Карън Кливланд
Трябва да знам (19)

18

През нощта лежа будна с пистолет на нощното шкафче. Взирам се в тъмнината. Не мога да повярвам. Вече и децата са замесени. Вярно, никой не е отправил недвусмислена заплаха, но намекът е повече от ясен: ще използват децата ми, за да ме принудят да направя каквото искат. Това променя всичко.

Не мога да спра да мисля за онзи ден на стрелбището. Мат искаше да се упражнявам. Изрично спомена руснаците. Сякаш е знаел, че може да се стигне дотук, знаел е, че трябва да съм подготвена.

Превъртам се настрани, по-далече от пистолета, към онази половина на леглото, в която обикновено спи Мат. Тази вечер леглото ми се струва особено празно, особено студено.

Накрая ставам. Мозъкът ми отказва да изключи, няма да ме остави да заспя. Тръгвам из тихата къща. Надниквам в стаите на децата, проверявам ключалките на вратите и прозорците за трети път тази вечер. Спирам в антрето, вадя сгънатия лист хартия от чантата. Отнасям го във всекидневната, в стаята, в която играят децата, където се разиграва основната част от живота ни. Отпускам се на канапето и разгъвам листа, взирам се в картата и в очертания квадрат.

Юри е някъде там. Човекът, който е заговорил сина ми, който го е уплашил до смърт. А също и Мат. Нещо му се е случило. Изпаднал е в беда.

Разглеждам улиците, разположението им. Намирам някогашния ми апартамент, улицата, на която се запознахме, в рамките на червените очертания. Как се стигна дотук? Кой би могъл да предположи преди десетина години, че един ден ще се окажем в такова положение — изнудвани от руснаци, на косъм да загубим всичко?

Влизам в кухнята, слагам картата на плота. Включвам кафе машината и се заслушвам в гъргоренето на завиращата вода, в съскането на кафето. Бъркам в шкафа за чаша и виждам термоса. Поколебавам се за миг и затварям вратата.

Наливам кафето в чаша и се връщам при плота, разглеждам отново картата.

Преди много години обикалях същите тези улици. Заедно с Мат. Той е там някъде. Само че аз не знам как да го намеря.

Не знам какво да правя.

Изпивам последната глътка кафе и оставям чашата в мивката. После вземам бебефона от плота, отнасям го на горния етаж, слагам го до мивката в банята. Влизам под душа, затварям очи и оставям горещата вода да ме залива, парата да ме обгръща, докато накрая въздухът става толкова гъст и горещ, че едва виждам, едва дишам.

— Не искам да предавате децата на никой, освен на лицата, които съм посочила за извънредни случаи — предупреждавам директорката на детската градина на другата сутрин.

Стискам ръчичката на Ела толкова силно, че тя роптаеше, докато бързахме от паркинга. С другата ръка стискам ръката на Люк. Мога да изчакам в колата, измърморва той, но и дума не може да става да го оставя сам. Не и тази сутрин.

Моите родители и съседката ми Джейн.

Погледът на директорката се отмества от сенките под очите ми към лявата ми ръка.

— Ако водите дело за попечителство, ще ни трябва съдебно…

— Съпругът ми, аз и лицата за извънредни случаи — настоявам и стискам ръцете на децата още по-силно. — Ако дойде друг, проверете личната му карта. И ми се обадете веднага. — Записвам й номера на предплатената карта, после й хвърлям най-строгия си поглед. — Никой друг!

Откарвам Люк до училището и той се цупи, защото предпочита да пътува с автобуса. Оглеждам оградата, взирам се в още празната улица, после забързвам към сградата, обгърнала раменете му с ръка. Когато стигаме вратата на класната стая, се навеждам, така че лицето ми да е на нивото на неговото.

— Ако видиш онзи човек отново, веднага ми се обади — казвам.

Пъхам в ръката му листче, предплатения номер. По лицето му пробягва тревога и внезапно става с години по-малък, отново е моето момченце, а аз не мога да го защитя. Гледам как отваря вратата и ме залива отчаяние.

Когато вратата се затваря зад него, отивам при директора. Уведомявам го, че непознат мъж е заговорил Люк на територията на училището, като влагам всичкия гняв и възмущение, на които съм способна. Сигурна съм, че е свикнал с подобни емоции от другите родители. Очите му се разширяват и лицето му пребледнява, после бързо обещава допълнителна охрана в училището и конкретно по отношение на Люк.

