Фиона Макинтош
Тайна с дъх на парфюм (18)

18

Последвах ужасено пътечката от захвърлената пелерина и куртката му, както и звъна на стъкло в кабинета на татко, където заварих Феликс с широко разкопчана риза, изритани кални ботуши и кристална чаша с коняк, която тъкмо изливаше в гърлото си. После тресна чашата на татковото бюро.

— Добре дошла в кабинета ми — каза с груб тон, в който прозираше сарказъм и едва прикрит гняв.

Прецених възможностите си. Виждах, че иска да се скараме. Толкова рядко бяхме спорили, че тази територия ми бе непозната и не можех да скрия нервността си. Но той пренебрегна колебанието ми и реши да запълни паузата с още безсмислени подигравки.

— А, да, сега империята е моя, Ети. Какво мислиш? Безполезният втори син, резервният наследник най-накрая наследява трона. Победителят взема всичко.

Гледах го и виждах как болката открито препуска по прекрасното му лице, което се обезобрази от подигравателна гримаса.

— Смяташ ли, че е разумно да пиеш втора чаша? — попитах, когато Феликс си наля отново.

— Втора ли? Тази ми е третата — отвърна, впечатлен от себе си. — Наздраве! — Отметна глава и изръмжа, докато преглъщаше изгарящия алкохол.

— Много е силен — предупредих.

— Ти пък откъде знаеш? Или си прибавила и пиенето към разпуснатото си поведение?

Затворих очи, за да го изключа от съзнанието си. Той е наранен, повторих си няколко пъти и си поех бавно и дълбоко дъх, преди да отворя очи.

— Знам, защото мога да го подуша, както подушвам и теб.

— Ами, браво на теб, сестричке!

Беше странна забележка. Феликс чукна чаша в гарафата, вдигна я към мен и изпи последната глътка.

— Искаш да се напиеш, така ли?

— По дяволите, да. Всичко, само и само да забравя. Мислех, че връщането у дома ще помогне, но не, ти се погрижи да ми поднесеш само още отчаяние.

— Феликс, моля те… нека поговорим.

— Нали говорим.

— Не, ти ме нападаш. Какво ти става?

Направи несигурна крачка и се стовари в кожения стол на татко.

— Едно време обичах да седя в този стол — каза внезапно и прозвуча като Феликс, когото познавах, тонът му сега беше мек.

Кимнах.

— Аз също.

— Когато бяхме малки, седяхме заедно в него, помниш ли?

Усмихнах се с облекчение. Е, поне все още помнеше щастливите времена.

— Но сега сме големи и си имаме работа с големи проблеми.

— Феликс, разкажи ми за Анри.

Сякаш получи удар под кръста. Погледна ме замаяно, с измъченото лице и хлътнали кървясали очи.

— Беше герой. Пое няколко куршума. Отказа помощ, през последните няколко месеца спаси толкова много хора, особено онова момче накрая. Да го помним с гордост. Беше един от най-добрите синове на Франция.

— Амин — изрекох, а той ми хвърли бърз развеселен поглед, защото това бе един от любимите ни изрази. — А как беше твоята война?

Феликс примигна срещу мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво казвам.

Седнах срещу него от другата страна на бюрото и осъзнах, че сега това е неговото бюро, неговият кабинет. Бедният Анри, цял живот се бе подготвял да поеме фамилната империя, а се бе наслаждавал на положението си само година. Феликс никога не бе искал да управлява. Посочих слепоочието си.

— Какво става тук вътре, Феликс. Различен си.

— Ти също. Вече не почиташ светостта на брачния обет.

Настръхнах, но сдържах раздразнението си.

— Помниш ли разговора ни във вечерта на венчавката ми? Помниш ли, че ми се искаше да съм спала с други мъже? Че отчаяно ми се искаше Еймъри да не е първият?

Той кимна.

— Е, желанието ми се сбъдна.

— Какво? — Погледна ме с недоверие.

Свих рамене и набързо му разказах за прекъсването заради капитана и кмета, за мобилизацията и как Еймъри на секундата надяна униформата и се спусна при войниците си.

— Зарязал те е на брачното ложе, макар да е имал на разположение цялата нощ? — изрече ужасен.

