Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Perfumer’s Secret, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Росица Тодорова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Regi (2022)
Издание:
Автор: Фиона Макинтош
Заглавие: Тайна с дъх на парфюм
Преводач: Росица Тодорова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СофтПрес ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска (не е указано)
Печатница: ФолиАрт ООД
Излязла от печат: 23.02.2018
Редактор: Боряна Стоянова
Коректор: Правда Василева
ISBN: 978-619-151-414-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17067
История
- — Добавяне
16
Мразовитият въздух нахлу заедно с нас, когато влязохме във вилата на Дьо Ласе, Все още треперехме от студа, но отърсихме най-упоритите кристалчета сняг, полепнали по нас с проблясваща решителност.
— Здравей, Жана — избъбрих, щом тя се спусна, да ми помогне да сваля палтото. — Бррр, обичам снега, но точно сега нещо топло ще ми дойде много добре.
— Bonjour[1] мадам, bonjour, мосю — отвърна тя бодро, докато посягаше да вземе и палтото на Себастиен. — Да ви донеса ли кафе в салона?
— Нека да е чай, моля те — казах. — Ходихме до къщата на Дьолакроа — добавих небрежно.
Постарах се да се придържам възможно най-близо до истината. Феликс винаги ми е казвал, че ако някога ми се наложи да лъжа, лъжата трябва да е почти истина. Тогава му се изсмях подигравателно, но сега ми стана ясно какво е имал предвид.
— Толкова самотна изглежда. Но ми стана приятно да видя, че се справя добре и без семейството си, че чака търпеливо и спокойно завръщането на братята ми.
— Тя спи, мадам — усмихна се Жана.
— Да — съгласих се в отговор на добронамерения й жест, но не се осмелих да погледна към Себастиен, защото се страхувах, че ще се изчервя от собственото си лицемерие. — Трябва да обмисля отварянето й като хостел или дори болница, за да помогна по някакъв начин в тази война. Да мине декември и ще се погрижа за това.
— Франция ще ви благодари, мадам — направи реверанс, а после възкликна: — О, мадам!
Сепнато се обърнах да я погледна.
— Какво има? — Незабавно изтръпнах от чувство на вина. Може би ни бяха разкрили и тя се готвеше да ме попита защо съм сметнала за необходимо да водя брата на съпруга ми в моята спалня…
— Има писмо за вас! От мосю Феликс.
— Феликс! Отново? — забъбрих радостно. — Трябва да ги е изпратил през един ден.
Втурнах се към шкафа и сребърния поднос върху него, грабнах писмото и го целунах. След това наистина се изчервих и се обърнах към усмихнатата Жана и слисания Себастиен.
— Извинете ме, когато има писмо от Феликс, винаги се вълнувам.
— Така изглежда.
Усетих нотка ревност, скрита под сухата забележка на Себастиен, но щеше да му се наложи да свикне да ме дели със семейството ми, особено с Феликс.
Жана вече бе излязла от стаята и аз му отправих мек предупредителен поглед.
— Ще се присъединиш ли към мен за чаша чай? — попитах.
— Ами свещеникът?
— О, той не идва преди шест, а аз имам нужда да постопля костите си.
— Мога да дам някои предложения — предложи Себастиен невинно, докато отивахме към всекидневната, и си спечели остър поглед за дързостта.
Затворих вратата след нас и отново го изгледах — този път предупредително.
— Какво? — попита, докато куцаше към едно от креслата. — Може ли да седна?
Кимнах и той се настани.
— Не може постоянно да правиш намеци. Хората не са глупави, особено Жана. А и ако се засмея дори веднъж на забележките ти, ще се издам.
— Обещавам да се държа прилично — махна с ръка в знак на покорство.
— Благодаря ти.
Приближих се до огъня, който пращеше и хвърляше искри. Беше малък, но достатъчен — комините на Дьо Ласе се справяха отлично и стаите бяха много добре отоплени. Потръпнах отново, този път от удоволствие, заради топлината, която прогонваше студа.
— Защо не прочетеш писмото на Феликс? Аз ще почакам. Достатъчно приятно ще ми е да си седя тихичко и да размишлявам върху интересния си ден.
