Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (3)

II.
Квинт

Недалеч от Капуа, Кампания

Квинт се събуди малко след изгрев, когато първите лъчи на слънцето проникнаха през прозореца. Шестнайсетгодишният младеж, който открай време не обичаше да се излежава, отметна одеялото. Само по лициум, ленена препаска, той отиде при малкото светилище в ъгъла на стаята. Беше развълнуван. Днес щеше за първи път да поведе лов на мечки. Рожденият му ден наближаваше и баща му Фабриций искаше преходът му към зрелост да бъде отбелязан подобаващо. „Обличането на тогата е добро нещо — беше казал той предишната вечер, — но във вените ти тече и осканска кръв. Какъв по-добър начин да докажеш смелостта си от този да убиеш най-големия хищник в Италия?“ Квинт коленичи пред олтара, затвори очи и отправи обичайните молитви за здраве и успех на семейството. Дори добави няколко от себе си. Да успее да намери дирята на мечката и да не я изгуби. Да не изгуби кураж, когато се изправи срещу звяра. Да нанесе бързо и точно удар с копието си.

— Не се безпокой, братко — разнесе се глас зад гърба му. — Ще мине добре.

Изненаданият Квинт се обърна към сестра си, която надничаше през полуотворената врата. Аврелия беше почти три години по-малка от него и обичаше да спи до късно.

— Малко си подранила — със снизходителна усмивка отбеляза той.

Тя се прозя и прокара ръка през гъстата си черна коса, по-дълга версия на неговата. Двамата имаха прави носове, леко заострени брадички и сиви очи; от пръв поглед си личеше, че са брат и сестра.

— Не мога да спя от мисли за лова.

— За мен ли се безпокоиш? — подразни я той, доволен, че може да се откъсне от собствените си тревоги.

Аврелия пристъпи в стаята.

— Разбира се, че не. Е, мъничко. Но се помолих на Диана. Тя ще те води.

— Знам — отвърна Квинт с увереност, каквато не чувстваше. Поклони се на фигурките на олтара и се изправи. Потопи глава в бронзовия леген до леглото си, след което избърса с ленена кърпа лицето и раменете си. — Довечера ще ти разкажа. — Навлече туниката с къс ръкав и седна да завърже сандалите си.

Аврелия се намръщи.

— Искам сама да видя.

— Жените не ходят на лов.

— Изобщо не е честно — запротестира тя.

— Много неща не са честни — отвърна Квинт. — Трябва да го приемеш.

— Но ти ме научи как да въртя прашка.

— Може би идеята не беше толкова добра — отсече Квинт. За негова огромна изненада Аврелия се беше оказала убийствено точен стрелец, което, естествено, подхранваше още повече желанието й да участва в забранени занимания. — Засега успяваме да запазим тайните си, но само си представи какво ще направи майка, ако разбере.

— Ти скоро ще станеш жена — каза Аврелия, имитирайки гласа на майка им Атия. — Подобно поведение не подхожда на едно младо момиче. Трябва незабавно да бъде прекратено.

— Именно — отвърна Квинт, без да обръща внимание на намръщената й физиономия. — Да не говорим какво ще каже, ако разбере, че и яздиш. Такъв е животът за жените.

— Готвене. Тъкане. Грижи за градината. Надзираване на робите. Толкова отегчаващо — разгорещено отвърна Аврелия. — Не е като да ловуваш или да се учиш да въртиш меча.

— И без това не си достатъчно силна, за да размахваш копие.

— Така ли? — Аврелия запретна ръкава на нощницата си и му показа мускула си. Усмихна се на изненаданата му физиономия. — И аз като теб вдигам камъни.

Ченето на Квинт увисна. В желанието си да поддържа върхова форма той тренираше допълнително в гората над вилата. Очевидно не беше успял да скрие достатъчно добре следите си.

— Да не би да си ме шпионирала? И ми подражаваш?

Тя се ухили доволно.

— Разбира се. След уроците и другите задължения не е трудно да се измъкна незабелязано.

Квинт поклати глава.

— Ама че си инат. — Щеше да е по-трудно да я убеди да се откаже, отколкото беше предполагал. Радваше се, че тази задача не се пада на него. Гузно си спомни разговора на родителите им как скоро ще дойде време да й намерят съпруг. Много добре знаеше как Аврелия ще приеме тази новина. Зле.

— Знам, че не може да продължава вечно — сърдито каза тя. Скоро ще ме омъжат за някого, сигурна съм.

Квинт се смая, но не го показа. Дори да не беше чула онзи разговор, Аврелия си даваше сметка какво предстои и това не беше изненадващо. В такъв случай може би можеше да помогне, вместо да се преструва, че подобно нещо никога няма да се случи?

— Могат да се кажат много неща за уредените бракове — започна той. Вярно беше. Повечето знатни семейства уреждаха браковете на децата си по начини, които бяха изгодни и за двете страни. Такива бяха правилата в страната. — Те могат да бъдат много щастливи.

Аврелия го изгледа презрително.

