Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (14)

14

Намирахме се в лабораторията, на Дьолакроа, сваляхме чаршафите, с които бе покрито оборудването, а Себастиен разглеждаше апаратурата, кимаше и издаваше одобрителни възклицания. През цялото време обаче се стремеше да ме докосва с ръка, тяло или поглед. Честно казано, не можехме да отделим очи един от друг.

Сякаш се бе отворила врата към съкровищница от неземен нов свят. Чувствах се като Алиса, но на мое собствено приключение в Страната на чудесата. Имаше само двама герои Себастиен и аз, защото не можех да понеса мисълта друг да участва в нашата история. Единствено създаването на парфюми ме поглъщаше така, както този мъж поглъщаше мислите ми сега. Не бях мислила за другиго, освен него от вчера следобед… Припомнях си мириса му, какво изпитвам, когато се докосвам до него, целувките му, самоувереността му. При последната мисъл потръпнах от радостно очакване. Кога ли щях да усетя голата му кожа до своята? Не позволих реалността на семейното ми положение да пропълзи в мечтанията. Засега горестната радост от обичта на Себастиен бе мое убежище.

— Защо няма хора?

— Няколко старци се навъртат из фабриката, а има и много жени, просто никой не е в лабораторията — отговорих, докато се изплъзвах от ръката, която ме бе прегърнала. — Тя е забранена зона. Татко винаги е имал особено високи изисквания към чистотата на лабораторията и за да се избегне вероятността от замърсяване, създаде строг режим, който всички спазваме.

— О… — отвърна Себастиен небрежно и в интонацията му се промъкна нова дяволита нотка. — Значи сме съвсем сами?

— Не бих разчитала на това — усмихнах се шеговито, — но…

Не успях да кажа нищо повече, защото в следващия миг той вече ме целуваше, а аз се разтапях в ръцете му. Откъснах се от него, останала без дъх и изпълнена с удоволствие от събудената страст и всички тези нови чувства.

— Себастиен, не можем…

— Защо да не можем?

— Ами… — засмях се. — Призракът на татко все още обикаля наоколо.

Той се престори, че трепери, и изкриви лице в ужасена гримаса.

— Тук има ли някакви ерленмайерови колби?

Кимнах.

— О, има повече от достатъчно. Колко ти трябват?

Посегнах да сваля няколко кутии от по-висока полица, а Себастиен без никакъв срам докуца до мен, протегна ръка иззад гърба ми и хвана гърдата ми. Би трябвало да се разгневя. Вместо това избухнах в безпомощен смях. Бях в невъзможно положение — балансирах тежка кутия.

— О, тъкмо тази ми трябваше — изрече и нежно я стисна, при което искрящите пипала на възбудата се стрелнаха лудо из тялото ми.

Простенах тихо.

— Недей — казах, останала без сили, и той отдръпна ръката си.

— Няма. Наистина беше много непочтено от моя страна.

— Вярно е — съгласих се, но изгарях от желание да го направи отново, да можехме още в този миг да се озовем в къщата, да се качим в любимия ми апартамент и да правим любов цял следобед.

— Тогава защо да не го сторим? — попита той и аз се стреснах, като осъзнах, че съм говорила на глас.

Закачливото ни настроение бе прогонено от ново напрежение, което внезапно ни сграбчи в лапите си. Чувах тиктакането на лабораторния часовник, който отмерваше времето в такт с ударите на сърцето ми — обикновено не долавях нищо такова, но сега и двете биеха в гръмотевичен дует. В къщата не живееше никой, като изключим старата икономка, а тя в момента беше при семейството си в Ница, така че възможността за прелюбодеяние бе смущаващо реална.

Съзнавах, че не спирам да примигвам от ужас.

— Мога ли да кажа нещо? — Себастиен преплете пръсти с моите и целуна вътрешната страна на китката ми там, където вените пулсираха. Беше толкова чувствен жест, че затворих очи и едва преглътнах мощното желание, което ме заля.

— Да — отговорих, като първо се уверих, че отново мога да говоря. После се стреснах, защото осъзнах, че макар вече да съм извън опасната територия, сега пред мен се простира пейзаж е огромен надпис: Внимавай за плаващи пясъци.