Хвърлих му вбесен поглед от мястото си пред камината.
— Обещавам да мълча и да не те прекъсвам.
— Сигурен ли си? Признавам, че изгарям от желание да го прочета. Ще е прекрасен завършек на един съвършен ден.
Себастиен кимна и видях, че е искрен.
— Радвай се на писмото си. Всъщност мисля да те оставя сама с него. Ще се кача горе да сменя дрехите си. Малко съм влажен, а знаеш колко много време ще ми трябва, за да докуцам догоре и после обратно долу.
Подсмихнах се.
— Не бързай.
Още не бе излязъл, когато придърпах стола си по-близо до огъня, изпълнена с нетърпеливо очакване. Феликс рядко съобщаваше новини, но винаги ме развеселяваше с наблюденията си. Да си кажа истината, изобщо не ме интересуваше дали говори за растения, ухания, детството ни, надеждите си… за каквото и да е. Достатъчно ми беше да чувам гласа му в ума си. Самото писмо в ръката ми означаваше, че все още е жив и е добре.
Извадих тънките страници. Бяха само две, но това не ме изненада. Феликс обикновено бе кратък и ме оставяше с жаждата за повече. Започнах да чета с усмивка и несъзнателно се наслаждавах на миризмата на горящото дърво — някой бе хвърлил в него борови шишарки, останали от тихото ни коледно празненство. Усетих и мириса на смола, който борът излъчваше. Изникването на уютната празнична сцена в ума ми ме подкани да хвърля бърз поглед към пламъците. Хрумна ми, че бих могла да я пресъздам в парфюм. А дали не бих могла да създам сладък аромат, който да намеква за любовен лагерен огън в иглолистна гора? Можех да добавя канелена кора, нещо есенно като ябълки или дори билки — градински чай, розмарин… Да, розмаринът щеше да е като ехо на бора. Щеше да е мъжки аромат за помада.
В мислите ми на преден план изникнаха тютюнът и мускусът. Умът ми се шляеше разсеяно, защото се чувствах в безопасност тук до огъня. Из съзнанието ми пробягваха спомени за ласките, които си бяхме разменили със Себастиен само преди часове, а и нямаше никаква причина да бързам да чета писмото на Феликс. Щеше да свърши толкова бързо и после отново щеше да започне дългото очакване. Бях им изпратила топли чорапи и ново бельо — коледен подарък само от практични неща. Подчиних се на военното разпореждане нищо да не е в ярки тонове и се надявах да са имали поне малко спокойствие по Коледа.
Странно, но макар братята ми да бяха далеч и да се биеха на фронта, аз бях убедена, че не съм се чувствала толкова сигурна, откак татко почина. Бях влюбена в мъж, който пристигна неочаквано в живота ми, за да го промени драматично и към по-добро, в ръцете си държах писмо от другия мъж, когото обичах най-много в живота си, и нямах търпение двамата да се запознаят. В добавка към това удоволствие имах надежди да създам парфюм в качеството си на пълноправен парфюмерист.
Навън валеше сняг и бяхме на прага на нова година. Животът бе хубав и можеше да стане страхотен. Надявах се 1915 година да донесе мир и здрав разум в Европа и братята ми да се върнат живи и здрави у дома…
Отпуснах рамене с чувство на щастливо очакване и разгънах листовете на крехкото писмо, за да изгълтам съдържанието им.
Скъпа Фльорет,
Въвлечени бяхме в яростни боеве, което ме подсети за Сирано дьо Бержерак[2] — сигурно си спомняш, че през 1640 година той участва в обсада. Имаш усещането, че постоянно си притиснат до стената.