— Точно така стана. Девственицата в копринена нощница не беше достатъчно изкушение за него. Но, Феликс, този брак е измама и по друга причина.

— Не разбирам — сбърчи чело той.

— Но ще разбереш. Сега ми трябва Себастиен…

— Себастиен да върви…

— Замълчи!

Погледна ме заплашително.

— И не ми излизай с приказки за глави на фамилии. Важно е. По-важно е от всеки един от нас поотделно, защото се отнася за семейството и засяга дълбоко всички ни.

— И защо Себастиен е част от това? Той не е от семейството.

— И слава богу!

Хвърли ми озадачен поглед.

— Съвсем пиян ли съм? Какво пропускам?

— Много неща. Но ще трябва да го изчакаме. Себастиен е ключът към тайната.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. Феликс, ако се държиш грубо с него, ще си тръгна оттук и ще ти е необходимо много повече, отколкото можеш да си представиш, за да ме убедиш да се върна. Ще ми е по-трудно да ти простя, че се отнасяш със Себастиен като с парий, отколкото ми беше да простя на теб и Анри, че ме принудихте да разменя брачни клетви с Еймъри. — Брат ми се опита да ме прекъсне, но аз не му позволих. — Така, от тук нататък можеш да живееш самотен живот без близначката си или да се съюзим, както винаги сме правили, и да се справим по възможно най-добрия начин с това, което ни е останало… Сега сме само ние двамата.

Прободе ме с поглед, в който имаше такава огромна мъка, че отместих очи — не би желал да го виждам толкова уязвим.

— Или просто мога да направя услуга на всички и да приключа всичко, като умра. Също като брат ни.

— Феликс! — гласът ми изтъня и шепотът ми се понесе през стаята като утринна мъгла. Знаех, че се изправя пред смъртта всеки божи ден. — Как може да си толкова безсърдечен?

В гърдите ми избухна болка. Такова ли бе чувството при разбито сърце?

Брат ми поклати глава, а после я отпусна надолу. Навярно се засрами от шокиращите си думи. И с право.

— Прости ми. Беше жестоко и безчувствено към паметта на Анри.

Притисках ужасено ръце към гърдите си.

— Какво те накара да кажеш такова нещо? Феликс, всеки ден чаках писмо от теб. Всеки ден! Прислугата мислеше, че крача напред-назад нетърпеливо, защото тръпна в очакване на писмо от съпруга ми. Не му желая злото, но няма да ме е грижа дори да не го чуя никога повече в живота си. Копнеех за новини от теб и Анри… единствено вие имахте значение.

— А сега и Себастиен.

Вдигна очи да ме погледне.

— Да, сега и Себастиен.

— Иска ми се аз да бях умрял, а Анри да е жив.

Не можех да чакам повече обяснения. Скочих, заобиколих бюрото и го прегърнах. Това бе всичко, което бе чакал — извинение да освободи цялата си кипяща ярост и бушуващи чувства. Разплака се в прегръдките ми и рида дълго, докато галех косата му и редях утешителни думи. Не можех да си представя какво е видял и какво е преживял на фронта, не исках да задълбавам в мисълта, че е държал Анри, докато умира, и сега ще живее с този спомен завинаги.

Разчете мислите ми по присъщия си свръхестествен начин.

— Умират ужасно, Ети. Видях касапница, толкова млади хора напоиха френската земя с кръвта си.

— Германците не казват ли Сините дяволи на храбрите егери?

Избухна в безрадостен смях.

— Така изглежда. Борихме се яростно.

— Да. Подозирам, че и ти си изиграл своята роля в героичните битки.

Не каза нищо, но знаех, че съм права.

— И да знаеш, че една баня ще ти дойде добре.

— Така ли? — сви рамене.

Вдигнах учудено вежди.

— Ами, точно ти със сигурност можеш да се подушиш — подсмихнах се.

Но в очите, които познавах толкова добре и бяха почти огледално отражение на моите, не проблесна веселие, видях само усещане за загуба. Не отмести поглед, когато вдигнах лицето му към себе си и се взряхме един в друг. Претърсих тъмните зеници, в които обикновено блещукаше дяволитост, и намерих само един съсипан мъж.

