Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (18)

XVII.
Дебат

След като си намериха евтино място, където да преспят, двамата приятели влязоха в най-близката таверна. Пиенето им изглеждаше нормално като за вече порасли младежи, но зад него имаше и по-тъмна причина, естествено — мислите им за изхода от войната. И двамата се чувстваха по-неловко за първи път след разрива по време на посещението на Флак. Аврелия я нямаше да влезе в ролята на посредник, така че виното трябваше да я замести. Тактиката им донякъде проработи и двамата започнаха да си бъбрят общи неща, докато хвърляха погледи към проститутките, които си търсеха клиенти.

Скоро виното започна да ги хваща. Никой от двамата не беше свикнал да пие много. За щастие питието ги развесели, вместо да ги направи мрачни, и вечерта стана доста приятна. Окуражен от възгласите на Ханон, Квинт дори се отпусна дотолкова, че да придърпа една курва в скута си и да опипа голите й гърди. Сигурно щеше да отиде и по-далеч, но се случи нещо, което откъсна вниманието им от виното и жените. Важните новини бързо се разпростираха из градовете. Хората просто ги предаваха от магазини в таверни и от пазари в къщи. Естествено, достоверността на подобни слухове често беше съмнителна, но това не означаваше, че в тях няма и зрънце истина.

— Ханибал превежда войските си през Алпите! — извика някой отвън. — Щом нахлуят в Италия, ще ни избият!

Всички разговори замряха и двамата приятели се облещиха един срещу друг.

— Знаеше ли за това? — изсъска Квинт.

— Нямах никаква представа — съвсем честно отвърна Ханон. — Защо иначе да се съгласявам да пътувам с теб до Иберия?

След малко в таверната влезе червендалест дебел мъж със зачервено лице и се усмихна самодоволно, когато го засипаха с въпроси.

— Преди по-малко от час видях с очите си консула Публий — каза мъжът. — Върнал се е от Масилия с тази ужасна новина.

— Какво друго чу? — извика някой. — Казвай!

Останалите клиенти също завикаха.

Мъжът облиза устни.

— От тичането по улиците се ожаднява. Чаша вино ще се отрази добре на гърлото ми.

Собственикът бързо му наля една чаша, завтече се и му я тикна в ръката.

Новодошлият отпи голяма глътка и млясна с удоволствие.

— Чудесно.

— Казвай! — извика Квинт.

Търговецът отново се усмихна на вниманието им.

— След като спрял в Масилия да попълни запасите си, Публий чул, че Ханибал може би е в района. Изпратил патрул, който се натъкнал на цялата картагенска войска. — Млъкна, докато виковете на слушателите му изпълниха таверната, и пресуши чашата си. Собственикът тутакси му я напълни отново. Мъжът вдигна ръка. Веднага се възцари тишина. — Щом научил, Публий повел армията си на север възможно най-бързо с намерението да принуди врага да се бие. Но когато пристигнали, Ханибал го нямало. Изчезнал. Намерението му може да е само едно — да пресече планините до Цизалпийска Галия. И после да нахлуе в Италия.

Последните му думи бяха посрещнати от уплашени викове. В таверната настъпи пълен хаос, всички се развикаха. Някои клиенти побягнаха към домовете си. На лицето на Квинт беше изписан пълен шок, а Ханон с всички сили се мъчеше да скрие ликуването си. Единствено Ханибал беше способен на подобна дързост! Запита се дали баща му е знаел за блестящия план и не е казал нищо. С един замах приоритетите му се промениха напълно.

Квинт беше осъзнал същото.

— Предполагам, че сега ще си тръгнеш — обвиняващо рече той. — Защо ти е да заминаваш за Иберия? Можеш просто да продължиш към Цизалпийска Галия.

Ханон се изчерви. Чувстваше се виновен, че изобщо си е помислил за това.

— Това не променя нищо — отвърна той. — Отиваме в Иберия да намерим баща ти.

Квинт го погледна в очите и видя, че е искрен. Наведе глава.