— Споменах, че съм бил с много жени през живота си — започна с дрезгав глас.

Спря, но аз не му помогнах, исках да се чувства разголен и уязвим като мен. Приятно ми беше да наблюдавам как адамовата му ябълка подскача, докато Себастиен преглъща колебанията си.

— Не съм обичал истински нито една от тези жени.

Останах спокойна, оставих го да довърши мисълта си.

— Допреди няколко дни може да съм си мислил, че имам силни чувства към Алис. Мога дори да призная, че когато преди две години Катрин избра Джереми Падстоу вместо мен, бях по-наранен, отколкото очаквах. Но никога не съм се чувствал както сега. Толкова внезапно е. Изпълнено с мъка. Почти ми се иска да не се беше случило, защото предстои много болка — пред мен, пред нас, пред нашите семейства… но Фльорет, вярвам, че съм влюбен в теб.

Сега вече исках да отговоря, но той поклати глава.

— Нищо от това, което кажеш, не би ме убедило в обратното. Дори да ми откажеш, да ме помолиш да си тръгна, да ми кажеш, че е невъзможно, едва ли би могла да ме нараниш повече, дори да опиташ. Но ще си тръгна… още днес… ако не чувстваш същото, което изпитвам аз. — Притегли ме близо до себе си и погали бузата ми много нежно. — Кажи ми, че не ме обичаш — предизвика ме.

Цялата треперех. Не бях сигурна дали е само заради провокативните думи — досега никой не ми беше говорил по такъв начин. Никой не беше изпитвал подобно нещо към мен. Дали обаче не треперех заради близостта на Себастиен?

— Аз нямам с кого да те сравнявам — изрекох откровено, но поне беше неподправен… напълно честен отговор.

По устните му се прокрадна усмивка, но в очите му видях разочарование, че не му отвърнах с изблик на любовни думи.

— Ако в този момент се измъкна с куцане от живота ти и никога повече не ме видиш, никога не ме чуеш… — подкани ме и на лицето му се изписа неизказан въпрос.

Потърсих отговора в сърцето си. Лесно беше.

— Всеки след теб ще страда.

Видях как изразът на надежда се превръща във възторг.

— Ще ги сравнявам с теб и ще оставам неудовлетворена, защото не искам никой друг.

— Дори да има подходящ?

Кимнах.

— Вярвам на сетивата си. Аз съм в съзвучие с природата, с нейната красота, с цветовете и уханията й. Тя ми позволи да видя същите тези неща у един мъж.

— Не съм съвършен, Фльорет — предупреди ме с тревога в очите.

— Не, но твоята любов към мен е. Сетивата ми го казват. Не изпитвам нужда да търся любов другаде, освен в твоите обятия.

Себастиен ме целуна и всички мисли за създаване на парфюм излетяха.

— Да идем ли в къщата? — прошепнах, вътрешно ужасена от безсрамното си поведение. Имах чувството, че ме контролира невидима сила. Любов, желание, събуждане — наречете я както искате, но бе отнела свободната ми воля.

Той кимна.

— Далече ли е? — попита дрезгаво. — Не знам дали ще успея да стигна дотам.

Засмях се изчервена и опитах да охладя бузите си с ръце.

— Щях да те пренеса на гръб, ако не беше толкова близо. Посочих към врата в дъното на лабораторията. — Води в коридор, който ще ни отведе в стария кабинет на татко.

— Значи фабриката е свързана с къщата? — попита учудено. Беше мой ред да кимна.

— Ще тръгваме ли?

* * *

Минахме през вратата на лабораторията, после по коридори и влязохме в татковия кабинет, който дори Анри не бе намерил сили да превърне в свой. Вярно е, че има моменти, когато съм прекалено критична към големия ни брат, но когато с Феликс го попитахме защо не бърза да се настани на татковото бюро, в стола му, в личното му пространство, на лицето му се изписа странно тъжно изражение.

— Рано е още — заяви. — Ще знам, че духът му най-накрая ми е дал разрешение, когато вече не усещам миризмата на мехлема му за артрит. Засега той все още е тук.

— Това успокоява ли те, Анри? — попита го Феликс.

