Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (27)

Бележка на автора

За мен е огромна привилегия да ми се даде възможност да напиша поредица романи за Втората пуническа война (218–201 г. пр.н.е.). Още от малък съм запален по този период и подобно на мнозина други го смятам за един от най-великите епизоди в историята. Думата „епичен“ днес е напълно девалвирала, но смятам, че тя може да се използва напълно оправдано за тази седемнайсетгодишна борба, чийто баланс неведнъж е бил крайно несигурен. Ако в някоя от множеството такива ситуации везните се бяха наклонили в другата посока, животът в Европа днес щеше да бъде много различен. Картагенците изобщо не приличали на римляните и не само по лошите начини, както ни карат да смятаме. Те били дръзки пътешественици и закоравели търговци, изпечени бизнесмени и храбри войници. Докато интересите на Рим били насочени предимно към завоевания, техните били ориентирани повече към установяване на власт чрез контрол върху търговията и природните ресурси. Тук искам да вметна, че използвам нарочно думата „картагенски“ вместо латинската „пунически“, когато говоря за езика им. Самите картагенци не биха я използвали.

Мнозина читатели несъмнено са запознати най-общо с войната на Ханибал срещу Рим; други не чак толкова; вероятно единици са прочели античните автори Ливий и Полибий, които са основните ни източници за този период. За протокола, положих максимални усилия да стиковам историческите детайли, които са достигнали до наше време. На някои места обаче леко промених подробностите, за да паснат на развитието на историята, или пък измислих по нещо. Това е привилегия на писателя, която може да бъде и негово проклятие. Ако съм направил много грешки, моля за извинение.

Романът започва с описанието на Картаген в цялото му великолепие. В края на трети век преди нашата ера той е бил несравнимо по-величествен град от Рим. Позволих си да опиша укрепленията, съществували по времето на Третата пуническа война (149–146 г. пр.н.е.). Направих го, тъй като не знаем как е бил защитен градът по времето на Ханибал. Тъй като невероятните и внушителни крепостни стени, удържали римляните в последния конфликт, е трябвало да бъдат издигнати по някое време през петдесетте години след поражението на Ханибал, не сметнах, че включването им в романа е голямо отклонение от историческите факти.

Описанието на картагенските войници — както същински картагенци, така и чужденци — само по себе си е истинско минно поле. Разполагаме с много малко информация за униформите, носени от картагенските граждани и представителите на множеството други народи, които са се сражавали за тях, нито за екипировката и оръжията им. Щях да бъда напълно изгубен без няколкото учебници и статии, които ще спомена по-нататък. Друга трудност са картагенските имена. Казано накратко, съвсем малко имена са достигнали до нас през изминалите над 2200 години. Повечето са непроизносими или звучат ужасно, или и двете заедно. Хилесбаал или Итобаал не са точно имена, които се произнасят с лекота. Затова кръстих главния си картагенски герой Ханон. Така са се наричали няколко видни исторически фигури, но аз отчаяно се нуждаех от добро име за героя си, а те бяха малко.

Обсадата на Сагунт е минала горе-долу по начина, по който я описвам. Всеки, който посети източния бряг на Испания, може поне да се изкатери на огромното скалисто възвишение недалеч от днешна Валенсия. Мястото е толкова внушително, че изобщо не е трудно да си представим как е било обсадено от войниците на Ханибал. Огромните размери на армията му са засвидетелствани от античните източници, както и начините, по които се е стопила заради смъртни случаи, дезертьорство и освобождаване от служба. Не знаем дали Ханибал е оставял гарнизони в Галия. Има много спорове какъв точно маршрут е следвала армията след преминаването на Пиренеите и къде е пресякла река Рона. Водките били изненадани в гръб от картагенски отряд, който преминал реката по-нагоре по течението; командирът на отряда обаче бил някой си Ханон, а не Бостар. Слоновете наистина били прекарани през реката по описания от мен начин.

Драматичната конфронтация между римското пратеничество и картагенския Съвет на старейшините се е случила така, както я описах. Същото се отнася за случайния сблъсък между отряд римска конница и нумидийци някъде на север от Марсилия. Позволих си обаче да пратя Публий обратно в Рим преди да потегли за Цизалпийска Галия, за да посрещне нашествениците. Минуций Флак е измислен герой, но брат му Минуций Руф не е.

Има изключително много спорове през кой точно проход войската на Ханибал е преминала Алпите. Тъй като нямах намеренията да се включвам в тези дебати, аз просто използвах описанията, които са ни дали Полибий и Ливий. Искрено се надявам, че съм успял да предам донякъде ужаса и възторга, изпълвали сърцата на онези дръзки хора, поели след Ханибал към високите върхове на Алпите. Речта, която той изнесъл пред войниците си преди началото на преминаването, е била много подобна на тази в романа. Макар че не всички източници споменават момента с врящото вино и канарата, реших, че трябва да го включа.

