Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (2)

2

Обвита в дъхавия аромат на любимото на баба ни чисто етерично масло от виолетки, аз се омъжих за Еймъри и станах мадам Дьо Ласе. Когато се разнесе триумфалният звън на катедралните камбани, излязохме от дълбините на нефа и се озовахме навън, сред ярката слънчева светлина и възторжените приветствия на гостите, забелязах, че Грасиела си е отишла.

Не можех да я виня. И аз не бих чакала да видя как мъжът, който съм очаквала да се ожени за мен, сключва брак с друга, Еймъри ме държеше за ръка, докато хората хвърляха ориз и ечемик във въздуха, за да ни пожелаят плодородие и благоденствие в брачния живот.

Преминах през последвалите празненства у дома като в транс — усмихвах се, приемах комплименти и мили пожелания, благодарях на гостите за подаръците. Даровете бяха толкова много, че се наложи да бъдат подредени в няколко стаи, за да може после да бъдат описани и за всеки да бъде изпратено подходящо благодарствено писмо. Виждах пред себе си безкрайна поредица от дни, изпълнени с писане на писма, с търсене и намиране на нови и разнообразни начини да изразя едно и също чувство, така че всеки получател да се почувства оценен по достойнство.

Междувременно трябваше пред очите на всички да изям пет бели дражета, леко ухаещи на виолетки, които бяха друг символ на здраве, богатство, щастие, дълголетие и, разбира се, плодородие. Способността ми да осигуря наследник на семейство Дьо Ласе занимаваше ума на всеки от присъстващите, особено на Еймъри, който продължаваше да ме гледа с вълче изражение.

Хората се бяха струпали, за да видят разрязването на тортата, и тъкмо когато отпихме първата глътка от искрящото шампанско, ясната лятна вечер бе прорязана от висок, зловещ звук. Всички ахнаха и започнаха да се оглеждат разтревожено. Чашите с шампанско увиснаха неподвижно по пътя към очакващите ги устни, изненаданите лица внезапно добиха загрижено изражение и думата „война“ се понесе наоколо — не високо, а по-скоро приглушено. По-рано през деня камбаните бяха огласили радостно сватбено празненство, но сега звукът им бе мрачен призив, сигнал, който призовава мъжете от града да тръгнат на война.

Ледена тишина се спусна над всички. Забелязах, че камериерът на Анри му шепне нещо на ухо, макар че едва ли бе нужно — всички знаехме какво означава този камбанен звън. Еймъри и Феликс се присъединиха към тях и размениха няколко кратки думи. Камериерът се оттегли с поклон. Една мисъл разтърси ума ми: сватбеното тържество със сигурност щеше да бъде прекъснато, което означаваше, че съпругът ми ще ме отведе „у дома“ още по-скоро.

Еймъри бе първият от триото, който направи крачка и вдигна ръка, за да привлече вниманието, докато в другата все още държеше чашата си с шампанско.

— Приятели, президентът е наредил мобилизация на войската, така че това вероятно ще се окаже нашата последна нощ заедно, поне за известно време.

Гостите отново се разприказваха, но той ги призова към спокойствие с успокоителен жест.

— Не знаем какво ще ни донесе бъдещето, но съм сигурен, че мисълта за война с Германия няма да срази духа ни. Някой да ми донесе сабя и нова бутилка шампанско, изглежда ще трябва да поупражня замаха си!

Шегата му предизвика вълна от аплодисменти и викове на бурно одобрение. Исках да избягам, но Еймъри ме фиксира с поглед, за да е сигурен, че възхитителната му невяста чака наблизо да види следващия му игрив номер, докато той изпълнява ритуала по отваряне на бутилка шампанско със сабя.

Не вярвах, че ще успее да завърти сабята толкова умело, но очевидно го бях подценила. След като размаха оръжието по небрежно арогантен начин и разсече няколко пъти въздуха сред ахканията на възхитени жени, той взе новата бутилка шампанско, която трябваше да отвори. Покани ме да застана близо до него в ролята си на обожаваща го булка.

— За теб, моя красива съпруго — обяви.

Балансира ловко бутилката с дългите си разперени пръсти, постави палец във вдлъбнатината на дъното и плъзна острието по дължината на тялото й. Признавам, че бях изненадана не по-малко от Феликс, когато стъкленото гърло отлетя от бутилката заедно с корковата тапа.

