Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (17)

17

Жана и мадам Муфлар ни видяха, докато се приближавахме по чакълената алея.

— Какво има? — провикнах се в режещия въздух и гласът ми прозвуча съвсем крехък.

— Телеграма, мадам, телеграма! Мосю… се завръща.

Сърцето ми потъна, макар Феликс да ме беше предупредил.

— Кога?

— Утре.

Жените се затичаха развълнувани към нас, дъхът им се носеше в студения въздух. Погледнах Себастиен.

— Телеграмата за мен ли е?

Икономката примигна смутено.

— За мен е, да подготвя къщата за пристигането му, мадам.

Почувствах жилване, задето ме бе пренебрегнал, но запазих изражението си непроменено — не можех да обвинявам икономката за това, че Еймъри не уважава чувствата ми… никога.

— Но се получи и тази — подаде ми втора телеграма, която съвсем изрично беше надписана за мен.

Разкъсах я нетърпеливо, прочетох я и почти се разплаках.

— От Феликс е. В Ница е, на път за Грас.

— Много съжаляваме за по-големия ви брат, мадам — каза Жана от името и на двете, като погледна към икономката, сякаш за да се извини, че е поела водещата роля.

Кимнах, но сдържах емоциите си, както обещах на Себастиен.

— Не мога да говоря за това. Сигурна съм, че ме разбирате. Да влезем. Трябва да се приготвим за живите. Ще мисля за мъртвите по-късно.

Знаех, че думите ми звучат театрално, но всъщност обобщаваха много добре чувствата ми в този момент. Нуждаех се от цялата си воля, за да загърбя мъката, необходимостта да скърбя и да бъда оставена насаме със страданието си. Защото, както Себастиен посочи, сега не беше време да им се отдавам. И така, за да докажа вътрешната си сила не само на него, но и на самата себе си, дадох пример за стоицизъм. Той стисна незабелязано лакътя ми и аз почувствах доверието и гордостта му от поведението ми.

Себастиен отстъпи на втори план, когато къщата закипя от нова активност, в която с благодарност потънах. Забързано надзиравах оправянето на леглото на Еймъри, проветряването и ароматизирането на стаята му и паленето на огъня. За да затоплим леглото, между чаршафите поставихме медна грейка, пълна с горещи въглени. Мадам Муфлар смяташе, че огънят и грейката могат да бъдат оставени за по-късно, но аз исках стаята му да е уютна и приветлива след толкова време по ледените окопи.

— Моля ви, наредете да поставят бутилки от любимия му коняк в салона и в неговата спалня.

След като всичко бе направено както трябва, подбрах малък екип от помощници и отидохме в къщата на Дьолакроа, за да подготвим и нея по същия начин за брат ми. Единствената разлика бе, че имах намерение да вкарам свежестта на Грас и да прогоня застоялия въздух, който бе там от деня на заминаването му. Не можех да си представя как ще се чувства Феликс, докато крачи из огромната стара къща съвсем сам, и реших да взема мерки. Смятах да подготвя стая за него в къщата на Дьо Ласе, ако успея да го убедя да остане при нас за ден-два. И за миг не повярвах, че ще се изкуши от предложението ми, познавах брат си — щеше да се наслаждава на тишината и сенките, както и на болезнените спомени, които щяха да се надигнат при влизането му в семейната резиденция. Всъщност самата аз имах намерение да се върна в бащината си къща — едва ли щях да имам голям избор, когато зловещата истина за брака ми излезе наяве, но точно сега не исках никакви слуги да влизат в стаите ми, където само преди часове бях открила тайните на любовта със Себастиен. Можех сама да сменя чаршафите си и да проветря стаята, когато му дойде времето. И в този момент ми хрумна, че Себастиен също ще трябва да се махне от къщата на брат си. Допусках, че ще се заинати и ще иска да напомни на всички коя е фамилията му, но се надявах да остане в къщата на Дьолакроа, докато нещата се успокоят.

Поклатих глава, щом си помислих за промените — всички ние в голямата къща, някои тук долу… Представях си споровете, които щяха да се разгорят веднага щом отмине първоначалната радост от завръщането на мъжете.

Напръсках стаите с одеколон, за да ги напоя с леко ухание, което да убеди Феликс, че не сънува, а вече наистина си е у дома.

