Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (8)

VII.
Постепенна промяна

През следващите три дни Ханой предимно спеше и ядеше. Под одобрителния поглед на Елира поглъщаше чиния след чиния храна от кухнята. Силите му се върнаха и болката от раните му утихна. Не след дълго настоя да махнат превръзките на гърдите му, като се оплака, че му пречат да диша. На четвъртия ден се чувстваше в достатъчно добра форма да излезе навън. Страхът обаче го спря.

— Къде е Агесандър?

Пълните устни на Елира се свиха.

— Тоя курвенски син е в Капуа, слава на боговете.

Обзет от облекчение, Ханон се затътри навън. Дворът пустееше. Всички роби бяха на полето. Двамата седнаха заедно на слънце и опряха гърбове на хладните камъни на стената на конюшнята. Ханон нямаше нищо против, че наоколо няма никого. Това означаваше, че може да е сам с Елира, чиято физическа привлекателност с всеки ден ставаше все по-очевидна. От много месеци не беше лягал с жена, както непрекъснато му напомняше тъпата болка в слабините. Но дори Елира да нямаше нищо против, на робите им беше забранено да имат полови сношения помежду си. Освен това Ханон беше забелязал как се поглеждат двамата с Квинт. „Стой далеч от нея“, строго си заповяда той. Нямаше да е добра идея да чука любимата робиня на сина на господаря. Имаше по-прост начин да се задоволи. Не толкова приятен, но пък много по-безопасен.

Нуждаеше се от нещо, което да отвлече мислите му от секса.

— Как стана робиня?

Изненадата на Елира моментално се смени с тъга.

— За първи път някой ми задава този въпрос.

— Предполагам, че защото всички имаме една и съща мизерна история — меко рече Ханон и повдигна вежди, давайки й знак, че я слуша.

Погледът на Елира стана отнесен.

— Израснах в малко селце до Илирийско море. Повечето хора бяха рибари или земеделци. Беше мирно и спокойно място. До деня, когато дойдоха пиратите. Бях деветгодишна. — Лицето й потъмня от гняв и мъка. — Мъжете се биха, но не бяха воини. Баща ми и по-големият ми брат… — Гласът й трепна. — Убиха ги. Но случилото се с майка ми беше също толкова лошо. — Очите й се напълниха със сълзи.

Ужасен, Ханон посегна да стисне ръката й и прошепна:

— Съжалявам.

Тя кимна и по бузите й се търкулнаха сълзи.

— Отведоха ни на корабите. Закараха ни до Италия и ни продадоха там. Оттогава не съм виждала майка ми и сестрите си.

Елира заплака, а Ханон се наруга, задето си е отворил устата. И в същото време мъката на илирийката я правеше още по-привлекателна. Трудно му беше да не си представя как я прегръща, за да я утеши. Затова изпита облекчение, когато видя идващата откъм вилата Аврелия. Побутна Елира и побърза да се изправи. Илирийката едва успя да спусне коси пред лицето си и да си избърше сълзите.

Аврелия изпита лека ревност, когато видя Елира толкова близо до Ханон.

— Вече си здрав и прав! — хапливо рече тя.

Той кимна.

— Да.

— Как се чувстваш?

Ханон докосна ребрата си.

— Много по-добре, отколкото преди няколко дни, благодаря.

Съчувствието на Аврелия тутакси се върна, когато го видя как трепна от болка.

— На Елира трябва да благодариш. Тя е истинско чудо.

— Така е — съгласи се Ханон и й хвърли крива усмивка.

Илирийката се изчерви.

— Юлий сигурно се чуди къде съм — промърмори тя и побърза да си тръгне.

Раздразнението на Аврелия се върна, но тя тутакси го пропъди, като се наруга, че изобщо го е изпитала.

— Картагенец си, нали?

— Да — предпазливо отвърна Ханон. Досега така и не беше разговарял истински с Фабриций или някой от семейството му. За него те до голяма степен си оставаха врагове.

— Какво представлява Картаген?

Ханон не се сдържа.

— Огромен е. Сигурно четвърт милион души живеят в него.

Аврелия не можа да се сдържи и се опули.

— Но това значи, че е много по-голям от Рим!

Ханон прояви благоразумието да сподави саркастичния отговор, който му дойде.

— Така е. — Аврелия изглеждаше заинтересувана, така че той започна да й описва града, като си го представяше във въображението си. Накрая се усети, че се е отплеснал, и замълча.

— Изглежда прекрасен — призна Аврелия. — И ти изглеждаше толкова щастлив, докато говореше…

Обхванат от носталгия, Ханон заби поглед в земята.

— Предполагам, че не е изненадващо — меко рече Аврелия, наклони глава настрани и го погледна с любопитство. — Знам, че говориш гръцки не по-зле от латински. В Италия само благородниците учат този език. В Картаген сигурно е същото. Как някой толкова образован като теб е станал роб?

Ханон вдигна глава и я погледна.

— Забравих да помоля за благословия най-важната ни богиня, преди да изляза на риба с приятеля си. — Видя въпросителната й физиономия. — Суни, когото видя в Капуа. След като напълнихме лодката с риба тон, пихме вино и заспахме. Внезапно вдигнала се буря ни отнесе много навътре в морето. По някакво чудо оцеляхме през нощта, а на следващия ден ни откри един пиратски кораб. Продадоха ни в Неапол и бяхме отведени в Капуа, за да ни продадат като гладиатори. Вместо това аз бях купен от брат ти. — Гласът на Ханон стана твърд. — Но какво е станало с приятеля ми? Не знам. — Изпита удоволствие, като видя, че тя трепна.

Раздразнената от реакцията си Аврелия се окопити бързо. Красив или не, той си оставаше роб.

— Всеки на робския пазар си има своята тъжна история. Това не означава, че можем да купим всички. Смятай се за късметлия — рязко отвърна тя.

Ханон сведе глава. „Може и да е млада, но определено има дух“.

Последва неловко мълчание.

Което беше нарушено от гласа на Атия.

— Аврелия!

За момент Аврелия заприлича на преследвано същество.

— На двора съм, майко.

Атия се появи миг по-късно. Беше облечена в проста ленена стола и елегантни кожени сандали.

— Какво правиш тук? Трябваше да се упражняваме в свирене на лира. — Погледът й се плъзна по Ханон. — Това ли е робът, когото е пребил Агесандър? Картагенецът?

— Да, майко. — Аврелия се изчерви. — Питах Елира дали се възстановява добре.

— Разбирам. Хубаво, че се интересуваш от такива неща. Това е част от въртенето на домакинство. — Атия изгледа с по-голям интерес Ханон. — Счупеният нос не е заздравял, но иначе изглежда добре.

Ханон запристъпва от крак на крак, смутен, че говорят за него така, сякаш го няма.

Аврелия леко се смути.

— Предполагам… Елира не каза кога ще бъде готов да се върне на работа.

— Е? — попита Атия. — Достатъчно ли си се възстановил?

Ханон не можеше да отрече направо.

— Да, господарке.

— Има три пукнати ребра — запротестира Аврелия.

— Това не е причина да не може да работи в кухнята — отвърна Атия и погледна Ханон. — Нали?

Щеше да е много по-лесно, отколкото на полето, помисли си Ханон и сведе глава.

— Да, господарке.

Атия кимна.

— Добре. Последвай ни до къщата. Юлий има предостатъчно работа за теб.