Включвам се в сутрешния трафик. Поемам по обичайния път, пълзя машинално към града. Вътрешно негодувам, понеже би трябвало да съм с децата, но пък не мога до безкрай да ги държа затворени в къщата, а няма как да съм едновременно в детската градина, в училището и на работа.

Колата пъпли, все по-близо до знака за най-близката отбивка. Същата, която някога използвах, за да стигна до стария апартамент, отбивката, която води към северозападната част на града. Гледам табелата, гледам лентата, съвсем празна. И когато приближавам, извъртам волана и натискам газта. Юри е някъде там. Също и Мат.

Навлизам в познати улици. Обикалям ги и се опитвам да си представя червения квадрат, въртя кормилото, докато накрая влизам в очертанията му. Оглеждам улиците, търся колата на Мат или колата на Юри. Погледът ми спира върху всеки черен седан, проверявам регистрационните номера. Нито един не съвпада.

Накрая паркирам на тиха уличка и тръгвам пеша. Преметнала съм чантата през рамо, а пистолетът съм пъхнала в козметичния несесер на дъното. Още отсега е топло. Приятно. От онези утрини, в които щяхме да сме навън, да идем на кафе или да се отбием в малката закусвалня на ъгъла, която харесвахме.

Връхлитат ме спомени за онези ранни дни, блажено щастливи и без усложнения. Минавам покрай кооперацията, в която се намираше предишният ми апартамент, спирам на мястото, където се сблъсках с Мат преди години. Представям си как нося кашона, препятствието на пътя ми. Почти виждам петната от кафе по асфалта, усмивката му. Бих ли променила миналото, ако можех? Така че никога да не го срещна? Сърцето ми е като стиснато в юмрук. Тръсвам глава и продължавам нататък.

Стигам ъгъла, на който го видях за втори път. Книжарницата отдавна е затворена, на нейно място има бутик за дрехи. Въпреки това се взирам във витрините, представям си, че пак е книжарница, че Мат стои отпред с книга в ръка. Спомням си чувствата, които ме обзеха тогава — вълнение, облекчение. Сега изпитвам тъга, единствено тъга.

И кафенето, в което седнахме на маса в дъното и не спряхме да разговаряме, докато кафето ни изстиваше. Италианският ресторант — сега закусвалня за дюнери, — където вечеряхме за пръв път. Имам чувството, че се лутам из собствения си живот, и усещането е изключително странно, защото това са миговете, което са ме изградили каквато съм, довели са ме там, където съм днес, а въпреки това нито един не е бил истински.

Виждам банката, онази на ъгъла, с куполообразния покрив. Усещам тежест в гърдите, докато я наблюдавам и куполът блести на слънцето. Никога не съм се заглеждала в тази сграда, никога не ми е хрумвало, че Мат идва тук най-редовно и се среща с човека, когото ден след ден се опитвах да издиря, докато децата ни са на детска градина.

Приближавам се, намирам малкия двор отстрани затревен квадрат, дръвчета, цветни лехи и две пейки от тъмно дърво и ковано желязо. Поглеждам дясната, обърната към входа. Опитвам да си представя как Мат седи тук. И Юри.

Сядам и се оглеждам, пред очите ми е същата гледка като пред Мат, а навярно и пред Юри. Дворът е пуст, тих. Внезапно ме обзема желание да проверя долната страна на пейката, където Юри е оставил флашката за Мат. Протягам ръка и опипвам, но не намирам нищо.

Премествам се към другия край на пейката и опипвам и там. Нищо. Прибирам ръка, бавно, стисвам я с другата. Гледам втренчено в празното пространство, чувствам се изтръпнала. Нима наистина очаквам да намеря нещо? Та Мат и Юри са заедно.

Истината е, че просто не знам какво друго да сторя. Нямам никаква представа как да открия Юри, как да намеря Мат, как да поправя нещата.

 

 

В пет часа — най-натовареното време — спирам на паркинга пред детската градина. Препълнен е, има коли чак на третата редица, която обикновено е празна. От средната редица потегля миниван и аз изчаквам да излезе на заден, бавно и плахо, и накрая да потегли. Насочвам се към мястото му и паркирам.

Тъкмо излизам от колата, и го виждам. В дъното на паркинга, в най-отдалечената редица. Колата му е паркирана, а той се е облегнал на капака със скръстени ръце и гледа право към мен. Юри.

Заковавам се на място. Сърцето ми се свива от ужас. Той тук?! Какво да нравя сега, да се престоря, че не съм го видяла? Да взема Ела и да рискувам да ме пресрещне, докато съм с нея?

