Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (22)

22

Май 1918

В началото см помислих, че е заради пощите — бяха претоварени с работа и имахме голям късмет, че изобщо получаваме лична поща. Освен това вниманието ми бе ангажирано с нуждите на болницата, която бе свръхнатоварена в момента. Разсейвах се и от кохортата гръмогласни и весели съюзници, разквартирувани за кратко в Грас, част от които се радваха на щедрото гостоприемство на Грасиела.

Някои повече от други.

— С кого те видях да минаваш покрай фонтана на площада?

— С кого ли? — зачуди се тя невинно.

Хвърлих й иронична усмивка, която тя се направи, че не забелязва.

— Висок, светлокос. Мисля, че е капитан.

— Така ли? — промърмори приятелката ми. — Нямам представа. Едва си спомням вчерашния ден, какво остава за предишните.

Сега вече се разсмях.

— Грасиела! Това беше вчера! И съм умишлено сдържана. Беше онзи очарователен австралийски капитан. Носеше кошница за пикник, очевидно за двама.

Испанката сви рамене.

— Изтощи ме с чара си. Съгласих се да опитам желираните му яйца, след като ме увери, че нямали равни на себе си. Освен това беше твърдо решен да ми приготви любимите на леля му „боровинкови мъфинчета“, както ги нарече. Гост на страната ни е. Не мога да съм груба с него.

— Разбира се, че не може. Предполагам, фактът, че е изключително привлекателен, няма нищо общо.

Погледна ме с окаяно изражение.

— Все някога трябва да се върна към живота.

Стана ми неловко, че се почувства виновна заради мен. Прегърнах я и вероятно сме били доста комична гледка: тя бе толкова дребна, а аз — истинска върлина.

— Да, трябва. И се вълнувам за теб. Изглежда ми очарователен. Коя жена не би била щастлива да иде на пикник с такъв австралийски чаровник?

— Разсмива ме — призна Грасиела, — а не бях сигурна, че ще мога да се смея отново с мъж.

— Тогава продължавай да се смееш с него, прекара четири години в скръб.

— Страхувам се да го харесам.

Кимнах.

— Защото може да го ранят?

— Защото само след месец може да е мъртъв, Фльорет. Връща се на фронта след няколко дни, за да се присъедини към полка си в Ипър.

Натъжих се за нея. Имаше едни тихи моменти, в които проклинах късмета си да обичам мъж точно сега, по време на тежка война.

— Въпреки това — продължи Грасиела — той е като хубава песен, като летен ден, като плуване в океана. Когато се смеем заедно, се чувствам жива. И независимо от опасността да се влюбя в него, не искам да живея без смеха му.

— И не трябва. А и сега, с пристигането на американците, смятам, че изтощената германска армия не би могла да издържи новата офанзива.

— Да се надяваме — съгласи се приятелката ми.

Трябва да призная, че присъствието на възстановяващите се войници в нашата област бе довело до изблици на веселие и смях, които напомняха за живота в добрите стари времена. Аз също се радвах на компанията им, но за разлика от Грасиела, се държах на разстояние от несъзнателния чар, излъчван от тези усмихнати мъже. Докато посещавах организираните от тях сбирки, бях пропуснала да обърна достатъчно внимание на факта, че напоследък нямам новини от Себастиен.

Сетих се за това чак днес, докато с Грасиела работехме в една от временните болници, където прекарвахме повечето си дни и нощи.

Всъщност тъкмо тя ме подсети.

— Не си ми разказала последните новини от Себастиен — заяви, докато стояхме от двете страни на едно легло и сменяхме чаршафите с добре заучени движения.

Оставаха ни още две редици легла.

Сбърчих чело.

— Защото няма нищо за разказване.

— Откога не си го чувала?

— О, не чак толкова отдавна — казах го равнодушно, но не можах да прикрия потъмнялото си лице добре, защото започнах да пресмятам колко седмици са изминали от последното му писмо. Стреснах се, когато ги преброих.

— Откога? — попита отново, приглади горния чаршаф с широк замах и нейният ъгъл от леглото стана идеално гладък.