— Съжалявам, че се усъмних в честта ти. Просто е смайващо да чуеш подобни новини.

Разговорът им беше прекъснат отново.

— Искате ли да научите защо консулът се е върнал? — изрева червендалестият, който вече беше на четвъртата чаша. Изчака в помещението отново да се възцари тишина. — Публий бил отзован от Сената, понеже наредил на армията си да продължи към Иберия, вместо да преследва Ханибал. Казват, че Минуциите искали да бъде сменен с техен човек. Утре той ще се яви в Курията да обяснява действията си.

Всички мисли за потегляне призори изхвърчаха от главите на двамата приятели. Какво значение имаше, ако отложат заминаването си с няколко часа, за да видят как ще се развият събитията?

 

 

Независимо как щеше да го приеме Сенатът, Публий си оставаше единият от двамата консули на Републиката. При портата в края на Виа Остензис, или пътя до Остия, го очакваше носилка, носена от шестима роби. Публий, Флак и Фабриций се качиха в нея. Дузина ликтори с фасции влязоха в града пред носилката. Като действащи войници трийсетимата конници на Фабриций трябваше да останат отвън, но това не забави групата. Самата поява на ликторите, облечени с великолепните червени военни наметала вместо обичайните тоги и с добавените брадви във фасциите беше достатъчна да разчисти улиците. Всички граждани с изключение на весталките и омъжените жени бяха длъжни да им правят път или да си понесат последствията. Само най-силните и високи мъже се избираха за ликтори и бяха обучени да използват фасциите си във всяка ситуация. При необходимост можеха да бъдат дори палачи.

Фабриций беше идвал няколко пъти в Рим и винаги се наслаждаваше на зрелищата, предлагани от столицата. Присъствието на ликторите гарантираше, че ще направи възможно най-доброто впечатление на града. Хората се блъскаха един друг, за да се махнат от пътя им. Нито вилата му, нито дори Капуа можеха да се сравняват с подобно нещо и в същото време то му се струваше много подобно. Фабриций се опита да потисне внезапно налегналата го носталгия. Бързото им придвижване към Форума гарантираше, че няма да има време да се отдава на това чувство.

Стигнаха Форума и Фабриций погледна към Курията, седалището на Сената. Невзрачна, ако не се брояха огромните бронзови врати, сградата си оставаше самият център на Републиката. Фабриций погледна Грекостазата, мястото пред Курията, където чуждите пратеничества трябваше да чакат, докато не бъдат извикани. Днес, в компанията на двама от най-важните мъже в страната, подобни забавяния нямаше. Ликторите тръгнаха към входа, като разпръснаха тълпата сенаторски синове, които се бяха скупчили там и слушаха дебатите. Публий слезе точно пред портала; Флак и Фабриций също слязоха. И тримата бяха облечени в най-хубавите си тоги. Естествено, тази на Публий беше най-великолепната — ослепително бяла вълнена дреха с пурпурна ивица по ръбовете.

Преди да тръгнат Фабриций бе скрил кинжал в гънките на тогата си. След месеци на кампании се чувстваше гол без оръжие и го беше взел, без изобщо да се замисля. Това обаче беше рисковано — единствено ликторите имаха право да носят оръжие в Курията. Фабриций се наруга за импулсивното си решение. Нямаше начин обаче да се отърве от ножа. Трябваше да продължи да го носи и да се надява, че няма да бъде открит. Сърцето му задумка. Публий го беше помолил да дойде, защото Фабриций бе единственият римски офицер, видял с очите си войската на Ханибал. Неговото свидетелство беше жизненоважно за защитата на Публий. „Разчитам на теб — беше му казал консулът. — Знам, че няма да ме разочароваш. Просто им кажи какво си видял в лагера на картагенците“. Фабриций му беше обещал да го направи. Сега погледна крадешком Флак, който изглеждаше доста доволен от себе си. Това го изпълни със смущение. Каква роля щеше да играе той в предстоящата драма?

