Карън Кливланд
Трябва да знам (25)

24

Стоя в кухнята, облегнала гръб на плота, с чаша димящо кафе в едната ръка и снимката в другата. Анатолий Вашченко. Взирам се в издълженото лице, оплешивяващото чело. Лицето на ръководителя. Мъжът, който заплашва Люк. Който заплашва всичките ми деца.

Обръщам снимката и за пореден път поглеждам текста на гърба. Биографични данни, всичко, което съм успяла да изровя за Вашченко и което би ни помогнало да го открием. Информацията е кратка, най-краткото досие от всички, само няколко изречения. Погледът ми се връща отново и отново върху един и същ ред: „Пътувалия до САЩ: не са известни“.

Не са известни.

Стисвам очи и си пожелавам думите да се сменят. Естествено, не го правят. Блещят се подигравателно. Разбира се, че е пътувал до Щатите, нали в момента е тук. И след като нямаме информация да е пристигал, значи използва чужда самоличност.

Което означава, че няма как да го издирим.

Люк спи и къщата е потънала в тишина, с изключение на тихото потракване на клавиатура откъм всекидневната. Мат е на лаптопа, опитва се да декриптира флашката. Потракване, после дълга пауза. Отново потракване, отново тишина.

Отпивам от кафето, усещам горчивата му жилка върху езика си. Първоначалното ми въодушевление започва да се топи. Открих ръководителя. Действително го открих и какво от това? Пак нямам достатъчно информация, за да го проследя, за да предприема каквото и да било, отново не разполагам с нужното време. Люк ще умре утре. Не мога да изтръгна тези думи от съзнанието си. Онзи човек е някъде наблизо, заплашва живота на сина ми, а аз съм безсилна да го спра.

Безсилна съм да го спра сама.

Тази мисъл се оформя някъде в дъното на съзнанието ми и започва да се промъква към повърхността със зъби и нокти. Опитвам се да я изтласкам назад, надолу, да й попреча да се оформи, но не мога. Това е единственият изход.

Оставям снимката на кухненския плот и се връщам във всекидневната, стиснала чашата с две ръце, току-виж, успея да ги стопля. Мат седи на канапето, приведен напред, лаптопът му е отворен върху масичката пред него. Пъхнал е флашка, чието крайче свети в оранжево. Когато влизам, вдига глава — лицето му е изопнато, напрегнато. Сядам до него и поглеждам екрана, плетеница от букви, напълно неразбираеми, а той продължава да въвежда върволица знаци.

— Получава ли се? — питам.

Въздиша и клати глава.

— С моя код не става. Защитата е многопластова, сложна работа.

— Ще успееш ли да я пребориш?

Поглежда екрана, после мен. Прочитам безсилието в очите му.

— Май не.

Кимвам. Не съм изненадана, ни най-малко. Руснаците си ги бива. Постарали са се никой да не пробие защитата. Не и без останалите кодове за декриптиране.

— Какво да правим сега? — пита ме Мат.

Взирам се внимателно в лицето му. Искам да видя как ще реагира на думите ми. Защото мисля, че все пак му вярвам. Че за всичко си има обяснение. Обаче трябва да съм сигурна.

— Обръщаме се към властите.

Очите му се разширяват, макар и съвсем леко. Разчитам изненада, но нищо друго.

— Моля?

— Само така можем да защитим Люк.

— Но нали знаем кой е…

— И само толкова. Нищо, което ще ни помогне да го открием. Нищичко. Властите ще се справят.

Очите му не се откъсват от моите. Виждам отчаяние, безсилие.

— Не може да няма друг начин…

Клатя глава.

— Разполагаме само с име. Руско име. Нямаме нито псевдоним, нито адрес. Може би, ако разполагахме с малко повече време…

Наблюдавам го, докато асимилира информацията. Трудно му е, точно толкова трудно, колкото и на мен, но това е единственото решение. Не можем да го открием сами. Нямаме време.

— „Люк ще умре утре“ — казвам тихо. — Ами ако наистина се опита да го убие, а ние не успеем да го спрем?

Бръчката на челото му се очертава по-ясно. Очевидно прехвърля наум вариантите.

— Права си — казва съпругът ми накрая. — Нужна ни е помощ.

Чакам следващия въпрос, неизбежния въпрос. И най-важната реакция реакцията на отговора ми. Искам да видя как ще реагира Мат, когато го изрека.