— Да, колкото и да е странно. И двамата смятате, че съм искал да поема бизнеса колкото се може по-скоро, че едва ли не съм желал ранната смърт на татко, но в това отношение винаги сте грешали. Истината е, че съм ужасен.

Спомням си колко изненадани бяхме с Феликс от това откровение.

— Вярвай на инстинктите си. Знаеш какво правиш, Анри увери го Феликс великодушно. — Татко те обучи. Подготвя те десет години за този момент.

Гледах как по-големият ми брат кимва, докато се бори с емоциите си.

— Благодаря за доверието.

— Ти върти бизнеса, братле. Остави на мен и сестричката да се тревожим за продукта.

Никой от двама ни не беше толкова безсърдечен да му каже, че според нас острият мирис на татковото мазило с куркума навярно никога няма да напусне стаята. Баща ни срещнал стар индийски гуру, който му разказал за аюрведическата медицини, разгледал изкривените му пръсти и препоръчал мехлем, направен от сушени корени на куркума. Веднъж татко ни разказа през смях, че оригиналната рецепта включвала кравешка урина, но той разработил мазилото с лимонов сок и селитра и смята, че то наистина облекчава възпалението на артритните му стави. Миризмата на татковия мехлем беше част от самата стая. Очевидно за Анри тя бе изветряла доста, но аз все още долавях приятната й свежест в дъното на небцето си заедно с камфоровия нюанс на пресния корен. С изострените си сетива винаги щях да съм в състояние да открия и най-слабата следа от татковото лекарство. Анри бъркаше, татко все още бе тук и, както изглежда, никога нямаше да си отиде.

Прокарах пръст по покривалото, което сега скриваше бюрото му.

— Спомени? — попита Себастиен и аз се засрамих, защото го бях изключила от мислите си.

Кимнах, но вероятно съм изглеждала замислена, защото ме хвана за лакътя и ме накара да се обърна към него.

— Фльорет…

— Не ме питай отново дали съм сигурна. Нямам колебания — отговорих с надежда, че несигурността, която се опитвах да прикрия, няма да проличи във фалшивото ми самообладание. — Последвай ме.

Тръгнах бързо, без да губя време да го изчаквам. Изведнъж небето се изчисти, слънчевите лъчи се втурнаха през двойката сводести прозорци, които се издигаха от пода до тавана от двете страни на входната врата, и елегантният паркет заблестя като златен. Почувствах изблик на удоволствие — емоция, която това пространство винаги бе предизвиквало у мен. Красотата на нашата къща се съчетаваше с чудесното чувство за сигурност, че отново съм в дома, където съм израснала. Татко ми бе позволил да променя мрачния му старовремски колорит и да въведа палитрата на двайсети век. Сега фамилният ми дом светеше в най-бледите отсенки на сивото… като летен дъжд, който се изпарява още преди да е стигнал сухата земя. Моят всезнаещ близнак веднъж ми каза, че този ефект на прозрачна омара се нарича вирга. Оттогава в нашето домакинство наричахме и цвета със същото име и той се бе промъкнал от преддверието към другите стаи. Бях го използвала дори в спалнята си, но го стоплих с розовото и аленото на столистната роза, която обичах толкова много.

Бързах припряно нагоре по стълбите, без да забелязвам нищо около себе си, защото вълнението, а вероятно и възбудата от очакването, превръщаха всичко познато в размазана картина. Не погледнах платната, наредени по двете дъги на стълбището, не погледнах през прозореца на площадката, не забелязах дивите розови азалии върху килимите. Отминавах пиедестали и бюстове, покрити с чаршафи заради праха, и определено не забавих ход пред вратите, които водеха към апартаментите на двамата ми братя. Почти прескочих последните стъпала на стълбището, което извеждаше до третия етаж и покоите ми, отворих със замах вратата към моето лично пространство и незабавно ме заля облекчение.

Бях си у дома.

Бях в безопасност.

Не Еймъри вървеше след мен. Самата мисъл ми донесе надежда и бъдещето вече не изглеждаше толкова мрачно.