— Феликс?

— Представям си, че миришеш много хубаво. — Подуши въздуха. — Би трябвало да усетя остатъци от коледната нощ… канела, сняг, портокали, борови шишарки и празничния пън в камината. — Поклати глава.

— Разбира се, а само след минута и хубаво кафе — добавих, докато се взирах през прозореца и се чудех къде ли се бави то.

— Не, Ети — отвърна Феликс. Каза го толкова тъжно, че моментално забравих за какво гледах през стъклото.

— Какво искаш да кажеш? — обърнах се бързо към него.

Коленичих, за да виждам лицето му.

— Вече не съм „Носа“. Бошите щяха да ми направят услуга, ако ме бяха убили заедно с Анри. Една от техните омразни бомби ми нанесе най-лошата невидима рана и ме лиши от обоняние.

Миг след признанието му почувствах странно изтръпване на устните — вероятно реакция на съчувствие към болката му. Всъщност съм сигурна, че лицето ми се вцепени от шока, и загубата на чувствителност запълзя надолу по небцето, за да блокира гърлото ми. Стоях безмълвна. Треперех, докато тежестта на признанието му се наместваше в съзнанието ми, а тялото ми се сгърчваше като торба, изпразнена от своите розови венчелистчета. Накрая се оказах на земята, положила глава на коленете му.

Беше негов ред да ме гали по косата.

— Няма го, Ети.

— Нищичко ли не е останало? — замолих се с чезнещ глас.

— Останало е малко, но само за най-очевидни неща като кръв и загуба, и то когато въздухът е топъл. Предполагам, че през лятото можем да очакваме обонянието ми да се възвърне до някаква степен, но, Ети, вече няма да мога да правя парфюми.

Дали тази новина бе по-лоша от вестта, че майка ни се е самоубила? Или толкова болезнена, колкото събирането ни около леглото на татко, когато той ми се усмихна блажено за последен път точно преди да изпадне в безсъзнание? Дали бе по-разтърсваща от откритието, че съм се омъжила за човек от моята собствена кръв? Да, ако подредя най-ужасяващите събития в моя живот в една линия, смятам, че това е най-непоносимото от всички, включително и загубата на Анри.

— Как стана? — попитах тихо, чувствах се незначителна пред откровението на Феликс.

— Травма на главата от шрапнел по време на бомбардировка.

— Защо не ми каза?

— Че защо да ти казвам? — отвърна раздразнено. — Не можеш да ми помогнеш. Никой не може. Това е. Лотарията на войната. Анри умря, аз загубих единствената си дарба. Мисля, че бих предпочел геройска смърт.

— Спри веднага. Престани да мислиш по този начин.

Той се размърда, помогна ми да стана, но знаех, че всъщност ме отблъсква, за да може да кръстосва стаята като ранено животно клетка.

— Вече няма бъдеще за мен в парфюмите. Ако си бях направил услугата да умра, всичко това щеше да е твое и съм сигурен, че ти би направила големи неща. Но докато стоя на пътя ти…

— Млъкни, Феликс! Просто млъкни! Не го искам. Никога не съм го искала. Искам просто да работим заедно. Искам уважение. Това е всичко! Искам да правя парфюми и името ми да е върху тях… нищо повече. Не искам да участвам в бизнеса или да съм собственик. Не е и до парите. Вече имам повече от достатъчно и не са ми донесли нищо полезно. Тук става дума за осъществяване на мечтата на живота ми, а ти си част от нея.

Беше отишъл до прозореца и гледаше през него.

— Феликс?

— Чух те. Винаги съм смятал самосъжалението за презряно качество у другите, а ето че сега стоя тук и съм затънал до гуша в него. Но, Ети — завъртя се към мен, — наистина ми се иска да си бях отишъл. Да не съм в състояние да помириша света ме прави половин човек.

— Не ти позволявам да умираш, Феликс — изрекох твърдо. Защото имам нужда от теб. Ти си моят близнак и двамата се нуждаем един от друг.

— Едва ли имаш нужда от мен със съпруг и любовник.