Жестът на Еймъри спечели бурни овации, особено щом пенливата течност изригна неудържимо от отвора. В тази сценка прозираше и друго символично послание, което всички разбраха, но аз избрах да се направя, че не схващам. Истинският акт щеше да е достатъчно плашещ, за да участвам и в тази фалшива театрална постановка.

Ужасът от предстоящата война се изпари за миг и Еймъри наля малко от пенливия еликсир в една от фамилните ни сребърни купи с елегантни дръжки. Превърна я в семейния бокал, с който да вдигнем наздравица за нашия брак. Катрин пристъпи напред с късче препечен хляб и го пусна в купата.

— Да пием за здраве и за дълъг съвместен живот — обяви младоженецът.

Високите чаши с шампанско се вдигнаха в отговор и Еймъри настоя да отпием заедно от бокала под одобрителните ахкания и охкания на обожаващата го публика.

Веднага щом се откри възможност, се извиних и напуснах тържеството. По-възрастните се усмихнаха със снизходително разбиране. Наистина ли се притеснявах за своята първа брачна нощ толкова, колкото те смятаха? Разбира се. Да дам тържествен обет в семейната ни черква, се бе оказало огромно емоционално предизвикателство, но онова, което ми предстоеше, беше изцяло физическо и аз реагирах на мисълта с нов пристъп на гадене. Като оставим настрана страха, породен от невежеството ми в тази област, самата мисъл за лепкавите студени ръце на Еймъри върху кожата ми… на онези най-лични места… ме ужасяваше и сърцето ми биеше с някакъв нов, страховит ритъм. Блъскаше толкова оглушително в гърдите ми, че всеки миг щях да повърна. Не, по-добре да не мисля за това.

Досега бях успяла да държа здраво заключена идеята, че именно самодоволният Еймъри ще има удоволствието да отнеме девствеността ми, но когато времето наближи, ужасната мисъл избяга от затвора си. Подобно на дима от пурата на доктор Бертран тя се придвижи из мен, бодна тук, заяде се там и ми напомни, че минутите от последния час тиктакат. О, де да имаше друг мъж, когото обичам… та дори и по-възрастен, който да ми харесва. Тогава бих могла да се откажа от добродетелта си, за да лиша Еймъри от главното бижу в сделката. Но дори и в това се бях провалила.

— Как си, Ети? — Феликс най-сетне ме бе намерил.

Когато напуснах балната зала, знаех, че е въпрос на време той да остави гостите, да се промъкне през портичката в далечния край на имението и да последва виещата се пътека до къщичката за игра, която татко бе направил за нашия пети рожден ден.

Домът ни се издигаше на хълма, в най-високата част на Грас, и сега се взирах надолу от площадката на върха на скалата. Тук винаги се чувствах като в семейната ни ложа в театъра, откъдето с другите влиятелни семейства гледахме отвисоко не толкова богатите… и се дебнехме помежду си, разбира се. Оттук не се виждаше къщата на Еймъри, която скоро щеше да се превърне в мой затвор. И по-добре. Защото поне още час можех да наричам това място свой дом и да се наслаждавам на възможността да гледам живописната ни родна долина.

Не отговорих веднага на брат си. Не можех да откъсна поглед от терасираните градини, окичени с храсти от столистни рози. Те стигаха чак до полетата долу, където други ароматни цветя растяха в спретнати редове. Сега розовите храсти нямаха цветове, защото ги бяхме обрали през пролетта, но лятото бе в разгара си, показваше мощта си и се фукаше с възстановяването на вкочанената през зимата земя. Тази година бяхме оставили някои от нашите скъпоценни розови храсти да се кичат с блестящите си тъмнорозови листенца, златисти в центъра на цвета, за да украсят булчинския ми букет и празничните маси. Щедрият годишен доход от тези полета, бе платил за пищното сватбено тържество, а аз си седях в здрача, без да изпитвам и капчица благодарност.