Вътрешно доволна, Аврелия тръгна след майка си. Вече нямаше да са й нужни извинения да вижда Ханон.

— Квинт иска да го гледаме как се упражнява с баща ти — каза Атия с горд и в същото време малко тъжен тон.

— О. — Аврелия някак успя да вложи цялото си неодобрение и завист в краткия си отговор.

Атия се обърна.

— Спри вече! Или искаш да свириш на лира и да говориш на гръцки на наставника си?

— Не, майко — примирено отвърна Аврелия.

— Добре тогава. — Тонът на Атия омекна. — Ела.

Ханон бе силно заинтересуван. Всички момичета, които беше срещал, нямаха нищо против да се занимават с женски работи. Аврелия обаче беше замесена от друго тесто.

Влязоха в къщата през малка врата, намираща се в едното от двете големи крила на портата. Ханон се огледа с любопитство. За първи път влизаше в самата вила. Простата елегантност на планировката й нямаше как да не го впечатли. Картагенските домове по принцип се строяха да бъдат функционални, а не красиви. Изящните мозайки и стенописите бяха изключение, а не правило.

В двора Фабриций и Квинт обикаляха предпазливо в кръг. И двамата бяха облечени в прости туники с колани и бяха въоръжени с дървени мечове и кръгли кавалерийски щитове.

Щом видяха Атия и Аврелия, те спряха.

Фабриций вдигна оръжието си за поздрав към Атия, която се усмихна.

— Най-сетне — насмешливо каза Квинт на сестра си.

Аврелия положи всички усилия да изглежда ентусиазирана.

„Това е по-добре от уроците по музика“, помисли си.

— Е, вече съм тук.

Квинт погледна баща си.

— Готов?

— Чакам те.

Двамата пристъпиха един към друг и вдигнаха мечовете. Оръжията се срещнаха с глухо тупване. Двамата останаха за момент неподвижни, като се опитваха да познаят следващото движение на другия.

— Донеси плодов сок — нареди Атия на Ханон и посочи. — Кухнята е там.

Той откъсна поглед от двубоя.

— Да, господарке. — И изпълни нареждането с предпочитания от робите начин на движение — бавно и премерено. За щастие можеше да продължи да наблюдава двубоя.

Квинт атакува пръв. Замахна с гладиуса надолу, като натисна оръжието на баща си към земята. Със същото движение сви дясната си ръка и мушна напред, право към гърдите на противника. Фабриций бързо посрещна атаката, като вдигна щита си. От движението мечът на Квинт също беше отнесен нагоре и това оголи дясната му подмишница. Понеже знаеше, че баща му ще атакува откритото място, Квинт отчаяно се извъртя наляво и отстъпи няколко крачки. Фабриций се хвърли напред като нападаща змия, но Квинт успя да отбие свирепата атака.

— Не е зле — засмя се Фабриций и отстъпи назад. Двамата спряха да си поемат дъх, след което подновиха двубоя.

За свое удоволствие Квинт пръв пусна кръв. Успехът му се дължеше на неочаквано нападение с рамото напред към баща му, което му позволи да преодолее щита. Острието на гладиуса достигна отляво до туниката на Фабриций. Макар че беше дървено, оръжието продупчи плата, плъзна се по ребрата и проби кожата. Фабриций изрева от болка и залитна назад. Знаейки, че баща му изпитва твърде силна болка, за да вдигне меча си, Квинт се приготви да продължи атаката и да спечели.

— Добре ли си? — извика Аврелия.

Фабриций не отговори, а изръмжа на Квинт:

— Хайде. Мислиш, че можеш да ме довършиш ли?

Жегнат, Квинт вдигна гладиуса и се втурна напред. Когато беше само на крачка от баща си, направи лъжливо движение надясно, а после наляво. Последва заден замах към главата на Фабриций и баща му едва успя да предотврати удара. Квинт извика триумфално и продължи да напада, за да се възползва максимално от предимството. За негова огромна изненада Фабриций отстъпи толкова бързо, че той изгуби равновесие и падна. Когато се просна на земята, Фабриций се извъртя, опря върха на меча си в тила му и каза спокойно:

— Труп.

Вбесен и засрамен, Квинт се изправи. Видя Ханон, намръщи се и извика:

— Какво си зяпнал? Върви да си гледаш работата!

Навел глава, за да скрие собствения си гняв, Ханон тръгна към кухнята.

— Не си го изкарвай на роб — извика Аврелия. — Вината не е негова.

Квинт изгледа кръвнишки сестра си.

— Успокой се — каза Фабриций. — Падна, защото беше прекалено самоуверен.

Лицето на Квинт стана червено като цвекло.

— Дотогава се представи чудесно — увери го баща му. Зад него Атия кимаше в знак на съгласие. — Ако не беше прибързал, нямаше да имам никакъв шанс. — Той вдигна лявата си ръка и му показа дългата кървава диря отстрани по гръдния си кош. — Дори такава драскотина може да повали човек. Не го забравяй.

Удовлетворен, Квинт се усмихна.

— Няма да го забравя, татко.

В този момент Ханон се появи от кухнята с полиран бронзов поднос. На него имаше фина стъклена гарафа и четири чаши. Щом го видя, Квинт му даде заповеднически знак да се приближи.

— Ела тук! Жаден съм.

„Арогантно лайно“, помисли си Ханон, докато бързаше да изпълни заповедта.

Фабриций изчака цялото семейство да пие, преди да вдигне чашата си.

— Наздравица! За Марс, бога на войната. Дано щитът му завинаги пази и двама ни.

Ханон направи всичко възможно да игнорира думите му и се замоли на своя бог на войната. „Баал Сафон, поведи войската на Ханибал към победа срещу Сагунт. И Рим“.

Фабриций изгълта сока и даде знак на Ханон да му налее още. Намръщи се, когато го позна.

— Оправи ли се?

— Почти напълно, господарю — отвърна Ханон.

— Добре.

— Останах много впечатлена, когато видях, че Аврелия проверява как е — обади се Атия. — Още не става за работа на полето, но не виждам причина Юлий да не му намери задачи в кухнята.

— Става. Значи е готов да се върне в клетката си. — Аврелия отвори уста да възрази и Фабриций вдигна ръка и продължи строго: — Той не е кон. Конюшнята ни трябва. И отново трябва да бъде окован. — Видя уплахата на Ханон и лицето му омекна. — Изпълнявай заповедите и Агесандър няма да те докосне. Имаш думата ми.

Ханон промърмори някаква благодарност, но мислите му препускаха. Въпреки уверенията на Фабриций неприятностите изобщо не бяха отминали. Агесандър несъмнено му имаше зъб. Трябваше непрекъснато да е нащрек. Без да си дава сметка, Ханон остана на мястото си, близо до семейството.

В следващия момент Квинт се обърна и погледите им се срещнаха. „С огромно удоволствие бих се бил с теб — помисли си Ханон. — Да ти дам да се разбереш“.

Сякаш прочел мислите му, Квинт сви устни.

— Защо още си тук? Върви в кухнята.

Ханон побърза да се подчини. Беше благодарен за усмивката, която му отправи Аврелия.

Зад него разговорът се поднови.

— Може ли да се упражняваме отново утре, татко? — разпалено попита Квинт.

— Ентусиазмът на младостта! — Фабриций докосна ранената си страна и се намръщи. — Съмнявам се, че ребрата ми ще го позволят. А и без това не мога.