Опитах се отново да свия рамене безучастно. Не свърши работа.

— Фльорет, първи май е. Кога пристигна последното му писмо?

Бяха минали пет седмици и три дни от последното му известие.

— Може би месец.

— Месец! — ахна Грасиела. — Та вие си пишете почти всеки ден.

Не отговорих, продължих да се мотая с моя ъгъл, като го оправях много по-внимателно и дълго от обикновено.

— Ти пращаш ли му писма?

Кимнах.

— Постоянно — отговорих, неспособна повече да крия нито тъгата, нито тревогата си. — Хайде стига, не искам да мисля за това. Нали ме увери, че Себастиен има много животи. Ще се справи, очевидно му е невъзможно да пише.

— Да, разбира се — побърза да се съгласи приятелката ми.

Но улових разтревожения й поглед и му отговорих с известно предизвикателство. Не исках да ме разпитва повече за него, и без това ми беше достатъчно трудно да се справям с демоните, които беснееха в главата ми и ми се подиграваха, че сега вече и Себастиен го няма. Уверяваха ме, че всички мъже, които съм обичала, са мъртви.

— Свършихме тук — казах и пуснах моя ъгъл от чаршафа. — Излизам да се разходя из полетата. Ще дойдеш ли?

— Нали не мислиш, че ще пропусна майския празник — подсмихна се Грасиела. — Тук си непоносима, така че да опитаме навън. Но първо ще минем през пощата, за да проверим за новини от Себастиен.

Не ми се искаше, защото подозирах, че това ще съсипе един любим ден — първи май, с неговия свеж горски аромат на момина сълза, обгърнал целия град.

Когато пощенската служителка поклати глава със съчувствие при въпросителния ми поглед, усетих как паниката ми се надига. Нямаше… със сигурност нямаше да бъда наказана по този начин, нали? След като ми бе позволено да вярвам в късмета му повече от четири години, Себастиен не можеше да изчезне просто така, без никаква информация.

Минах през скромните ни майски празненства като марионетка, сякаш някакъв кукловод ръководеше движенията ми. Бях учтива, държах се приятелски, макар и леко разсеяно; показах нужната радост, когато на блузата ми се закачи стръкче от красивото ни пролетно цвете. Щях да го нося с удоволствие, с надеждата да ми донесе късмет. Феликс също като мама наричаше момината сълза — с нейните бели обърнати камбанки като пръснати перлички и широки зелени листа — лилия от долината. Зачудих се дали е знаел, че според народната медицина тя засилва паметта и сърцето. Днес имах нужда момината сълза да направи точно това за мен, макар да бях наясно, че всички части на растението са отровни. Не беше ли и любовта такава?

Имаше власт да доставя странно чувство на радост, но колкото по-високо се извисяват емоциите на човек, толкова по-жестоко е падането, когато тя си отиде или бъде застрашена.

Все пак първият ден на май наистина повдигна настроението ми, защото винаги е означавал нов живот, нали така? Подушвах обещанието за живот, което нахлуваше от гористите хълмове, обгърнали Грас с нежната яркост на тези мънички чашки пролетна чистота. Присъствието им означаваше, че любимото ми време от годината е зад ъгъла. Бледосините небеса щяха да се нашарят с облачета и меки слънчеви лъчи, а дните щяха да са дълги.

Долавяше се и обещание, че хълмовете около Грас скоро ще се превърнат в розов килим. Зеленчуковите ниви трябваше да почакат, докато дестилираме розовото масло. То беше религия.

Десет дни по-късно, в първия ден на майския розобер, все още нямах новини от Себастиен и бях изпаднала в мрачно настроение. Но работата избутваше емоциите на заден план и бях радостна, че беритбата най-сетне е дошла и всяка сутрин мога да работя до изнемога, а после да прекарам следобеда и вечерта в болницата. Вече имахме квалифицирани медицински сестри и един доктор, така че ролята ми в последно време се свеждаше основно до управлението на болницата. Разбира се, помагах и с чисто физически труд, когато се наложи. Радвах му се, караше ме да се чувствам полезна, но най-вече помогна хората от града да ме приемат в сърцата си. Войната ни беше направила равни и вече нямаше значение, че името ми е Дьолакроа — всички бяхме загубили любими хора и приятели, всички имахме нужда градът да оцелее без мъжете. Може и да бях богата жена, но четирите години споделени трудности ме бяха превърнали в още една скърбяща сестра. Странно, но тази мисъл ме споходи и ми донесе утеха точно когато пред нас се изправи поредният розобер, на който не му пукаше за войната и за нашата болка, нито за загубата ни.