Себастиен щеше да вземе онова, което Еймъри смяташе за свое. Но то не беше негово и никога в живота си не съм била по-сигурна, че искам да подаря най-интимното и най-скъпоценното мое притежание на мъжа, когото обичам. Желаех да му го даря сега, преди да се е превърнало в обект на спор. Обърнах се съвсем съзнателно, за да го поканя в стаите си, и видях, че стои на прага в очакване. Хареса ми колебанието му, не ме интересуваше дали се дължи на добро възпитание, или на собствената му нервност, просто ми подейства успокояващо.

— Може ли?

— Заповядай — прошепнах.

Влезе и затвори вратата след себе си. Всичко останало от живота ни — минало и настояще — изчезна. Себастиен се огледа, помислих си, че внимава да не ме изплаши, да не направи крачка веднага. Навярно изглеждах като кошута, която всеки миг може да се уплаши и да побегне.

— Имаш добър вкус — промърмори и се отдалечи от мен с накуцващата си походка, която сега намирах за изключително привлекателна.

Обхождаше с поглед богатия колорит на моята спалня.

— Божичко… ти наистина спиш върху постелка от рози — отбеляза с поглед към леглото, скътано в изискан, облицован с ламперия алков с овални прозорци. — Сигурно винаги си сънувала хубави сънища в тази прекрасна ниша. — Гласът му бе изпълнен с леко благоговение.

Свих рамене, очарована от деликатния му подход, и се усмихнах.

— Копие е на спалня от осемнайсети век, обзаведена в стил Луи XV, и повтаря архитектурата на кукленската къща, с която играех в детството си.

— Каква глезла си само! — подразни ме с лек присмех. — И къде е тя? — Огледа се за кукленската къща от ранните ми години.

— Ами… на тавана, предполагам.

— Чака дъщеря ти. Специално наследство.

Това беше чудесна мисъл, отразяваше моята обич към семейството и желанието ми да гледам напред в бъдещето.

— Искрено се надявам. Татко я проектира и помогна за изработването й. Все се притесняваше, че нямам майка, затова правеше за мен всичко, което вярваше, че една майка би направила за дъщеря си.

Себастиен се обърна и ме изгледа одобрително.

— Свършил е много добра работа. Явно е, че са те глезели. — Махна с ръка към изисканите стаи в апартамента ми. — Но това не личи ни най-малко в характера ти.

Изненадах се. Често получавах комплименти, но никой от тях не ме бе докосвал така. Израснах с омраза към етикета „богато момиче“, който ме следваше като предан слуга и държеше настрана много потенциални приятели. Е, знаех, че хората от града ме обичат, защото съм Дьолакроа, но на социално ниво колебанието им да общуват с мен приятелски винаги ме бе карало да се чувствам като самотен остров. Особено предвид факта, че нямах сестри и майка, с които да разменяме клюки, да се смеем и да правим други момичешки неща.

— Щеше да му е приятно да го чуе. Като единствена жена и семейството често се чувствах и като единствено дете. Според мен татко понякога се тревожеше, че той и братята ми прекаляват с грижите.

Почувствах се неудобно от признанието, но точно сега откровеността ми изглеждаше изключително важна.

— Никога не можеш да разглезиш дете с обич. Тя не струва нищо.

— Обичта и насърчението течаха като бързоструйна река от него… към всичките му деца… ъъ… — Спрях, щом си припомних греховете на моя баща и майката на Себастиен.

Над живота ни отново надвисна сянката, която се надявах никога да не проникне в тази стая.

— Не можеш ли да намериш тази обич в сърцето си и да му простиш?

Нямах намерение да присвивам очи или да стискам упорито уста, но инстинктивно направих и двете, така че изражението ми даде безмълвен отговор.

— Фльорет, разбирам, че раната е прясна, но трябва да намериш сили да не съдиш.

Пристъпи близо до мен и захвърли настрана бастуна си, за да ме прегърне.

— Защо?

Наведе глава и ме целуна нежно, меко подкани устните ми да се разтворят и да му отвърнат, ръцете ми — да го прегърнат. Когато се притисна в мен, усетих желанието му. Откъснахме се един от друг, останали без дъх, и разбрах, макар да нямах никакъв опит в секса, че никой от нас не е в състояние да чака повече. Но той успя да отдели миг, за да повдигне брадичката ми и да ме погледне право в очите. Бях наясно колко учестено дишам, виждах как гърдите ми се повдигат и спадат. Желаех го. Свят ми се завиваше от прекрасното безотговорно удоволствие, с което очаквах да се докосна до кожата му.