Изпратих Жана на пазар със списък, който бях обсъдила предварително с готвачката. Мъжете ни не бяха хапвали свястна храна от месеци.

— Нека всичко е простичко — предупредих мадам Клотилд по съвет на Себастиен. — Стомасите им са отвикнали от пикантна храна.

Спряхме се на загряваща месна супа с домашен хляб, какъвто вероятно не бяха хапвали, откак заминаха. Това лакомство щеше да бъде последвано от печено пиле с копър и от малко къдраво зеле от зимната градина. Щеше да има и нуга, сушени смокини, круши, няколко вида сирена и орехи, от които да си похапват, ако им се иска още нещо.

— Щеше ми се да им направя тринайсетте десерта, мадам — жално продума готвачката. — В окопите едва ли са хапнали подобно нещо в коледния ден.

Стиснах рамото й. Тази година дори ние не бяхме приготвили десерта, който символизираше Исус и неговите апостоли.

— Сега можем да им поднесем кралския кекс. Следващата година ще е различно. Да се надяваме, че ще спечелим войната и мъжете ни ще се завърнат по домовете си завинаги.

Но не и Анри. Отказах да позволя на тази мисъл да ме завладее, решена бях да съм пример за твърдост.

Но през цялото време, докато повдигах духа на другите, трябваше да удържам личните си демони, които ми се присмиваха и нахално се боричкаха. Искаха да привлекат вниманието ми, да ме попитат как ще погледна съпруга си в очите, като знам, че съм му изневерила с неговия полубрат. Въпроси с узаконяването на брака ни не бе притеснил Еймъри преди заминаването му. Едва ли би представлявал проблем и сега, защото намерението му беше да реши правния въпрос, щом излезе в отпуск и се върне в Грас. Далеч по-трудно щяхме да обясним обаче защо църковният ни брак трябва незабавно да се анулира.

В телеграмата си Феликс съобщаваше, че ще пристигне призори, а знаех, че Еймъри ще си дойде малко преди обяд. Помислих си за всички други семейства от града, които бяха научили, че скъпите им синове и мъже най-накрая ще си починат малко от експлозиите, куршумите и кръвопролитията. Утре цял Грас щеше да празнува и да се усмихва, докато посреща 1915 година, изпълнен с надежда за края на войната. Моментът беше идеален, но в къщата на Дьо Ласе нямаше да има усмивки.

Щеше да има само гняв.

* * *

Оказа се, че не всички егери са пуснати в домашен отпуск Феликс и Еймъри като офицери се нареждаха сред щастливците заедно с други, които или бяха ранени, или бяха изтеглили щастливата карта, но мнозинството от двата полка заминаваше още по на изток. Съжалявах ги и се изненадах, като видях огромната тълпа от граждани, събрали се на гарата. Хората просто искаха да хвърлят поглед на храбрите ни момчета, които бяха оцелели и се завръщаха у дома.

Точно както електричеството бе стигнало рано до малкия ни, но процъфтяващ град, така и железопътните релси бяха стигнали до Грас две десетилетия преди раждането ми. Първият влак, който допухтял дотук, започнал своето дълго пътуване от Париж на юг към Лион, после следвал крайбрежието до Ница, преди да се отправи нагоре в планините. Имаше големи очаквания, че електрическите влакове ще заменят парните, и помня, че братята ми много се вълнуваха за изпитанията, проведени между Муан Сарту и Грас преди четири години.

Не знам как новината се бе пръснала толкова бързо, но очевидно хората знаеха, че брат ми Анри няма да слезе от влака, когато той най-сетне пристигна с пухтене на гарата в Грас. Поглеждаха ме със съчувствие, кимаха мрачно, имаше замъглени от споделена мъка погледи, но който и да бе разпространил вестта за загубата на семейство Дьолакроа, ги беше посъветвал също да не дават израз на чувствата си. Бях доволна и съзнавах, че не бива да помрачавам радостта от пристигането на мъжете ни. Разбирах, че трябва да е ден на тихо щастие и за мен, но различни емоции се боричкаха за превес в душата ми и новото усещане за пламенна страст никак не помагаше. В един момент ме връхлиташе изгарящият спомен за голото ми тяло в леглото до Себастиен, в следващия въображението ме захвърляше в калта, където гледах мъртвия си брат под проливния дъжд и чувах гневните думи, които разменихме в последния си ден заедно. Насилих се да преглътна сълзите, които несъзнателно извираха в очите ми, не исках никой да види, че плача.