Чакаха ни рози за бране.

* * *

В три през нощта вече бях будна и навличах всевъзможни дрехи, които след това лесно да свалям една по една с напредване на сутринта. Точно сега, преди зазоряване, беше студено, но по пладне пролетното слънце щеше да се погрижи да се почувстваме като в ада при тежката работа, която вършим. Всъщност стотиците торби свеж цвят трябваше да са на безопасно място в складовите помещения на фабриката най-късно до обяд. Бяха се стекли жени от всички краища на Юга, за да припечелят нещичко от тази къртовска работа, но наех и жени от пътуващите групи наемни работници, което предизвика раздразнение сред хората на Грас.

— Не съм сигурен, че е разумно — опита се да ме разубеди отново кметът, докато минавах през града, за да събера помощниците си.

Бях облечена като другите жени в дълга памучна пола, блуза с дълги ръкави, престилка и здрави боти с връзки. Носех голям вълнен шал, за да се предпазвам от студа на зората, но с напредването на сутринта щях да го хвърля. Стисках в ръка огромна сламена шапка като последна броня срещу слънцето, което обичахме и от което имахме огромна нужда, но беше абсолютен злодей за работата ни. Беше първата от поредица изтощителни сутрини на полето и аз очаквах с нетърпение убийствената умора, защото имах нужда от отвличане на мислите. Не исках да мисля много, а просто да работя. Жадувах за монотонното бране на розов цвят, за болката в гърба, за раните и драскотините по ръцете. Бях започнала да губя вяра, че Себастиен ще се върне. Виждала бях това състояние у други жени от Грас, дори ги бях утешавала, когато загубят съпруг или син. Имаше опасност да стана една от жените, облечени в черно, които винаги вървят в сенките, не ходят редовно на черква и размахват юмрук към небето или плачат безмълвно, докато вървят по улицата, без да забелязват нищо около себе си.

Това не можеше да е моето бъдеще… и все пак, защо не? Не бях по-различна от тях. Войната не подбираше. Богаташите с титли падаха наравно с бедните. На куршумите и бомбите не им пукаше за общественото положение на жертвата. При все това аз се бях вкопчила в идеята за магическата способност на Себастиен да избягва тези куршуми и бомби.

— Извинете ме, кмете — отвърнах, внезапно осъзнала, че ми е задал въпрос.

— Новите цигани. Едва ли е много разумно да ги наемате точно сега, мадмоазел.

— Мисля, че предпочитат да ги наричаме роми, господине.

Той примигна раздразнено.

— Простете, мадмоазел, ала чух, че тази година наемате не само камаргски цигани и баски, но и мануши. Това са цигани от немски и италиански произход… — Прошепна последните думи, сякаш се страхува, че ще го удари гръм.

— Кмете, жените, за които говорите, са просто пътуващи работнички. Всички са роми и през целия ми живот именно те са изнасяли на плещите си повечето от къртовската работа по розобера ни. Няма да ги изоставя сега.

— Но германки и италианки!

Въздъхнах мислено, но си придадох открито и спокойно изражение. Боже, наистина бях пораснала през последните години. Преди войната щях да покажа нетърпението си. А сега се усмихнах и му отговорих с любезен тон:

— Те са французойки от главата до петите. Прадедите им са дошли от Германия и Италия, дори от Испания, но аз познавам тези жени, някои от тях работеха за баща ми. Всички имат законни пропуски, каквито се изискват от всеки пътуващ. Управителят ми е педант по отношение на документите и спазва всички разпоредби на закона от 1912 година. Никоя от тези жени не е напускала страната, доколкото ми е известно, и повечето от мъжете им са мобилизирани в нашата собствена армия. Поне половин дузина от тях са загубили съпрузи и синове в битките за Франция.