— Какво? — Вгледах се във въпросителното му изражение, което ме подтикваше да разбера нещо.

— Помисли как се чувстваш.

— Знам как се чувствам. Никога не съм искала нещо повече.

— Кажи го.

— Искам ти да си първият ми… и последният.

Беше поредица от думи, която никога преди не бях казвала и се надявах никога да не повторя.

Но реакцията на Себастиен не беше това, което очаквах да чуя в отговор. Заговори за любов и копнеж, но не за нашите.

— Точно така са се чувствали и те.

Все едно ме поля с кофа ледена вода. Извърнах се и приседнах на края на леглото. Алковът ме обгърна в безопасната си позната прегръдка.

— Обидих ли те?

Поклатих глава, но лъжех.

— Мислех, че мъжете шепнат нежни безсмислици в ушите на жената, която искат да прелъстят.

— Не се опитвам да те прелъстя. Всъщност мисля, че това, което правим, е опасно.

Усмихнах се снизходително, но не на него. Разбирах, че се опитва да ме предпази от вземане на прибързано решение, за което бих могла да съжалявам. От него нямаше да има връщане назад, нямаше как да се престорим, че никога не се е случило. Почувствах необходимост да го накарам да разбере, че не ме насилва за нищо. Че изобщо няма контрол върху нищо.

— Себастиен, не можеш да си представиш колко силно в сватбената си нощ исках да не се бях пазила за някой специален. Бях наивна, исках съпругът ми, който трябваше да е човек, когото обичам от цялото си сърце, да има удоволствието, отговорността, бремето дори, да… — Свих безпомощно рамене, знаех, че ще ме разбере.

— Нека почакаме. Моля те. Да не усложняваме още повече и без това сложната обстановка. Наистина ли искаш да добавиш прелюбодеяние в живота си?

Показах нужното уважение и обмислих въпроса, после поклатих глава.

— И ти, и аз знаем, че не мога да бъда обвинена в това.

Себастиен ме погледна с безкрайна обич и усетих как сърцето ми спира. Истината е, че чувството беше прекрасно, обожавах това усещане за пропадане в любовта, харесваше ми да съм толкова заинтересувана от един човек, че всичко друго да бледнее в сравнение с него.

— Ти и аз го знаем, но останалата част от Грас — не. Не дойдох да крада жената на брат ми.

— Твърде късно е — заядох се. — Както и да е, не ме е грижа какво мислят хората. Ще сложа прекалените светци на мястото им, когато истината излезе наяве.

— Истината може да бъде изкривена по много начини. А и дори чувствата ти да са чисти, това не означава, че няма да наранят някого.

— Например Еймъри?

Той кимна.

— Наистина ли те интересува?

— Не го познавам. Но това не променя мнението ми, че той няма вина за станалото.

— Вярно е. Но трябва да знаеш, че си има любовница, която му е скъпа. Тя дори ме посети преди няколко дни. Предложи ми да сключим сделка и да ги оставя да въртят потайната си връзка.

Погледна ме втрещен.

— Да, шокиращо е, като го казвам така, но в действителност тя е изключително приятна личност и аз се възхищавам на самоувереността, честността и предложението й да ме защити от съпруга ми, като му предостави това, от което той има нужда.

— Сключила си сделка? — изрече невярващо.

— Истината за произхода на Еймъри сега ми дава извинение за раздяла, но честно казано, от него кожата ми настръхва. Предложението на Грасиела бе добре дошло за мен, уверявам те. Бих се уловила като удавник за сламка за всичко, което би отклонило вниманието му от мен. Сега ти ми даде правни и морални основания да анулирам венчавката, която и без това не беше законна. И повече не искам да говорим по въпроса. Сега ще обичам този, когото аз искам, и сама ще избера кой да е първият ми любовник. Избрах теб. Няма да ме разубедиш. Сега всичко е в твои ръце. Ако ме отхвърлиш, добре, но не го прави, защото се притесняваш за горкото девствено момиче. Аз те желая. Имам нужда от това.