— Да не би да очакваш да ти повярвам? Както и да е, нашите родители са се оженили по любов. Защо и аз да не го направя?

— Тяхното положение е било необичайно. Едва ли ще се случи и на теб — възрази той. — Освен това татко желае най-доброто и за теб, а не само за семейството.

— Но това означава ли, че ще бъда щастлива?

— С помощта на боговете, да. Което е повече от онова, което може да се случи с мен — добави той, опитвайки се да разведри атмосферата. — Мога да се оженя за някоя дърта вещица, която да превърне живота ми в мъчение!

Но все пак Квинт се радваше, че е мъж. Нямаше съмнение, че един ден ще трябва да сключи брак, но като че ли не бързаха да го женят. Междувременно юношеските му страсти задоволяваше Елира, невероятно красива млада робиня от Илирик. Тя беше част от домакинството и спеше на пода в атриума, което правеше лесно промъкването й в стаята му нощем. Квинт спеше с нея от два месеца, откакто беше осъзнал, че знойните й погледи са насочени към него. Доколкото знаеше, никой нямаше представа за връзката им.

Накрая сестра му се усмихна.

— Прекалено си хубав, за да ти се случи подобно нещо.

Квинт отвърна със смях на комплимента и каза:

— Време е за закуска. — Беше решил да спрат с неловката тема за брака.

За негово облекчение Аврелия кимна.

— Трябва да се нахраниш добре, за да имаш сили за лова.

В корема на Квинт се образува напрегната топка и малкото апетит, който имаше, изчезна напълно. Все пак обаче трябваше да хапне нещо, та било то и само за пред другите.

 

 

Квинт се измъкна, като остави Аврелия да си бъбри с добродушния роб Юлий, който отговаряше за кухнята. Почти не беше хапнал и се надяваше Аврелия да не е забелязала. След няколко крачки по перистила — вътрешния двор — срещна Елира. Тя носеше кошница зеленчуци и билки от градината на вилата. Както обикновено му хвърли изпълнен с желание поглед. Тази сутрин сигналът й остана незабелязан за Квинт. Той й се усмихна автоматично и мина покрай нея.

— Квинте!

Квинт подскочи. Гласът беше най-разпознаваемият в имението. На майка му. Квинт не я виждаше, което означаваше, че тя вероятно е в атриума, основното жилищно пространство на семейството. Той забърза покрай шуртящия фонтан в средата на заобиколения с колонада двор и влезе в хладния таблинум, приемната стая, която водеше до атриума, а оттам и до големия коридор.

— Тя изглежда добре.

Квинт рязко се обърна и видя майка си да стои в сенките до вратата — чудесно място за наблюдение на перистила.

— Ка… какво? — заекна той.

— Няма нищо нередно да си лягаш с робиня, разбира се — каза майка му. Както винаги, Квинт бе поразен от невероятната й уравновесеност и красота. Чистокръвна осканска благородница, Атия беше дребна и слаба и полагаше големи грижи за външния си вид. Високите й скули бяха подчертани с малко охра. Веждите и краищата на клепачите й бяха фино маркирани с въглен. Тъмночервената дълга туника стола, стегната в кръста, се допълваше от кремав шал. Дългата й черна коса беше прибрана назад с игли от слонова кост и украсена с диадема. — Но не го прави толкова често. Започват да си въобразяват, че са по-важни от другите.

Квинт се изчерви. Никога не беше говорил за секс с майка си, още по-малко за заниманията си, които сега бяха обект на коментари. И все пак по някакъв начин не беше изненадан, че именно тя бе повдигнала въпроса, а не баща му. Фабриций беше войник, но както често казваше, жена му не беше войник единствено заради пола си. През повечето време Атия беше много по-строга от него.

— Как разбра?

Сивите й очи го фиксираха.

— Чух ви през нощта. Човек трябва да е глух, за да не ви чуе.

— О — прошепна Квинт. Не знаеше накъде да гледа. Абсолютно смутен, той се зае да изучава сложната мозайка в краката си, като му се искаше тя да може да се отвори и да го погълне. А си беше мислил, че е много дискретен.

— Преживей го. Не си първият знатен син, който си е начесал крастата с хубава робиня.

— Да, майко.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Баща ти правеше също като по-млад. Всички го правят.

Квинт бе поразен от внезапната й откровеност. „Явно това е част от превръщането в мъж“, помисли си.

— Разбирам.

— Би трябвало да си в безопасност с Елира. Тя е чиста — каза майка му. — Но иначе избирай внимателно с какви жени лягаш. Ако решиш да посещаваш бордей, нека да е скъп. Иначе може да пипнеш някоя болест.

Квинт отвори уста, после я затвори. Не попита майка си откъде знае, че Елира е чиста. Като орнатрикс на Атия, илирийката трябваше всяка сутрин да й помага с обличането. Несъмнено я бяха подложили на обстоен преглед веднага щом Атия бе научила за връзката им.

— Да, майко.

— Готов ли си за лова?