За щастие, макар да бе на зазоряване, нощното небе отказваше да се оттегли и твърдо си оставаше черно. Дори луната не успяваше да се покаже през зимната облачна покривка, затова се въртяхме като тълпа от мъгляви силуети. Някои лица бяха по-ярки от други, когато ги осветяваше случайна улична лампа. По тях виждах главно вълнение, нетърпение да посрещнат любимите си хора, макар че за някои от нас радостта на момента бе примесена с горчивина.

Умът ми се рееше, скиташе безцелно. Стоях сама и ми се стори странно, че не съм виждала Грасиела от срещата ни миналата седмица, но несъмнено днес щеше да й се удаде случай да зърне мъжа, когото обича.

В съзнанието ми се завъртя идеята за сладко-горчиво чувство и внесе внезапен миг на яснота. Точно това ми беше необходимо за парфюма, който създавах. Дали да използвам горчивината на бадемите, които придават специфичния вкус на марципана? Или да посегна към по-ярката и сладка нотка на горчивия портокал?

— За какво си се замислила? — изрече познат глас до мен.

Бях затворила очи, потънала в мислите си, но не беше необходимо да ги отварям, за да позная кой стои до мен.

— Себастиен — прошепнах. — Разумно ли е?

— Би изглеждало странно да не придружа до гарата новата си снаха.

— Нероли — казах.

— Наистина ли? Масло от горчив портокал? Вместо бергамот?

— Може би. Бергамотът е красив, но може да се окаже прекалено флорален, като се замисля.

— Значи горчив портокал за по-свежа сладост.

Хвърлих му хитра усмивка за един кратък миг.

— За да внеса метален привкус и пикантност, каквато смятам, че е необходима.

Засмя се тихичко въпреки тъгата ни.

— Превръщаш създаването на парфюм в забавление, Фльорет… а начинът, по който говориш за него, е като друг вид любовна игра — промърмори.

Не вдигнах поглед към Себастиен, защото винаги някой наблюдава, но вътрешно се зарадвах на сравнението.

Не успях да му отговоря, тъй като хората на Грас се обърнаха като един при вика, че влакът приближава. Всички затаихме дъх и най-накрая той пристигна, обвит в облак пара. Мъже, които познавахме, висяха от прозорците и махаха с ръце. Въпреки скръбта имах чувството, че сърцето ми ще изхвърчи от гърдите при мисълта, че отново ще видя Феликс. Никога не сме били разделени толкова дълго, дори по време на военното му обучение.

Вратите започнаха да се отварят с трясък и на перона се изсипа синя вълна от войници. Ръце се вдигаха за поздрав и отговор на женски писъци и викове на радост. Тези, които не посрещаха своите обичани хора, бяха дошли, за да аплодират войниците, защитавали Франция. Може би и те като мен приветстваха оцелелите, защото това придаваше едно специално благородство на загиналите. Съзнавах, че е странна философия, но ми помагаше, даваше ми възможност да се чувствам горда с Феликс и същевременно да почитам Анри.

Ето го и него. Внезапно мъката ми изчезна. Видях брат си, моето друго аз, да скача жизнерадостно на платформата, докато другарите му се шегуваха с него. Беше младши лейтенант и затова предположих, че трябва да се държи по-сериозно, да е пример за подсвиркващите развеселени мъже, с които вървеше по перона.

Около мен се разнесоха нови миризми, но никоя от тях не ми хареса особено — влажни дрехи с полепнал по тях дъх на гнилоч и немити тела. Независимо от това там стоеше Феликс — единственото, което имаше значение. Видя ме и ми се усмихна така, че сърцето ми спря. Усмивката му казваше, че от сега нататък всичко ще е наред, но въпреки това усетих как брадичката ми се разтреперва и решението ми да не плача отлетя.

Когато най-сетне се озовах в прегръдката му, вече плачех неприкрито, а той ме притискаше и очите му също се напълниха със сълзи, защото и двамата си мислехме за Анри. Около нас всички пееха „Марсилезата“ и притискаха горещо любимите си хора.

* * *

Двамата мъже, които обичах най-много на света, се изправиха един срещу друг.