Поколеба се, раздиран от чувства.

— Желая те, Себастиен, знам, че се срещнахме едва вчера, но никога преди не съм се чувствала така и чувството ми харесва. Не се страхувам, искам всичко… искам те целия.

Погледнах надолу, както седях на ръба на леглото. Мразех да прося.

— Моля те. Не бива да сравняваме прелюбодеянието на татко и майка ти с нашата връзка.

Още докато го изричах, знаех, че не е истина. Всъщност навярно се държах точно като тях. И те са били безпомощни пред чувствата си, копнеели са един за друг, тя — изправена пред брак без обич, той — безгрижен ерген, който не се е влюбвал до този момент. Бяхме тяхно огледално отражение.

Себастиен се доближи с накуцване. Макар и с трудност, клекна пред мен, за да погледне в очите ми, вперени в килима. Не исках да види страха ми от отхвърляне в толкова уязвим момент. Поставих длани на ръба на леглото и се облегнах на тях, за да не му дам шанс да вземе някоя от ръцете ми в своята. Исках да знае, че разговорът за прелюбодеянието на татко все още е прекалено болезнен за мен. Можех да преброя часовете, откак научих тайната, на пръстите на ръката си — раната беше прясна, все още кървяща. Не, не бях обидена от истината, защото всъщност Себастиен бе дошъл да ме спаси от бащиния ми грях. Но също така не исках да допусна тайната на татко в спалнята си в нашия специален момент. И точно както Феликс ме вадеше от неприятни размисли, като сменяше темата, така и Себастиен като че ли инстинктивно направи същото:

— Значи мислиш, че те прелъстявам?

— А не го ли правиш?

— Не. Прелъстяването предполага, че просто искам да получа нещо от теб.

— А не е ли така? — казах и осъзнах, че го дразня по престорено свенлив начин. Държах се точно като онези кокетни момичета от града, на които толкова ми се искаше да подражавам като девойка.

— Така е. Отчаяно го искам — изръмжа Себастиен и аз се усмихнах щастливо, радостна, че не ме вижда, защото бе съсредоточил вниманието си върху подгъва на полата ми. — Но разбираш ли — продължи той, — прелъстяването по мое мнение е свързано с лъстта, която може да е страхотно забавление, признавам. Но това, което се случва тук, ме изнервя, защото се предадох.

— Какво означава това?

— Ами, когато искаш да прелъстиш някого, контролът е в твои ръце. Но когато пред мен стоиш ти, аз не мога да манипулирам ситуацията, защото ти командваш. Отстъпвам, тъй като съм влюбен в теб. А това, което правя в момента — повдигни леко полата, за да разкрие коленете ми, с което ме накара да ахна, — е любов. — Пъхна ръка под дрехата ми и плъзна пръсти нагоре по чорапите към мястото, където бяха закопчани. — Има разлика — завърши и сръчно разкопча първия жартиер.

Не можех повече да запазя хладнокръвие. Себастиен очевидно бе усъвършенствал умението да сваля сложното женско бельо, при това плашещо бързо и само с една ръка. Преди да успея да вдигна главата му, за да ме погледне в очите, моите ежедневни чорапи бяха свлечени около глезените ми. Странно, но първата ми мисъл не беше какво биха си помислили хората за деликатното положение, в което се намирам, а колко бързо можем да се отървем от дрехите си, за да останем голи и да изпитаме пълната радост от допира помежду си.

Но Себастиен имаше други идеи. Отново наведе глава и сега започна да целува бедрата ми. Смаяно си помислих, че може да се разкрещя от удоволствие при изумителната вълна наслада, която ме заля. Когато продължи нагоре с меки целувки, простенах и след миг почувствах, че падам назад върху леглото.

— Не е необходимо да бързаме — прошепна той и после вече не чувах нищо, но бях сигурна, че целият свят долавя ударите на сърцето ми.