— Има неща, които трябва да споделя. — Не исках да прозвучи толкова загадъчно, но през рамото му видях, че Себастиен и Жана пристигат с едно момче от голямата къща. — И то преди Еймъри да се прибере. — Кимнах. — Сега Себастиен е тук. Не се осмелявай да го обиждаш, просто ни изслушай.

Феликс въздъхна, сякаш със споделянето на тайната си бе захвърлил цялото перчене и сега пред мен бе празната черупка на брата, който се бе завърнал у дома.

— Като оставим настрана смъртта на Анри, не мога да си представя, че можеш да ми съобщиш нещо, което да ме ужаси повече от новината, че вече никога няма да усетя аромата на цветята.

Взрях се в него и фиксирах погледа му.

— Представи си го — отвърнах мрачно. — Защото ще го чуеш само след миг.

* * *

Двамата мъже се държаха възпитано, седях между тях и погледът ми бе достатъчен, за да се въздържат от гневни изблици. Бяхме се преместили във всекидневната, където още от ранни зори бе запален огън за пристигането на Феликс. При други обстоятелства това би било весела сцена, но сега всички стояхме напрегнати, с изпънати гърбове, а крехкото равновесие всеки миг можеше да се разсипе. Дори кафето, което истински зарадва брат ми, имаше краткотраен ефект.

Шок замени враждебното му изражение, когато изслуша онова, което имахме да му кажем. Гласовете ни замряха в напрегнато мълчание, докато чакахме да прочете кореспонденцията между родителите ни. Знаех, че няма как да се усъмни — незабавно разпозна почерка на татко и внимателните, загрижени думи към майката на Себастиен, да не говорим за размяната на новини за сина им Еймъри. Почесваше брада разсеяно, докато четеше писмата от Маргьорит — сигурен знак, че е ядосан, и стана неподвижен като мраморна статуя, щом стигна до писмата от адвокатите, договорили споразумението, че макар Еймъри да е син на Виктор Дьолакроа, ще бъде считан за Дьо Ласе, ще живее с Арно и ще го наследи.

Накрая Феликс вдигна глава и ни погледна с изтерзано изражение. Местеше недоверчиво очи от единия към другия, а ние се взирахме в него с надежда да повярва.

— Той е наш брат? — заключи накрая, все още озадачен.

И двамата кимнахме. Писмата между баща ни и майката на Себастиен бяха убедителни. През целия си живот Феликс ми беше вярвал така, както му вярвах и аз. Дори не си направи труд да оспори новината, но изопнатата му физиономия ми каза предостатъчно за вътрешната му борба. Чувството ми беше познато. И ако лицето му беше бледо при пристигането, сега вече бе бяло като стената.

— Аз имах повече време да свикна с мисълта — признах, докато гледах как с отвращение оставя писмата на масата. — Ако не беше Себастиен, мисля, че щях да полудея.

Феликс хвърли мрачен поглед на госта.

— Какъв герой — промърмори.

— Не съм се възползвал от слабостта на сестра ти, Феликс. Усмихна му се криво. — Пленен бях от нея още щом я видях, и се борих с чувствата си, имаш думата ми на джентълмен. Опитах се да си тръгна, да избягам от нея, защото се страхувах от собствената си слабост, но тя настоя да остана в дома на Дьо Ласе и щеше да е невъзпитано да не приема поканата. Както и да е, вече бях влюбен в нея, а и знаех, че ще има нужда от подкрепа при този шок. Не бих й обърнал гръб, дори ти да тичаше срещу мен с насочен щик и вик „На нож!“.

Не можах да удържа радостната тръпка, когато чух тирадата на Себастиен. Никой не беше говорил така за мен и думите му бяха като наркотик, към който лесно можех да се пристрастя. Примигнах, за да се отърся от тези мисли, и се върнах към разговора.

— Искам също да те уверя, че ако сестра ти не бе въвлечена в такъв срамен брачен договор, нямаше да остана и миг повече в компанията й. Нямам навика да развалям семейства.