Той трепна под пронизващия й поглед и се запита дали тя може да види страха му.

— Мисля, че да.

За негово облекчение тя не коментира.

— Помоли ли се на боговете?

— Да.

— Да го направим пак.

Отидоха в атриума, който беше осветен от правоъгълен отвор в тавана. Скосеният покрив насочваше дъждовната вода в специалния басейн, изграден в средата на помещението. Стените бяха боядисани с ярки цветове, изобразяващи редици колони, водещи към други въображаеми помещения. Ефектът беше, че мястото изглеждаше още по-голямо. Това бе централната жилищна част на голямата вила и около нея се намираха спалните, кабинетът на Фабриций и четири склада. В най-близкия до градината ъгъл имаше светилище.

Малкият каменен олтар беше украсен със статуетки на Юпитер, Марс (Мамерс, както го наричаха осканите) и Диана. Пред тях бяха поставени ниски кръгли лампи, над които танцуваха пламъчета. На стената висяха изображения на предци. Повечето бяха на Фабриций — войнствени римляни, които бяха завладели Кампания преди малко повече от век, но имаше и предци на Атия, което беше истинско свидетелство за уважението на баща му към нея — оскански благородници, които бяха живели в този район от много поколения. Естествено, Квинт се гордееше с произхода си и по двете линии.

Двамата коленичиха един до друг в полумрака и отправиха мислено молитвите си към боговете.

Квинт повтори онези, които беше отправил в стаята си. Те донякъде успокоиха страховете му, но не ги разпръснаха. Когато приключи, срамът му за Елира беше изчезнал, но все пак изпита неудобство, когато се изправи и видя, че майка му го гледа.

— Предците ти ще бдят над теб — тихо каза тя. — Ще ти помагат в лова. Ще насочват копието ти. Не го забравяй.

Беше видяла страха му. Засрамен, Квинт кимна отсечено.

— Тук си бил значи! Търсих те. — Фабриций влезе при тях. Нисък и набит, червендалест, с късо подстригана коса, вече повече сива, отколкото кафява, гладко обръснат. Вече беше облечен за лов — стара туника, колан с кинжал с дръжка от слонова кост и здрави кожени сандали. Дори в цивилно облекло успяваше да прилича на войник. — Каза ли си молитвите?

Квинт кимна.

— По-добре да се подготвяме.

— Да, татко. — Квинт погледна майка си.

— Върви — каза Атия. — Ще се видим по-късно.

Квинт се обнадежди. „Явно си мисли, че ще успея“.

— Време е да си избереш копие. — Фабриций го отведе в единия от складовете, където държеше оръжията и доспехите си. Квинт беше влизал тук само няколко пъти, но това бе любимата му стая в къщата. Тръпка на вълнение премина през него, когато баща му извади ключ и го пъхна в катинара. Той се отвори с тихо щракане. Фабриций дръпна резето и отвори вратата.

В малкото помещение все още цареше полумрак, но погледът на Квинт моментално беше привлечен от дървената стойка, на която беше поставен характерен беотийски шлем с широка периферия. Онова, което го караше да изпъква, беше гребенът от червен конски косъм. Макар да беше избледнял от времето, ефектът му си оставаше все така впечатляващ. Квинт се усмихна, спомняйки си деня, когато баща му беше забравил вратата отворена и той беше нахлупил тайно шлема, като си представи, че вече е голям мъж и конник в някой римски легион. Копнееше за деня, когато ще има такъв шлем.

На пода под шлема имаше прости бронзови наколенници. До тях беше подпрян кръгъл кавалерийски щит от волска кожа. До щита имаше дълъг меч с дръжка от кост в кожена ножница с бронзови скоби — гладиус хиспаниензис. Според баща му оръжието било възприето от римляните след като го открили в ръцете на иберийски наемници, сражаващи се за Картаген. Макар все още да беше необичайно конник да носи подобен меч, вече буквално всеки легионер беше въоръжен с него. Прав и двуостър, дълъг почти колкото човешка ръка, гладиусът беше смъртоносно оръжие.

Квинт гледаше със страхопочитание как Фабриций прокарва с обич пръсти по шлема и докосва дръжката на меча. Тези свидетелства за някогашния живот на баща му го очароваха; той също копнееше да овладее същите бойни умения. Макар да беше добър в лова, Квинт не разбираше почти нищо от боравене с оръжия. Римляните ги овладяваха, когато влизаха в армията, а това нямаше да се случи, преди да е навършил седемнайсет. Уроците му, които включваха военна история и тактика, както и лов на глигани, трябваше да му стигнат. Засега.

Фабриций пристъпи към стойката за оръжия.

— Избирай.

Квинт се загледа с възхита в различните видове метателни и тежки пехотински копия, наредени пред него, но днес нуждите му бяха специфични. Повалянето на нападаща те мечка силно се различаваше от поваляне на вражески войник. Нуждаеше се от много по-голяма възпираща сила. Пръстите му инстинктивно се свиха около дебелата ясенова дръжка на копие, което беше използвал и преди. То имаше широк двуостър връх с формата на лист, прикрепен към дървото с помощта на дълъг кух накрайник. От двете страни на накрайника стърчаха дебели железни шипове, чиято цел беше да попречат на звяра да стигне до държащия копието. Иначе казано, до него.