Нареждам си да тръгна, да се приближа. Гледаме се втренчено. Облечен е с джинси и риза с две разкопчани копчета, без фланелка отдолу. Златната верижка на шията проблясва на слънцето. Изражението му е сурово, явно днес не смята да ми пробутва фалшивото си дружелюбие.

— Не намесвай децата ми — предупреждавам, далеч по-уверено, отколкото се чувствам.

— Нямаше да се налага да идвам дотук, ако ме беше послушала. Всичко щеше да е приключило.

Поглеждам го гневно.

— Не ги намесвай.

— За последен път се срещам с теб, Вивиан. Последно предупреждение.

Той задържа погледа ми, очите му прогарят моите.

Чувам стъпки и се обръщам. Непозната майка с едва проходило дете на хълбока води малко по-голямо хлапе за ръка. Говори на по-голямото, не ни обръща внимание. Спира пред джипа, паркиран през няколко коли от Юри.

И двамата мълчим, докато жената слага децата вътре, закопчава коланите, после влиза в колата.

Когато вратата й се затваря, Юри продължава:

— Очевидно затворът не те плаши достатъчно — усмихва се той подигравателно и ръката му докосва хълбока, кобура под ризата. — За щастие, имам още четири варианта за действие.

Цялата изстивам. Четири. Децата ми. Заплашва децата ми.

Моторът на джипа изръмжава и аз подскачам. Пристъпвам към Юри.

— Да не си посмял!

Усмивката му се разтяга още повече.

— Защо, какво ще направиш? Както виждаш, аз командвам парада. — Удря се с палец в гърдите и златната висулка подскача. — Аз.

Полицията. Трябва да отида в полицията. При Омар. Вече няма значение, че ме изнудват, че се опитвам да се спася от затвора. Не ме интересува какво ще стане с мен. С радост бих прекарала остатъка от живота си зад решетките, ако децата ми ще бъдат в безопасност.

— Знам какво си мислиш — казва Юри и аз примигвам, завърнала се рязко в настоящето. И отговорът е „не“.

Поглеждам го, очите му, изражението му. Действително ли знае? Възможно ли е да знае какво си мисля?

— Ако отидеш в полицията — подхваща той и аз осъзнавам, че наистина чете мислите ми, — никога повече няма да видиш Люк.

Замръзвам, буквално се вцепенявам, а той се обръща и влиза в колата, която цял ден обикалях да търся. Пали двигателя и излиза от мястото. Наоколо е пълно с хора, родители влизат в сградата и се връщат с деца, най-малките на хълбок или в столче за кола, а по-големите, хванати за ръка, с миниатюрни ранички на гръб. Стоя неподвижно и гледам как колата излиза от мястото, напуска паркинга и изчезва от погледа ми.

Едва тогава издишвам. Въздухът излиза от гърлото ми като стенание и краката ми се огъват, внезапно твърде слаби, за да издържат тежестта ми. Подпирам се на най-близката кола, за да не падна. Люк. Моят Люк? Как е възможно това да се случва? О, господи!

Ще го направя. Ще направя каквото поискат. Представям си как пъхам в компютъра флашката, как пускам руснаците в системата, как нося вината за изгубения живот на хората, за безименните агенти, чиито сведения чета в докладите, на които разчитам. Поне няма да е Люк.

Представям си усмивката му, смеха му, невинността му. Няма да е моето дете.

Или поне не сега.

Имам чувството, че за пореден път някой изцежда въздуха от дробовете ми.

Защото в крайна сметка ще стигнат до моите деца. До някое от тях. Този кошмар няма да свърши. Юри знае, че само да заплаши децата ми, и ще направя всичко, което поиска. А е въпрос на време да ги заплаши отново.

Принуждавам краката си да се раздвижат. Не знам как успявам, защото ги чувствам като оловни. Ледена ръка стиска вътрешностите ми. Всичко ми се струва безкрайно нереално и същевременно съвсем истинско. Виждам входната врата на детската градина, но краката не ме водят натам. Водят ме към колата.

Влизам и закопчавам колана с разтреперани ръце. После подкарвам по-бързо, отколкото е редно. Завивам в посоката, в която зави Юри, с една ръка на волана, а с другата бъркам в чантата, вадя тайния телефон. Набирам наизустения номер и притискам апарата към ухото си.

— Мамо? — казвам, когато тя най-после вдига. Чувам гласа на Люк някъде край нея, разговаря с баща ми, и усещам как ме залива облекчение, че той е в безопасност у дома. — Можеш ли да вземеш Ела от детската градина?