— И какво ще им кажем? — пита след няколко секунди.

Буквално чувам неизречените думи — същите, които и аз не спирам да превъртам в главата си. Как ще ги убедим да ни помогнат, без да хвърлим съмнение върху себе си?

Поглеждам го в очите и се опитвам да запаметя изражението му, за да видя как ще се промени.

— Истината.

— Какво? — зяпва ме той невярващо.

Наблюдавам го внимателно.

— Ще им кажем всичко.

През очите му преминава сянка. Изумление, струва ми се.

— Ще ни вкарат в затвора, Вив. И двамата.

Усещам смазваща тежест в гърдите.

Затворът ще сложи край на живота ми — поне на този живот, който познавам. Няма да бъда с децата. Няма да съм до тях, докато растат. Ще пропусна всичко, целия им живот. Ще ме намразят, че съм ги изоставила, че съм ги превърнала в медийна сензация.

Мат примигва насреща ми и изумлението му преминава в гняв.

— И просто ще се предадеш? Точно сега, когато сме толкова близо?

— Не се предавам.

Наистина не се предавам, в това поне съм сигурна. Напротив, най-после се съпротивлявам, правя, каквото трябва, каквото трябваше да свърша още в началото.

— След всичко това…

— Всичко беше заради децата — прекъсвам го. — И все още е заради децата.

— Не може да няма друг вариант. Все ще измислим нещо…

Клатя глава. Трябва да съм твърда. Защото Мат е прав. Вероятно има друг вариант. Друга лъжа, която да скалъпим. Бих могла да седна с Омар, да съчиня нещо, на което да повярва, нещо, което да ни спаси от затвора, да опази децата.

— Не искам повече да лъжа.

Не искам да затъвам още по-дълбоко, не искам повече да си служа с измама. Не искам цял живот да се озъртам, да чакам да се случи нещо, да умирам от ужас, че съм взела грешно решение, че децата ми продължават да са в опасност. Искам да ги включат в Програмата за защита на свидетели. Искам да бъдат в безопасност.

Не желая да рискувам. Няма как да разберат на каква опасност са изложени децата, каква огромна заплаха е Вашченко и защо изобщо заплашва децата, ако не си признаем всичко. Искам да знам, че са в безопасност. Така ще е най-добре.

— И двамата им родители да са в затвора? Така според теб е най-добре, така ли?

Честно казано, не знам как ще е най-добре, но интуицията ми подсказва, че постъпвам правилно. Това е начинът да ги предпазя. А и каква майка ще бъда, ако целият ми живот е изтъкан от лъжа? Как да ги науча кое е добро и кое — лошо? Всеки път, когато съм се карала, че послъгват, всеки път, когато съм настоявала да постъпят както е редно, всичко преминава през главата ми като на лента. Също и думите на Питър: Сигурен съм, че решението ти ще бъде правилно, Вивиан, каквото и да е то.

— Може би да — казвам.

Все още тая слаба надежда, че няма да се случи точно така, че няма да вкарат и двама ни в затвора, но не мога да му го кажа. Не още.

А и дълбоко в себе си знам, че е възможно и двамата да се озовем зад решетките. Може би в крайна сметка най-доброто за децата не е да сме заедно. Може би най-важното е да са в безопасност. Да ги научим, че трябва да постъпват правилно дори когато е безкрайно трудно. Може би някой ден ще се замислят за всичко, което съм направила, за всичко, което е направил Мат, и ще ни разберат. Продължим ли както досега, продължим ли да живеем в лъжа още десет години, още двайсет или докато Управлението все пак ни залови, тогава какво? Как ще ги погледнем в очите?

Вадя телефона и бавно го слагам на табуретката пред нас. Искам Мат да го вижда.

Поемам си дълбоко въздух.

— Вярвам ти. Надявам се да го усещаш, но въпреки това можеш да си тръгнеш. Няма да се обадя, докато не се качиш на някой самолет.

Мат гледа втренчено телефона, после ме поглежда в очите.

— Никога — прошепва. — Никога няма да те изоставя. — Посяга към ръката ми. Пръстите му стискат моите, топли, до болка познати. — Щом си сигурна, че така трябва да постъпим, значи ще го направим.

Това е Мат, моят съпруг, човекът, когото познавам, когото обичам. Как можах да се усъмня в него? Толкова сбърках!