— Чух, че сте били на фронта — каза Феликс, докато разтърсваше здравата ръка на Себастиен, — но не знаех, че сте ранен и сте дошли тук. — Погледна към мен, явно все още не можеше да разбере каква е връзката ни. Надявах се да не е изписана открито върху лицата ни. — Каква изненада. — Лицето му грейна. — Как върви лечението?

Себастиен се ухили и усмивката му отново ми напомни колко си приличат с близнака ми, дори и физически.

— Сестра ви е изключително щедра.

Едва се удържах. Дали думите се изплъзнаха случайно от езика му, или си правеше глупава шега? Погледнах към брат ми, който не изглеждаше ни най-малко разтревожен от забележката.

— Заемах ценно легло в болницата. Стори ми се уместно да дойда в Грас, когато медицинският екип предложи почивка. Истинският ми дом ми се видя твърде далеч.

— Разбира се. Вероятно не бихте могли да понесете пътуването, макар Англия да е била съвсем наблизо.

— Ужасен моряк съм, дори когато съм здрав. Влаковете бяха много по-подходящи за състоянието ми — сви рамене Себастиен. — Когато споменах Южна Франция, лекарите се втурнаха презглава да ми намерят превоз. — Вдигна леко ранената си ръка. — Аз съм от щастливците — призна. — Ъъ, наистина… наистина съжалявам за брат ви.

С близнака ми се спогледахме и почерпихме сила един от друг. Винаги е било така между нас. Внезапно се почувствах в състояние да се издигна над скръбта, която само преди часове ми приличаше на невъзможна да, повдигане планина. Сега аз и Феликс можехме да се облегнем един на друг и да се справим с всичко, както когато домашните ни любимци умираха, когато татко почина… и сега, когато загубихме брат си.

— Знаете ли израза, който използваме в такива случаи — че е умрял красиво, en beautè? — попита го Феликс.

Гласът му беше толкова тих, та можех със сигурност да кажа, че все още е поразен от смъртта на Анри.

Себастиен кимна.

— В Англия често казваме, че някой е „умрял с ботушите“. Подозирам, че смисълът е същият. Определено е комплимент за проявена храброст.

— Хайде. Ужасно студено е — напомних им. — Сигурно очакваш с нетърпение чаша истинско кафе, Феликс?

— Зави ми се свят дори само от предложението ти — призна той.

— Приготвила съм стаите ти и съм проветрила къщата, но се надявам да нямаш нищо против първо да се отбием в къщата на хълма, където сме сервирали храна… съвсем за малко.

Присви очи. Почувствах непреодолимо желание да преглътна, сякаш да отрека вината си, но сърцето ми подсказа това, което умът вече знаеше — Феликс беше доловил нервността ми и бе станал подозрителен.

— Бих предпочел да си ида вкъщи, Ети — въздъхна. — Не ми се…

— Разбира се. Но там няма други хора. Ще сме само ние — казах и хвърлих поглед към Себастиен, който упорито гледаше към брат ми. — А в къщата на Дьо Ласе има прислуга, всичко е готово, цялата къща е топла.

Чувах се как дрънкам безсмислици. Нямаше смисъл да крия вината си повече. Всеки, който ни видеше отстрани, би си помислил, че Феликс просто ме гледа, докато говоря, но аз го познавах твърде добре и разбрах, че ме наблюдава с изумление.

— Ети, какво става с теб?

— Може би аз ще успея да обясня — намеси се Себастиен.

Беше кавалерска постъпка, но аз отказах жеста с бързо и незабележимо поклащане на глава. Смеех ли да се надявам обаче, че Феликс не го е забелязал?

Разбира се, че беше. Втренчи поглед в хората, които се бутаха около нас. Почти не чувахме поздравите им, не усещахме побутванията на раменете им, не виждахме усмивките и докосването на шапките. Бяхме триъгълник от очи, изпълнен с ужасяващо мълчание. То изолираше всички други звуци, освен винтчетата, които се въртяха в ума на Феликс.

— Не — изръмжа шокирано близнакът ми накрая.

Тази единствена дума каза всичко, изрази колко ужасяващо ниско бях паднала.

— Кажи ми, че не е вярно — замоли ме, докато мяташе поглед от мен към Себастиен. Лицето му бе изкривено от отвращение.