Кметът стисна устни пред разумните ми доводи.

— Те са просто пътуващ народ, който се придвижва в зависимост от сезонната работа. Кръвта, която мъжете им проливат, е червена досущ като нашата.

Мъжът се прокашля примирено.

— Не исках…

— Знам, че не искахте — прекъснах го с топла, приятелска усмивка. — Знам, че намерението ви е единствено да ни защитите, кмете, и всички сме ви благодарни за усилията.

Той изпъчи леко гърди, очевидно горд от думите ми.

— Но няма защо да се страхуваме от тези жени, които ще работят здраво за Грас. Имам нужда от работна ръка, за да приключа с беритбата. В града няма достатъчно жени. Дори да работим по цял ден и да почернеем като карамелчета, просто не можем да си позволим лукса да се лишим от временните работници от Камарг, които сме свикнали да използваме от години. Тези роми — всъщност те наричат себе си цветята, защото са се специализирали в отглеждане и бране на рози — ще спасят реколтата ни, ще ни помогнат да свършим с розобера навреме, докато цветовете са в най-добрата си форма. Доверете ми се, господине, благополучието на Грас е на първо място за мен.

— Простете ми, мадмоазел Фльорет, че поставих под съмнение вашата практика.

— Няма за какво да ви прощавам — заявих жизнерадостно, облекчена, че проблемът е преодолян. — Ако не оберем цвета, няма да има етерично масло и работа за жените от Грас, които разчитат на този доход. Знаех си, че ще ми се доверите. Освен това подозирам, че правителството обича да държи под око пътуващите групи, а Дьолакроа и Дьо Ласе сега ще имат опис на всичките им документи, надлежно подпечатан и подписан.

— Да, вярно е — призна кметът.

Сега вече ускорих крачка нагоре към черквата, където животът ми се промени така драматично.

— Довиждане, кмете. Предайте на жена си, че я очаквам на кафе в най-скоро време. Изключително благодарна съм й за помощта в болницата — завърших с усмивка през рамо и бързо се отдалечих от него.

Отправих се към група от същите жени, за които току-що бяхме говорили, събрали се бяха на площада пред катедралата и завързваха шапките си. Бяха облечени в ярки цветове и трябва да призная, че в предутринния сумрак придаваха така необходимото ведро настроение на скръбния ни град.

Вдигнаха ръце за поздрав и в същия момент видях, че към тях се присъединяват още жени. Малкият площад, на който се събирахме, се намираше срещу кметството, което едно време е било епископска резиденция. Сега обаче самата катедрала разпращаше с камбаните си посланието, че първият ден на розобера е настъпил.

Единствено в тези няколко дни от годината се чувствах свързана със стария си живот. Бяха любимите ми дни и на лицето ми бе изписана усмивка за пред работничките, макар да имах усещането, че май 1918 година ще донесе невъобразим ужас, особено при новините за яростните боеве на фронта. Вестникарските дописки подсказваха, че войниците на Антантата са изправени пред огромна опасност. Там не можех да допринеса с нищо, затова трябваше да се стегна и да направя всичко възможно тук, у дома, да помагам — с лекуването на ранените и събирането на реколтата. Това бяха главните ми задачи за месец май.

Организирах работните групи и минах по редиците. Днес никой на полето не споделяше чувствата ми към тази изнурителна работа. За всички, освен Грасиела — която се появи с толкова огромна сламена шапка, та ме накара да избухна в смях — това бе средство за препитание.

— Тази година фамилията Дьолакроа ще даде специален бонус, двойно заплащане на всяка жена, която успее да обере шест килограма цвят за един час в първия ден на пролетния розобер — провикнах се през свити шепи, за да стигне гласът ми до всички.

Чуха ме — радостните възгласи бяха силни и изпълнени с одобрение.

— Ами да го направим, дами — добавих. — Успешен розобер!