— Аз също не съм искала да се случи — намесих се, нетърпелива да споделя вината. — Феликс, за пръв път изпитвам романтични чувства към някого. В онази карета по пътя към катедралата, когато трябваше да се омъжа за Еймъри, усетих, че нещо в мен умира, и наистина се опитах да се отделя от тялото си. Исках да живея друг живот, а не този, който по принуда ми предстоеше да водя. И когато поех свещен обет към човек, когото ненавиждам, се обрекох на нещастен живот без любов. Обрекох се на живот без емоции, а за човек, който живее чрез сетивата си, това е смъртна присъда. Но трябваше да се подчиня… на Анри и дори на теб. Никога повече няма да се държа смирено пред мъж. Дори и пред този, когото обичам казах и хвърлих бърз поглед към Себастиен. — Ти самият каза, че светът се променя. Е, сега и аз съм част от тази промяна. И настоявам да съм с мъжа, когото обичам, уважавам и на когото се възхищавам… настоявам аз да избера с кого ще прекарам остатъка от живота си, та дори и тайно, ако се налага.

Феликс поклати глава невярващо с озадачено изражение, все едно вече не ме познаваше. Стана и направи няколко крачки към огнището.

— Гледай ти в каква кочина се озовахме.

— Затова татко така и не одобри идеята за женитба с Дьо Ласе. Обаче ни остави да вярваме, че е заради стара вражда, която се корени в миналото.

Феликс се подпря с две ръце на полицата над камината и отпусна глава, сякаш търсеше съвет от пламъците. Чух тихото му изпъшкване.

— Защо просто не ни каза?

— Мисля, че родителите ни са се надявали тайната им да умре заедно с тях — обади се Себастиен. — Явно баща ви е смятал, че е задушил в зародиш всички идеи за свързване на семействата чрез брак.

— Да, но не е предвидил решимостта на Анри да разчисти старите вражди — отвърна Феликс. — Брат ни искаше да остави своя белег, да обедини двете големи фамилии на Грас. А сега намерението му е напът да унищожи семействата ни.

— Не можем да позволим това — казах, като местех поглед между двамата. — Трябва да намерим начин да го предотвратим.

Втренчиха се в мен, за първи път обединени в изненадата си от думите ми.

— И как си представяш да покрием нещо толкова експлозивно? Самата църква ще го обяви за чудовищно — подчерта Феликс.

— Няма нужда църквата да знае — настоях пред слисаните им лица. Разказах им за Грасиела и накрая свих рамене. — Казваме истината на Еймъри и той се съгласява да запази нещата така, както са. Забавлява се с любовницата си и ме оставя на мира. Ще играя играта заради доброто име на семействата, но няма да се откажа от Себастиен.

— Не! — възпротиви се той. — Това ще е непоносимо за всички! Искам да живея с теб, Фльорет, а не да получавам откраднати часове. Пък и брат ми иска наследник.

Заля ме отвращение.

— Е, няма да го получи! — сопнах се. — Ще трябва да се откаже от мечтата си, както аз от моята.

Феликс разпери ръце.

— И двамата ще намерите утеха в ръцете на тайни любовници? — Тонът му беше толкова саркастичен, че примигнах.

— Да имаш по-добро предложение? Аз просто се опитвам да запазя репутацията на двете семейства.

Себастиен се изправи с мъка на крака и закуца към Феликс, който все още стоеше пред камината. Заприличаха ми на двойка стражи. Обичах безмерно и двамата, но независимо от тази обич всички бяхме изправени пред нещастно бъдеще.

Любимият ми извади ранената си ръка от превръзката през рамото, раздразнен от неудобството й. Обърна се замислено към брат ми с мрачно изражение на лицето.

— Разбира се, че има друго решение. Феликс, смятам, че просто трябва да убием Еймъри. Няма нужда никой да узнава истината, ако се погрижим за тази грозна история тук, може би във винарската изба, а после заровим трупа под малко цимент. Струва ми се, че долу има една стеничка, която има нужда да се доиззида. Какво мислиш? Така проблемът ще изчезне.

Ахнах изумено от настойчивостта и ужаса на предложението му, но в следващия миг чух неудържимия смях, който преминаваше като ярка панделка през живота ми. Обичах смеха на Феликс. Беше спонтанен и светъл като искрящ фойерверк и озаряваше лицата на всички около него. Не беше лесно да разсмееш искрено близнака ми и обикновено това ставаше неочаквано. Смехът му избухваше сякаш без причина — като сега и беше непосредствен и искрен, защото Феликс никога не си правеше труда да се преструва. И винаги беше придружен от невероятно безизразно изражение на лицето му.