— Феликс… — започнах.

Той отблъсна ръката ми.

— Докато кръвта на брат ни е изтичала в мръсната кал на окопа и името ти е било последната дума на устните му, ти… какво? Направила си за посмешище фамилното ни име и най-вече Анри като глава на империята „Дьолакроа“?

Започнах да тръскам отчаяно глава. Не можех да се защитя достойно, защото той казваше истината.

— Феликс — опита да се намеси Себастиен.

Но нараненият поглед на брат ми премина в такова презрение, че думите заседнаха в гърлото му.

— Ти предателски английски боклук, не е нужно да ми обясняваш или да ми даваш съвети. Разкарай се… и двамата се махнете!

Дъхът ми секна, бях шокирана от обидата към Себастиен, който работеше за френската кауза. Огледах се ужасена, че околните може да са забелязали размяната на обиди, но тази сутрин никой не се интересуваше от нас, а и бяхме изостанали от основния поток хора, които излизаха от перона и се стичаха по улиците на града. Скоро щяхме да останем съвсем сами и гласовете ни щяха да кънтят из всички ъгълчета на гарата, ако не сме внимателни.

— Феликс! — прекъснах го рязко, гневът и страхът ми се бяха съюзили с болката, че напада Себастиен още от първия миг.

Подобно поведение не беше привично за него и бях наясно, че атаката му е под влияние на загубата на Анри. Съзнавах, че дори да си повтарям това до припадък, то няма да промени факта, че съм плюла на семейната репутация. Феликс се обърна към мен, тъмните му очи проблясваха в светлика на зората, изпълнени с яростно обвинение.

— Трябва да чуеш нещо и то не е за нас двамата — размахах пръст между Себастиен и себе си. — Отнася се за мама и за татко… става дума за грях, който е много по-голям от всичко, в което можеш да ме обвиниш.

Близнакът ми отново тръсна глава.

— В този момент те мразя — изрече с нисък, злобен глас в лицето ми.

Разтреперих се от тона му. Никога не го бях чувала да говори по този начин.

— Ще кажеш каквото имаш за казване в къщата на Дьолакроа, така че призраците на предците ни да станат свидетели на падението ти.

Себастиен се изправи пред Феликс, бяха приблизително еднакви на ръст, и двамата с широки рамене и тъмни коси. Обзе ме комичното усещане, че е станала грешка и всъщност съм полусестра на Себастиен, а не на Еймъри. Но напрежението между тях беше като между два ръмжащи звяра, едва удържани от гледачите си… Единствено доброто им възпитание ги възпря да не се сбият на публично място. Опитах се да ги разделя, ала присъствието ми вече не означаваше нищо за тях.

— Твърде късно! — заяви Себастиен на сантиметри от лицето на Феликс и аз се сблъсках с гнева на любимия ми човек.

Беше ден за битки. Бях ужасена от гнева, който прозираше зад спокойния му израз.

— Твърде късно за какво?

Разбрах какво се готви да изрече миг преди да го стори, но все пак се помолих на небесата да не го прави. Молитвата ми не бе чута.

— Те вече са видели достатъчно, самодоволно космато копеле.

Изпъшках от отчаяние при този жаргонен израз за френските войници, с който ги подиграваха, че са много космати.

— Имал си шанс да я спасиш от този противен брак, но за вас, нейните двама братя, парите, семейното име и дългът са били по-важни от нейната сигурност и щастие.

— Сигурност?

— Питай нея! А после я попитай защо бракът й трябва да бъде анулиран. — Ръмжеше толкова близо до лицето на Феликс, та страничен човек би се заклел, че се целуват за поздрав. — Вместо да я обиждаш, вместо да си вадиш прибързани заключения, я изслушай, за бога. Окажи й уважението, което заслужава.

Лицето на Феликс, което бе загубило обичайния си здрав тен и сега беше бледо, почервеня страховито.

— Осмеляваш се да ме поучаваш, ти, развратен…

Себастиен на практика се изсмя в лицето на брат ми и тогава вече застанах между тях.

— Спрете веднага и двамата — озъбих се полугласно, а дъхът ми се кълбеше ядно около нас. — Веднага! Себастиен, нареди да изпратят кафе и храна в къщата на Дьолакроа. Феликс, бъди така добър да тръгнеш с мен.