С първото си изречение Феликс ми казваше, че е в околностите на Арас. Не им бе разрешено да разкриват местоположението на военното си подразделение, затова той го беше скрил под наглед безсмислени думи. Никога не бях посещавала Арас, но бях чувала за хълмистите му полета с изключително богата почва. Беше древен град, забогатял като търговски и банков център. Търговията с вълна и платове беше основният му бизнес и от часовете по история в училище знаех, че е бил известен из цяла Европа с гоблените си. А, да, вярно, и Жана д’Арк е била хвърлена в затвора в Арас по време на Средновековието. Беше една от областите, които шареха напред-назад между ръцете на Франция и Испания. Паметта услужливо ми напомни и за красивата камбанария в града, строена цял век. Хмм, значи братята ми бяха в най-далечния край на Североизточна Франция. Зачудих се раздразнено дали биха могли да ни разделят още повече и продължих да чета.
Както знаеш, не си падам много по драматизма, но ако се чудиш на петната по тези страници, да знаеш, че не са дъждовни капки от плачещите небеса, а от моите безсилни сълзи. Сълзи за нашия скъп брат Анри, който пое последния си дъх днес в ръцете ми, а символично и в твоите, защото настоя да притиска последното ти писмо до сърцето си, докато духът му отлита.
Трябваше да прочета този параграф два пъти, за да проумея смисъла му, и когато привършвах втория път, в ушите си чувах само звънтене. Устните ми изтръпнаха, а страниците в ръцете ми трепереха като безпомощно пърхаща, уловена в капан птичка.
Анри бе мъртъв.
Последваха няколко мрачни минути, в които отказвах да повярвам, но как можех да отрека истината в думите на човека, на когото се доверявах най-много на този свят? Феликс не би ме излъгал. Такава шега не беше в стила му. Докоснах едно размазано петно върху бледата страница и в ума си усетих вкуса на солена сълза точно когато моите собствени сълзи започнаха да се стичат по страните ми, така че усетих и истинската сол на скръбта.
Искаше ми се да хвърля страниците в огъня и да не чета за ужасната действителност. Вместо това като в транс се преместих до нишата на един прозорец, за да виждам по-добре през мъглата на сълзите, и през стъклото почувствах студения дъх на зимата. Сега тя бе мой спътник и ми напомни, че днешното слънце вече е прокудено от небесата на мечтите ми, скрито зад буреносните облаци на покрусата.
Отказах да изпратя телеграма, скъпа сестричке.
Не можех да понеса мисълта, че ще четеш тези сурови, накъсани думи, които не могат да предадат нито обичта, нито топлината, а само голата истина. Нашия скъп, надут, често смешен, но многообичан брат вече го няма.
И въпреки многото му кусури, на които се смеехме, трябва да знаеш, че като войник той нямаше грешка. Анри показа смелостта си още първия ден, в който пристигнахме на фронта. Спаси много хора, включително и мен, като рискува своя собствен живот. За последен път пое този риск преди два дни, когато против моята трезва преценка отказа да остави ранен човек на бойното поле. Беше ударен от куршум на немски снайперист, но все пак успя да пропълзи обратно до окопа, за да се сбогуваме. Бяхме заедно само още няколко минути и в това време той говори единствено за обичта си към нас двамата и за нашето бъдеще. Искаше му се да се е сбогувал с теб в по-мили отношения и странно, но последните му думи бяха, че съжалява, задето те е принудил да се омъжиш против волята ти.
От тялото ми се надигна дълбок животински рев, който изскочи от гърлото ми като измъчено стенание. И аз като Феликс не си падах по драматизма. Не бях склонна към писъци и външни прояви на емоции, но в този момент просто загубих контрол… Риданието ми прозвуча приглушено, не можеше да предаде истинското ми отчаяние. Въпреки това няколко души дотичаха разтревожено. Себастиен беше първият. Пренебрегнал болката си, докуца бързо на ранения си крак, а бинтованата му ръка висеше вън от превръзката.
— Фльорет!
След него дойдоха и другите. Жана се появи разтревожена, с поднос в ръце и напълно безпомощна. Икономката мина по край нея с израз на лицето, който заповядваше „Без глупости, моля“.
— Мадам Муфлар… — разцвърча се момичето.