— Себастиен, ти си голям идиот! — казах с облекчение. — Не се шегувай така.

— Много добре, Дьо Ласе — изрече Феликс все още през смях и гласът му разкъса погребалния саван, превърнал стаята в клаустрофобична килия без въздух. — Не са много хората, които могат да ме разсмеят, а и не мислех, че ще има кой знае колко причини за смях, откак заминах от Грас. Но ти ми даваш надежда.

Себастиен кимна.

— Дай ми шанс със сестра си и аз ще направя всичко възможно да остана все така забавен и да не те разочаровам.

Между двамата премина нещо и сякаш за миг напрежението помежду им отслабна. Не знам дали бе уважение или друго, но каквото и да беше, повдигна духа ми. С близнака ми на наша страна, Себастиен и аз имахме шанс.

— Феликс, майка обичаше… — започнах, но той ме прекъсна. Обърна се рязко, вдигнал предупредително пръст, цялото му очарователно веселие бе угаснало, сякаш залято с кофа ледена вода.

— Не, отказвам да се чувствам виновен заради нея. Тя е напълно непозната за нас, Ети. Да позволиш на това да те яде отвътре, означава да поемаш отговорност за неща, станали преди повече от две десетилетия; неща, в които нямаш никакъв пръст и за които не носиш никаква отговорност. Всеки, който отнема живота си, очевидно е нестабилен.

— Но…

— Няма „но“ — озъби ми се. — Ако видиш с какво трябва да се справят нашите мъже на фронта, ще се зачудиш защо повечето от нас не са си пръснали мозъците със собствените си револвери. Имаме истинска причина да го направим заради това, което виждаме и вършим всеки ден, заради живота в окопите… заради смъртта и хаоса по нашата прекрасна земя. Северна Франция, толкова красива, толкова плодородна, сега е пустиня от гъста черна кал. Полетата са разорани от снарядите, горите са покосени и превърнати в пустош. Унищожението на страната ни е достатъчно покъртително и без смъртта на хората й. Толкова по-лесно би било да приключим с всичко, но все пак почти всички се борим. Не мисли обаче, че не съм го обмислял. — Сепна се, изненадан от признанието си. — Но в ума си винаги съм чувал гласа ти да отблъсква куршума, който би ми донесъл мир и покой. Твоето желание да живея, е по-силно от моето да умра, така че ако онези искат живота ми, ще трябва да го получат по трудния начин. Няма сам да им го дам. Майка ни очевидно е била слаба. Предала се е и се е отказала от живота за какво… заради двама любовници? — Изсумтя презрително. — С цялото ми уважение към баща ни и към майка ти, Себастиен, една връзка, преди да е имало сключен брак, едва ли си заслужава сълзите на мама, да не говорим за живота й. Можела, е да постигне много повече, като унищожи татко финансово, ако наистина е търсела отмъщение. Но, както виждаш, Ети, не е желала това. Искала е съжаление просто защото са пазили нещо в тайна от нея. Съгласен съм, че е отвратителна тайна, а тя явно е била прекалено крехка, за да се пребори, но да не забравяме също, че от началото до края всичко е било въпрос на чиста ревност. Имала е за какво да живее. Дори Маргьорит признава в писмата си, че татко обича жена си до полуда, освен това на мама не й е липсвало нищо. Представи си, Ети, имала е три малки деца, две от които почти бебета, а е поставила обсебващата си любов към един мъж и ревността си към негова връзка от миналото над всички нас. Не. — Поклати глава и насочи пръст към мен. — Няма да я превръщаш в мъченица в ума си, нито ще ме накараш да се чувствам виновен. Изпитвам единствено гняв. Сега бих могъл да намразя спомена за нея заради слабостта й.

— О, Феликс… — започнах и в гласа ми несъзнателно се промъкна умоляваща нотка.

Брат ми сви рамене.