— Защо? — извика Квинт.

— Трябва да замина за Рим. Сенатът ще обсъжда как да реагира, ако Сагунт падне. Искам да чуя с ушите си какво замислят.

„Война — трескаво си помисли Ханон. — Надявам се да решат да обявят война“.

Квинт беше разочарован, но не възрази.

— Колко време няма да те има?

— Поне десет дни. Може би повече. Зависи от успеха на другата ми задача — отвърна Фабриций и погледна Аврелия със сивите си очи. — Да ти намеря подходящ съпруг.

Аврелия пребледня, но не извърна очи.

— Ясно. Значи няма да ми бъде позволено да се влюбя, както е станало с теб и майка, така ли?

— Ще правиш това, каквото ти се каже! — отсече Фабриций.

Аврелия се изчерви и сведе поглед.

— Няма значение, деца — побърза да се намеси Атия. — Поне ще имате възможност да наваксате с уроците. Квинт, наставникът казва, че не се справяш особено добре с геометрията.

Квинт изстена.

Атия се обърна към Аврелия.

— И ти не си помисляй, че ще се измъкнеш.

Още докато се мръщеше, на Аврелия й хрумна идея. Толкова блестяща, че чак сърцето й подскочи. Ако успееше, и двамата щяха да се отърват от допълнителните уроци. И щеше да й помогне да не мисли за задачата на баща й.

 

 

Подобно на всички отлични планове, този на Аврелия беше прост. Не беше сигурна обаче дали Квинт ще се съгласи, така че си мълча през първите два-три дни след заминаването на баща им. Междувременно раздразнението на Квинт, че не може да тренира, успя да достигне нови висоти. Аврелия подбра внимателно момента, като изчака, когато майка й беше заета с домакинските сметки. Сутрешните уроци на Квинт току-що бяха завършили и тя го намери да обикаля около фонтана в средата на двора и гневно да тътри сандали по мозайката.

— Какво има?

Той я изгледа намръщено.

— Нищо, като не броим това, че трябва да прекарвам по два часа в опити да изчисля обема на цилиндър. Невъзможно е! Сякаш някога ще ми се наложи да го правя. Типично за проклетите гърци — изобщо да измислят подобна тъпотия.

Аврелия изсумтя съчувствено. И тя не си падаше особено по този предмет.

— Питам се… — започна тя. И нарочно млъкна.

— Какво? — поинтересува се Квинт.

— О, нищо — отвърна тя. — Просто ми хрумна една глупава идея.

На лицето на Квинт се появиха първите признаци на интерес.

— Кажи.

— Мислех си много за татко, че отсъства.

Той кимна раздразнено.

— Да, защото не мога да се упражнявам с меча.

Аврелия се усмихна дяволито.

— Може и да се намери някакво решение.

Квинт я погледна нещастно.

— Язденето до Капуа и обратно всеки ден за тренировки с Гай не е възможност. Ще отнема прекалено много време.

— Нямах предвид това. — Аврелия откри, че се колебае. „Кажи го — помисли си. — Нямаш какво да губиш“. — Аз мога да ти бъда партньор.

— Какво? — Той повдигна изумено вежди. — Но ти никога не си пипвала меч.

— Уча се бързо — незабавно отвърна Аврелия. — Ти сам го каза, когато ме научи как да въртя прашката. — Затаи дъх, като се молеше той да се съгласи.

На лицето на Квинт цъфна усмивка.

— Можем да отиваме „на разходка“ в гората до мястото, където тренирам.

— Точно това имах предвид — възторжено извика Аврелия. — Майка няма да има нищо против, стига да съм приключила с домашните и останалите задачи.

Квинт се намръщи.

— Но защо го предлагаш? Никога няма да можеш да го правиш, след като… — И я погледна виновно.

— Именно затова — бързо каза Аврелия. — Най-вероятно ще ме омъжат след по-малко от година. И после ще трябва да се занимавам с гледане на деца и ръководене на домакинство през целия си живот. Това е чудесна възможност да забравя за тази участ!

— Майка ще те убие, ако разбере — предупреди я Квинт.

Очите на Аврелия проблеснаха.

— Готова съм, когато дойде денят. Ако дойде.

Квинт видя решимостта й и кимна. В действителност се радваше, че може да й помогне, пък било то и само временно. Самият той не би искал бъдеще като описаното от нея.

— Добре тогава.

Аврелия пристъпи към него и го целуна по бузата.

— Благодаря. Това означава много за мен.

 

 

Веднага щом приключиха със задачите си на следващия ден, двамата се срещнаха в атриума. Квинт беше метнал на рамо стара торба. В нея бяха двата дървени гладиуса и няколко примки. Щяха да ги покажат на майка си, ако решеше да задава неудобни въпроси.

— Готов ли си? — развълнувано прошепна Аврелия.

Той кимна.

В същия момент Атия се появи от таблинума със свитък пергамент в ръка. Изгледа ги с любопитство.

— Къде сте тръгнали?

— На разходка — небрежно отвърна Аврелия и вдигна кошницата, която държеше. — И за гъби.

— А аз искам да заложа капани — добави Квинт и потупа лъка си. — Взех и това, ако случайно се натъкнем на елен.

— Гледайте да се върнете преди да се е стъмнило. — Аврелия направи няколко крачки, след което спря и се обърна. — Всъщност защо не вземете и новия роб? Мисля, че се казваше Ханон. Така и така работи в кухнята, не е зле да научи нещо за гъбите и лова.

— Чудесно — каза Аврелия и лицето й грейна. Въпреки че Ханон работеше в къщата, пак й беше трудно да намира удобен момент да поговори с него.

— Нима? — раздразнено попита Квинт. — Може да избяга.

Атия се разсмя.

— С оковите на краката ли? Не мисля. Пък и можете да си упражнявате гръцкия с него. Така всички ще научите по нещо.

— Да, майко — не особено ентусиазирано отвърна Квинт.

Атия ги остави с разсеяна усмивка.

Аврелия смушка Квинт.

— Тя не заподозря нищо!

Квинт се намръщи.

— Да, но ще трябва да вземем картагенеца с нас.

— И какво от това? Ще носи торбата.

— Е, да — отстъпи Квинт. — Иди го извикай. Не искам да се бавим.

След малко вървяха по една от тесните пътеки през нивите към края на стопанството. Леко озадаченият Ханон вървеше последен, като тътреше крака заради оковите. Предложението на Аврелия за разходка в гората беше приятна изненада. Макар че работата в кухнята го държеше на безопасно разстояние от Агесандър, Ханон беше започнал да тъгува по свежия въздух. Копнееше за компанията на Галба, Цингеторикс и другите гали. Юлий и останалите домашни роби бяха приятни хора, но мекушави, и основната им работа беше да клюкарстват. Днес нямаше да види галите, но му харесваше идеята за бране на гъби — нещо, което никога не беше правил в Картаген — и за лов — занимание, което много му харесваше. Днес нямаше да има време да се отдава на мрачни мисли.

Едва когато младите римляни излязоха на една голяма поляна Ханон започна да се изпълва с подозрения. Гъбите, които му беше показала Аврелия на идване, растяха на сенчести места под паднали дървета и само глупак би заложил примка за елен насред поляна.

— Дай ми торбата — нареди Квинт.

Ханон се подчини. Момент по-късно се изненада, когато на тревата паднаха два дървени меча. Богове, откога не беше докосвал оръжие! Още не беше осъзнал напълно какво става, когато Квинт подхвърли единия гладиус на Аврелия.