Вдигнах очи към тях. Себастиен разбра. Познах по непредпазливия израз на лицето му. Имаше твърде голям опит с войната и веднага схвана какво съм прочела току-що. Гледах ги и плачех без глас. От мен нямаше да излезе повече и звук. Загубих гласа си в тези зимни облаци. Лицето ми навярно изглеждаше изключително грозно, сгърчено от мъката, но не ме интересуваше. Поклатих глава към Себастиен и той разбра, че не бива да ме утешава като любовник, а като член на семейството.
— Моя скъпа Фльорет — изрече и коленичи болезнено на едно коляно пред мен.
Трябваше да се държи с мен просто като с далечен познат, затова едва докосна ръката ми, същата ръка, която стискаше писмото и която бе целувал толкова пъти днес. Все още не можех да намеря гласа си. Гледах го през реки от сълзи.
— Феликс? — прошепна.
И тогава се отпуснах. В мига, в който намерих гласа си, осъзнах, че изпитвам облекчение. Възненавидях се до дъното на душата си, защото дълбоко в себе си бях благодарна, че е загинал Анри, а не Феликс. Поклатих глава, раздирана от мъка. Усещах, че и Жана плаче, и знаех, че мадам Муфлар полага огромни усилия да запази външно спокойствие.
— Донесете коняк, моля — заповяда Себастиен с хриплив глас, изпълнен със загриженост.
Подуших изпаренията на алкохола, преди още да фокусирам погледа си върху малката тумбеста чаша със златиста течност, която той напъха в ръката ми. Първо се появи плодовото ухание — танцуваше над крушови и прасковени нюанси и ми напомни за лозите на Прованс, а после, след тези нюанси, подобни на върхови и средни нотки на току-що нанесен парфюм, подуших сложната основа, която закотвяше най-скъпото питие в света. Ароматът ми напомни на онзи, който се разнасяше, когато татко отваряше капака на кутията си за пури. Не пушеше дебелите хавански пури, но обичаше да ги притежава, да ги предлага на гостите си и да ги мирише. Излъчваха букет от препечена подправка с намек за стара кожа, сушени сливи и печени ядки. Радвах се на това отвличане на вниманието, но знаех, че никога повече няма да помисля за мъжки одеколон. Винаги щеше да ми напомня за мириса на дим, върху който току-що бях разсъждавала. Заедно с изпаренията на коняка в ноздрите ми те завинаги щяха да са свързани с нещастието, за което ми бе съобщил Феликс в писмото си.
— Пийни глътка, Фльорет — подкани ме Себастиен и ме извади рязко от царството на ароматите, където от най-ранно детство се криех, когато имах проблеми.
В стаята цареше ужасно мълчание. Единствено огънят припукваше и пръскаше искри. Отпих и усетих богатото изгаряне на високо ценения от Еймъри „Баш Габриелсен“. В началото имаше наситено ябълков аромат, но после се превърна в поток, изгарящ вътрешностите ми.
— Още една — настоя и притисна чашата към устните ми, докато не се закашлях. — Може ли? — посочи към писмото.
Кимнах като безпомощен инвалид. В отново настъпилото мълчание Себастиен бързо прочете първата страница. И тогава усетих движение около себе си. Жените се опитваха да ме преместят в кресло, чувах мадам Муфлар да крещи заповеди на Жана — да донесе шала ми и да направи млечен посет[3], за да се успокоя и отпусна. Изплувах от мъглата на шока и отблъснах ръцете им.
— Мадам? Вие сте в ужасен шок. Трябва…
— Оставете ме — заповядах им с изненадващо твърд глас. Оставете ме! — повторих по-високо и двете жени се дръпнаха уплашено. Спогледаха се разтревожено и после погледнаха към Себастиен, който им кимна. Излязоха притеснени, без да кажат и дума, той ги последва, но на вратата се обърна, за да ми хвърли последен поглед.
— Свещеникът — промърморих.
— Ще се погрижа за него — отвърна внимателно.
Затвори вратата след себе си толкова тихо, че едва чух слабото изщракване. И после останах насаме с мъката си и писмото на Феликс.
Погледнах към смачканата втора страница, която все още стисках в ръката си, и я поставих на седалката в нишата на прозореца, за да изгладя почти унищоженото парче хартия. Щом Феликс бе понесъл ужаса да пише въпреки огромната болка от загубата, тогава и аз трябваше да съм достатъчно храбра и силна да прочета за смъртта на брат ни.
