Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (19)

XVIII.
Цизалпийска Галия

Само на два пъти двамата приятели чуха нещо от ставащото вътре. Първият беше когато се надигнаха тревожните викове; вторият го последва незабавно — силните овации. Почти веднага през тълпата плъзна новината, че Сенатът е дал твърдата си подкрепа на Публий. Сега консулът щял да потегли с пълна скорост на север, за да се изправи срещу Ханибал. Преди двамата да успеят да осмислят паметната новина, от Курията забързано излязоха няколко души. Квинт изведнъж се оживи и сръга силно Ханон.

— Виж! — И направи крачка напред. — Това е баща ми!

— Наистина е той — отвърна Ханон. Беше по-смаян и от Квинт. Защо Фабриций беше тук? Следващата му мисъл бе много по-тревожна. Как Квинт щеше да обясни присъствието му тук? Заля го ужас. Какви бяха шансовете Фабриций да приеме, че Квинт го е освободил? Почти никакви. Ханон си помисли дали да не се смеси с тълпата. Можеше да изчезне в нея за миг. И да продължи сам на север. Поколеба се, но после гордостта надделя. „Не съм страхливец, който бяга и се крие“, помисли си той.

Квинт го погледна и усети тревогите му. Въпреки вълнението си се овладя.

— Всичко е наред. Никъде няма да ходя.

— Какво? Защо? — извика Ханон. — Та това е идеална възможност за теб.

— Може би, но за теб не е.

Ханон се изчерви. Не знаеше какво да каже.

Квинт го изпревари.

— Каква е вероятността баща ми да потвърди освобождаването ти?

— Не знам — отвърна Ханон. — Не особено голяма, предполагам.

— Именно — отвърна Квинт. — Което е и причината да остана тук. С теб.

— Защо ти е да го правиш? — попита изненадано Ханон.

— Нима успя да забравиш снощи? — Квинт го чукна отстрани по главата. — Обеща да дойдеш с мен в Иберия, макар че вече нямаше смисъл да ходиш там. Освен това не побягна преди малко, както биха направили повечето хора. Трябва да се отплатя за благородството ти. Така е честно.

— Не е толкова просто. — Ханон посочи Фабриций, който беше на път да изчезне от поглед. — Може би той няма да замине с консула.

— Според мен ще замине, но си прав. Трябва да сме сигурни. — Квинт тръгна. — Хайде, да го проследим.

Ханон забърза да го настигне.

— Ами ако се връща в Иберия?

— После ще говорим за това — отвърна Квинт. — Ако е така, според мен най-разумно ще е да се разделим. Иначе ще пътувам с теб към Цизалпийска Галия.

Ханон се засмя.

— Ти си луд!

— Може би. — Квинт се усмихна криво. — Но все пак трябва да постъпя по правилния начин.

— А след като стигнем там? — тревожно попита Ханон.

— Ще се разделим. Аз ще намеря баща си, а ти — последва неловка пауза — ще потърсиш войската на Ханибал.

Ханон сграбчи ръката му.

— Благодаря.

Квинт кимна.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

 

 

Войската, която се довлече в подножието на Алпите, беше сянка на онова, което бе някога. Всякакво подобие на маршируващи части беше изчезнало. Мъже с изпити лица и хлътнали бузи се препъваха напред, като се подкрепяха един друг. Ребрата на всеки оцелял кон и муле изпъкваха като скелета на новопостроен кораб. Слоновете също бяха пострадали сериозно, макар че малко от тях бяха загинали. Бостар си помисли, че сега те приличат на огромни скелети, покрити с провиснала сива кожа. Най-високата цена обаче беше броят на хора и животни, които бяха изгубени при прекосяването на планините. Мащабите на загубите бяха трудни за възприемане, но не можеха да се отрекат. Ханибал беше настоял за преброяване, когато невероятно изтощените му войници излязоха в равнината и установиха първия си лагер. Дори като се вземеха предвид неизбежните грешки се оказа, че около 24 000 пехотинци и повече от 5000 товарни животни са избягали или загинали. Оставаха около 26 000 души, само една четвърт от множеството, потеглило от Нови Картаген, и малко повече от една римска консулска армия.