За щастие, Себастиен се отдалечи с куцане след един убийствен предупредителен поглед към брат ми. Мълчахме и го наблюдавахме с едва сдържана ярост, докато вече не можеше да ни чуе.

— Как можа? — изрече Феликс, но не ме изчака да отговоря. Грабна войнишката си торба и тръгна.

Настигнах го.

— Ще ти дам още един шанс да ме изслушаш или, кълна се, ще напусна Грас и никога повече няма да се върна.

Това го спря. Хвърли ми опасен поглед.

— Не ти вярвам.

— А трябва — настоях, гневът ми не отстъпваше на неговия. Защото всъщност нямаш никаква представа за какво спорим. Себастиен е прав, трябва поне да ме изслушаш, защото всичко си разбрал погрешно.

Хората ни махаха с ръка, поздравяваха ни, приветстваха Феликс у дома. И двамата се преструвахме, че сме щастливи, вдигахме заедно ръце, за да отговорим на поздравите, отвръщахме на добрите пожелания, преди да обърнем гръб на съгражданите си и отново да се втренчим яростно един в друг.

— Но не греша за едно, нали? Любовникът ти го потвърди.

Изпънах рамене.

— Да, не грешиш.

Той изпъшка отчаяно и се отдалечи от мен.

— Но не е каквото си мислиш — казах и изравних крачка с неговата.

За щастие, къщата ни беше надолу по склона от гарата, така че ходенето бе лесно. Вървяхме, без да обръщаме внимание къде стъпваме, познавахме улиците на Грас толкова добре, че можехме да вървим по тях и със затворени очи и без никакви подсказки.

— Да ти кажа честно, чакам с нетърпение да видя как ще ме убедиш, че твоята… връзка със Себастиен е чиста и приемлива. — Изрече думата „връзка“, сякаш е мръсна приказка.

— Всъщност е далеч по-чиста и допустима от брака ми с Еймъри.

Брат ми смръщи чело, после загуби търпение.

— Влизам си. Можеш да дойдеш с мен, ако искаш, но аз няма да отида горе в онази къща.

— Феликс, не ми трябва разрешението ти, за да вляза в собствения си дом.

Завъртя се, за да ме погледне, и за момент можех да се закълна, че не познавам този човек. Беше напълно непознат.

— Толкова си наивна, Ети. Сега, когато Анри е мъртъв, това е моята къща. Ще пускам вътре, когото си искам. Мога също така да забраня влизането, на когото си пожелая.

Кимнах бавно, а истината потъваше дълбоко, докато стигна място, където заседна като кървяща рана.

— А може би аз няма да поискам никога повече да вляза в тази къща. В тази къща на грях и тайни.

Феликс бутна двойната порта и стъпките му захрущяха по чакъла на алеята.

— Надявам се, че си оставила вратата отключена. Побързай, ако ще влизаш — подхвърли през рамо, но не ме погледна.

Наблюдавах как крачи напред, отваря със замах входната врата и мята торбата си на пода. Изчезна вътре, без да хвърли поглед назад.

Стоях на алеята, която водеше към дома ми, но колкото и да е странно, не заплаках. Намирах се в ситуация, която само преди седмица би ме превърнала в руина заради несправедливостта и безсърдечието на брат ми. Вместо това Феликс разпали огъня на яростта ми още повече. Как си позволяваше да ме отхвърля? Как си позволяваше да прави грешни предположения? Как си позволяваше да се държи с мен, все едно съм нещо по-малко от него, и то само защото се бях влюбила? Разбира се, той все още не знаеше, че съм влюбена, наясно бе само с грозната страна на изневярата. Но докато си мислех всичко това, вече съзнавах, че има нещо нередно. Това не беше онзи Феликс, когото познавах, и промяната не беше заради Анри. Не се и съмнявах, че загубата на брат ни бе довела до по-открита проява на емоциите, но познавах близнака си много добре. Бях толкова фино настроена към Феликс, че усетът ми се насочи към него подобно на антена и започна да се оглежда за следи. Такива, които биха могли да ми подскажат нещо за странното му поведение. Вече бях убедена, че избухването му е свързано с нещо, за което още не знам; че той ме използва като изкупителна жертва, която да засипва с обвинения, или поне да замерва с отчаянието си.