— Това — каза той, като се мъчеше да пропъди тези мисли от ума си.

— Мъдър избор — каза баща му. В гласа му се долавяше облекчение. Той тупна Квинт по рамото. — Друго?

Квинт с вълнение осъзна, че му е даден пълен контрол върху лова. Дните и седмиците от предишните две години, които беше прекарал в учене как да проследява плячката си, бяха приключили. Той се замисли за момент.

— Шест кучета би трябвало да са достатъчно. По един роб за всеки две. Агесандър също може да дойде. Той е добър ловец и ще държи робите под око.

— Друго?

Квинт се разсмя.

— Малко храна и вода не биха попречили, предполагам.

— Добре — съгласи се баща му. — Ще ида в кухнята да дам разпореждания. Защо не идеш да избереш робите и кучетата?

Все още изумен от тази смяна на ролите, Квинт излезе навън. За първи път усещаше пълната тежест на отговорността на раменете си. Изключително важно беше да вземе правилните решения. Ловът на мечка беше много опасен и животът на други хора щеше да зависи от него.

 

 

Скоро малкият отряд потегли. Квинт водеше, а баща му вървеше до него. Двамата не носеха нищо, освен копията си и мях вода. Следваше ги Агесандър, сицилийски грък, който принадлежеше от дълги години на Фабриций. Той се ползваше с доверието на господаря си и също носеше ловно копие. На гърба му имаше торба, пълна с хляб, сирене, лук и парче сушено месо.

С усилената си работа Агесандър се беше издигнал до виликус, най-важния роб в стопанството. Той обаче не беше роден роб. Подобно на много негови сънародници, Агесандър се беше сражавал рамо до рамо с римляните във войната с Картаген. Заловен след един сблъсък, той беше продаден в робство от картагенците. Ироничното беше, че сицилианецът беше станал роб на римлянин, помисли си Квинт. Фабриций и Агесандър обаче се разбираха добре. Всъщност надзирателят беше в добри отношения с цялото семейство. Общителността му и готовността да отговаря на въпроси го бяха направили любимец на Квинт и Аврелия, откакто бяха съвсем малки. Макар че сега беше на четирийсет или повече, кривокракият виликус беше в отлична физическа форма и ръководеше робите с желязна ръка.

Последни вървяха трима яки гали, избрани от Квинт заради привързаността им към ловджийските кучета. Единият от тях — набит покрит с татуировки мъж със счупен нос — прекарваше цялото си свободно време с тях и ги учеше на нови команди. Подобно на другите роби, тримата сутринта се бяха трудили на полето под надзора на Агесандър. Беше време за сеитба и те трябваше да работят от изгрев до залез под горещото слънце. Затова ловът им идваше добре дошъл и те бъбреха оживено на родния си език, докато ги следваха. Пред всеки от тях тичаха по две едри кучета с тъмнокафяви петна, които опъваха каишите. С широките си глави и мускулести тела те бяха пълна противоположност на по-дребните дългокосмести кучета на Фабриций. Първите разчитаха на обонянието си, докато вторите — на зрението.

Вече беше горещо, макар слънчевият часовник в двора да беше показал на Квинт, че е едва хора секунда. Цикадите започваха характерните си песни, но маранята, която всеки ден увисваше във въздуха, още я нямаше. Квинт поведе групата по тясна пътека, която се виеше през маслинените дръвчета по склоновете над стопанството.

След като прекосиха разчистената земя, влязоха в смесената гора от бук и дъб, която покриваше по-голямата част от областта. Макар че бяха много по-ниски от Апенините, които минаваха по дължината на Италия, тукашните хълмове също бяха дом на някоя и друга мечка. Малко вероятно беше обаче да открият следи близо до вилата. Единаци по природа, мечките избягваха хората, ако това беше възможно. Въпреки това Квинт оглеждаше внимателно земята, но след като не откри нищо, ускори крачка.

Подобно на всеки по-голям град, Капуа организираше свои собствени луди — игри, на които Квинт беше имал възможността да види бой с мечка. Гледката не беше приятна. Ужасен от чуждата среда и ревящите тълпи, звярът нямаше никакъв шанс срещу двамата опитни ловци, въоръжени с копия. Квинт обаче имаше живи спомени за огромната сила на челюстите и лапите с дълги нокти. Изправянето срещу мечка на нейна територия щеше да е съвсем различно изживяване от спектакъла, който бе гледал в Капуа. Стомахът му се сви, но той не забави крачка. Подобно на всички римски бащи, Фабриций разполагаше с живота на сина си и той беше съгласен с това. Освен това не би могъл да разочарова майка си. Негов дълг беше да успее. „По залез-слънце ще бъда мъж“, гордо си помисли той. Въпреки това нямаше как да не си мисли, че животът му може да свърши днес.