* * *

Това беше. Имах усещането, че съм достигнала връх в живота си и сега се припичам на слънце заедно с боговете върху някаква въображаема планина и гледам надолу към долините, където живеят обикновените хора. Точно сега не се чувствах обикновена — нямаше нищо обичайно и прозаично в онова, което бях изживяла. Както лежах и се усмихвах вътрешно, внезапно ми хрумна, че почти всеки, когото познавам в Грас, се е отдавал на това изключително удоволствие, а аз си позволявах да смятам, че случилото се между мен и Себастиен е рядко и забележително съкровище.

Изглежда, той отгатна мислите ми, докато лежах в свивката на здравата му ръка. Дишането му се беше успокоило и вече не се притеснявах, че играта ни застрашава възстановяването му.

— Това никога няма да се повтори — изхриптя, докато навиваше кичур от косата ми на пръста си.

— Защо? — Излязох от мечтанията си, за да му обърна внимание. — Защо?

— Първият път. Ами, не знам как да го опиша. Все едно откриваш тайна, която всеки друг знае и споделя. Усещаш задоволство, че най-накрая и ти си допуснат до нея.

Кимнах развеселена.

— Точно така се чувствам. Малко се ядосах, като се сетих, че закръглената мадам Шавал е родила осем деца, за да докаже колко навътре в тайната е.

Себастиен се разсмя и разкашля едновременно.

— Не забравяй и мадам Муфлар.

Хвърлих му поглед, изпълнен с шеговит ужас, и той отново избухна в смях.

— Разкажи ми за твоя първи път.

— Един джентълмен никога не разкрива…

— О, хайде де, не е честно. Ти знаеш какъв беше моят.

— Вярно е. Тук ме хвана. Добре. Името й беше Габриела.

— Хубаво име.

— Хубаво като нея — съгласи се.

— Колко голям беше?

— На четиринайсет.

Сега ужасът ми не беше престорен и Себастиен се разтресе от смях под мен.

— Явно съм започнал много рано!

— На четиринайсет още сплитах косите си на плитка!

— И се обзалагам, че си била страхотно дяволче.

Сбутах го закачливо.

— На колко беше Габриела?

— О, на около двайсет и три.

Ахнах.

— Девет години разлика! Нямаше ли срам?

— Никакъв, за моя радост. Научи ме на много неща, с които да доставям удоволствие на жените. Задължен съм й.

— Тя е била…

Постави пръст на устата ми.

— Габриела е един от най-милите и най-щедри хора, които съм срещал някога. Беше красива, но бедна и печелеше хляба си по единствения начин, по който можеше. Обогати живот ми, научи ме на разни неща, разсмиваше ме… и най-важното даде ми обич в момент, когато най-много се нуждаех от нея. Бяхме колкото приятели, толкова и… хмм, партньори в сделка.

Усмихнах се.

— Все още ли се виждате?

Себастиен поклати глава.

— В един момент вече не исках да я деля с други. Тя обичаше да се присмива на собственическите ми чувства.

— И какво стана?

Надигнах се на лакът, за да виждам добре лицето му. Бях заинтригувана.

Той сви рамене.

— Пораснах и разбрах, че ме е научила как да правя любов с жена, без да съм влюбен в нея.

— Възможно ли е?

— О, да. Това си е чисто сексуално желание. Ако и двамата го разбират, те просто се наслаждават един на друг и никой не е наранен.

— Разбирам. Значи смяташ, че не си наранил никого досега?

— Не казах това, но винаги съм бил честен.

— Бил ли си някога влюбен?

— Веднъж. — Стана сериозен. — Така ми се струваше тогава.

— Разкажи ми.

— Бях на четиринайсет. Името й беше Габриела.

Захилих се, но той остана сериозен и тогава разбрах, че най-накрая съм намерила пътя към най-съкровената същност на Себастиен. Независимо от шегите, от джентълменското поведение, от плътските познания, от романтизма му… това беше мястото, където се криеше неговата душа.

— Значи тя е първата и последната ти любов — прошепнах, докато си спомнях как започна този разговор.

Себастиен кимна.

— И не си изпитвал нищо, което поне да наподобява любов, оттогава?

— Досега не.

Усетих, че ме залива облекчение.

— Но това е различно.

— Защо?

— Пораснах, помъдрях. Освен това ти си прекрасна. Нова и блестяща… и моя.