Числото беше отрезвяващо, тревожно си помисли Бостар, особено като се имаше предвид, че им се налагаше да се бият не само с римляни. Той стоеше с други старши офицери пред стените на Тавразия — главната твърдина на враждебното племе таврини, в чиито земи се беше спуснала войската на Ханибал. От лявата му страна беше фалангата на Сафон, а от дясната тази на баща му. Алете беше разположен след Малх. Половината либийци бяха тук — шест хиляди от най-добрите войници на Ханибал.

— Господа.

Щом чу гласа на Ханибал, Бостар се обърна. Едва позна влачещата се фигура пред себе си, облечена в окъсано войнишко наметало. Влажни кичури кафява коса се спускаха под простия бронзов шлем и обрамчваха изпито лице, покрито с мръсотия. Мъжът носеше ватиран ленен нагръдник, който определено беше виждал по-добри дни, копие за пробождане и стар очукан щит. Това бе най-лошо облеченият либийски копиеносец, който Бостар беше виждал, че и на всичкото отгоре вонеше до небесата. Той погледна другите офицери, които изглеждаха също толкова изумени.

— Ти ли си това, генерале?

Гръмкият смях определено беше на Ханибал.

— Аз съм. Не ме гледай, сякаш съм някакъв побъркан.

Бостар се изчерви.

— Извинявай, генерале. Мога ли да попитам защо си облечен така?

— По две причини. Първо, като обикновен войник няма да представлявам непосредствена мишена за врага. Второ, анонимността ми позволява да се смесвам с войниците и да преценявам настроението им. Правя го, откакто слязохме от планините — обясни Ханибал и се обърна, за да посочи всички присъстващи. — Какво мислиш, че чух?

Повечето офицери, включително Бостар, изведнъж проявиха жив интерес към мръсотията под ноктите си или се заеха да стягат ремъци, които не се нуждаеха от стягане. Дори Малх прочисти неловко гърлото си.

— Я стига — с прям тон рече Ханибал. — Наистина ли си мислите, че няма да разбера колко е паднал духът? Изключение прави конницата, но само защото се грижих добре за тях в планините. Много по-малко от тях загинаха. Но както казах, те са изключение. Повечето мъже смятат, че римляните ще ни попилеят при първия сблъсък, нали?

— И въпреки това ще се сражават, генерале! — извика Малх. — Та те те обичат.

Ханибал се усмихна.

— Достойни Малх, винаги мога да разчитам на теб и на синовете ти. Зная, че вашите воини ще останат верни, както и по-голямата част от войската. Трябва ни обаче победа сега, за да повдигнем духа на хората. Още по-важно, нуждаем се от храна, за да си напълним коремите. Съгледвачите казват, че зад онези стени — той посочи крепостта — има пълни със зърно складове. Бих предпочел да купя от таврините, но те категорично отхвърлиха предложенията ми. Сега ще научат каква цена ще платят за глупостта си.

— Какво искаш да направим, генерале? — настойчиво попита Сафон.

— Да превземете с щурм това място.

— А пленници?

— Не оставяйте никого жив. Нито мъж, нито жена, нито дете.

Очите на Сафон светнаха.

— Да, генерале!

Думите му бяха посрещнати с одобрително мърморене от останалите.

Ханибал погледна Бостар.

— Какво има? Не ти харесва заповедта ми ли?

— Задължително ли е всички да умрат, генерале? — Ужасните картини от падането на Сагунт изпълниха ума на Бостар.

Ханибал се намръщи.

— За съжаление, да. Знай, че давам тази заповед поради конкретна причина. Положението ни е крайно несигурно. Ако утре се появи римска армия, ще трябва здравата да се изпотим, за да я победим. Щом научат за слабостта ни, боите и инсубрите ще се замислят дали да ни предоставят помощта, която така ревностно обещаха миналата година. Случи ли се това, ще сме се провалили още преди да сме започнали. Това ли искаш?

— Разбира се, че не, генерале — възмутено отвърна Бостар.

— Добре — доволно каза Ханибал. — Избиването на жителите на Тавразия ще прати ясно послание до съседните племена. Ние все още сме смъртоносна сила тук и те ще трябва да застанат или до нас, или срещу нас. Няма средно положение.