— Успешен розобер! — повториха всички в един глас, изпълнени с усещане за триумф, и се пръснаха по редовете.

Грасиела се извърна на една страна, докато завързваше шапката си, и аз отново избухнах в смях. С нея изглеждаше още по-дребна.

— Тази шапка е абсурдна, знаеш го, нали?

— Интересува ме само безупречното състояние на кожата ми, Фльорет — смъмри ме тя. — В живота си не бях брала рози, докато ти не започна да ме влачиш по полетата като селянка.

Мрънкането й само ме разсмя още повече, но пък такова беше и нейното намерение — знаех, че се притеснява за мен.

— Да не говорим, че ме караш да държа главите на мъже, които повръщат, и после да чистя след тях и да мия подове! — Звучеше толкова ужасена от собствените си твърдения, че всичко ми заприлича на някаква комедия, на забавна пиеса. Разшири очи от оскърблението.

— Всички участваме — казах.

— Да търкам подове на благородните си колене! — подсили негодуванието си тя с огромно отвращение.

— Трябва да поддържаме стерилността в отделенията — напомних й, развеселена от шеговитата размяна на реплики въпреки скритото си лошо настроение.

Грасиела ме изгледа с пресилено негодувание.

— Онези медицински сестри ме гледат отвисоко.

— Не е вярно! Постоянно ми повтарят, че си най-красивата жена, която са виждали в живота си.

— Това го знам! Кажи ми нещо ново.

И двете се разсмяхме, а работничките извисиха глас в песен за розобера. Временните не се включиха, но се усмихваха одобрително.

Спогледахме се с ръце на хълбоците.

— Хайде да се захващаме — казах.

— Не спирай да се забавляваш! — отвърна Грасиела и зае мястото си през няколко реда от мен.

Кимнах и заех усамотеното място в края на един от редовете, което предварително си бях избрала. Но бях излъгала приятелката си — беше ми невъзможно да остана весела. Усещах как лошите новини ме преследват като диви зверове и днес събирането на цветовете, това успокоително монотонно действие, вече не ми носеше удоволствие, макар да ме държеше заета и да ме възпираше да побягна с писък надолу по склона. След всички тези месеци, през които бях тренирала самообладанието си, сега бе моментът да се подчиня на рутината, тя трябваше да ми послужи… и да ме спаси. Не ми оставаше нищо друго, освен да се отворя за болката, че Феликс вече не присъства в живота ми. Ключът, който се надявах да съм изхвърлила, се появяваше в редките случаи, когато се чувствах несигурна и заплашена. Липсата на новини от Себастиен ме изнервяше.

Пуснах Феликс да се разхожда свободно из мислите ми и се надявах да няма разговори за смърт, а само за рози и парфюми. Беше истинско удоволствие да си представям, че отговаря на въпросите ми.

Докато се унасях в ритмичното късане на росните розови цветове, с десетките им дебели ароматни венчелистчета, почти пияна от медения им аромат, разказвах на Феликс за парфюма, на който се посветих преди време. Опитах се да намеря свежа енергия, за да загърбя новите си страхове за Себастиен и неговото мълчание.

— Искам да мирише различно.

— В какъв смисъл? — попита той.

— Не по стария начин.

— Значи не на рози и жасмин, най-популярните цветя в Грас. — Тонът му бе леко насмешлив.

Усмихнах се вътрешно. Близнакът ми явно искаше да се поизпотя.

— Искам да кажа, че ще ги включа по начин, който ще ги направи по-трудно разпознаваеми на пръв поглед.

— По-абстрактни?

— Да! Точно така. Благодаря ти, Феликс. Искам абстрактна версия на това, което винаги са били нашите парфюми.

— Значи ще са там и едновременно няма да са там?

Подсмихнах се, докато поставях внимателно още един ценен цвят в чувала, увиснал на рамото ми, без да докосвам скъпоценните му листенца.

— Нотките им ще бъдат недоловими в първия момент, а когато се появят, ще са смущаващи, защото ще са свежи и нови.

— Защо?