Пускам ръката му, бъркам в джоба си и вадя листчето. Разгъвам го и го слагам на табуретката, така че и двамата да виждаме дългата поредица от цифри и букви.

— Искам да направиш още нещо.

 

 

Зазорява се, когато Омар пристига у нас — сам, както го помолих. Посрещам го на вратата и го пускам вътре. Той влиза предпазливо, пристъпва крачка по крачка, очите му обхождат пространството, попиват всичко. Не казва нищо.

Затварям вратата зад него и оставаме да стърчим неловко в коридора. За миг ми хрумва, че може би не биваше да го викам тук, обзема ме желание някак да се измъкна. Все още има време, но после вирвам решително брадичка. Така е редно. Това е единственият начин да предпазя децата си.

— Да идем да седнем — кимвам към кухнята и понеже Омар не помръдва, тръгвам пред него.

Чувам стъпките му зад гърба си. Мат ни чака на кухненската маса. Омар го вижда и спира, поглежда го, после му кимва. Продължава да мълчи. Избутвам столчето на Чейс и дръпвам стола на Люк до масата, правя знак на Омар да седне. Той се поколебава, после все пак се отпуска на стола. Сядам на обичайното си място, срещу Мат. Поглеждам го и внезапно се пренасям назад във времето, озовавам се на същата тази маса преди няколко седмици, в деня, когато научих нещо, което промени моя живот и живота на всички останали.

На масата пред мен лежи папка, а вътре е пъхнат лист хартия. Виждам как очите на Омар пробягват по папката, после се насочват към мен.

— Какво става, Вивиан?

Внезапно гърлото ми се стяга, цялото ми тяло се сковава. Наистина ли така ще е най-добре за децата?

— Вивиан? — повтаря той вече объркан.

Да. Само така ще ги опазя. Няма как да се справя сама. Не мога да ги защитя.

Плъзвам папката към Омар с трепереща ръка. Той слага длан отгоре й, поглежда ме въпросително. Поколебава се, после я отваря предпазливо. Най-отгоре е снимката, която Люк разпозна.

— Анатолий Вашченко — казвам тихо. — Отговорникът на Юри. Ръководителят.

Омар дълго се взира в снимката. После вдига очи към мен и в погледа му се четат въпроси.

— Трябва незабавно да го арестувате. А докато не го приберете, искам охрана за всичките си деца.

Очите на Омар се стрелват към Мат, после се връщат на мен. Все още не е казал нито дума.

— Той заплаши Люк — казвам пресекливо. — Заплаха е за всичките ми деца.

Омар издишва бавно, без да сваля поглед от мен. Клати глава.

— По дяволите, какво става, Вивиан?

Трябва да разкрия всичко.

— Ще има верижка на врата. С висулка. Вероятно кръстче. Вътре ще намерите флашка, а на флашката са записани имената на петимата отговорници.

Омар примигва. Изумен е.

— Мат ще ти обясни как да я декриптирате — добавям тихо. — С неговия код и нашия от Москва, кода от Дмитрий Маневриста.

Поглеждам Мат, който кима сериозно. След като му дадох другите кодове, не му отне много време да влезе в папката. Да открие петте снимки. Същите пет, които видях онзи ден в службата, преди цял един живот, но този път придружени с текст: адреси, професии, начин за връзка, инструкции за срещи.

Трябва да призная, че не очаквах да видя същите лица. От момента, в който разбрах, че целта на снимките е да ме хванат в капан, бях убедена, че останалите четири са фалшиви. Явно не биваше да се изненадвам. Може би това беше поредното доказателство за арогантността им, за увереността им в развитието на събитията.

— И отговорниците имат такива. С имената на петимата спящи агент и — казвам и слагам верижката на Юри на масата, тежкия златен кръст. Флашката е пъхната обратно, винтчетата са завинтени. — Петото име е вътре.

Очите на Омар се разширяват леко. Челюстта му виси отпусната, устата му е зяпнала несъзнателно. Шашнала съм го. Поглежда Мат и той му кима.

— Вив не знаеше — казва съпругът ми. Гласът му пресеква и сърцето ми се свива. — Пазех го в тайна.

Омар се обръща към мен.

Чувствам, че трябва да дам някакво обяснение, но не знам какво да кажа.

— Винаги напипват слабото ти място — казвам накрая. — За нас това е семейството.