Продължаваха да се изкачват и широколистната гора остана зад и под тях. Вече бяха заобиколени от борове, хвойни и кипариси. Въздухът стана по-хладен и Квинт започна да се безпокои. Преди беше виждал в този район купчини изпражнения и характерни белези от нокти по кората на дърветата. Днес не виждаше нищо, което да не е оставено преди седмици или дори месеци. Продължи да върви, като се молеше на богинята на лова Диана за знак, но молбите му бяха напразни. Не се чуваше песен на птици; нито един елен не побягна уплашен от тях. Накрая, без да знае какво да направи, Квинт спря и всички други също спряха. Той се замисли трескаво, като болезнено ясно си даваше сметка за присъствието на баща си, за погледа на Агесандър и галите, които се споглеждаха многозначително. Познаваше този район като дланта си. Къде беше най-доброто място, на което може да открие мечка в такъв топъл ден?

Погледна баща си, но той само отвърна безмълвно на погледа му. Нямаше да му помогне.

Един от галите се закашля в опит да прикрие смеха си. Квинт се изчерви от гняв, но Фабриций не направи нищо. Нито пък Агесандър. Квинт отново погледна баща си, но погледът на Фабриций беше твърд. Нямаше да получи съчувствие, нито пък галите щяха да бъдат наказани. Днес той сам трябваше да си спечели уважението на надзирателя и робите. Отново се замисли. Накрая му хрумна нещо.

— Къпини — изтърси той. — Мечките обичат къпини. — По-нагоре поляните по южните склонове бяха обрасли с бодливите храсти, които даваха плод много по-рано от онези, които растяха по склоновете с друга ориентация. Мечките прекарваха по-голямата част от живота си в търсене на храна. Мястото изглеждаше напълно подходящо за търсене.

Сякаш по даден знак характерното чукане на кълвач наруши тишината. Звукът тутакси се повтори от друго място. С разтуптяно сърце Квинт затърси по дърветата и най-сетне видя не един, а два черни кълвача. Неуловимите птици бяха свещени на Марс, бога на войната. Добра поличба. Квинт се обърна и тръгна в напълно различна посока.

Усмихнатият му баща вървеше плътно зад него, следван от Агесандър и галите.

Вече никой не се смееше.

След малко молитвите на Квинт получиха наистина царствен отговор. Той беше проверил няколко поляни, но без резултат. Накрая обаче, в сянката на един висок бор, попадна на прясно изпражнение. Формата му, размерите и характерната миризма не можеха да се сбъркат и на Квинт му идеше да извика ликуващо. Той пъхна пръст в тъмнокафявата маса. Средата й не беше изстинала напълно, което означаваше, че мечката е минала оттук сравнително скоро. Освен това наблизо имаше много къпини. Квинт кимна на татуирания и посочи земята. Галът се приближи и двете му кучета моментално се насочиха към купчината. Започнаха да скимтят развълнувано, като душеха ту изпражненията, ту въздуха. Сърцето на Квинт се разтуптя по-бързо и галът го погледна въпросително.

— Пусни ги — нареди Квинт и погледна другите роби. — И вие пуснете вашите.

 

 

След тръгването на Квинт и баща им Аврелия се вкисна още повече. Причината за лошото й настроение беше проста. Брат й беше отишъл на лов за мечки, а тя трябваше да помага на майка си, която наглеждаше робите в градината до вилата. Това беше един от най-натоварените периоди на годината, когато растенията поникваха от земята. Девесилът растеше до зеления синап, кориандъра, киселеца, седефа и магданоза. Зеленчуците бяха още по-разнообразни и осигуряваха на семейството храна през по-голямата част от годината. Имаше краставици, праз, зеле, кореноплодни, както и копър и лапад. Лукът, който беше в основата на всяка добра рецепта, се отглеждаше в огромни количества. Чесънът, предпочитан заради силния си вкус и лечебните си свойства, също изобилстваше.

Аврелия знаеше, че се държи детински. Преди няколко седмици с удоволствие беше опънала въженцата, по които щяха да растат билките и зеленчуците, и бе показала на робите къде да изкопаят дупките, така че всяко растение да получава правилното количество вода. Както обикновено, лично се бе заела да посее малките семенца. Това беше нещо, което правеше от съвсем малка. Днес, когато растенията вървяха добре, основните занимания бяха поливането и плевенето. На Аврелия обаче изобщо не й пукаше — ако питаха нея, цялата градина можеше да си буренясва, колкото си иска. Тя стоеше начумерена отстрани и гледаше как майка й дава нареждания. Дори Елира, с която се разбираха добре, не успя да я убеди да се включи в работата.

Атия не й обръщаше внимание известно време, но накрая й писна и я извика:

— Аврелия! Ела тук.

Аврелия се затътри към майка си.

— Мислех си, че работата в градината ти харесва — жизнерадостно каза Атия.