— Защото — започнах… и се зачудих как да продължа. — Защото правя аромат за времето, когато войната ще е свършила. Жената, която ще го носи, ще се е отърсила от оковите на мъжете. Ще обича мъжете, но ще е независима по дух. Ще е оцеляла сама, ще се е справила сама с много от нещата, които са я плашели и предизвиквали, но ето я сега — силна и решителна, разчитаща на себе си.

— На мъж ли мирише вече?

Разсмях се сама в края на реда и трябваше да се овладея, за да не привлека вниманието на другите. Стана ми хубаво от откровения смях, който свали напрежението ми. Хвърлих бърз поглед наоколо и се уверих, че съм достатъчно изолирана в този край на полето. Никой не можеше да ме чуе, а и жените се бяха съсредоточили единствено върху собствената си работа в сумрака и студа на пролетната утрин.

Някъде много далече артилерията гърмеше и мъжете ни падаха убити и ранени. Надявах се това да е последният ни кървав розобер. Отправих молба към вселената следващата година да събираме розите в мирно време и Себастиен да е до мен.

Върнах се към въпроса на Феликс.

— Не, глупчо, тя е по-женствена от всякога, но няма да мирише като прабаба си само на рози и виолетки, лавандула и жасмин. Тя е нова жена, модерна жена, която навлиза в нова епоха на мир и благоденствие. Иска признание, иска постижения. Тя е сложна, многолика, от време на време противоречива, понякога капризна, понякога емоционална, но винаги независима. Живее живота си по свои правила.

— Мъжете май стават излишни.

— О, все още ставате за някои неща — отвърнах иронично.

Стори ми се, че дочувам ехо от смеха му над розовите полета, и искрено пожелах наистина да се смее там, където е.

— Ще добавя и метална нотка — добавих.

— Че за какво ти е? — прозвуча леко обиден в ума ми и аз се усмихнах.

— Защото ще ми напомня за теб, Феликс. За целувката ми за сбогом.

Той мълчеше и чакаше да продължа.

— Ще има топлина и горчивина, ще има цитрус и скръб, ще присъства светлината на надеждата и тъмнината на спомена.

— Кажи ми каква ще е формулата.

Въздъхнах. Различаваше се от първоначалната, но не толкова много, че да не разпозная уханието, което създадох по описанието на Себастиен.

— Цветя, разбира се, заради Грас. Тонка и ванилия, които си говорят за топлина и сладост. И малко мускус — мек и фин, от горите, които обичам. Това са нотките, които предпочитам да нарека любими, а не базови.

Усещах усмивката му в мен, около мен. Одобряваше.

— А сърцето, Ети?

— Божур, за да се запази ароматът красив и женствен.

— Като прегръдка — вметна той.

— Искам и нар.

— Наистина ли? Заради кръвта, предполагам.

— Добре ме познаваш. Да, цветът на плода символизира кръвта, пролята за Франция, но нали и двамата сме съгласни, че личната ни представа за дестилацията на този плод е свързана с току-що изкъпано бебе.

— Леко и пухкаво, да — изрече брат ми, макар и с известно съмнение в гласа.

— Заради прераждането, Феликс. Кръвта на умрелите, кръвта на прераждането.

— Харесва ми. А и мускусът ще се съчетае добре с нара. Това е вдъхновяващо, Ети! И какво друго? — попита ентусиазирано. — Чакай, може би нещо пикантно.

Почувствах облекчение, че Феликс отново долавя уханията и може да предлага компоненти, които да подсилят и балансират парфюма.

— Да — казах радостно. — Джинджифил!

— Перфектният баланс между лютив и цитрусов аромат. Ще придаде източен привкус.

— Точно това искам. Едва ли можем да си представим колко важен ще стане Ориентът за новите аромати и търговията ни. Надявам се един ден да отида там и да открия всичко сама.

— Ще идеш. Заедно със Себастиен.

Преглътнах емоцията, която се надигна при споменаването на името му.

— А за върховите нотки искам да използвам грейпфрут, Феликс.

Близнакът ми се засмя.