Минаваше пет часът, вечерта се бе прокраднала над Грас и бе обгърнала къщата с плаща си. Не би трябвало да отменям посещението на свещеника, но той неминуемо щеше да се опита да ме успокои с мили думи, от което щях да се почувствам още по-зле. Не можех да си представя, че мога да понеса повече. Бях страхливка, това беше ясно. Изтрих сълзите си — очите ми вече бяха възпалени — и се преместих близо до една лампа, за да прочета остатъка от писмото.
Нашият егерски полк и този на Еймъри се събраха отново. Водехме тежка битка за град в близост до Нотр Дам дьо Лорет. Момчетата на Еймъри бяха на бойната линия, а ние чакахме в резерв. Два дни след Коледа получихме заповед да превземем вражеските окопи и още в първите няколко минути загубих десетина от войниците ни — бяха ранени или загинаха на място. Падналите оставаха непогребани, лежаха в кафявото кално море, проснало се пред траншеите, а леденият дъжд само увеличаваше страданието ни.
Имаше едно младо момче още с жълто по устата, което направо късаше сърцето с трогателната си припряност да получи похвала от нас, офицерите. Анри го държеше близо до себе си. Имаше слабост към младежа — мисля, че всички го харесвахме, но брат ни ненавиждаше факта, че толкова много свестни млади мъже от нашата област загиват. Не спираше да ми повтаря: „Това са нашите градинари, нашите берачи, работниците от нашите фабрики, нашите стъклодуви, нашите художници“. Приемаше много лично факта, че не може да спаси мъжете на Грас от германската военна машина. А това момче заекваше — помниш ли как заекваше Анри? Бях го забравил, докато не срещнахме Марсел… беше от малко градче и отглеждаше теменужките, които използваме. И докато всички ние му се подигравахме, Анри успокои горкия Марсел. Обеща да го научи как да преодолее недостатъка си така, както той самият бе преодолял заекването си преди много години, когато татко водеше експерти откъде ли не. И после Марсел бе улучен от куршум, но не можехме да видим къде е ранен. Стенеше, умоляваше ни да му помогнем, викаше майка си… беше ужасяващо, защото само час по-рано си правехме майтап с него заради нея. Мисля, че точно тогава Марсел започна да плаче и да вика Анри, да му обещава, че ще работи много усърдно върху заекването си, само някой да го измъкне от ничията земя.
Смятам, че скъпият ни брат просто не можа да издържи повече. Опитах се да го спра, но той скочи през парапета, преди да успеем да реагираме. И почти го направи.
Видях друго петно от сълза в края на това изречение. Беше паднала върху мастилото и го беше размила. Знаех, че тези четири думи са били особено трудни за скъпия Феликс и се разплаках и за двамата.
Като някакъв Атлас успя да вдигне Марсел на рамо и се затича на зигзаг към окопа ни. Виждах бялото на очите му на фона на калта, оплескала лицето му. Фльорет, Анри вече бе на ръка разстояние и хвърли момчето от рамото си в окопа, но куршумите летяха от всички посоки и пронизаха брат ни в гърдите.
Той ни махна с ръка да се скрием и извика: „Продължавайте“. Но аз не можех да продължа битката, както той настояваше. Трябваше да се добера до него. Успях да го стигна и го извлякох долу.
Преди още да го положа на пода в окопа, брат ни вече бе поел пътя си през сенките на долината на смъртта, но имах достатъчно време да му кажа, че го обичаме, и да поставя в пръстите му твоето писмо, което бе чел по-рано същия този ден. Анри имаше достатъчно време да усети, че го целувам по челото за сбогом, и да изрече последните си думи за теб.