Засраменият Бостар заби поглед в земята.

— Съжалявам, генерале. Не го разбирах.

— Това сигурно важи и за някои от останалите — отвърна Ханибал. — Но за разлика от теб, те нямаха куража да попитат.

— Аз разбирам, генерале — озъби се Сафон.

— Което е и причината днес да си тук — каза Ханибал. — Както и Мономах. — Той кимна към набития плешив мъж. — Останалите сте тук, защото знам, че като най-добрите ми офицери ще направите точно това, което наредих. — Той посочи с копието си стените на крепостта. — Искам до довечера от онова там да не остане нищо. След това хората ви ще получат добре заслужената си почивка.

Този път Бостар се присъедини по-ентусиазирано към одобрителните викове. Забеляза, че Сафон се опитва да привлече вниманието му и да му се присмее, и го игнорира. Щеше да изпълни заповедите на Ханибал, но поради съвсем различна причина от тази на брат си. Заради лоялността, а не заради жажда за кръв.

 

 

Въпреки щедрото решение на Квинт да го придружи на север, за Ханон пътуването беше мъчително. Все още трябваше да се държи като роб. Квинт яздеше кон, а той трябваше да се задоволи със своенравното муле. Не можеше да яде с Квинт или да дели стаята му. Вместо това трябваше да се храни с робите и прислугата в крайпътните ханове и да спи в конюшнята с животните. Странно, но физическото отделяне от Квинт започна да възстановява невидимите разлики помежду им.

По някакъв странен начин и двамата изпитваха облекчение от това. Видяното и чутото в Рим им беше подействало наистина силно и бе направило на пух и прах другарството, което бяха изградили във вилата. Пътуваха към място, където не можеше да има приятелство между картагенец и римлянин, а само сблъсък и смърт. Това, че не разговаряха, премахваше необходимостта да мислят какво може да се случи в бъдеще. Естествено, мълчаливо приетата им тактика не сработи. И двамата изпитваха силна болка от предстоящата раздяла, която най-вероятно щеше да бъде завинаги.

Преодоляването на тристата мили от Рим до Плаценция се проточи, но най-сетне стигнаха целта си, без да се сблъскат с особени проблеми.

Цялата открита площ около града беше заета от огромни временни лагери, пълни с легионери, соции и конници. Пътищата бяха задръстени от маршируващи отряди и волски каруци, натоварени с продоволствия. Навсякъде имаше сергии, предлагащи храна, вино и екипировка. Гадатели предлагаха услугите си редом с ковачи, касапи и курви. Музиканти биеха барабани и свиреха на инструменти от кост, акробати скачаха и се премятаха, измамници обещаваха церове за всяка болест под слънцето. Сополиви деца тичаха насам-натам и си играеха с мършави псета.

Хаосът беше пълен, но не можеше да се отрече, че Ханибал се е нагърбил с херкулесова задача. В района вече имаше десетки хиляди римски войници.

Без да губи никакво време, Квинт се обърна към един минаващ центурион.

— Консулът пристигна ли от Рим?

— Закъснял си! Тук е от четири дни.

Квинт не беше изненадан. За разлика от него, Публий и хората му бяха сменяли конете си всеки ден.

— Къде е щабът му?

Центурионът го изгледа подозрително, но не се поинтересува защо пита. Макар и млад, Квинт очевидно бе конник. Той посочи надолу по пътя.

— Натам. На миля оттук.

Квинт кимна, после попита:

— Има ли новини за Ханибал?

Ханон се вцепени. Това беше въпросът, който изгаряше от желание да зададе.

Центурионът се намръщи.

— Е, ако искаш вярвай, но тоя мръсник е успял да прекоси Алпите. Кой би си го помислил?

— Изумително. — Квинт не искаше да поглежда Ханон, който сигурно ликуваше. — И какво прави оттогава?

— Атакувал твърдината на таврините Тавразия и избил жителите й. И се говори, че в момента пътува насам, към Плаценция. Ние блокираме пътя му до боите и инсубрите, нали разбираш? — Центурионът извади наполовина гладиуса си от ножницата и го прибра отново. — Скоро ще има сериозна битка.