— Харесва ми — промърмори Аврелия.

— Тогава защо не помагаш?

— Не ми се занимава. — Аврелия отлично осъзнаваше, че всеки присъстващ роб ги подслушва, и това изобщо не й харесваше.

Атия обаче изобщо не се интересуваше от това кой ги чува.

— Болна ли си? — настоятелно попита тя.

— Не.

— Тогава какво има?

— Няма да разбереш — измънка Аврелия.

Атия повдигна вежди.

— Така ли? Да видим.

— Ами… — Аврелия забеляза, че най-близкият роб я е зяпнал. Кръвнишкият й поглед го накара да се извърне, но това не й достави особено удовлетворение. Майка й я гледаше с очакване. — Заради Квинт е — призна тя.

— Карали ли сте се?

— Не. — Аврелия поклати глава. — Нищо такова.

Атия тропна с крак и зачака допълнителни обяснения. След малко стана ясно, че такива няма да има. Ноздрите й се разшириха.

— Е?

Аврелия виждаше, че търпението на майка й е на изчерпване. Точно тогава обаче видя един мишелов, реещ се в небето над тях. Ловуваше. Също като Квинт. Гневът й се разпали отново и тя забрави за изпълнената с очакване публика.

— Не е честно! — извика тя. — Аз стоя тук в градината, докато той върви по дирята на мечка.

Атия не изглеждаше изненадана.

— Чудех се дали това не е причината. Значи и ти искаш да ловуваш?

Аврелия кимна начумерено.

— Също като ловкинята Диана.

Майка й се намръщи.

— Ти не си богиня.

— Знам, но… — Аврелия леко се извърна, така че робите да не видят сълзите в очите й.

Лицето на Атия омекна.

— Хайде стига. Ти си млада жена, или скоро ще станеш такава. При това красавица. Естествено, твоят път ще бъде различен от този на брат ти. — Тя вдигна пръст, за да предотврати евентуални протести. — Това не означава, че съдбата ти е лишена от стойност. Да не мислиш, че аз съм безполезна?

Аврелия се ужаси.

— Разбира се, че не, майко.

Усмивката на Атия беше широка и окуражителна.

— Именно. Може и да не ходя на лов или война, но въпреки това позицията ми е силна. Баща ти разчита на мен за безброй неща — както един ден ще разчита и твоят съпруг. Въртенето на домакинството е само една малка част от това.

— Но ти и татко сте избрали да се ожените — запротестира Аврелия. — Направили сте го по любов!

— В това отношение извадихме късмет — призна майка й. — Но го направихме без одобрението на семействата ни. И тъй като отказахме да следваме желанията ни, те ни отлъчиха. — Лицето на Атия стана тъжно. — Това направи живота ни труден за много години. Например аз никога повече не видях родителите си. И те никога не са виждали теб или Квинт.

Аврелия се почувства поласкана. Никога досега не беше чувала тази история.

— Но си е заслужавало, нали? — умолително попита тя.

В отговор получи бавно кимане.

— Може и да е така, но не искам и ти да се сблъскваш със същите трудности.

Аврелия се наежи.

— По-добре това, отколкото да се омъжа за някой тлъст дъртак!

— Подобно нещо няма да ти се случи. Баща ти и аз не сме чудовища. — Атия сниши глас. — Но искам да разбереш следното, дъще — ние ще уредим годежа ти с някой по наш избор. Ясно ли се изразих?

Аврелия видя стоманената решимост в очите на майка си и се предаде.

— Да.

Атия въздъхна, доволна, че опасенията й са останали незабелязани.

— Е, значи се разбрахме. — Видя опасението в очите на дъщеря си и добави: — Не се бой. Ще намериш любовта в брака си. Тя може да се развие с времето. Попитай Марциал, стария приятел на баща ти. Той и жена му били сгодени от семействата им, а ето че са изцяло отдадени един на друг. — Тя вдигна ръка. — А сега е време да запретнеш ръкави. Животът продължава независимо от чувствата, а семейството ни разчита на тази градина.

Със слаба усмивка Аврелия посегна да хване ръката на майка си. Може би нещата не бяха толкова лоши, колкото си мислеше.

И въпреки това продължаваше да поглежда към мишелова и да си мисли за Квинт.

 

 

Квинт следва кучетата около четвърт час, преди да стигнат до звяра.

Изведнъж от дърветата отпред се чу силен лай, който бързо се смени с пронизително квичене. С бясно разтуптяно сърце Квинт се закова на място. Ролята на кучетата беше просто да притиснат мечката, но винаги се намираше някое по-настоятелно. Участта му беше горчива, но неизбежна. Важното беше, че са открили мечката. В потвърждение на това подновеното ръмжене на кучетата беше посрещнато от дълбок заплашителен рев.

От ужасяващия звук Квинт усети острото парене на стомашна киселина в гърлото си. Ново пронизително квичене му каза, че още едно куче е било ранено или убито. Засрамен от страха си, Квинт преодоля гаденето. Не беше време да се помайва. Кучетата си бяха свършили работата, сега той трябваше да свърши своята. Той промърмори още молитви към Диана и се втурна към врявата.