— Само ти би могла да измислиш такова нещо, Фльорет. Нежен, искрящ цитрус. — Почти видях как кима одобрително. — И връща обратно към цитрусовата нотка на джинджифила… много добре, Ети.

— Сега искам да ми се довериш за следващите съставки — предупредих го.

— Давай тогава — окуражи ме, — макар да подозирам, че вече си набрала две кила рози. Няма ли да си починеш малко?

— След като ги направя шест. Трябва да съм пример за останалите.

— Браво, моето момиче. Хайде, давай, изненадай ме с върховите си нотки.

— Английски чай, за да добави дъх на сено…

— Ида намигнеш леко на английския си любим, предполагам?

Искаше ми се да изпратя въздушна целувка на Феликс за разбирането.

— И на английското ни наследство. Ще го балансирам със… зелен чай. — Знаех, че съм права. Вече го подушвах.

— Наистина ли?

— Да! Знаеш, че обичам сорта „гънпаудър“, с топченцата му от навити листенца, които напомнят на зрънца барут. Разказва за оръдията на войната и за взривовете, които разтърсват Европа, раняват земята и убиват мъжете ни. Притежава онази източна нотка, която търся, но и напомня за ментовите чайове на Мароко, където е бил Себастиен и където обеща да ме заведе един ден. Но преди всичко ще го включа, защото чаят подобно на снега мирише само на себе се, чисто и неподправено. — Сетих се за скръбта ми в онази снежна нощ.

Феликс мълчеше и аз не издържах:

— Съгласен ли си с мен?

— Страхотен е, Ети, толкова много символизъм има в парфюма ти. Наистина ме изненада, но си права, зеленият чай добавя свежест и докато цитрусът искри на върха на парфюма ти, двата чая ще придадат чисти нотки като полъх на свеж въздух.

— Точно! Като въздуха, който искаме да дишаме отново — чист от пушека на оръдията и кръвопролитията.

— И тъй като никой, освен нас двамата не разбира сложната приказка, която стои в основата му, мисля, че като цяло създаваш свеж цветен аромат с намек за ориенталска топлина. Звучи ми като парфюм, чието ухание никога не съм вдъхвал.

— Наистина ще е напълно различен от всичко досега, Феликс.

— Как ще го наречеш?

Не бях сигурна. След като изоставих идеята да разработя следвоенен парфюм, олицетворяващ триумфа и други победоносни сантименти, не бях мислила как да нарека това ново, блестящо и дръзко ухание, което се надявах да се хареса на всички жени по света още щом го помиришат или чуят за него. В този миг на вглъбяване, когато поспрях, за да обмисля въпроса, над редиците рози полъхна ветрец, разпиля косите ми и донесе най-фантастичния аромат, обагрен в богато розово великолепие, сякаш самото ухание се бе превърнало в цвят. Както и да го нагаждах, този парфюм винаги щеше да е за Грас, за хората му, за живота му.

— Ще го нарека „Потайности“, Феликс.

Брат ми веднага стигна до очевидното заключение.

— Защо би искала да говориш за тайните ни?

— Скъпи мой, парфюмът няма да говори за лъжите, а за истините.

— Така или иначе семейството ни е прокълнато, дори да не го обясниш с думи. Аз ще знам. Ти ще знаеш.

— Не виждам нещата в тази светлина.

— Кажи ми как ги виждаш, Ети.

— Виждам „Потайности“ като осъществяване на любовта. Тя е тайна, Феликс. Промъква се в теб. Не се заявява на висок глас. Не идва насила. Просто се случва. — Свих рамене. — Влюбих се в Себастиен без предупреждение или предварително намерение. Татко се е влюбил в Маргьорит и съм сигурна, че ако могат да се изправят пред нас, ще ни обяснят колко безпомощни са били. Като пеперудата, която синът им унищожи пред очите ни.

— Значи любовта може да бъде и жестока.

— Да, такава е. Прави любовниците слаби, отнема контрола им, сваля задръжките. В случая с татко е довела до последствия, които се проявиха години след това. Любовта може да е горчива, изпълнена със сърдечна болка. Бог ми е свидетел, че има дни, в които ми се иска да не се бях влюбила в Себастиен, за да не живея сега с болката. Има и други дни, в които искам да не те обичам толкова много, за да те пусна да си идеш.