През трети в. пр.н.е. терминът „Италия“ се е използвал в географски смисъл и е обхващал целия полуостров южно от Лигурия и Цизалпийска Галия. Той става политически едва по времето на Полибий (средата на 1 в. пр.н.е.). Въпреки това реших да го използвам като такъв, тъй като опростява нещата и се избягва постоянното споменаване на различни части от Републиката — Рим, Кампания, Латинум, Лукания и т.н.

Споменаването на новороденото теле с органи отвън не е плод на въображението ми — лично съм извършвал две цезарови сечения на крави за израждане на т.нар. schistosomus reflexus. Мога категорично да кажа, че това бяха най-отвратителните гледки, които съм виждал. В единия от случаите горкото теле беше все още живо. Макар че това се случи преди петнайсет години, суеверието на фермера беше повече от очевидно и той беше много разстроен, докато не подложих телето на евтаназия. Можем само да си представим каква реакция би предизвикало подобно създание в древността.

Двубоите между пленниците на картагенците и наградите за оцелелите са описани в античните текстове. Същото се отнася и за съдбата на Тавразия. Когато се налагало да се отправи послание, Ханибал е бил жесток като всеки друг военачалник от своето време. Загубите на римляните в сблъсъка при Тицин били тежки, а нощната атака на техните така наречени галски съюзници била допълнителен удар върху самоувереността на Публий. Измислих картагенската засада при река Требия, но подробностите за забележителната битка след това са напълно точни. Победата на Ханибал през онзи тежък зимен ден доказала без никакво съмнение, че преминаването на Алпите не е станало благодарение на някаква щастлива случайност. През следващите месеци римляните неведнъж щели да открият, че Ханибал е наистина силен противник, който в никакъв случай не бива да бъде пренебрегван.

Пълната библиография на книгите, които използвах за написването на романа, ще заеме няколко страници, затова ще спомена само най-важните: „Пуническите войни“ от Найджъл Бангол, „Пуническите войни“ от Брайън Кавин, „Гърция и Рим във война“ от Питър Конъли, „Ханибал“ от Тиъдър А. Додж, „Падането на Картаген“ от Ейдриън Голдсуърти, „Войските по времето на Македонската и Пуническите войни“ от Дънкан Хед, „Войната на Ханибал“ от Дж. Ф. Лейзънби, „Картаген трябва да бъде разрушен“ от Ричард Майлс, „Животът и смъртта на Картаген“ от Дж. К. Пикард, „Ежедневният живот в Картаген (по времето на Ханибал)“ от Дж. К. Пикард, „Римската политика 220–150 г. пр.н.е.“ от Х. Х. Скълард, „Картаген и картагенците“ от Реджиналд Б. Смит и „Военно дело в класическия свят“ от Джон Уори. Благодарен съм на „Оспри Пъблишинг“ за множеството отлични издания, на „Оксфорд Юнивърсити Прес“ за изключителния „Оксфордски класически речник“ и на Алберто Перес и Пол Макдонъл-Стаф за великолепната им статия Том III, Брой 4 на списание „Военното дело през древността“. Както винаги, благодаря на членовете на www.romanarmory.com, чиито бързи отговори на странните ми въпроси често бяха неоценими. Трябва също да спомена и да благодаря на тримата братя Уд от Австралия — Дани, Бен и Сам. Тяхната отлична минипоредица „По пътя на Ханибал“ се появи по „Би Би Си 4“ точно като по поръчка и ми беше от огромна помощ, докато писах главата за пресичането на Алпите.

Дължа благодарност и на цял легион хора от чудесните ми издатели „Рандъм Хаус“. Сред тях са Роси де Кърси, моят неуморим и винаги окуражаващ редактор; невероятният главен мениджър Никола Таплин; Кейт Елтън, която беше така великодушна да ме приеме в големия прекрасен свят на „Ароу Букс“; Роб Уодингтън, който се грижи романите ми да достигат до всяка книжарница в страната, Адам Хъмфри, който организира дяволски хитроумния и успешен маркетинг; Ричард Огъл, който заедно с илюстратора Стив Стоун създаде изумителните нови обложки; Рут Уолдрам, която ми осигурява какви ли не страхотни видове реклама; Моник Корлес, която убеждава толкова много чуждестранни издатели да купуват книгите ми; Дейвид Париш, който се грижи книгите ми да се появяват в книжарниците в чужбина. Изключително благодарен съм на всички ви за сериозния труд, който полагате за мен.

Трябва да спомена още много други хора. Агентът ми Чарли Вини е на първо място сред тях. Без него все още щях да работя като ветеринарен лекар и да се бъхтя над първия си римски роман. Благодаря, Чарли! Много съм благодарен на стиловия ми редактор Райченда Тод, която прави ръкописите ми годни за четене; на невероятния ми физиотерапевт Клеър Уилър, която не позволява на тялото ми да се разпадне от прекалено дългото седене пред компютъра; на Артър О’Конър, най-склонния да спори човек в Офли (ако не и в цяла Ирландия), който е отличен критик и внася множество подобрения в историите ми. И накрая, но категорично не на последно място, на съпругата ми Сеър и на децата ми Ферида и Пипа, които ме държат на земята и ми дават толкова много обич и радост. Благодаря ви. Животът ми е много по-богат и пълноценен от това, че ви има в него.