Щом изскочи на поляната, се намръщи от познатата гледка. Двамата с Аврелия често бяха брали къпини тук. Откритото пространство, окъпано от слънчева светлина, беше обрасло с бодливи храсти, по-високи от човешки бой. По склона към долината ромонеше поток. Тук-там лежаха дебели изсъхнали клони, земята беше покрита с диви цветя, но погледът на Квинт беше привлечен към борбата, която се развиваше в сянката на един висок кипарис. Четири кучета бяха притиснали мечка към ствола на дървото. Ръмжащ от ярост, звярът се нахвърляше към мъчителите си, но кучетата отскачаха бързо, по-далеч от обсега на лапите му. Всеки път, когато мечката се отдалечаваше от дървото, кучетата се хвърляха да я хапят по задните крака. Положението беше безизходно — ако мечката напуснеше защитата на дървото, кучетата й се нахвърляха от всички страни, а ако останеше на мястото си, те не можеха да й се опрат.

Извън полукръга лежаха две кучета — онези, които Квинт беше чул да квичат. Бърз поглед му каза, че едното куче може и да оцелее. Кървеше силно от дълбоките рани от нокти по хълбока, но като че ли нямаше други поражения. Второто обаче определено нямаше да се справи. Лекото повдигане на гръдния му кош показваше, че е още живо, но половината му муцуна липсваше, а от ужасната рана на левия преден крак стърчеше счупена кост, резултат от ухапването на мощните челюсти на мечката.

Квинт се приближи предпазливо. Втурването напред носеше реална опасност да бъде съборен на земята, а галите скоро щяха да бъдат тук. След като те приберяха кучетата, неговата задача щеше да започне наистина. Той загледа мечката, като се мъчеше да намери някаква подсказка, която да му помогне да я убие. Прекалено заета с кучетата, тя почти не му обръщаше внимание. Огромните й размери означаваха, че е мечок. Гъстата му козина беше жълтеникавокафява и имаше типичната голяма закръглена глава и малки уши. Беше поне три пъти по-голям и тежък от Квинт и това го накара да осъзнае още по-ясно колко опасен е противникът му. Усещаше как сърцето тупти бясно в гърлото му и скоростта на ударите му му напомняше, че не контролира напълно положението. „Успокой се — помисли си той. — Дишай дълбоко. Съсредоточи се“.

— Досещането за къпините си го биваше — каза Фабриций зад него. — А и откри голяма мечка. Достоен противник.

Стреснатият Квинт се обърна. Останалите бяха пристигнали. Всички погледи бяха обърнати към него.

— Да — отвърна той, като се надяваше, че ръмженето и лаят на няколко крачки от тях ще скрият страха в гласа му.

Фабриций пристъпи към него.

— Готов ли си?

Квинт трепна вътрешно. Баща му беше забелязал безпокойството му и бе готов да се намеси. Бърз поглед към Агесандър и робите му беше достатъчен да види, че те също разбират двойното значение на въпроса. На лицето на сицилианеца за миг се изписа безпокойство, а галите се спогледаха лукаво. „Проклети да сте всичките!“, помисли си Квинт. Стомахът му се бунтуваше. Тези хора нима никога не бяха изпитвали страх?

— Разбира се — високо отвърна той.

Фабриций го погледна окуражително и каза:

— Добре.

Квинт не беше сигурен, че разтревоженият му баща ще си остане на мястото. В момента обаче залогът беше по-голям от живота му. Убиването на мечката нямаше да означава нищо, ако сицилианецът и робите си помислеха, че е страхливец, който разчита на подкрепата на Фабриций.

— Не се намесвайте — извика той. — Тази битка е моя. Трябва да го направя сам, какъвто и да е изходът.

Погледна към баща си, който не отговори веднага.

— Закълни се!

— Заклевам се — неохотно рече Фабриций и отстъпи крачка назад.

Квинт със задоволство видя как първите признаци на уважение се връщат по лицата на останалите.

Едно куче изквича, когато мечката го закачи с лапата си, отлетя високо във въздуха от силния удар и падна със зловещо тупване в краката на Квинт. Той изправи рамене и се приготви. Три кучета не бяха достатъчно да удържат звяра. Ако не действаше веднага, мечокът можеше да избяга.

— Извикайте ги — нареди той.

Галите се подчиниха и изсвириха рязко. Разярените кучета не се подчиниха и татуираният се завтече напред и без да обръща внимание на мечока, използва ремъка си като камшик и ги подгони назад. Намесата му подейства на две от кучетата, но най-едрото, чиято уста бе червена от кръвта на мечока, не искаше да отстъпи. Галът изруга и се обърна в опит да го изрита. Пропусна и кучето се втурна покрай него, за да продължи битката.