Въпреки могъществото на великолепната роза, която бе неразделна част от богатството и успеха на нашето семейство, в прохладната вечер долових и нотки от момина сълза. Носеха се от терасите под дърветата. Майка ми е наричала дребното бяло цвете „лилия от долината“, което винаги ми се е струвало далеч по-хубаво име. Опиващите му нотки се прокрадваха нагоре, намериха ме и ме успокоиха. Беше такова отровно малко растение и все пак толкова изискано със своите сладки бели камбанки, че го бях включила в булчинския си букет заради невинната красота, която внесе в общото ухание. Как да го опиша? Скромно, струва ми се. За мен то напомня деликатна жена с вкус, съвършени маниери и изтънчена рокля. От гледна точка на парфюмите, ако приемем, че розата е кралица, а момината сълза — принцеса, тогава кралят без съмнение е жасминът. Това цвете с тежък аромат е като възглавница от пищно кадифе — цялото е нощ и чувственост. Умът ми се рееше.

— Ети?

— Как мислиш, че се чувствам? — отвърнах най-сетне, докато бавно се връщах към действителността.

И двамата мразехме някой да отвръща на въпроса с въпрос и бяхме превърнали тази тактика в игра, за да се дразним един друг. Той беше по-добър от мен, но само защото знаеше как да е забавен в дребнавостта си, без да става досаден.

Само че този път Феликс не реагира по обичайния начин, а ми хвърли кос поглед, изпълнен със съчувствие. Не исках да ме съжалява. През двете десетилетия, които прекарахме заедно, никога не ми се обиди и ми прощаваше всеки сърдит коментар. Както правят най-добрите приятели.

— Разбирам много добре защо си тук, но като оставим настрана желанието да избегнеш досадните поздравления, как би оправдала отсъствието си от празника?

— Ароматът не чака ни мъж… ни жена. Заета съм, събирам нов парфюм в ума си — казах, като се опитах да звуча високомерно. — Ти дойде и съсипа средните нотки.

— Добре де, ще се съглася, че творчеството няма работен график. Бъди така добра и ми опиши уханието с една дума.

Феликс се усмихваше. Знаех, че се опитва да ми направи удоволствие, но тази вечер не бях в настроение да ме манипулира.

— Скръбен — отговорих.

— О, Ети…

Свих рамене:

— Вярно е. Уханието е тъжно, жасминът ще е моята базова нотка.

— Просветли ме, така че да го помириша — подкани ме той.

Развличахме се с тази стара игра още от деца. Татко бе напълно очарован от начина, по който единият от нас дава насока с думи, а другият затваря очи и е в състояние да усети аромата, да различи отделните елементи и после като в симфония да разиграе всички нотки и да оформи музиката на парфюма. Дали защото бяхме близнаци, или защото и двамата бяхме наследили изключителна дарба, но с Феликс наистина бяхме много добри в играта. Всъщност бяхме направо магьосници.

— Жасмин за спящата чувственост, която все още не е готова да се събуди.

Видях как сви устни, но всъщност не Феликс исках да нараня с мрачните си мисли.

— И намек за сандалово дърво и карамфил.

— Екзотично.

— По-скоро нощно — вметнах и видях как кимва.

Небето над нас губеше нежната си розовина, все едно ангелите бяха пръснали пипетка мастило в небесния океан. Скоро щеше да изглежда така, сякаш са отворили цял кран, този път с тъмносиньо мастило — онова английско синкавочерно, с което обичала да пише майка — за да наводни небесния купол и да прогласи съдбата ми.

— Продължавай — подкани ме Феликс, сякаш знаеше какво мисля и се опитваше да отвлече вниманието ми.

— После идват черен пипер, хвойна, лавандула, здравец.

— Агресивно — отвори широко очи брат ми.

— Защото съм ядосана.

— Довърши го — помоли той с мила усмивка.

— Все още не знам как. — Отново извърнах лице към Грас, чиито полета сега бяха потънали в тъмна сянка. — Умът ми казва, че парфюмът се нуждае от малко нежна сладост, че в базата трябва да се промъкне и розата, но сърцето ми не иска нежност и това ухание. Може би клементина и малко лайм?

— Свежо — отбеляза Феликс изненадано.

— Като плесница — отвърнах.

Брат ми се разсмя и аз несъзнателно се присъединих към него.

— Как ще го наречеш?

— „Тъга“.

При вида на нажаленото му изражение свих рамене със съжаление.

— Чувствам се тъжна.