— Марс и Юпитер да бдят над нас — каза Квинт.

— Да. А сега по-добре да тръгвам, че трибунът ще ме обеси за топките. — И със сърдечно кимване центурионът се отдалечи.

Квинт и Ханон се спогледаха. Никой от двамата не проговори.

— Заели сте половината проклет път. Разкарайте се, мамка му! — извика някакъв мъж, водещ колона мулета.

Двамата дръпнаха животните си между две сергии.

— Е, това е значи — нещастно каза Квинт.

— Да — промърмори Ханон. Чувстваше се ужасно.

— Какво ще правиш?

Ханон сви рамене.

— Ще продължа на запад, докато не попадна на някой от нашите.

„Вашите — помисли си Квинт, — не моите“.

— Дано боговете те пазят по пътя.

— Благодаря. Дано намериш бързо баща си.

— Не мисля, че това ще е проблем — усмихна се Квинт.

— Сега дори на теб ще ти е трудно да се изгубиш — пошегува се Ханон.

Квинт се разсмя.

— Иска ми се да можехме да се разделим при различни обстоятелства — каза Ханон.

— И на мен — искрено отвърна Квинт.

— Но и двамата трябва да изпълним дълга към народите си.

— Да.

— Може би ще се срещнем отново някой ден. В мирно време. — Ханон трепна вътрешно. Думите прозвучаха фалшиво дори в собствените му уши.

Квинт обаче не го укори.

— И аз бих искал, но никога няма да се случи — каза той. — Успех. Бъди жив и здрав. Нека твоите богове те пазят.

— И теб. — Очите на Ханон се напълниха със сълзи и той тромаво пристъпи напред и прегърна Квинт. — Благодаря, че спаси мен и Суниатон. Никога няма да го забравя.

Емоциите на Квинт също се надигнаха. Той потупа неловко Ханон по гърба.

— Ти също спаси моя живот, нали?

Ханон кимна отсечено.

— Хайде — делово каза Квинт. — До падането на нощта трябва да се отдалечиш колкото се може повече от това място. Няма смисъл да се опитваш да се обясняваш на някой наш патрул, нали така?

Ханон отстъпи назад.

— Да.

— Помогни ми. — Квинт вдигна десния си крак.

Благодарен за разсейването, Ханон направи столче с ръце, за да може Квинт да стъпи на него и да яхне коня си. След това се усмихна насила.

— Сбогом.

— Сбогом. — Квинт бързо обърна коня си и го подкара.

Ханон загледа как приятелят му се влива в блъскащото се по калния път множество. Едва когато Квинт изчезна от погледа му осъзна, че е забравил да прати последен поздрав на Аврелия. Тъжно яхна мулето и пое в обратната посока. Въпреки неизбежността на раздялата им чувстваше в себе си пустота. „Дано никога повече не се срещнем — замоли се той. — Освен в мирно време“.

На стотина крачки от него Квинт се чувстваше по същия начин. Едва сега можеше да си позволи да тъгува по загубата на приятел. Двамата бяха минали през много изпитания заедно. „Ако Ханон беше римлянин — помисли си Квинт, — щях да съм горд да стоя до него в битка“. За съжаление можеше да се случи само обратното. „Най-велики и могъщи Юпитер, нека това никога да не се случи“, замоли се той.

 

 

Квинт лесно намери щаба на консула — голям павилион, заобиколен от палатки на конници. Вексилумът, червеното знаме на прът, показваше ясно на всеки войник къде е Публий. След няколко зададени въпроса Квинт намери баща си пред палатката му да говори с двама декуриони. За негово облекчение Фабриций не избухна веднага. Вместо това тихо отпрати младшите офицери. Веднага щом останаха сами обаче се обърна към Квинт.

— Виж ти кой е тук! — Гласът му беше пропит със сарказъм.

— Татко. — Видимо нервен, Квинт слезе от коня си. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърна Фабриций и вдигна вежди. — Но и изненадан. А също раздразнен и разочарован. Би трябвало да си у дома и да се грижиш за майка си и сестра си, а не тук.

Квинт запристъпва от крак на крак.