— Адски боли, като те ударят с това нещо, но е малко вероятно да те изкорми.

Аврелия размаха оръжието.

— Много е тежък.

— Два пъти по-тежък е от истински меч, за да влезеш във форма. — Квинт видя намръщената й физиономия. — Не е нужно да го правим.

— Напротив, нужно е — отвърна тя. — Покажи ми как да държа правилно това проклето нещо.

Усмихнатият Квинт се подчини, като хвана китката й и бавно задвижи ръката й във въздуха.

— Както знаеш, направен е да реже и да мушка. Но може и да сече и точно така се използва от конницата.

— Не трябва ли да имаме и щитове?

Квинт се разсмя.

— Разбира се. Но мисля, че майка щеше да се сети какво сме намислили. Дай ми няколко дни. Ще ги донеса тук някоя вечер, докато тя се къпе.

Квинт започна да учи Аврелия как да ръга с гладиуса.

— Дръж краката близко един до друг, когато се движиш. Важно е да си в стойка.

След известно време на Ханон започна да му доскучава. С огромно удоволствие би заел мястото на Аврелия, но това нямаше да се случи. Погледна почти празната кошница и се закашля, за да привлече вниманието на младите римляни.

Квинт се обърна и се намръщи.

— Какво?

— Не намерихме много гъби по пътя насам. Да ида ли да събера още?

Изненаданият Квинт кимна.

— Добре. Но не се отдалечавай. И да не ти минават разни мисли за бягство.

Аврелия беше по-благосклонна.

— Благодаря.

Ханон ги остави да се упражняват. Потърси по края на поляната, но не намери гъби. Навлезе в гората. Гласовете на Квинт и Аврелия станаха приглушени, а накрая съвсем замлъкнаха.

Слънчевите лъчи проникваха през листата и хвърляха шарена сянка. Въпреки това беше задушно. Появата му накара птиците да прелитат от клон на клон и да надават тревожни крясъци. След малко имаше усещането, че е единственият човек на света. Чувстваше се свободен. И точно тогава оковите на краката му издрънчаха и го върнаха в реалността. Ханон изруга. Дори да опиташе да избяга, нямаше да стигне далече. Веднага щом научеше, Агесандър щеше да пусне ловджийските кучета по следите му. И щяха да го открият за нула време. Освен това беше задължен на Квинт. Въздъхна и се зае със задачата си.

Късметът му се усмихна и след четвърт час се върна на поляната с пълна кошница.

— Браво на теб! — извика Аврелия и изтича при него. — Тези кафявите на точки са превъзходни пържени. Трябва да ги опиташ.

Ханон се усмихна.

— Благодаря.

Квинт погледна кошницата, но не каза нищо.

— Да се надбягваме до потока — каза той на Аврелия. — Да се изкъпем, преди да тръгнем обратно.

Тя със смях се втурна към другия край на поляната, където се чуваше ромон на вода.

Квинт се затича след нея.

Ханон се загледа тъжно след тях, припомняйки си подобни хубави изживявания със Суниатон. В следващия момент обаче погледът му се спря на двата дървени меча, които лежаха захвърлени на земята. Лъкът и колчанът на Квинт бяха до тях. Без да се замисля, Ханон взе единия гладиус. Както беше казала Аврелия, беше неудобен и тежък, но на Ханон не му пукаше. Стисна здраво дръжката и замушка напред. Беше съвсем естествено да си представи как го забива в корема на Агесандър.

— Какво правиш?

Ханон се стресна. Обърна се и видя мокрия Квинт, който го гледаше подозрително.

— Нищо.

— На робите не е разрешено да държат оръжия. Пусни го!

С огромно нежелание Ханон пусна гладиуса.

Квинт го взе и изсумтя:

— Несъмнено си мислиш как да ни избиеш в леглата ни.

— Никога не бих го направил — възрази Ханон. „Агесандър обаче е друга работа“. — Задължен съм ти за живота си, и то два пъти. Никога няма да го забравя.

Квинт не изглеждаше впечатлен.

— Купих те само защото Агесандър не искаше да го правя. А колкото до побоя… ами осакатяването на роб е загуба на пари.

— Може и да е така — отвърна Ханон. — Но ако не беше ти, сега със сигурност щях да съм мъртъв.

Квинт сви рамене.

— Не се надявай, че ще можеш да ми се отплатиш. Наоколо няма много опасности! — Той посочи торбата. — Вземи я. Забелязах добро място на брега за залагане на примка.

Ханон се подчини и се наведе, за да скрие намръщената си физиономия. „Проклет да е и Квинт, и арогантността му“, помисли си. Трябваше да избяга. Но гордостта нямаше да му позволи. Дългът си е дълг.

 

 

Квинт и Аврелия успяха да се разходят още три пъти до поляната преди връщането на Фабриций след седмица. Атия беше толкова доволна от кошницата гъби, че Квинт настоя Ханон да идва с тях всеки път. Самият Ханон нямаше абсолютно нищо против. Аврелия беше дружелюбна, а и отношението на Квинт към него малко се промени. Не беше точно топло, но надутото му държане, което Ханон едва понасяше, вече го нямаше. Не можеше да каже дали причината е споменаването, че му е длъжник.

Макар връщането на Фабриций да означаваше край на тайните разходки, Ханон със задоволство научи, че господарят му скоро отново ще трябва да пътува за Рим. Докато прислужваше на вечеря, дочу, че дебатът в Сената за Ханибал вече е постоянен и че някои фракции са за преговори с Картаген, а други настояват за незабавно обявяване на война.

— Това е много по-интересно от намирането на подходящ съпруг за дъщерята на провинциален благородник — сподели Фабриций с Атия.

Аврелия едва успя да прикрие ликуването си, но майка й сви устни.

— Никой подходящ ли не намери?

— Намерих предостатъчно — увери я Фабриций. — Просто ми трябва още време, за да избера.

— Искам да знам кои са най-добрите кандидати — каза Атия. — Мога да пиша на майките им. Да уредя среща.

Фабриций кимна и каза:

— Добре.

„Дано да отнеме цяла вечност — замоли се Аврелия. — А междувременно аз ще се упражнявам с Квинт“. С радост беше открила, че я бива с меча, и изгаряше от желание да продължи с тренировките.

Реакцията на брат й обаче беше противоположна.

— Колко дълго ще те няма? — навъсено попита той.

— Не съм сигурен. Може би седмици. Но определено ще се върна за Сатурналиите.

Квинт го погледна ужасено.

— Но до тях има месеци!

— Не е краят на света — рече Фабриций и го тупна по рамото. — И без това следващата пролет ще започнеш военното си обучение.

Квинт понечи да възрази, но Атия се намеси.

— Работата на баща ти е много по-важна от желанието ти да размахваш гладиуса. Бъди доволен, че сега е тук.

Квинт с неохота замълча.

Родителите им наведоха глави един към друг и се заприказваха за нещо.

„Сигурно обсъждат евентуалните ми съпрузи“, яростно си помисли Аврелия, срита Квинт под масата и му каза само с устни: „Ще можем да ходим по-често на поляната“. Когато той повдигна вежди, тя повтори думите и мушна въображаем меч към него.

Накрая Квинт разбра и намусената му физиономия се смени с по-весела.