Омар продължава да ме гледа невярващо.

— Ако не беше семейството ни, той щеше да се предаде — казвам тихо. — Още преди години.

Омар извръща поглед. Нещо пробягва по лицето му.

— Точно такъв човек очаквах да намерим.

Все още не е посегнал към верижката. Натискам кръста с показалец и го побутвам към него. Какво ли ще се случи сега? Пламъчето на надеждата още потрепва в гърдите ми, но вече е съвсем бледо, почти замряло.

Със сигурност постъпвам правилно. Само така ще опазя децата.

Най-вероятно Омар ще извика подкрепление. Ще ни арестуват. Родителите ми би трябвало да се върнат скоро, но сега ми се иска да бях настояла да останат за през нощта. А децата ни? Ами ако ни приберат, преди да са се събудили?

Омар продължава да се взира във верижката. Плахата искра надежда сякаш се разгаря. Може би ще успеем. Може би това ще е достатъчно.

Накрая Омар слага показалец върху кръстчето, но вместо да го придърпа към себе си, го побутва обратно към мен.

— В такъв случай ще ви е нужна защита по Програмата за свидетели — отсича накрая.

По тялото ми прибягват тръпки като от ток. Нима наистина успяхме? Поглеждам верижката, която отново се е озовала пред мен. Не я иска. Няма да я вземе, няма да погледне петото име. Името на Мат.

Мъча се да проумея думите му, да разбера дали това наистина се случва. Поглеждам Мат, виждам колко е объркан. Дори не сме коментирали такъв вариант. Вероятността ми се струваше нищожна, пък и не исках да застраша слабия шанс да се получи, ако такъв изобщо съществуваше.

— В Програмата за защита на свидетели? — повтарям, понеже не знам какво друго да кажа.

Омар мълчи цяла минута, преди да отговори.

— Току-що ми дадохте достатъчно информация, за да унищожа цялата мрежа. Руснаците няма да погледнат с добро око на тази работа. А щом вече са заплашили Люк…

Поглеждам отново флашката. Да не прибързвам с надеждата. Не още. Може би просто не е разбрал. Не е разбрал, че Мат е петият агент и че аз съм знаела. Че мястото и на двама ни е в затвора.

— Направих някои нередни неща. Ще ти разкажа всичко…

— Питър призна всичко — прекъсва ме Омар и вдига длан, сякаш да ме спре. — Всичко, което разследвахме, всичко, което приписвахме на къртица или на руски агент с достъп до системите ни. — Той отпуска ръка, поглежда Мат, после отново мен. — Сигурен съм, че петият агент не е направил нищо, с което да застраши националната сигурност.

Господи! Наистина се случва. Омар ще ни пусне. Точно на това се надявах. Че ако им дадем достатъчно, ще се спасим от затвора, ще запазим семейството си. Информация в замяна на свобода.

Но свободата би имала смисъл само ако децата са в безопасност.

— Децата…

— Ще бъдат защитени.

— Само това ни интересува.

— Знам.

Млъквам и се опитвам да осмисля този нов обрат.

— Как точно ще стане? — питам.

— Оттук отивам право при директора — с информация, която ще унищожи цялата мрежа. Ще ми даде всичко, което поискам.

— Но…

— Ще му кажа, че Мат се е предал. Дал ми е името на ръководителя, собствения си код, разказал ми е за верижките. И че в замяна ще го защитим заедно с цялото му семейство.

— Ами ако някой разбере, че…

— Ще съхраняваме информацията в отделен канал. С най-високо ниво на поверителност.

— Ще можеш ли… — започвам, но той отново ме прекъсва:

— Все пак става дума за Русия. Всичко е поверително.

Чувам думите, които съм изричала безброй пъти, и знам, че са истина. Думи, които внушават, че може би всичко ще се оправи.

— Директорът ще се съгласи ли? — питам тихо.

Дори Омар да е готов да направи подобно нещо за нас, все пак няма гаранция, нали?

Омар кимва.

— Знам как действат в Бюрото. Сигурен съм, че ще се получи.

Надеждата най-после избуява несдържана. Надеждата, че може би в крайна сметка ще останем заедно и в безопасност. Поглеждам Мат и виждам същите чувства и на неговото лице.

— Сега какво? — питам.

Омар ми се усмихва.

— Стягайте си багажа.