Ще пиша на Катрин по-късно днес, за да й съобщя…
Трябваше да спра. Не можех да прочета и дума повече всичките се размазваха от сълзите ми, а риданията се надигаха все по-високо в гърдите ми. Разхлипах се на глас, като хапех кокалчетата на ръката си, за да задуша писъците от мъка. Анри си беше отишъл. Храбрият Анри, който героично се е опитвал да спаси другиго. Винаги е искал да бъде водач, личност, на която всички се възхищават и гледат с уважение. Обичахме да се смеем на тази му черта, но сега той бе загинал, обвит в слава, докато е предвождал мъжете си с кураж и авторитет, и ги е защитавал с цената на собствения си живот.
Запитах се дали е спасил Марсел. Обърнах се да потърси листа от писмото на Феликс, който бе паднал на килима. С подсмърчане и без да обръщам внимание на хлипанията си, затърсих думите, които щяха да ми кажат, че брат ми не е умрял напразно. Пропуснах частта за Катрин, тъй като бях нетърпелива да науча дали смъртта на Анри е дарила живот другиму.
Марсел оживя. В болница е и се надявам да се възстанови напълно, и да победи тази война, като остане жив, докато тя трае. Тогава животът на Анри ще е струвал повече от неговото богатство… и дори от парфюмите, защото внезапно, скъпа ми Фльорет, всичко започна да ми се струва празен сън. От значение е само семейството и обичта ни един към друг. Парите и положението не можаха да спасят Анри… той даде живота си за сина на беден човек, чието семейство ще е по-богато заради нашата загуба, а не заради някакви пари. Намираш ли смисъл в думите ми? Дали мъката не ме води към лудост? Брат ми го няма. Брат ти го няма. Родителите ни са мъртви. Сега сме само двамата с теб. Ще остана жив, обещавам ти.
Връщам се у дома. Дадоха ми малко отпуск. Всички получихме, така че се приготви, защото и Еймъри си идва.
Ще се видим скоро.
Хвърлих страниците. Внезапно уютно топлата и уханна стая ми се стори клаустрофобична. Сега от миризмата на бор ми се повдигаше и със съжаление установих, че ароматът винаги ще ми напомня за смъртта на Анри. Отворих бързо вратата и избягах, с което изненадах стоящата в очакване прислуга и разтревожения Себастиен. Имах намерение да отида в покоите си, но като видях тревожните им лица, се обърнах надясно, прекосих бързо преддверието, отворих входната врата и избягах навън.
Зарадвах се на ледения въздух. Подпали кожата ми така, както конякът бе подпалил вътрешностите ми. Най-сетне усетих ефекта от алкохола и бях доволна, че студът ме събуди, извади ме от днешните мечтания и заедно с новата болка от загубата ме върна в действителността на нещастния ми живот. Мокрите ми бузи замръзнаха, зъбите ми тракаха, но не ме интересуваше. Крачех без посока, без да обръщам внимание на снега, който час по-рано ме бе очаровал, движех се безцелно. Не можех да избягам от скръбта, но имах потребност да й придам някакъв смисъл, да се помиря с нея.
Озовах се отново в билковата градина, а меката светлина, която се лееше от къщата, ми помагаше да виждам къде вървя. Застанах зад стените на градината с мисълта, че ако се скрия в тъмнината й, ще успея да избягам от тези, които искат да се суетят около мен. Разбирах ги, но не исках вниманието им. Загледах се в падащите безшумно снежинки, които изчезваха секунди след като докоснат нещо твърдо, независимо дали бяха ръцете ми, или тухлите на стената. Отметнах глава, премигнах към тъмния свод и докато снегът се сипеше около мен, започнах да се моля тихо. Молех се в памет на Анри и за живота на Феликс. Молех се за душата на татко, за тайната, която би могла да доведе до кръвосмешение, за двамата невинни, които можеше да платят за плътското желание, изгаряло родителите им. Молех се да ми бъде простено, че обичам Себастиен, че наруших обета, даден в черквата, и за това, че не харесвам Еймъри достатъчно.