Ханон се надяваше Квинт и Аврелия да взимат и него. Агесандър не можеше да му направи нищо, когато беше с тях.

Нещо повече, самият той беше започнал да се наслаждава на излетите.

 

 

— Още ли мислиш, че идеята е добра? — попита Атия, когато децата си отидоха.

Фабриций се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Сам каза, че в момента няма нито един подходящ, който да проявява интерес към намирането на жена.

— И какво?

— Може би е по-добре да го оставим за след половин или една година?

Той се намръщи още повече.

— И каква полза от това? Да не би да искаш да ми кажеш, че си започнала да размисляш?

— Аз…

— Именно!

— Помниш ли каква беше причината да се оженим, Фабриций? — меко попита тя.

На лицето му се изписа гузна физиономия.

— Разбира се, че помня.

— Защо тогава се изненадваш, че ми е трудно да си помисля как карам насила Аврелия да се омъжи против волята си?

— И на мен ми е трудно — въздъхна той. — Но знаеш защо го правя.

Атия също въздъхна.

— Опитвам се да направя нещо добро за семейството. А не мога с този огромен дълг на главата ми.

— Винаги можеш да се обърнеш към Марциал за помощ.

— Може да дължа хиляди дидрахми на онзи лихвар от Капуа, но все пак имам и гордост! — отвърна той.

— Няма да паднеш в очите на Марциал с молбата си.

— Направя ли го, изобщо няма да мога да го погледна в очите.

— Не е като да си пропилял парите на зарове или на състезания на колесници! Трябваха ти заради ужасната суша преди две години. Няма нищо срамно в това да му кажеш, че нямахме реколта за продаване.

— Марциал не е земеделец — каза Фабриций. — Би могъл да разбере, ако проблемът ми беше с недвижими имоти, но това…

— Можеш да опиташ. В края на краищата той ти е най-старият приятел.

— А приятелят е най-неподходящият човек, от когото да поискаш заем. Няма да го направя. — Той я изгледа. — Ако не искаме да изгубим стопанството след няколко години, единственият ни изход е да омъжим Аврелия в някое богато семейство. Само по себе си това ще е достатъчно да накара лихваря да отложи връщането на заема.

— Може би, но няма да накара парите да се появят просто от нищото.

— Така е, но ако са рекли боговете, ще си спечеля повече признание в тази война, отколкото си спечелих в предишната. И след нея ще си осигуря поста на местен магистрат.

— А ако не си го осигуриш?

Фабриций примигна.

— Тогава ще си го осигури Квинт. С подходящия патронаж спокойно би могъл да стане трибун. В сравнение с годишната му заплата дългът ни ще изглежда като капка в морето. — Той се наведе и я целуна. — Виждаш ли? Всичко съм обмислил.

На Атия не й даваше сърце да продължи да възразява. Не можеше да накара Фабриций да отиде при Марциал, нито пък да измисли някаква друга стратегия. Усмихна се храбро, като се мъчеше да не мисли за алтернативния, но напълно възможен сценарий.

Ами ако Фабриций не се върнеше от войната? Ами ако Квинт не станеше трибун?

 

 

През следващите седмици стана обичайно братът и сестрата да ходят на поляната. Доволна от постоянните доставки на гъби, лешници и по някой и друг елен, повален от стрелите на Квинт, Атия не възразяваше. Тъй като Аврелия отдаваше заслуженото на Ханон за работата му, на него му беше позволено да излиза с тях. Ханон с изненада откри, че уменията на Аврелия с гладиуса постепенно се подобряват и Квинт започна да я учи да борави с щит. Не след дълго взе истински мечове.

— Само да получиш представа какво е да въртиш истински гладиус — каза той, докато подаваше единия на Аврелия. — Не искам никакви номера обаче.

Ханон погледна с нескрито удоволствие острието в ръката на Аврелия. Не се различаваше особено от оръжието, което бе имал в Картаген.

Квинт забеляза интереса му и се намръщи.

— Знаеш ли как се борави с такова нещо?

Ханон рязко се върна в настоящето и призна:

— Да.

— Откъде?

— Баща ми ме обучаваше. — Ханон нарочно не спомена нищо за братята си.

— Той войник ли е?

— Навремето — отвърна Ханон. Колкото по-малко знаеше Квинт, толкова по-добре.

— Сражавал ли се е в Сицилия?

Ханон кимна неохотно.

Квинт се изненада.

— Моят също. Прекарал е години в конницата там. Казва, че сънародниците ти били достойни противници, на които само им липсвал свестен водач.

„Вече не — тържествуващо си помисли Ханон. — Ханибал Барка ще промени всичко това“. Но само сви рамене и каза:

— Може би.

Квинт отвори уста да зададе друг въпрос.

— Хайде да се упражняваме! — намеси се Аврелия.

За огромно облекчение на Ханон моментът отмина. Квинт отговори на искането на сестра си и двамата започнаха внимателно да се дуелират с гладиусите.

Ханон отиде да провери примките. Не след дълго — и на известно разстояние от поляната — откри дирята на глиган. Забърза обратно с новината толкова бързо, колкото му позволяваха оковите. Месото на глигана се ценеше високо. Освен това глиганите бяха потайни и трудни за откриване. Подобна възможност не биваше да се пропуска. Новината на Ханон веднага накара Квинт да зареже упражненията с Аврелия. Той пъхна гладиусите обратно в ножниците, зави ги в одеяло и ги прибра в торбата.

— Хайде! — извика и грабна лъка си.

Аврелия се втурна след него. И тя изгаряше от желание да се приберат с повален глиган.

След няколкостотин крачки Ханон изостана.

— Не мога по-бързо — обясни той, когато двамата млади римляни се обърнаха нетърпеливо към него.

— В такъв случай по-добре да се откажем още сега — намръщи се Квинт. — Или пък можеш да останеш тук. — Но все пак се изчерви.

Въпреки това Ханон стисна юмруци. „Аз намерих проклетата следа — помисли си. — Не ти“.

Последва кратка неловка пауза.

— Аз мога да помогна — неочаквано заяви Аврелия, бръкна в гънките на дрехата си и извади връзка ключове. Коленичи до Ханон и опита няколко, преди едната окова на крака му да се отвори.

— Какво правиш?! — остро попита Квинт.

Аврелия не му обърна внимание. Усмихна се широко на Ханон и отключи и другата окова. Неволно си помисли колко много прилича картагенецът на статуя на гръцки атлет.

Изуменият Ханон повдигна първо единия си крак, после другия.

— Кълна се в брадата на Баал Хамон, усещането е чудесно!

Квинт пристъпи напред.

— Откъде взе тези ключове, в името на Хадес?

Аврелия преливаше от гордост.

— Знаеш, че Агесандър обича да пие вечер. Често захърква преди веспера. Просто се промъкнах, направих отпечатък върху восък и накарах ковача да ми изработи копия. Казах му, че са за сандъците на татко, и му дадох няколко монети, за да е сигурно, че няма да каже на никого.

Квинт се опули от дързостта на сестра си, но въпреки това не беше щастлив.

— Защо го направи?

Аврелия нямаше намерение да признава истинската причина — че ненавижда факта, че Ханон е роб. Повечето роби оставаха оковани години наред, докато не стане сигурно, че няма опасност да избягат, а имаше и някои, на които никога не можеше да се има доверие. Естествено, Агесандър беше убедил Фабриций, че Ханон е сред тези малцина.