— Това не би ми харесало.

— Знам, затова любовта е също и красива, възвисяваща, вдъхновяваща и може да е вечна, ако я подхранваме. — Свих рамене. — С „Потайности“ посягам към тази истина, а онова, което обвързва семейството ни, си остава за нас.

— За теб, скъпа Ети.

— Прав си, защото аз съм единствената, която остана.

— Тогава забрави за семейството и мръсните ни тайни. Направи парфюма си чист и лазурен и го наречи… „Фльорет“! Ще си първата жена парфюмерист в Грас. Нека името ти е свързано с този оригинален аромат, който ще създаде ново поколение красиви ухания, вдъхновени от теб.

Ахнах, изненадана от предложението му, защото Себастиен също бе настоявал да кръстя парфюма на моето име.

— Наистина ли?

— Ще ме ядосаш, ако не го направиш.

— Ще помисля.

— Напоследък нямаш новини от Себастиен — отбеляза брат ми.

— С теб ли е, Феликс? — попитах с ужас.

— Питаш дали е мъртъв?

Не можех да го изрека. Близнакът ми се поколеба, после въздъхна.

— Не знам.

За първи път от години от мен се изтръгна ридание. Изненада ме с дълбоката си болка, защото изобщо не съм подозирала колко грижливо съм потискала тревогата си. Вдигнах един особено красив розов цвят към лицето си и усетих хладната влага на венчелистчетата. „Ето това е, това е сърцевинната нотка на «Потайности», ясна и сладка в първия миг, но сложна и дълбоко възвишена впоследствие“ — помислих си. Навярно ароматът на розата бе леко различен за всеки, който я помирише, но аз можех да различа дузина — не, две дузини ухания само с едно вдъхване на най-скъпоценното цвете на Грас.

— Не ми го отнемайте — прошепнах в листенцата, докато докосваха леко устните ми. — Върнете го у дома.

Разнесе се вик. Приведените около мен жени се изправиха с въздишка на облекчение. Всички застанахме в универсалната поза — едната ръка на хълбока, другата над очите, с избутана назад шапка. Прохладата на утринта вече я нямаше, щеше да е много топъл ден.

Познах гласа на Грасиела и погледнах към нея.

— Какво има? — провикнах се през редовете.

— Виж кой идва! — извика тя, избута назад огромната си шапка и кимна с брадичка в посока към долината.

Бях доста далеч зад приятелката си и присвих очи, за да огледам самотната фигура, която тъкмо излизаше на билото на хълма. Втренчих се за момент, докато очите ми се нагодят към светлината, но веднага разбрах, че е мъж. Виждах бинтове около главата му. Беше висок, тъмните дрехи висяха на слабата му фигура. Забелязах леко накуцване в походката му.

— Себастиен! — изкрещях мислено. — Феликс, той ли е?

— Бъди щастлива, бъди влюбена за всички нас, Ети — бяха последните му думи към мен. Сякаш вятърът на Прованс повдигна духа на близнака, който живееше в мен, и го отнесе, като ни раздели на живи и мъртви, за да може душата му да намери покой, а моето сърце да открие своя ритъм до Себастиен.

Хвърлих торбата с цветовете зад себе си, където тя се разсипа, и се затичах към него. В движение свалих предпазните ръкавели, развързах престилката и я метнах встрани. Дръпнах гребена от черупка на костенурка, който държеше косата ми, за да почувствам как прекрасният вятър струи през нея, докато се нося към любимия си. Усещах как моят парфюм се носи в съзнанието ми — всичките му нотки се сливаха в една, докато чертите на Себастиен ставаха все по-отчетливи. Уханието взе връх, щом го прегърнах, а той ме вдигна във въздуха между редовете с рози и ме завъртя, като се смееше и ме прегръщаше толкова здраво, че едва дишах. Това беше ароматът на „Фльорет“ — любов в най-чистата й форма.