат от обстоятелства извън контрола му. Не е сторил нищо лошо, не е навредил на страната ни. Не би го направил, сигурна съм.

Придвижвам курсора върху папката. Кликвам с десен бутон, премествам курсора върху командата „Изтрий“. Поколебавам се, ръката ми трепери.

Време, нужно ми е време. Да помисля, да огледам нещата от всички ъгли, да намеря решение. Трябва да има решение, изход, някакъв начин да върна всичко както си беше. Затварям очи и виждам как двамата с Мат стоим пред олтара, взирам се в очите му, изричам брачната клетва:

„… в добри и лоши времена…“

Обещала бях да му бъда вярна до края на живота си.

И отново чувам гласа му. Никога няма да кажа, Вив. Кълна се. Никога не бих те предал. Беше искрен, сигурна съм. А аз се канех да го предам.

В главата ми нахлуват образите на децата. Виждам личицата им, толкова невинни, щастливи. Това ще ги съсипе.

А после в главата ми изплува друг спомен от сватбата ни — думите, които Мат прошепна в ухото ми по време на първия ни танц, думи, които така и не разбрах. Вече ясно осъзнавам смисъла им.

Отварям очи и погледът ми се стрелва към командата „Изтрий“. Активна е, курсорът стои върху нея. В главата ми се втурват още думи и вече не знам дали са мои или на Мат, нито дали това изобщо има значение.

Иска ми се да не се беше случвало.

И каквото си открила просто да изчезне.

Кликвам с мишката.