 

 

Спряхме в дъното на стрелбището. Мат с плавни движения зареди един от пистолетите под наем. Навсякъде около мен отекваха изстрели, чувах ги ясно въпреки наушниците.

— Кога за последно си стрелял? — провикнах се, понеже собственият ми глас звучеше глухо.

Знаех, че умее да стреля, макар да не помнех кога ми беше казал, не помнех подробности. Също като с риболова и голфа.

— Преди цяла вечност — отвърна той с усмивка, — но стрелбата е като карането на колело.

Заредих втория пистолет, докато Мат приготвяше мишената: хартиен силует с маркирани зони, в които трябваше да се целим. Гърди, глава. Закачи я на макарата и я изпрати в дъното на коридора.

— Готова ли си?

Кимнах и заех позиция. Изравних мушката с мерника, както ме бяха учили преди години, и примижах с едното око. Дръпнах плъзгача, сложих пръст на спусъка. Отстъпих бавно назад и гласът на някогашния ми инструктор прозвуча в ухото ми. Остави го да те изненада.

Бум. Пистолетът отскочи назад и цялата ми ръка се изметна. Мат беше прав, стрелбата действително беше като каране на колело — всички спомени се пробудиха по-бързо и по-ясно, отколкото очаквах.

Мат прихна.

— Кое му е смешното? — попитах отбранително.

От години не бях стреляла, можеше поне да ме остави да загрея. Той посочи мишената.

— Виж.

Проследих погледа му. Точно в средата на хартиените гърди се виждаше малка кръгла дупка.

— Аз ли го направих?

Той се усмихна широко.

— Я да те видя още веднъж. Вкарай го в същата дупка.

Поех си дълбоко въздух, вдигнах пистолета и се прицелих. Пръст на спусъка, натискам бавно. Бум. Този път погледнах. Втората дупка беше съвсем близо до първата. Мат отново се засмя.

— Да не би да си се упражнявала тайно?

Сега и аз се разсмях.

— Това да ти е за урок. Внимавай да не ме ядосаш.

Усмивката изчезна и той ме изгледа продължително.

— Ще можеш ли да го направиш, ако си в опасност?

Погледнах мишената и се опитах да си представя какво е да застреляш човек.

— Не — отвърнах съвсем искрено. — Не смятам, че бих могла.

— Ако някой те заплаши, няма ли да го застреляш?

Поклатих глава. Не можех да си представя ситуация, в която ще се окажа с пистолет. Ако попаднех в опасност, предпочитах да не вадя оръжие. Най-вероятно самата аз щях да свърша с куршум в тялото.

Очите му не се откъсваха от моите. Търсеха нещо, пронизваха ме. Почувствах се неловко и побързах да се обърна, да насоча поглед към мишената, да изравня мушката.

Пръст на спусъка. Тъкмо се канех да го натисна, когато чух гласа на Мат:

— Ами ако някой заплаши децата?

В този миг мишената се превърна в истински човек, който заплашваше децата ми, искаше да им навреди. Дръпнах спусъка и пистолетът изтрещя. Дупката, в която се целех, онази първата, се бе разширила. Вкарала бях куршума в нея. Обърнах се към Мат и го погледнах сериозно.

— Ще го убия.

 

 

След няколко пресечки успявам да го настигна. Виждам задницата на черния седан само през няколко коли отпред. Стоповете светват, когато спира на светофар. Машинално се смъквам по-надолу в седалката, без да откъсвам очи от червените светлини.

Слава богу, че съм с королата. Безлична съм колкото и той. Но може и да е нащрек, да се оглежда за преследвач в огледалото. Дори само по навик.

Научих се да проследявам хора преди години. В един от курсовете, за които изобщо не ми беше хрумвало, че някога ще ми влязат в работа. Исках просто да отметна поредното обучение. Изчаквам, пускам достатъчно коли между нас, гледам да не попадам в полезрението му. Следя лентите от двете страни, чакам да се престрои, да завие, да предприеме нещо.

Най-после седанът се престроява в дясната лента. Аз оставам в средната, изчаквам, наблюдавам. Моментът е деликатен. Дали се оглежда дали го следят? Или е напълно сигурен, че не съм казала на жива душа, че съм рухнала на паркинга и ридая или се прибирам у дома, ужасена и безпомощна?

Скоро седанът завива и аз осъзнавам, че съм затаила дъх. Колата зад него също завива, после и втора. И аз бих могла да го направя — толкова много коли завиват нататък, че няма да ме забележи. Приближавам завоя и в този момент забелязвам табела. Отличителното синьо „М“, стрелката надясно. Входът към метрото.