— Слушай, Ети… — Примъкна се към мен и покри ръката ми с голямата си суха длан. — Гледката на гражданите, които ви засипват с розови листенца, беше не само впечатляваща, но и ярък символ. Знам, че не искаш да чуваш това, ала в онзи момент, докато наблюдавах радостта им, си помислих, че Анри е взел вярното решение.

Понечих да му обърна гръб, но Феликс вдигна ръка.

— Може би не за теб, скъпа сестричке, а за града… Сега е моментът да намериш у себе си благородството, за което татко винаги говореше.

Преглътнах тежко, докато той повтаряше онова, което чувах в ума си. Днес ми липсваше благородство и бе крайно време да спра да поставям себе си над това, което се очаква от мен.

Феликс сякаш смяташе за наложително да прободе цирея, да даде възможност на отровата да изтече навън. Затова продължи да сече мрака, да добавя още болка, което несъмнено бе необходимо, за да прочисти отровното настроение.

— Що се отнася до законовата страна, това е просто документ. Ще го подпишете утре, да се надяваме преди…

— Кметът върна ли се от Ница?

— Не е у нас, ако това питаш.

Направих гримаса.

— Работата е там, че в тези напрегнати времена никой не се интересува от подробностите. Смятат за по-важно бракът да се сключи, отколкото да го отменят заради парче хартия. Заплахата от война промени всичко. От гледна точка на хората ти си най-красивата булка, която са виждали някога. Не са на себе си от щастие, че двете големи фамилии се свързват.

Знаех го и все пак се нуждаех от напомняне. Стоях безмълвно и го оставих да каже всичко. След като не можех да се вслушам в собствените си съвети и отказвах да обърна внимание на съветите на Анри, оставаше само един човек, който можеше да ми помогне да се справя с положението.

— Положи усилия бракът ти с Еймъри да потръгне. Той ме погледна в очите и ми обеща, че ще те уважава.

— Вярваш ли му?

— Беше отвратително момче, но смятам, че пансионът и Париж му подействаха добре. Сигурно ти е разправял за пътешествията си.

— Да. Завидях му. А какво стана с брат му? — Сбърчих вежди. — Така и не чухме нищо за него.

Феликс сви рамене.

— Бяхме много малки, когато майка му си тръгна. Дори не знам дали Себастиен е бил роден по онова време.

— Тя защо ги остави?

— Не знам. Вероятно е била нещастна. На хората в Грас са казали, че си е отишла у дома в Англия, за да роди там второто си дете, а след това е останала, за да възстанови здравето си. После заминала на голяма обиколка. Но във всеки случай взела момчето със себе си и никога не се върнали. Чувал съм татко да разправя, че са посетили екзотични места в Африка, Индия… Мисля, че Себастиен е изпратил на Еймъри сандалово дърво от Австралия.

— Австралия. Ще ми се да я видя. Той сега живее в Англия, така ли?

— Преди няколко години татко ми каза, че Себастиен е повече англичанин, отколкото французин, защото Англия е негов дом вече две десетилетия. Независимо от това аз наистина се надявах да дойде за венчавката. Сещаш се, да зарови томахавката. Не че с Еймъри се познават достатъчно, за да имат истинска вражда.

— Блудният брат. Добър момент да изгради отново старите връзки. — Замислих се, макар да знаех, че поддържаме разговора само за да избегнем неизбежното.

— Може би не се интересува чак толкова от брат си, че да си направи труда да дойде. С Еймъри са като абсолютни непознати.

— Значи сме сродни души — казах и се усмихнах на Феликс, който е изненада бе паднал в този капан.

— Чудя се дали мадам Дьо Ласе е все още жива… — Поклатих глава. — Последната от квартета.

Квартетът на Грас. Така бе известно предишното поколение на двете големи фамилии. Техните родители бяха основали империите, но нашите бащи бяха натрупали богатството.

— Трябва да е на около петдесет и пет и едва ли й се пътува, па макар и за сватбата на големия й син.

— Щом не се е интересувала от него през всичките тези години, едва ли се е загрижила особено за кого е избрал да се жени.

Погледнах го гневно.

— А защо не? Квартетът остава непокътнат чрез тази женитба, независимо че момчето, което не е харесвала достатъчно, за да отгледа, е принудено да се ожени за момиче, което не го иска.

Сви рамене, явно отегчен от еднообразието на битката ми. Самата аз вече бях отегчена от собственото си мрънкане.