Себастиен беше прав. Сега вече разбирах родителите ни, бях се докоснала до зашеметяващата страст и до безразсъдството, които баща ми и майката на любимия ми са чувствали преди близо три десетилетия, когато не са успели да сдържат копнежа си един за друг. Докато стоях в градината с рамене, покрити с кристалчета сняг, осъзнах, че съм се държала по същия начин, но въпреки това си бях позволила да ги съдя. „Хора, които живеят в стъклени къщи, не бива да хвърлят камъни“, гласеше любимата поговорка на Феликс, но никога не бях си помисляла, че може да важи за мен. Бях виновна точно колкото татко, бях прелюбодейка точно колкото майката на Еймъри.
А сега Анри бе мъртъв. Останахме без него.
Жлъчката се надигна, срещна мъката от смъртта, възседна бушуващия коняк и нещо друго, плисна на замръзналата земи и проправи път за яростта ми, за отчаянието и вината ми. Повръщах със затворени очи, от които капеха сълзи, докато гърлото ми започна да гори.
Една силна ръка ме прегърна и гласът, който обичах, започна да реди успокояващи думи. Въпреки това отблъснах Себастиен. Не бях чула пристигането му, но сега се изправих и го погледнах в очите.
— Вината е наша.
Видях как въздъхна.
Тръснах глава яростно.
— Грехът извира от мен.
— Фльорет — помоли ме той.
— Смъртта му е наказание за моята изневяра.
— Това не помага.
Пренебрегнах рационалните му думи.
— Получих фундаментален урок, но всъщност Анри понесе тежестта на моя срам.
— Престани. Престани с тези глупости! — прекъсна ме рязко.
Не мислех, че е способен да ми говори толкова сурово.
— Наистина ли смяташ, че си толкова важна, та курсът на войната да зависи от твоите действия? — дрезгаво ме попита Себастиен. Посочи на север в тъмнината. — Всеки ден умират стотици мъже, Фльорет, със или без твоето участие. Ти си една от милионите жени в Европа, които притискат до гърдите си снимки и писма и се молят любимите им хора да се върнат. Твърде много от тези мъже, без значение на коя страна се бият, няма да се приберат у дома, включително и Анри. Съжалявам, наистина съжалявам за станалото — размаха яростно ръце в падащия сняг, — но това не е заради теб или заради нас… и със сигурност не е заради хора от предишно поколение, извършили най-естественото прегрешение: да се влюбят един в друг. Аз съм виновен. Ето ме тук, признавам открито пред небесата, че съм виновен, задето се влюбих, но не се срамувам от това. Никой не ни наказва, задето се обичаме… наказват ни със загуба на любими хора, защото воюваме един с друг.
Все още не беше приключил с мен. Разтърси ме, не силно, но достатъчно решително, за да ме накара да не отклонявам вниманието си.
— Направо неприлично е да си въобразяваш, че в схемата на една толкова мащабна война нашите отношения може да са предизвикали смъртта на брат ти от снайперистки куршум на стотици километри оттук. Но почакай, ще ти донеса камшик, та малко да се побичуваш, щом толкова ти се иска.
Божичко, колко ядосан беше.
— Не сме го планирали — задави се в желанието си да не повишава глас. — Нито пък родителите ни. Изобщо не са знаели, че ще се влюбят. Да, ще ми се да бяха взели предпазни мерки или поне да бяха обмислили евентуалните последици от действията си. Мечтая да се бяха отървали чисти и да не се беше налагало семействата ни да крият малката си мръсна тайна. Но нищо, което кажем или направим, няма да промени миналото. И Анри сега е минало. Знам, че е трудно за проумяване, но това е действителността на войната. Като оставим настрана всичките помпозни приказки и фанфари, остава само фактът, че мъже умират, защото други мъже с власт са алчни и искат повече, отколкото имат. Не се осмелявай да петниш името на Анри или това, което споделяме, като свързваш съвсем различни неща. Обичам те, Фльорет, но не обичам истериите. Държиш се като незряло момиченце вместо като жената, от която този дом и целият регион очакват проява на сила. Предполагам, че всички в града ще скърбят за Анри. Затова носи тази скръб с достойнство. Бъди тъжна, а не истерична, и не се опитвай да разчиташ знаци, които не съществуват.
