Карън Кливланд
Трябва да знам (1)

От прага на стаята им гледам как близнаците спят. Пръчките на креватчетата ми приличат на решетки на затворническа килия.

Стаята се къпе в мека оранжева светлина. Тясното пространство е претъпкано с мебели. Креватчета — едно старо, едно ново. Маса за повиване, отгоре й още неразопаковани пакети пелени. Библиотеката, която двамата с Мат сглобихме преди толкова много време. Рафтовете й се огъват от тежестта на книжките, които бях научила наизуст покрай двете по-големи деца, а сега все си обещавам да чета по-често на близнаците, стига да намеря малко време.

Чувам стъпките на Мат по стълбите и стискам флашката в ръка. Здраво, сякаш, ако я стисна достатъчно силно, ще изчезне, всичко ще си бъде както преди и последните два дни ще се изпарят като лош сън. Флашката обаче е в ръката ми — твърда, плътна, истинска.

Паркетът в коридора изскърцва на обичайното място. Не се обръщам. Той се приближава зад мен, застава толкова близо, че долавям аромата на сапун, на шампоан, неговото ухание. Аромат, който винаги ми действа странно успокоително и който сега необяснимо защо го превръща в непознат. Усещам колебанието му.

— Искаш ли да поговорим? — пита той тихо.

И все пак Чейс се размърдва. Въздиша насън, после притихва, свит на топка, сякаш да се предпази. Прилича на баща си със сериозните си очи, които виждат всичко. Сега се питам дали някога ще го опозная истински, дали и той ще крие тайни, толкова тежки, че да съсипват близките му.

— Какво има да творим?

Мат пристъпва напред, докосва лакътя ми. Отдръпвам се. Ръката му увисва във въздуха, после се отпуска до тялото.

— Какво ще правиш? — пита.

Поглеждам другото креватче, където Кейлъб, с ангелски къдрици и по пижамка, спи по гръб, разперил ръчички и крачета като морска звезда. Пръстите на ръцете му са разтворени, розовата уста — също. Няма представа колко е уязвим, колко жесток е светът.

Обещала си бях, че ще го защитавам. Че ще му давам силата, които му липсва, ще му предоставям всякакви възможности, ще му осигуря по възможност нормален живот. Как бих могла, ако не съм до него?

Готова съм на всичко за децата си. На всичко. Разтварям пръсти и гледам флашката, малък невзрачен правоъгълник. Незначителен предмет с огромна сила. Сила да поправя, сила да руши.

Също като лъжите, ако се замислиш.

— Знаеш, че нямам избор — казвам и се насилвам да го погледна.

Него, съпруга ми, мъжа, когото познавам толкова добре и същевременно изобщо не познавам.