— Ети, напомни си, че сключи брак с мъж, а не с момчето, което си спомняме.

Въздъхнах. Не бях убедена, но имах нужда да заглуша съмненията си.

— Наистина ли му вярваш, Феликс?

— Вярвам на обещанието му. Даде го тържествено сред светите стени на нашата черква.

— Нямам избор.

— Да, нямаш.

— Това ли те изпратиха да ми кажеш?

Брат ми кимна.

— Но дойдох единствено защото го вярвам.

— Не мога да го понасям. Като ме погледне, все едно ме разсъблича. Мразя дори миризмата му.

Феликс се разсмя, но после ме погледна тъжно.

— Ще трябва да свикнеш с нея.

— А ако не мога?

— Няма да си единствената жена, която в началото на брака чувства отвращение към съпруга си. Ще трябва да търсиш и да намираш компенсиращи дреболии от характера му и въз основа на тях да изградиш някакво възхищение към него, за да почувстваш поне известна привързаност.

Както винаги отговорът му бе честен, но обагрен с лека тъга.

— Как бих могла да споделям интимни моменти с човек, когото презирам?

Феликс обви раменете ми с ръка.

— Бързо ще приключи, повярвай ми.

Не успях да овладея нито отвратеното си възклицание, нито потръпването.

— Не си първата булка, която отива против волята си в леглото на своя съпруг.

— Не знам какво да правя!

— Бих могъл…

— Не, моля те, недей — прекъснах го рязко. — Не мога да понеса мисълта как ще се напъваш да измисляш правилните напътствия. На теб всичко ти е наред. Със сигурност добре си си поживял.

Феликс размърда виновно вежди и прихнахме тихичко. Тъжен смях, по-скоро безпомощно хихикане. И доста нервно.

— Фльорет, ще трябва да се преструваш или да намериш нещо, върху което да се съсредоточиш. Нещо, което наистина харесваш у него.

— Какво например? Огромната му брадичка?

— Може би ще откриеш, че има огромен…

— Феликс! — изпъшках и притиснах уста с шепа, за да заглуша прихването си, но вече и двамата се смеехме високо.

— Щях да кажа „огромното му и скрито чувство за хумор“ — излъга брат ми.

— Знаеш, че това е толкова вероятно, колкото да призова дракон и да отлетя на гърба му.

— Добре де, какво ще кажеш за парите му?

Изсумтях презрително. Нямах нужда от тях.

— Добре тогава. Ами вратите, които неговите връзки ще ти отворят? Бъди практична. Като не можеш да го обичаш, намери начин да създадеш някаква връзка с него. Нито е глупав, нито е грозен.

— Нали помниш как късаше крилцата на пеперудите и ни тормозеше — озъбих му се.

— Тогава бяхме на осем.

— С теб не сме се променили много оттогава. Не вярвам и той да се е променил.

Примигна бавно, пак бе паднал в капана ми, но аз не бях достоен противник на Феликс.

— Така е, защото с теб сме съюзници. А той си няма дори един Анри. Израснал е без особени родителски грижи, както добре знаеш. Баща му никога не се е интересувал какво става с него, а майка му го е зарязала. Струва ми се, че ти би могла да позагладиш острите му ръбове.

Скръстих ръце отбранително.

— Сега ще имаш власт и положение, Ети. Ще управляваш своя собствена къща.

— Управлявах и нашата!

— Да, но в сянката на Анри. А когато Катрин сложи онзи пръстен на ръката си и започне да взема решенията, ще се почувстваш като миячка на съдове. Потърси положителните страни на брака си, Ети. Приеми властта, която ти се дава, и я използвай. Извиси се над въображаемия мрак и дай шанс на Еймъри. Да не забравяме, че ще си майка на синовете му. Именно в това се изразява истинската ти власт, скъпа ми сестричке. Упражнявай влияние върху децата си, насочвай ги за всичко, което с теб сме обсъждали през годините във връзка с отглеждането на растения. Бог е свидетел, че си много талантлива в тази област. И макар че татко и Анри често оставаха глухи за идеите ти… възможно е с Еймъри или евентуално чрез синовете си да успееш да осъществиш мечтите си.