— Няма ли да отговориш на това? — рязко рече баща му. — Защо не си на някой кораб за Иберия? В края на краищата би трябвало да съм там.

— Първо отидох в Рим — отвърна Квинт. — Бях там, когато Публий говори в Курията. Зърнах те на излизане.

Фабриций се намръщи.

— Защо не дойде още тогава при мен, в името на Юпитер?

— Навалицата беше такава, че не успях да стигна до теб, татко. Не знаех къде си отседнал, нито дали ще заминеш на север с консула — излъга Квинт. — По-късно научих. Не беше трудно да те последвам.

— Ясно. Явно Фортуна те е водила по пътя. Тукашните племена не са от най-приятелски настроените — кисело каза Фабриций. — Жалко, че не се обади още в Рим. Сега щеше да си в Капуа, или да не се казвам Гай Фабриций. — Изгледа го изпитателно с тъмните си очи. — И сам ли пътува насам?

Квинт изруга наум. Очертаваше се да е по-зле, отколкото беше очаквал. Изобщо не го биваше в лъжите, когато му задават директен въпрос.

— Не, татко.

— Кой е бил с теб? Сигурно Гай. Той слуша Марциал толкова, колкото ти мен.

— Не — промърмори Квинт.

— Кой тогава?

Ужасен от несъмнената реакция на баща си, Квинт не каза нищо.

Гневът на Фабриций се засили.

— Отговори!

— Ханон.

— Кой?

— Един от нашите… твоите… роби.

Лицето на Фабриций се наля с кръв.

— Това не е достатъчно! Да не би да очакваш да помня името на всеки проклет роб?

— Не, татко — бързо каза Квинт. — Той е картагенецът, когото купих след лова на мечката.

— О, той ли. И къде е сега? Палатката ти ли опъва?

— Не е тук — отвърна Квинт в опит да отложи неизбежното.

Фабриций се опули невярващо.

— Я повтори.

— Няма го, татко — прошепна Квинт.

— По-високо! Не те чувам!

Един минаващ наблизо офицер ги погледна и ужасът на Квинт стана още по-голям.

— Няма го, татко — високо каза той.

— Ха! — извика Фабриций. — Разбира се, че ще избяга! Какво друго би направило псето, щом наблизо има куп негови сънародници? Обзалагам се, че е чакал до последния момент, преди да изчезне. Поздравления! Ханибал току-що се е сдобил с още един войник.

Истинността на думите му жегна Квинт.

— Не е това — тихо каза той.

— А как? — яростно отвърна Фабриций.

— Ханон не избяга.

— Значи е мъртъв, така ли? — подигравателно попита Фабриций.

— Не, татко. Аз го освободих — изтърси Квинт.

— Какво?!

С нарастваща самоувереност Квинт повтори.

На лицето на Фабриций се изписа изумление.

— Става от лошо по-лошо. Как си посмял? — Той пристъпи напред и зашлеви Квинт през лицето.

Квинт залитна назад от силата на удара.

— Съжалявам.

— Не мислиш ли, че е малко късно за извинения?

— Да, татко.

— Нямаш властта да правиш подобно нещо — гневно занарежда Фабриций. — Моите роби са моя собственост, не твоя!

— Знам, татко.

— И защо го направи? Какво си мислил, в името на Хадес?

— Дължах му живота си.

Фабриций се намръщи.

— Имаш предвид случилото се при колибата на Либон ли?

— Да, татко. Тогава Ханон спокойно можеше да се обърне против мен. Да застане на страната на разбойниците. А вместо това спаси живота ми.

— Това пак не е причина да го освобождаваш. По твоя прищявка. И без моето разрешение — изръмжа Фабриций.

— Не е само това.

— Гледай да е така! — Фабриций го погледна въпросително. — Е?

Квинт се възползва от кратката пауза в тирадата на баща си.

— Агесандър. Имаше зъб на Ханон от момента, в който го купих. Помниш ли какво стана, когато галът си нарани крака?

— Един прекален побой не е причина да освободиш роб — отсече Фабриций. — Ако беше, в цялата проклета Република нямаше да има нито един полски работник.