— А ти си мой?

— Целият. До последния милиметър!

При тези си думи размърда шеговито вежди и аз трябваше да затисна устата си със завивката, за да не се разнесе смехът ми из празната къща. „Стените имат уши“ — напомних си.

— Заболя ли те? — попита ме, внезапно станал нежен, след като спрях да се смея.

— Да.

Погледна ме разтревожено.

— Не повече, отколкото очаквах, и няма да ме откаже да го направя отново и отново… и отново.

Безсрамно се претърколих върху него, очарована от това ново и безразсъдно чувство за свобода, което ми бе донесъл голият мъж под мен. Закашля се и аз разтревожено се отдръпнах, но той не обърна внимание на притеснението ми.

— Моя си, нали? — В тона му прозвуча странна колебливост.

— Твоя съм от главата до петите, Себастиен дьо Ласе. — И тогава за миг суровата реалност ме отрезви. — Разбира се, това е наша тайна.

— Само за момента. Веднага щом стане възможно, ще обясним всичко на Еймъри.

Не ми се искаше да мисля за грозната сцена, когато той научи за прелюбодеянието ми.

— Едва ли ще можем да го скрием, а ако го направим, ще сме като хората, на които ти е толкова трудно да простиш.

Заплахата му ме притесни смътно, на някакво по-дълбоко ниво, където я оставих да отлежава за момента. Знаех, че не искам да съсипя Еймъри, и все пак думите на Себастиен означаваха, че навярно ще се случи точно това. Той не познаваше брат си толкова добре, колкото аз. Репутацията бе всичко за Еймъри… всичко!

— Не ми вярваш, нали? — предизвика ме, а после ме претърколи така, че се надвеси над мен.

Сбърчих чело. Не исках да се държа като татко и Маргьорит.

— Не, не е така. Но не трябва да го правим отново.

— Защо?

— Защото е грешно.

Той искаше да възрази, но аз продължих да говоря.

— Така е, Себастиен… Вероятно не в очите на закона или черквата, защото ти и аз знаем истината, но всички останали смятат, че съм омъжена за Еймъри, включително и той. В името на достойнството ни трябва да се въздържаме от всичко, което е извън сърдечните отношения между девер и снаха.

— Съмнявам се, че ще мога да удържа ръцете си далеч от теб.

— Е, в момента разполагаш само с една, затова я дръж в джоба си или стискай с нея бастуна, докато измислим план как да запазим неопетнено доброто име на двете семейства.

Понечи да каже нещо, но аз се отдръпнах и спуснах крака от леглото.

— Настоявам. Докато не оправим тази каша, не трябва да се държим като любовници.

Заобиколих леглото, съзнавах, че Себастиен ме гледа, но новото смело момиче, в което се бях превърнала през последните два часа, се наслаждаваше на желанието в очите му.

— А сега, преди да се облечем, ме научи на другите неща, които умната ти уста може да прави, като оставим настрана умението й да ме омагьосва с думи.

Той се усмихна и се премести, направи ми място да седна до него.

— Красив си, Себастиен — възхитих се.

Изсумтя пренебрежително.

— Не, наистина, обичам да те гледам. Ти си като скулптура. Микеланджело щеше да полудее по теб — подразних го, докато с върха на пръста си проследявах мускулите, очертаващи гърдите му, а после и линията от малки косъмчета по корема му. Най-безсрамно продължих още по-надолу и почувствах как той потръпна от удоволствие. В този момент научих нещо: колкото и силни да са физически мъжете, жените могат да упражнят далеч по-голяма сила чрез самото си присъствие. Сега ми се изясниха думите му за предаването и за това, че властта е в мои ръце. Виждах как се разтапя под погледа ми, как възбудата му се увеличава с всеки удар на сърцето… и се развеселих от начина, по който мъжеството му внезапно се събуди от изтощението си и настоя отново за вниманието ми. И всичко, което трябваше да направя, за да постигна това, бе да му позволя да ме наблюдава как се разхождам гола, да го докосна с върха на пръста си, да оближа устни, както правех в момента. Каква власт!

— Какво създадох? — весело попита той вселената, докато ме притегляше към себе си.