— За ден като този — отвърна тя и вирна предизвикателно брадичка. — За да можем да ловуваме като хората.

— Но той ще избяга! — извика Квинт.

— Не, няма — разгорещено отвърна Аврелия и се обърна към Ханон. — Нали?

Хванат неподготвен от странната ситуация и поразен от постъпката на Аврелия, Ханон запелтечи:

— Н-не, разбира се.

— Видя ли! — тържествуващо се обърна Аврелия към брат си.

— И ти му вярваш? Та той е роб!

Очите на Аврелия пламнаха.

— Квинт, на Ханон може да му се има доверие и ти го знаеш!

— Добре. — Квинт погледна Ханон. — Даваш ли ми думата си, че няма да побегнеш?

— Кълна се. Нека Танит, Баал Хамон, Мелкарт и Баал Сафон да са ми свидетели — със спокоен глас отвърна Ханон.

— Ако излъжеш, ще те убия — промърмори Квинт.

Ханон го изгледа безстрастно.

— Добре.

Квинт му кимна отсечено.

— Води тогава.

Обхванат от възторг, че може да тича за първи път от месеци, Ханон се втурна към мястото, където беше открил дирята. Естествено, помисли си за бягство, но нямаше начин да наруши клетвата, която бе дал току-що.

Глиганът обаче се оказа бърз.

Час по-късно още не го бяха видели. Следата на животното ги беше отвела до място, където гората оредя и запълзя нагоре по планинския склон, след което се изгуби. Голямата площ голи камъни означаваше, че шансовете им да я открият отново са нищожни.

Квинт погледна потъмняващото небе и изруга.

— Скоро ще се наложи да се откажем. Не искам да прекарвам нощта тук. Да се разпръснем. Това е може би най-добрата ни възможност.

Аврелия отиде отляво на Квинт, а Ханон бавно тръгна вдясно от него. Не откъсваше поглед от земята, но в продължение на двеста крачки не видя нищо. Погледът му се насочи към склона над него. Земята беше покрита с рехава трева, ставаща само за овце или кози.

Намръщи се. На известно разстояние над тях видя малка дървена постройка, частично скрита от хвойни и борове. От дупката на покрива й мързеливо се изнизваше дим. Около нея имаше огради — кошари за овце. Това не го изненада. Подобно на стадата на повечето земевладелци, тези на Фабриций бродеха по хълмовете през пролетта и лятото, съпровождани от овчари и кучетата им. Импровизирани колиби и кошари можеха да се видят често и служеха за подслон при лошо време и за защита от вълци. За свое изумление обаче Ханон чу блеене. Погледна небето. Беше твърде рано животните да са се прибрали от паша. Погледна към Квинт, който още се оглеждаше за глигана. Аврелия беше далече зад него и сякаш също не беше видяла нищо.

Ханон се канеше да подсвирне тихо, когато нещо го спря. Вместо това се върна бързо при двамата римляни.

— Видя ли нещо? — попита Квинт.

— Овцете горе са прибрани в кошарата — каза Ханон. — Не е ли малко рано?

Квинт заслони очи с длан.

— В името на Юпитер, прав си — призна той, раздразнен, че не е забелязал пръв. — Либон е овчарят по тези места. Добър човек, който не бяга от работа.

Стомахът на Ханон се сви.

— Това не ми харесва. — Квинт свали торбата от гърба си и я изсипа на земята. Разви наметалото си. Внимателно затъкна гладиуса в колана си и даде другия на Аврелия. — Сигурно няма да ти потрябва — каза с престорено уверена усмивка. Огъна лъка с коляно и опъна тетивата. В колчана имаше десет стрели. Предостатъчно.

— Какво има? — настоятелно попита Аврелия.

— Може би нищо — успокои я Квинт. — Просто ще взема Ханон да проверя онази колиба.

В очите на Аврелия се изписа страх, но когато заговори, гласът й беше спокоен.

— А аз какво да правя?

— Стой тук — нареди Квинт. — Скрий се. В никакъв случай не идвай след нас. Ясно ли е?

Тя кимна.

— Колко да чакам?

— Четвърт час, не повече. Ако дотогава не сме се върнали, тичай колкото можеш по-бързо към вилата. Намери Агесандър и му кажи да доведе много хора. Добре въоръжени.

При тези думи самообладанието на Аврелия се пропука.

— Не ходете там — прошепна тя. — Да идем заедно да извикаме Агесандър.

Квинт се замисли за момент.

— Либон може да е в опасност. Трябва да проверя — заяви той и потупа Аврелия по ръката. — Всичко ще е наред, спокойно.

Аврелия разбра, че няма да може да разубеди брат си. Пристъпи към Ханон, но спря.

— Марс да пази и двама ви… — Гласът й трепереше.

„И Баал Сафон“, помисли си Ханон, призовавайки картагенския бог на войната.

Двамата младежи оставиха Аврелия зад един голям бор и тръгнаха нагоре. Квинт беше изненадан от непредвидимата промяна, която вече беше настъпила в отношенията им. Макар да не виждаха признаци на човек горе, двамата инстинктивно се придържаха към оскъдните храсти и ги използваха за прикритие. Досущ като войници. „Стига глупости. Та той е роб“.

— Разбойници са — промърмори Квинт. — Какви други може да са?

— Същото бих казал и аз, ако се намирахме в земите около Картаген — отвърна Ханон.

— Колко ли може да са?

Ханон сви рамене. Искаше му се да имаше оръжие. Не беше изненадващо, че Квинт бе дал другия гладиус на Аврелия, но въпреки всичко това го тормозеше.

— Не знам.

Устните на Квинт бяха пресъхнали.

— Ами ако са твърде много, за да се справя с тях?

— Тогава ще се опитаме да не се посерем от страх и ще изпълзим по корем обратно — иронично отвърна Ханон. — После ще идем за помощ.

Въпреки волята си Квинт се ухили.

Продължиха да се изкачват мълчаливо. Последното им прикритие преди колибата беше един залинял кипарис и те стигнаха без трудности до него и огледаха кошарите и мизерната постройка до тях, която приличаше повече на навес.

— Овцете са повече от петдесет — прошепна Квинт. — Това е цялото стадо на Либон.

„Мисли логично“, каза си Ханон, после попита:

— Да не би да е болен?

— Не ми се вярва — отвърна Квинт. — Либон е корав като камък. Целия си живот е прекарал в планината.

— Тогава да изчакаме малко — каза Ханон. — Няма смисъл да се втурваме в ситуация, без преди това да сме я преценили.

Забележката му накара Квинт да настръхне. Робите не съветваха господарите си. В думите на картагенеца обаче имаше мъдрост. Прехапал устна, той извади от колчана стрелата с гъшето перо в края. Тя беше любимата му и бе убивал неведнъж с нея. „Но никога човек“, помисли си в пристъп на страх. Пое дълбоко дъх и издиша. Можеше и да не се стигне дотам. Въпреки това извади още три стрели и ги заби в земята пред краката си. Внезапно му хрумна ужасна мисъл. Ако там наистина имаше разбойници и те бяха повече от него, лъкът му беше единственото предимство, с което разполагаше. Това можеше да не е достатъчно. Квинт беше готов за потенциалната опасност, в която се беше поставил, но не се беше замислил за сестра си. Обърна се към Ханон.

— Ако се случи нещо с мен, тичай надолу и отведи Аврелия. Разбра ли ме?