— Знам, че не е, татко — смирено каза Квинт. — Но след като пристигна писмото ти през пролетта, Агесандър подхвърли кесия и нож сред вещите на Ханон. После го обвини, че ги е откраднал и е възнамерявал да ни убие и след това да избяга. Искаше да продаде Ханон на онзи, който купил приятеля му. Каза, че двамата щели да се бият като гладиатори на мунус. И всичко това бяха пълни лъжи!

Фабриций се замисли за момент.

— Майка ти какво каза?

— Повярва на Агесандър — с неохота отвърна Квинт.

— Което би трябвало да ти е достатъчно — рязко каза Фабриций.

— Но той излъга, татко!

Фабриций свъси вежди.

— Защо му е на Агесандър да лъже?

— Не зная, татко. Но съм сигурен, че Ханон не е убиец!

— Не можеш да знаеш подобно нещо — сухо отвърна Фабриций. Квинт се окуражи от факта, че яростта му малко е намаляла. — Никога не се доверявай напълно на роб.

Квинт събра целия си кураж.

— В такъв случай как можеш да се довериш на думата на Агесандър?

— Той ми служи вярно повече от двайсет години — отвърна баща му, този път малко оправдателно.

— Значи ще се довериш на него повече, отколкото на мен ли?

— Мери си думите! — сряза го Фабриций. Последва кратко мълчание. — Започни от самото начало. Не пропускай нищо.

Квинт осъзна, че екзекуцията му се е разминала, поне засега. Пое дълбоко дъх и започна. Колкото и странно да беше, баща му не го прекъсна нито веднъж, дори когато Квинт разказа как Аврелия е подпалила хамбара и как двамата с Гай бяха освободили Суниатон. Когато млъкна, Фабриций остана да стои, като потропваше замислено с крак.

— Защо реши да помогнеш на другия картагенец?

— Защото Ханон отказваше да тръгне без него — отвърна Квинт. И добави прочувствено: — Той е мой приятел. Не можех да го предам.

— Чакай малко! — прекъсна го Фабриций с глас, в който се долавяше лед. — Не говорим за Гай. Освобождаването на роб без разрешението на собственика му е престъпление, а ти си го извършил два пъти! Това е много сериозен въпрос.

Квинт вътрешно трепна от яростта на баща си.

— Разбира се, татко. Съжалявам.

— И двамата роби отдавна са изчезнали, ако имат капка разум — замислено каза Фабриций. — Благодарение на необмислените ти действия съм изгубил над сто дидрахми. Както и синът на магистрата от Капуа.

Квинт искаше да каже, че Гай се е опитал да купи Суниатон, но баща му отново беше на път да кипне. Затова си задържа езика зад зъбите и кимна нещастно.

— Като твой баща имам право да те накажа така, както намеря за добре — предупреди го Фабриций. — Дори да те пребия до смърт.

— Отдавам се изцяло на твоята милост, татко — каза Квинт и затвори очи. Каквото и да се случеше от сега нататък, той пак се радваше, че е пуснал Ханон.

— Въпреки че ти и сестра ти сте постъпили възмутително, чух истината в думите ти. Или поне убедеността ти, че казваш истината. С други думи, направил си това, което си сметнал за правилно.

Изненаданият Квинт отвори очи.

— Да, татко. Както и Аврелия.

— Поради което засега няма да кажа нищо повече. Въпросът обаче изобщо не е решен. — Фабриций сви устни. — И Агесандър ще ми дължи обяснения.

„Дано да съм там да го видя“, помисли си Квинт и собственият му гняв към сицилианеца се разпали отново.

— Все още не си ми обяснил защо си изоставил майка си и сестра си и си дошъл тук. — Фабриций го прикова със суровия си поглед.

— Помислих си, че войната може да свърши за няколко месеца, както каза Флак. Не исках да я пропусна.

— И това е основателна причина да не изпълниш нареждането ми, така ли?

— Не — отвърна Квинт и се изчерви още повече.

— Но въпреки това си го направил! — обвини го баща му и се загледа нанякъде. — Сякаш си нямам достатъчно грижи в момента.

— Ще ти се махна от пътя. Ще се върна у дома — прошепна Квинт.