— Татко не е безупречен, гарантирам ти, но не той я е блъснал от онази скала, Ети. Тя сама е избрала да е драматична и да скочи. Държа го отговорен за това, че е станал баща и неразумно го е запазил в тайна, която с времето е ставала все по-мрачна, докато се е превърнала в заплаха едно невинно дете да извърши грях от незнание. Ето това не мога да простя на татко. И ти не бива да му прощаваш. Трябвало е единствено да бъде истински мъж и да каже истината на някого от нас. Бог ми е свидетел, че щях да разбера романтичната му връзка. Можех дори да запазя тайната му, но поне щеше да има съюзник, след като умре, защото аз никога, ама никога нямаше да позволя този незаконен брак да се осъществи. Баща ни се е провалил, защото не си е дал сметка колко дълбоко могат да ни засегнат неговите житейски решения.

При последните думи на брат ми Себастиен сбърчи чело замислено.

— Ами да, точно такъв е, нали? — възкликна с разведрено лице.

— Какъв? — попитахме едновременно с Феликс.

— Незаконен. Това е думата, която използва Феликс. Фльорет — обърна се към мен, — каза ми, че църковната венчавка е била извършена въпреки желанието ти да изчакате, за да приключите с всички граждански формалности.

— Да, макар че в който и ден да се бях омъжила за Еймъри, все щеше да ми се струва прибързано.

— Не. Искам да кажа, че не е имало гражданска церемония.

Зяпнах от възхищение, мисълта ме озари като новооткрито съкровище. Сигурна бях, че тази подробност се е изплъзнала и от ума на Феликс, защото на лицето му бе изписан същият израз на удивление. Изпитах безкрайно облекчение. Законът щеше да възтържествува, както бях предупредила преди месеци.

Но Феликс ме изпревари.

— Прав си! — възкликна нетърпеливо. — Нямаше време кметът да проведе гражданската церемония и да подпише брачното свидетелство. Когато споменах това на Анри, той просто махна с ръка и каза, че кметът ще оправи документите веднага щом се върне от Ница.

— Само дето се върна заедно с тревожния звън на катедралната камбана, който се носеше из цялата долина и призоваваше за мобилизация — продължих въодушевено аз, докато осъзнавах какво означава това на практика. — А после вече бе много късно. Никой не мислеше за друго, освен за войната, а и Еймъри замина веднага. Този брак никога не е имал законово основание.

— Не съм запознат с френските закони, но църковната служба не е достатъчна, нали?

— Тя си е чист театър — каза Феликс и въздъхна дълбоко от облекчение. — Без документ от кметството женитбата не е законна.

Едва дишах от вълнение.

— Значи мога просто да си отида?

Феликс смръщи чело.

— По закон да, смятам, че можеш. Дилемата ти сега е само морална. Как да спасиш двете семейства от неизбежния срам.

— Поне няма да има нужда никой да узнава истинската причина, поради която аз и Еймъри не можем да сме съпруг и съпруга. Бих поддържала илюзията за семейство, ако обстоятелствата го налагат, но тази юридическа вратичка е шансът ми да го напусна по законен ред. — Феликс понечи да каже нещо, но аз вдигнах ръка: — Не, изслушай ме. Сигурна съм, че когато Еймъри узнае истината, ще се съгласи с мен. Можем да измислим някакво извинение, което да освободи и двама ни. Ако обвиним войната например, всеки ще разбере, защото тя променя хората. Така той ще може да е с Грасиела, а аз със Себастиен.

— Смятам, че Еймъри вече щеше да е женен за Грасиела, ако го искаше — вметна Феликс, — но съм съгласен, че законовата постановка наистина дава нови възможности. Подозирам, че ще иска да те обвини пред другите, защото нищо не бива да петни името Дьо Ласе.

Свих рамене.

— Изобщо не ме интересува какво извинение ще използва, стига то да унижи само мен, а не фамилното ни име. Но като познавам Еймъри, смятам, че ще иска да запази героичния си образ и поради това ще посочи като виновник душевното ми състояние вследствие загубата на Анри.

— В което има истина — съгласи се Феликс. — Добре, предлагам първо…

Брат ми не можа да продължи. Двойните врати на помещението се разтвориха, блъснаха се с трясък в стената, потрепериха на пантите си и Еймъри влезе с величествено развяна пелерина, придружен от смразяващо течение, при което пламъците на уютния ни огън припламнаха от възмущение и очакване.