„Вече е късно да кажа, че трябваше да ми даде меч“, ядосано си помисли Ханон. Така щяха да са двама срещу разбойниците в колибата. Но само кимна.

— Да, господарю.

След малко в постройката, която се намираше само на двайсетина крачки от тях, се чу трополене. Някакъв мъж се изкашля и прочисти гърлото си по начина, по който го прави човек, който току-що се е събудил. Квинт се напрегна, наострил уши. Ханон също. После чу паянтовата врата от другата страна на колибата да се отваря. Появи се нисък мъж с кожухче върху туника от домашнотъкан плат. Протегна се и се прозя, смъкна гащите си и започна да пикае. Косите слънчеви лъчи осветиха жълтата дъга на пикнята му.

Квинт изсумтя.

— Това овчарят ли е? — прошепна Ханон.

Устните на Квинт оформиха „Не“. Той внимателно нагласи любимата си стрела на тетивата и се прицели в непознатия.

— Възможно ли е да е друг овчар?

— Не го познавам. — Квинт опъна тетивата, докато гъшето перо почти докосна ухото му.

— Чакай! — изсъска Ханон. — Трябва да си сигурен.

Квинт отново се ядоса на тона му. Въпреки това не пусна стрелата — той също нямаше желание да убива невинен човек.

— Цецилий? Къде си? — остро попита глас отвътре.

Двамата замръзнаха.

Мъжът се изтръска и си вдигна гащите.

— Тук съм — лениво отвърна той. — Пикая върху овчаря. Проверявам дали е все още мъртъв.

Отвътре се чу груб смях.

— Няма шанс да е нещо друго след онова, което му направи.

— Точно ти ли се намери да го кажеш, Балбус — обади се трети глас. — Той крещя най-много, когато ти взе нажежената маша.

Квинт и Ханон се спогледаха ужасени.

Балбус се изсмя дълбоко и противно.

— А ти какво мислиш, Полион? — Отговор не последва и те чуха как Балбус сритва някого. — Събуди се, пиян идиот такъв.

— Върхът на ботуша ми в гъза му ще свърши работа — изрева Цецилий и тръгна към вратата.

Ханон отчаяно завъртя глава да каже на Квинт да стреля, преди да е станало късно. Едва успя да зърне стрелата, която профуча покрай очите му и полетя, за да се забие в гърдите на Цецилий. Разбойникът се строполи.

— Браво — прошепна Ханон. — Останаха трима.

— Най-малко. — Квинт вече мислеше какво е направил. Сложи нова стрела на тетивата и зачака. Ако погледнеха през вратата, разбойниците можеха да видят тялото на Цецилий, без да се откриват за стрелите. „Велики Юпитер — замоли се той, — нека и следващият боклук да излезе навън“.

Ханон стисна зъби. Той също разбираше опасността.

— Цецилий? На хуя си ли се препъна? — викна Балбус.

Отговор не последва. След малко як мъж с дълга мазна коса се показа навън. Трябваше му само миг да забележи тялото на другаря си и стърчащата от гърдите му стрела. От гърлото му се изтръгна задавен вик и той тутакси се обърна, за да се скрие в колибата.

Стрелата се заби с глухо тупване в десния хълбок на Балбус. Разбойникът изруга от болка, но успя да влезе вътре.

— Помощ! — извика той. — Улучиха ме.

Отвътре се разнесоха объркани гневни викове. Ханон чу как Балбус изръмжа:

— Цецилий е мъртъв. Стрела в гърдите. Не, Сеян, нямам представа кой го направи. — И после се възцари тишина.

— Ще нападнат — прошепна Квинт и внезапно се замисли дали не е отхапал повече, отколкото може да сдъвче. — Само че си нямат представа, че съм сам. Какво ли ще направят?

Ханон се намръщи. „Не си сам, тъпак такъв“.

— Ти какво би направил?

— Бих се опитал да се измъкна — отвърна Квинт, докато слагаше нова стрела на тетивата.

В същия миг се чу трясък и задната стена на колибата изчезна в облак прах. Трима разбойници изскочиха навън и се хвърлиха право към тях. Начело беше кльощав мъж с окапана с вино туника. Стискаше дълго копие. „Това трябва да е Полион“, помисли си Ханон. До него тичаше як мъж със сопа. Ханон примигна от изненада. Не беше Балбус, защото той бе две крачки назад, стиснал стрелата в хълбока си с едната си ръка и меч с другата. Макар и два пъти по-едър от Балбус, предният сякаш му беше одрал кожата. Двамата вероятно бяха братя.

Двете групи спряха и се загледаха.

Полион реагира пръв.

— Това са само деца. И единият дори не е въоръжен — изкрещя той. — Убийте ги!

Другарите му нямаха нужда от повече подканяне. С бесни крясъци тримата се втурнаха напред.

Помежду им имаше не повече от петнайсет крачки.

— Бързо! — извика Ханон. — Простреляй поне още един!

Сърцето на Квинт биеше като чук в гърдите му, докато се мъчеше да нагласи стрелата. Накрая успя, но в отчаяното си желание да изравни силите пусна тетивата твърде рано. Стрелата прелетя над рамото на Полион и се заби в стената на колибата. Квинт нямаше време да посегне за друга. Разбойниците вече бяха почти до тях. Той хвърли лъка, изтегли гладиуса от колана си и изкрещя:

— Изчезвай! Знаеш какво да правиш!

Изправен пред сигурна смърт, понеже беше невъоръжен, Ханон се обърна и побягна.

— Оставете го! — извика Полион. — Това лайно тича така, че може да надбяга и вятъра.

Квинт имаше достатъчно време да отправи благодарствена молитва към Юпитер, преди Полион да прескочи един дънер и да стигне до него.

— Значи ти си онзи, който убива човек, докато пикае — озъби се разбойникът и се хвърли напред с копието.

Квинт отскочи настрани.

— Получи онова, което си е заслужил.

Полион се изсмя гадно и атакува отново.

— Смъртта му беше по-бърза от тази на овчаря.

Квинт се опита да не мисли за Либон или за това, че те са трима, а той сам. Хванал гладиуса с две ръце, той отби дръжката на копието. Огромният Сеян все още беше на няколко крачки от него, а Балбус не се виждаше никакъв. Къде се беше дянал? Макар и ранен, той все пак беше въоръжен. Прилоша му, когато се досети. „Дебне да ме наръга в гърба“. Единственото, което можеше да измисли, беше да опре гръб в някое дърво. Отблъсна Полион със серия удари и изтича до най-близкото дърво — кипарис с дебел ствол. Можеше да се изправи срещу тях там.

За свое огромно облекчение и радост успя.

Единствената беда беше, че миг по-късно ухилените разбойници бяха застанали в полукръг около него.

— Предай се и смъртта ти ще е бърза — каза Полион. — Не като на нещастния овчар.

Дори раненият Балбус се разсмя.

„Какво направих?“ По някакъв начин Квинт успя да преглътне страха си.

— Шибани отрепки! Ще ви избия всичките! — изкрещя той.

— Мислиш ли? — подигра му се Полион. — Изборът си е твой. — И най-неочаквано атакува, като се целеше с копието право в гърдите на Квинт.