— Никакви такива! Положението е твърде опасно. — Фабриций видя изненадата му. — Публий реши да поведе армията си към река Пад, във вражеска територия. На нея вече е построен временен мост. Утре сутринта потегляме на запад към войската на Ханибал. Никакви римски части няма да останат тук, а на местните гали не може да се има доверие. Ще ти прережат гърлото още щом се отдалечиш на пет мили оттук.

— Тогава какво да правя? — унило попита Квинт.

— Ще трябва да дойдеш с нас — сърдито отвърна баща му. — Ще си в по-голяма безопасност в нашия лагер, докато не се отвори възможност да те пратя обратно в Капуа.

Духът на Квинт падна още повече. Какъв срам! Да стигне до армията на Публий и да му забранят да се сражава. Макар че не беше толкова изненадващо. Действията му бяха поставили добрата воля на баща му на сериозно изпитание. „Поне Ханон е на свобода“, помисли си той и реши, че е късметлия, че Фабриций не му е одрал кожата.

— Фабриций? Къде си? — извика бумтящ глас.

— Марс на небето, само това ми трябваше — измърмори Фабриций.

Изумен от реакцията на баща си, Квинт се обърна и видя приближаващия Флак.

— Ето къде си бил! Публий иска нова среща за… — Флак млъкна изненадано. — Квинт! Каква приятна изненада!

Квинт се ухили виновно. Поне някой да бъде доволен да го види.

— Значи си го повикал? — Флак не изчака отговора на Фабриций. — Отлична идея! При това пристига точно навреме. — Вдигна юмрук към Квинт. — Утре ще дадем на онези проклети гуги урок, който никога няма да забравят.

— Не съм го викал — сковано отвърна Фабриций. — Сам е решил да остави майка си и сестра си сами и да дойде тук, без да поиска ничие разрешение.

— Безразсъдството на младостта! — усмихнато рече Флак. — И все пак ще му позволиш да препусне с нас утре, нали?

— Не възнамерявам да го правя — отсечено рече Фабриций.

— Какво? — Флак го изгледа невярващо. — Нима ще откажеш на сина си шанса за първи път да окървави меча си? Да участва в нещо, което може да се окаже една от най-големите ни кавалерийски победи на всички времена? Момчето на Публий ще участва, а то не е по-голямо от Квинт.

— Не е това.

— Какво тогава?

— Не е твоя работа — гневно отвърна Фабриций.

Флак изобщо не се смути от реакцията му.

— Хайде стига — започна да го увещава той. — Освен ако не е извършил убийство, нима не заслужава такава златна възможност? Битката може да се окаже блестящо начало на кариерата му. Кариера, която само ще разцъфти, след като семейството ти се свърже с Минуциите.

Вбесеният Фабриций обмисли възможностите си. Намираха се в това положение единствено заради Флак, но в същото време щеше да изглежда грубо да откаже предложението му. Това можеше да попречи и на шансовете на Квинт за издигане. Дори оженен за Аврелия, Флак нямаше да бъде задължен да помага на шурея си. Всичко щеше да зависи от добрата му воля. Фабриций се престори на доволен.

— Добре. Ще помоля консула да позволи на Квинт да постъпи в моята част.

— Отлично! — извика Флак. — Публий не би отказал конник с качествата на сина ти.

Квинт не можеше да повярва на неочаквания обрат.

— Благодаря — каза той и се усмихна и на двамата. — Няма да те разочаровам, татко.

— Смятай се за късметлия — изръмжа Фабриций и го смушка с пръст в гърдите. — И знай, че още не ти се е разминало.

— Славата, която ще си спечели утре, ще те накара да забравиш всичко, което е сторил — заяви Флак и намигна на Квинт. — А сега по-добре да не караме Публий да ни чака.

— Така е — отвърна Фабриций и посочи една палатка наблизо. — Там има свободно място. Кажи на хората, че аз съм казал да се настаниш при тях. По-късно ще ти намерим някаква екипировка.

— Да, татко. Благодаря.

Фабриций не отговори.

— До утре — каза Флак. — Тогава ще покрием полето с трупове на гуги!

В ума на Квинт тутакси изникна образът на Ханон. Той се насили да се усмихне и пропъди картината. „Разбиването на картагенците е единственото, което има значение“, каза си.