Гледах го безмълвно по време на цялата тирада. Беше бесен, но най-вече разочарован от мен. Виждах го в начина, по който ръкомаха в ледения въздух, долавях го в дрезгавия му нисък шепот, докато едва сдържаше гласа си, за да не го чуе друг. Беше прав, разбира се, онемях от откровеността му. Някъде дълбоко, много дълбоко под скръбта се възхитих от това, че се изправи срещу мен. Не беше грубиян като Еймъри, нито налагаше властта си, както би го направил Анри. Държеше се с мен като с равен и ме третираше със същото презрение, с което би се отнесъл към всеки, проявил глупостта да съизмерва маловажните си, почти жалки действия с тези на военната машина, опустошила Европа. Когато се извъртя, за да изръмжи недоволството си към ширналата се нощ, самата аз бях разочарована от себе си.
— Анри умря — изрече с такава окончателност, че сълзите ми отново рукнаха, но този път мълчаливо. — Скърбя заедно с теб, защото те обичам с цялото си сърце, Фльорет, и знам колко държиш на братята си. Но Анри умря геройски. Ще бъде запомнен със смелостта си. Видял съм достатъчно хора, които умират в съня си, в тоалетната, по време на хранене или докато обезумели от болка крещят за майките си, за жените, които обичат. Войниците от взвода на брат ти ще го помнят като един от френските герои в тази война… не само защото се е върнал заради някого, но и защото е отнесъл на гърба си ранения младеж на безопасно място и после е умрял заради него.
Явно бе успял да прегледа набързо цялото писмо, щом знаеше всичко това.
— Това е триумфален епитаф за главата на една от водещите фамилии на Франция. Анри няма да бъде забравен. Смелостта и името му ще пребъдат. Вместо да се обвиняваш, което е обидно, аплодирай неговата храброст и помни, че брат ти загина като герой за Франция, за твоето семейство.
Отново плачех, но този път заради разтърсващите думи, които ми вдъхнаха гордост. Пристъпих към Себастиен в нощта и без да ме интересува кой би могъл да ни види, се притиснах към него. Този път не беше прегръдка на любовници, а на хора от едно семейство, на приятели, които споделят скръбта и си дават утеха. Прегръдка с човек, който ти показва ясна картина в точния момент, когато имаш нужда от нея.
— Благодаря ти — прошепнах.
Притисна ме крепко със здравата си ръка и аз потреперих в топлината му.
— А сега покажи доброто възпитание и храбростта си — каза ми тихо. — Ти си главата на този дом, както и на фамилията Дьолакроа, в отсъствието на мъжете. Вземи се в ръце. Избърши сълзите. Издигни се над скръбта и се отдавай на личната си мъка само когато си сама.
Отдалечи ме от себе си, за да ме погледне в очите. Разполагахме само със светлината на мътната луна, засенчена от облаци. Очите му изглеждаха черни, предполагам и моите, макар и подути от плач.
— Никой не казва да не си тъжна и да не лееш сълзи. Но сега е моментът да покажеш, че си зрял човек. Време е Фльорет дьо Ласе да покаже, че е опората, на която хората могат да се облегнат.
Поех си дълбоко дъх.
— Браво. Сега заключи скръбта. Бъди силна заради нас. Ще има още много смърт и ще трябва да утешаваш тези, които са загубили любимите си хора. Ти ще си тяхната сила, защото ще им даваш пример.
Кимнах.
— Фльорет?
Погледнах го.
— В този миг те обичам повече, отколкото те обичах преди час. Не мислех, че е възможно.
— Кой ангел те прати при мен, Себастиен?
— Един паднал ангел на име Маргьорит дьо Ласе, навярно за да компенсира собствените си грешки.
Разменихме тъжни усмивки.
— Хайде — подкани ме. — Преди да сме се превърнали в ледени статуи. Тръгвай и поеми нещата в къщата. Хората имат нужда да те видят спокойна и силна.
Тръгнах бавно към къщата в крак с накуцващата походка ни любимия ми, за да накарам семейството ми да се гордее с мен. Вдъхвах мириса на чист бял сняг — беше като девствен въздух, не дишан от друг, неопетнен, самата прекрасна чистота на природата. Трябваше да го запомня за новия си парфюм.