Квинт се метна настрани. Твърде късно си даде сметка, че Сеян се цели със сопата си точно там, накъдето се беше хвърлил. В пълното си отчаяние той се хвърли на земята. Със силен трясък сопата се удари в дървото. С ясното съзнание, че ударът би го размазал, ако го беше улучил, Квинт скочи на крака, замахна към Сеян и с удоволствие усети как мечът му срязва дясната му ръка. Раната беше достатъчно дълбока да накара Сеян да изреве от болка и да залитне назад. Облекчението на Квинт обаче продължи само миг. Раната нямаше да е достатъчна да попречи на този звяр отново да се нахвърли върху него. За да оцелее, трябваше незабавно да обезвреди или да убие някой от другите двама.

В същия миг дръжка на меч го фрасна отстрани в главата. Пред очите на Квинт избухнаха звезди и коленете му се подгънаха. Почти в безсъзнание той рухна на земята.

 

 

Ханон пробяга около петдесет крачки, преди да погледне през рамо. Доволен, че никой не го преследва, пробяга още толкова и пак погледна назад. Беше сам. На откритото. В безопасност. Следователно същото се отнасяше и за Аврелия.

„Ами Квинт?“ — запита се с ужас той.

„Побягна. Страхливец!“ — изкрещя съвестта му.

„Квинт ми каза да го направя — опита се да се оправдае той. — Този идиот не искаше да ми се довери и да ми даде гладиус“.

„Това означава ли, че трябва да го оставиш да умре? — попита съвестта му. — Какви са му шансовете срещу трима?“

Ханон се закова на място. Обърна се и се затича с всички сили обратно нагоре. Надникна през дърветата и видя тримата разбойници да стоят около лежаща неподвижно фигура. Ноктите на страха задраскаха корема му и той се присви зад един храст. „Не! Не може да е мъртъв!“ Когато ритникът на Полион накара Квинт да изстене, на Ханон почти му прилоша от облекчение. Квинт все още беше жив. Но очевидно това нямаше да продължи още дълго. Ханон стисна юмруци. „Какво мога да направя, в името на Баал Сафон?“

— Да го отнесем в колибата — заяви Полион.

— Защо? — възрази Балбус. — Можем да го убием и тук.

— Защото огънят е там, тъпако! Още не е изгаснал — със смях отвърна Полион. — Знам, че си ранен, но двамата със Сеян можем да го отнесем.

Лицето на Балбус се изкриви в жестока усмивка.

— Става. Ще е по-весело с малко жар. — Загледа как двамата му другари хванаха Квинт за ръцете и го повлякоха към колибата.

„Сега е моят шанс“. И тримата бяха с гръб към него, Балбус беше на няколко крачки зад останалите. Устата на Ханон беше съвсем пресъхнала. Изгледите му за успех бяха направо нищожни. Най-вероятно щеше да загине или да го изтезават заедно с Квинт. Все още можеше да избяга. И в същия миг изпита омраза към себе си. „Той те спаси от Агесандър, забрави ли?“

Стиснал зъби, Ханон излезе от скривалището си и се запромъква напред колкото се може по-бързо. Балбус куцаше зад другарите си, които мърмореха колко е тежък Квинт и си обясняваха какво ще му направят. Ханон погледна меча в дясната ръка на Балбус. Първо трябваше да се сдобие с оръжие. След това трябваше да убие един от разбойниците. А после… не знаеше. Щеше да се довери на боговете.

За негово облекчение първата му жертва не го чу. Като се прицели внимателно, той удари Балбус близо до мястото, където го беше пробола стрелата на Квинт, и хвана меча, докато той падаше от ръката на крещящия разбойник. Прехвърли го в дясната си ръка и се втурна към другите двама.

— Ти си роб — викна Полион. — Допреди малко беше невъоръжен. Защо не се присъединиш към нас?

— Ще ти позволим да убиеш господаря си — каза Сеян. — По какъвто начин решиш.

Ханон не удостои предложението с отговор. Сеян беше по-близо, така че се хвърли първо към него. Едрият мъж може и да беше ранен, но бе все така смъртоносно опасен със сопата си. Ханон се наведе под първото мощно замахване и избегна второто, преди да види как копието на Полион полита към него. В отчаянието си Ханон отстъпи няколко крачки. Сеян го последва тромаво, като закри другаря си с туловището си. Полион изруга и отвлече за миг вниманието на Сеян.

Ханон се хвърли напред и докато очите на мъжа се разширяваха невярващо, заби меча в корема му. Острието излезе с ужасен мляскащ звук от тялото. На земята плисна кръв. Сеян изрева от болка, изпусна сопата и се стисна за корема.

Ханон вече се обръщаше да посрещне атаката на Полион. Копието на дребния бандит пропусна на косъм дясната му ръка. С бясно биещо сърце Ханон отскочи назад. Погледът му се стрелна настрани. Макар и разкъсван от болка, Балбус се канеше да се включи в боя. Беше взел дебел клон. „Не може да ме убие с него — помисли си Ханон, — но ако ме улучи, ще ме просне на земята“. Паниката се надигна в гърлото му и дясната му ръка започна да трепери.

„Стегни се! Трябва да спасиш Квинт“.

Изгледа твърдо Балбус и каза:

— Искаш ли и меч в червата, освен стрелата?

Балбус трепна и Ханон му се нахвърли. „Събуди страх в сърцето на врага и си спечелил половината битка“ — така казваше баща му.

— Картаген! — изрева той и се втурна напред. Дори Полион да го атакуваше в гръб, Ханон беше твърдо решен да убие Балбус.

Балбус видя убийствения пламък в очите му, пусна клона, вдигна ръце и се примоли:

— Не ме убивай.

Ханон не му се довери нито за миг, че няма да опита нещо. Не знаеше и какво се кани да направи Полион. С издадено напред дясно рамо блъсна Балбус в гърдите и го отхвърли назад.

Когато се обърна да посрещне Полион, кльощавият разбойник беше изчезнал. Тичаше нагоре по склона, сякаш самият Цербер е по петите му, и скоро изчезна между дърветата. „Нека бяга — уморено си помисли Ханон. — Няма да се върне“. На няколко стъпки от него Балбус лежеше свит на земята и стенеше. Малко встрани Сеян вече беше почти в безсъзнание от изгубената кръв.

Битката беше приключила.

За момент на Ханон му се зави свят от въодушевление — преди да си спомни за Квинт.

Втурна се към римлянина. Заля го облекчение, когато Квинт му се усмихна.

— Добре ли си? — попита Ханон.

Квинт се намръщи и докосна главата си отстрани.

— Имам цицина колкото ябълка и Юпитер сякаш хвърля гръмотевици в главата ми. Но мисля, че ще се оправя.

— Слава на боговете.

— Не — отвърна Квинт. — Слава на теб, че се върна. Че не се подчини на заповедта ми.

— Щях да се измъчвам цял живот, ако не го бях направил.

— Но не беше нужно да го правиш. А и нищо не ти пречеше да приемеш предложението на разбойниците. Да се обърнеш срещу мен. — В гласа на Квинт се промъкна почуда. — А вместо това се нахвърли върху тримата и ги победи.

— Аз… — Ханон се запъна.

— Жив съм само заради теб — прекъсна го Квинт. — И съм ти благодарен за това.

Ханон чу искреността в гласа му и сведе глава.

— Няма защо.

Положението беше странно и за двамата. Господар, спасен от роба си. Римлянин, съюзен с картагенец. И в същото време и двамата много добре си даваха сметка за новата връзка помежду им — тази на изкованото в битка другарство.

Усещането беше хубаво.