Феликс не си играеше с чувствата ми. Бих се почувствала манипулирана, ако някой друг бе изрекъл думите, но моят брат и двойник разбираше страстта ми и знаеше какво ме движи в този живот. Даваше ми надежда в момент, когато чувствах, че всичко е загубено.

— А ако имам дъщери?

— Те ще са безстрашни като теб. Научи ги на всичко, което знаеш за парфюмите, но междувременно бъди най-добрата съпруга, така че да спечелиш власт и влияние възможно по-бързо. Дръж се с Еймъри правилно и може би ще успееш да го превъзпиташ. Уверявам те, че повечето мъже са безпомощни в ръцете на красива жена.

— Поболявам се само при мисълта, че ще ме докосне.

— Може да се научиш да се радваш на ласките му.

Поклатих глава.

— Искам да съм влюбена. Като родителите ни. Как да го постигна, щом мъжът, с когото трябва да легна, ме вледенява? Искам парфюмите, които създавам, да са вдъхновени от страст, а не от отчаяние.

Брат ми ме погледна нещастно.

— Знам, знам — казах примирено. — Не ми е позволено да ги създавам, но това няма да ме спре да измислям парфюми.

— Пред теб се отваря нов живот. Направи така, че обстоятелствата да работят за теб, а междувременно продължавай да измисляш парфюми. Без твоя помощ нашите никога не биха станали толкова изключителни. А и аз съм тук, съвсем наблизо. Може да се виждаме всеки ден.

Кимнах, разбирах, че всичко, което казва, е вярно.

— Смяташ ли, че поведението на военните е само поза, или сме изправени пред дълга война? Не обръщам голямо внимание на политиката, но знам, че ти се интересуваш.

Сигурна бях, че Феликс няма да се изненада от рязката смяна на темата и няма да се отнесе с мен така, сякаш съм с намален умствен капацитет в тази област само защото съм жена.

— Да — отвърна и внезапно стана мрачен. — Точно затова кметът и съветниците изчезнаха през по-голямата част от вчерашния ден. Предполагам, че веднага щом в Париж вземат решение, ще разберем.

— Все още се надявам да избегнем войната.

— Съмнявам се. Армията вече се мобилизира. Англия мислеше, че ще успее да посредничи на мирната конференция миналия юли, но това само ядоса кайзера. Сметна го за проява на снизходителност.

— Искаш да кажеш, че се чувства задължен да обяви война?

— Разбирам защо Германия не иска да подвие опашка пред заповедите на английския външен министър, независимо от приятелските им отношения — изрече Феликс търпеливо. — Разбирам и декларациите на Германия, че винаги ще подкрепя Австро-Унгария. Но не ми е ясно защо всеки, който казва, че не иска конфликт в Европа, прави всичко възможно да се окажем във война.

— И…

Камбаните спряха да бият. Представих си как черковните звънари, потънали в пот от усилието, внезапно са получили заповед да приключат и да облекат униформите си незабавно. Спрях тази мисъл, преди да се отнеса отново. Последвалата тишина изглеждаше по-злокобна и мрачна от тревожния призивен звън.

Феликс се огледа в спокойната вечер и хвърли поглед на часовника си.

— Време е да се връщаме вътре, Ети. — Прозвуча уморено, сякаш разговорът за войната го е изтощил. — Трябва да вземеш участие в тържеството.

Заради принудата отново да се върна към своя дълг не успях да потисна въздишката си.

— Хайде — настоя. — Време е да оставиш детската площадка зад гърба си.

Предложи ми ръката си, която приех с благодарност, и тръгнахме бавно към осветената от фенери къща, към смеха, долитащ от вътрешността й, към музиката, която пръскаше магията си по хълма. Феликс въздъхна.

— Трябва да пораснеш тази нощ. Достави му удоволствие, без значение какво ще ти коства.

— А войната, Феликс? Нищо друго няма значение! — Потупах богатата дантела на роклята си. — А и дори не знам какво да правя.

— Той знае.

— Видя ли Грасиела Оливарес?

— Не. — Прозвуча заинтересован. — Съмнявам се, че е била поканена.

— Не беше. Видях я пред черквата.

— С останалия народ?

Кимнах.

— Единствената, която не викаше възторжено. Изпепеляваше ме с поглед.

— Вини испанската й кръв. Но не и самата Грасиела.