Поглеждам надясно. Отбивката води към подземен паркинг. Седанът е спрял пред бариерата за билет. Разполагам само с част от секундата, за да взема решение. Не мога да го последвам в паркинга. Твърде тясно е, а и не бих могла да го проследя пеша сама. Със сигурност ще ме забележи.

Натискам газта и профучавам покрай отбивката. В последния момент поглеждам и виждам как бариерата се вдига и седанът продължава напред. Дишам учестено, намалявам скоростта. Сега, когато вече не е пред мен, се чувствам изгубена.

Не мога да се изгубя. Не мога да си позволя да бъда безпомощна. Трябва да се боря.

Ровя за картата от Омар в чантата. Вадя я, разгръщам я, очите ми се стрелкат между шосето и хартията. Разглеждам внимателно схемата и накрая виждам синьото „М“, станцията на метрото, в средата на оградения участък.

Натискам газта.

 

 

Шансът е минимален. Знам го. Напълно е възможно да е минал през паркинга, за да провери дали не го следят — влиза в паркинга, излиза от другия край и си продължава по пътя. А ако действително се е качил на метрото, може да е навсякъде. Буквално навсякъде.

Въпреки това паркирам на улицата така, че да виждам изхода на метрото. Чакам и наблюдавам. В тишината се замислям за децата. Цял живот съм искала единствено да бъда добра майка. А сега семейството ми е в опасност.

— Моля те, Господи — прошепвам. — Защити ги.

Не съм се молила от години и ми се струва нередно, но ако съществува и най-слаба вероятност молитвата ми да бъде чута, струва си да опитам. Защото с всяка изминала секунда, с всяка секунда, в която не виждам Юри да излиза, расте вероятността планът ми да не проработи. А ако стане така, не знам какво друго да предприема.

Вдигам очи към покрива на колата, сякаш така е по-вероятно бог да ме чуе.

— Не ме интересува какво ще стане с мен — казвам. — Опази тях.

Осезаемо усещам пистолета до мен, дълбоко в чантата.

За малко да не го видя, когато излиза от паркинга. Нахлупил е избеляла бейзболна шапка, червена, на „Нешънълс“. Сложил е и яке, черно, шушляково. Върви насам, от моята страна на улицата, и дишането ми мигом се накъсва, цялото ми тяло се сковава, но главата му е наведена, виждам само шапката. Наблюдавам го иззад чифт слънчеви очила, напълно неподвижна, и мълчаливо се моля да не вдигне глава. Когато минава покрай колата, затаявам дъх, а после, щом го виждам в огледалото, все така навел глава и прегърбил рамене, издишвам шумно.

Не откъсвам очи от него, докато фигурата му не се смалява в далечината. Връхлита ме паника. Трябва да го проследя. Трябва да разбера къде отива. Ако сега потегля обаче, съвсем ще го изгубя — трябва да направя обратен и да го последвам по платното, а дотогава сигурно ще с изчезнал. Ако пък не е изчезнал, нищо чудно да ме види и всичко ще отиде по дяволите.

Завъртам ключа с треперещи пръсти, все така вторачена в огледалото, в гърба му, който продължава да се отдалечава. Очите ми се откъсват само за миг, колкото да проверя дали не идва кола, за да изляза от мястото си. Миг по-късно отново търся с очи и точно преди да се отлепя от бордюра, спирам. Свил е. Изкачва стъпала. Спира пред вратата на къща. Отключва.

Във вените ми нахлува адреналин, примесен с облекчение. Наблюдавам, докато се скрива от поглед. Старая се да запомня вратата — синя, с арка отгоре. Бяла пощенска кутия. Третата след пожарния кран.

Посягам към телефона в чантата, набирам последния номер и вдигам апарата до ухото си, без да откъсвам очи от синята врата.

— Ало? — казва мама.

— Здрасти. Аз съм. Как са децата?

— О, добре са, миличка. Всички са у дома, живи и здрави.

— Благодаря ти, че прибра Ела.

— Няма защо.

Настъпва неловка пауза. Чувам потракването на съдове. Звънливото гласче на Ела.

— Довечера ще закъснея — предупреждавам.

— Добре — отвръща тя. — Не се тревожи. С баща ти ще ги сложим да спят.

Кимвам и стискам клепачи, за да удържа сълзите поне още малко. Поглеждам към чантата на седалката до мен, чантата с пистолета.

— Кажи им, че ги обичам, става ли?

После нагласям предното огледало, смъквам се на седалката, впивам очи в синята врата и започвам да чакам.