Ужасеният Квинт гледаше как кучето скача и забива зъби отстрани в муцуната на мечока. Като ревеше от болка, звярът го вдигна във въздуха. Това освободи предните му лапи и мечокът тутакси заудря с ноктите си тялото на кучето. Вместо да се пусне, то стисна челюсти още повече. Беше отгледано да издържа на болка и да държи до последно. Квинт беше чувал, че понякога се налагало да проснат такива кучета в безсъзнание, за да разтворят челюстите им. Тази упорита смелост обаче нямаше да е достатъчна — кучето се нуждаеше от помощта на другите, които вече бяха усмирени. Или от помощта на Квинт. Галът обаче му беше препречил пътя и крещеше от гняв и тревога. Замахна с безполезния ремък към главата на мечока — един, два, три пъти. Ударите не причиняваха нищо на звяра, но робът се надяваше, че ще го разсеят достатъчно, за да не убие любимото му куче. Или поне такава беше идеята.

Планът на гала се провали. С няколко мощни удара мечокът разкъса корема на кучето и го изкорми. Във въздуха полетяха хлъзгави розови черва, които тутакси бяха накълцани като тлъсти наденици. Усетил, че хватката на кучето отслабва, мечокът удвои усилията си. На Квинт му се догади отново, когато видя лилави парчета от черен дроб да падат на земята. Накрая един нокът закачи голям кръвоносен съд и го разкъса. От разпрания корем на кучето пръсна струя тъмночервена кръв и челюстите му се разтвориха.

В следващия миг то падна мъртво на земята.

— Назад! — изкрещя Квинт, но галът не му обърна внимание.

Вместо това обезумелият роб се хвърли в нова атака. Загубата на четириногия му приятел го беше докарала до бойна ярост, за която Квинт често бе чувал, но никога не беше виждал. Римляните и галите бяха стари врагове и неведнъж се бяха сражавали едни срещу други. Преди повече от сто и седемдесет години самият Рим бил разграбен от свирепите племена. Само преди шест години повече от седемдесет хиляди гали отново бяха нахлули в северната част на Италия. Бяха разгромени, но все още се носеше мълвата за безумните воини, които се сражавали чисто голи и се хвърляли срещу настъпващите легионери, без изобщо да се замислят за собствената си безопасност.

Този човек обаче не беше враг. Може и да беше роб, но животът му си струваше да бъде спасен. Квинт се хвърли напред и мушна с копието. За негов ужас мечокът се дръпна в последния момент и острието се заби дълбоко отстрани, а не право в гърдите, както възнамеряваше. Ударът не беше смъртоносен, нито пък достатъчен да попречи на звяра да посегне и да сграбчи гала за врата. От устните на мъжа се откъсна къс задавен вик и мечокът го разтърси така, както прави куче с уловен плъх.

Без да знае какво да прави, Квинт заби копието още по-дълбоко. Единствената реакция беше раздразнено ръмжене. В бързината си беше пронизал звяра в корема. Раната беше потенциално смъртоносна, но не и такава, че да го спре бързо. След като се увери, че галът е мъртъв, мечокът запрати тялото му настрани. Естествено, след това погледът му падна върху Квинт, който се паникьоса. Макар че копието му беше забито дълбоко, в очите на звяра нямаше страх, а само изгарящ гняв. Мечките по принцип избягваха конфликт с хората, но когато бъдеха раздразнени, ставаха изключително агресивни. А този мечок беше раздразнен. Той щракна с челюсти към дръжката на копието и във въздуха се разлетяха трески.

Нямаше полза. Квинт пое дълбоко дъх и издърпа копието. Мечокът изрева от болка, разкривайки наистина страховити зъби, дълги колкото пръстите на Квинт. Червената зейнала паст беше достатъчно голяма да побере цялата му глава и челюстите спокойно можеха да премажат черепа му. Квинт искаше да отстъпи, но мускулите му се бяха парализирали от ужас.

Мечокът пристъпи към него. Стиснал копието с две ръце, Квинт го насочи към гърдите му. „Настъпи — каза си. — Атакувай“. Преди да успее да помръдне, звярът отби копието, сякаш беше досадна клонка. След като между двамата не остана нищо, те се загледаха за един шеметен момент. Времето сякаш забави хода си, когато Квинт видя как мускулите на мечока се свиват за скок. Едва не се напика от страх. Хадес беше само на една ръка разстояние и той не можеше да направи нищо, за да го избегне.

Поради неясна причина обаче мечокът не скочи веднага и Квинт успя отново да насочи копието напред.

Облекчението му не трая дълго.

Докато се хвърляше в атака, Квинт се подхлъзна на някакви вътрешности. И двата му крака отлетяха под него и той тупна по гръб. Целият въздух излезе от дробовете му. Квинт смътно усети как краят на копието се забива в земята и отлита от ръката му. Трескаво вдигна глава. За свой ужас видя мечока на по-малко от пет стъпки, почти до сандалите му. Звярът изрева отново и този път Квинт усети зловонния му дъх. Примигна с ясното съзнание, че го чака сигурна смърт.

Беше се провалил.