— О, не я обвинявам, но ми се иска да беше отправила огнените си погледи към него, а не към мен.

— Мога да успокоя гнева й — намигна ми Феликс.

Когато се върнахме във вилата, излязохме на терасата. Хората бяха подновили празненството на пръснатите масички отвън. Чувах откъси от разговори и се замислих за това фалшиво веселие. Както изглежда, по-старото поколение изгаряше от желание да отмъсти за френско-пруското бедствие от миналия век, а по-младите гости се перчеха с ненужна храброст и също горяха от нетърпение да опитат вкуса на войната. Еймъри ме заряза и отиде да се забавлява с новоизпечените си военни приятелчета. Успешно докарваше до полуда арогантната им представа, че са непобедими. Бих била щастлива, часовете да минават по този начин — всичко течеше като на сцена пред очите ми, а аз наблюдавах замаяно. Храната и напитките като че ли започнаха да се появяват по-бързо и сякаш ме тласкаха все по-стремглаво към моята съдба. Успях да се съсредоточа напълно чак когато се появи кметът, който се бе завърнал от Ница и започна да се извинява за закъснението си. Чух Феликс да се смее наблизо и го изгледах ядосано, а той дойде и хвана ръцете ми.

— Отивам на война, миличка, не искам да те запомня с уплашено, нацупено лице.

Преди да му отговоря, се появи Еймъри с Анри по петите.

— А, ето те — възкликна съпругът ми весело, но усетих фалшивата нотка в тона му. — Привет, скъпа!

Дръпна ме от ръцете на Феликс — преднамерен жест, който не мина незабелязан.

— Чудех се къде си отишла — добави и целуна ръката ми. — От сега нататък няма да те изпускам от поглед.

Усетих как ме залива нова вълна отчаяние.

— Сбогувам се с всичко познато — отвърнах дръзко.

— Просто се местиш нагоре по улицата, скъпа. Обещавам ти, че ще можеш да идваш тук редовно, но наистина очаквам от днес да приемеш моя дом за свой.

Гледаше ме втренчено и чух в ума си шепот „да приемеш моето легло за свое“.

— Не се ли притесняваш от войната, Еймъри?

— Точно в този момент не, но обещавам, че скоро ще й отдам пълното си внимание — прекрати темата с обидно снизхождение.

Мисълта за войната ме плашеше дори повече от ужасяващата перспектива да споделям леглото на този мъж, но околните като че ли не споделяха страха ми.

— Време ли е да тръгвате вече? — намеси се Феликс, с което ме спаси от необходимостта да отговоря. — Едва десет е.

Вече нямаше да е в състояние да ме спасява, затова изпънах рамене и положих усилие да се взема в ръце.

— Мисля, че е време — отвърнах и долових размяната на въпросителни погледи между конспираторите, изковали този ужасен, но все пак блестящ съюз.

Искаше ми се да кажа „Хайде да свършваме най-сетне с това!“, но се усмихнах фалшиво и заявих:

— Дали да не започнем да се сбогуваме с гостите, Еймъри?

Очите му блеснаха от възбуда.

— Разбира се. Хайде, скъпа, очаква ни един последен весел ритуал.

— О, не! Не може ли просто да избягаме? — подметнах с идеята да го въвлека в обща шега. Надеждата ми се оказа напразна, защото той изобщо не схвана хумора. Слисаният му израз казваше достатъчно.

— За бога, момиче, не е възможно, гостите очакват от нас да участваме в le charivari^[1]!

Момиче? Ето как гледаше на мен съпругът ми значи. Взрях се във Феликс, който се размърда неловко, но отказа да срещне погледа ми. Вече бе пуснал ръката на другата си половина, както и трябваше да направи.

— Хайде, Фльорет, дръж се подобаващо — настоя Еймъри и дори не се опита да прикрие раздразнението си, когато махна нетърпеливо с ръка към мен.

Анри прояви доблестта да ми хвърли един овчи поглед, но нищо не бе в състояние да ме накара да му отвърна. Не можех да понасям дори вида му. Бях обърнала гръб на семейната ни връзка още в черквата, след като забелязах как с Еймъри си размениха погледи на дълбоко задоволство, щом свещеникът ни обяви за съпрузи. В онзи миг на споделено самодоволство мразех еднакво и двамата.