Старшият ликтор размени няколко думи със стражата, преди да влезе и да обяви пристигането на Публий. Вътре настъпи тишина. След като старшият се върна, дванайсетимата ликтори се подредиха в две колони по шестима и с премерена стъпка влязоха в Сената. Фабриций вървеше след Публий и Флак, като си заповяда да не зяпа около себе си като някакво развълнувано момче.

Никога досега не беше стъпвал в седалището на демокрацията на Републиката.

Светлината проникваше през високите тесни прозорци. По дължината на правоъгълната зала имаше три ниски стъпала с мраморни пейки. Редици след редици изправени сенатори в бели тоги изпълваха помещението. Всички до един гледаха Публий и спътниците му. Като се мъчеше да овладее страхопочитанието си, Фабриций внимаваше да не ги поглежда. В края на залата имаше подиум, на който бяха поставени две фино изваяни кресла от дъб. Тези най-важни места бяха запазени за консулите.

Ликторите стигнаха до подиума и се разделиха от двете му страни, като направиха място на Публий да се качи. Флак и Фабриций останаха долу. Щом Публий седна, ликторите удариха краищата на фасциите си в мозайката. Трясъкът отекна от стените и замря.

Последва дълго мълчание.

Фабриций погледна крадешком и видя как на устните на консула заигра лека усмивка. Очевидно той трябваше да открие дебатите и за да напомни за ранга си, нарочно караше онези, които го бяха отзовали в Рим, да чакат. Тишината се проточи. След малко Фабриций видя как сенаторите започват да мърморят гневно. Никой обаче не посмя да заговори.

Накрая Публий отвори уста.

— Докато говоря, откъм Алпите приближава най-голямата заплаха за Рим от времето на варварина Брен. — Млъкна, за да могат всички да осмислят шокиращите му думи. — А вместо да ми позволите да си изпълня дълга и да защитя Републиката, вие поискахте да се върна и да обяснявам действията си. Е, тук съм. — Публий протегна ръце, сякаш ги приканваше да започнат с разпита, и млъкна.

Последва порой въпроси. Половината събрали се сенатори се опитваха да говорят едновременно. Много от въпросите им се отнасяха за Брен, галския главатар, който беше стигнал със свирепите си воини чак до Капитол и бе разграбил Рим. С което беше оставил дълбока рана и източник на вечен срам в римската психика. Фабриций не знаеше дали Ханибал е наистина толкова опасен, но със самото споменаване на Брен Публий беше спечелил първите си точки. Преди Минуциите да успеят да отправят и едно обвинение, вниманието на Сената беше отклонено към нещо много по-първично.

Публий не беше приключил. Вдигна ръка и изчака да се въдвори тишина.

— Искам да знам защо бях извикан тук. Едва тогава ще ви кажа каквото и да било за Ханибал и огромната картагенска войска, която го следва.

Въздухът се изпълни с викове и протести, но Публий просто скръсти ръце на гърдите си и си седна на мястото.

„Втори рунд за Публий“, помисли си Фабриций. Респектът му към консула растеше с всеки момент.

 

 

На следващата сутрин двамата младежи станаха късно. Бързо отскачане до банята им помогна да се освободят донякъде от махмурлука. За щастие бяха проявили благоразумието, освен вино да пият и доста вода. Облекчаването не беше проблем — достатъчно бе само да свият в някоя смърдяща уличка. След като закусиха с хляб и сирене, тръгнаха към Форума. Естествено, почти не разговаряха.

При вида на дългото правоъгълно пространство Квинт се въодушеви.

— Някога тук е имало блато, а сега е най-голямата открита площ между градските стени. Това е сърцето на Републиката — гордо каза той. — Центърът на религиозния, церемониалния и търговския живот. Хората идват да общуват помежду си, да гледат съдебни спорове и гладиаторски борби и да чуят най-важните съобщения.

— Има много общо с нашата агора — учтиво отвърна Ханон. „Само дето тя е два пъти по-голяма“, добави наум.

Стотици магазини бяха разположени по обиколката на Форума. Бяха най-различни, от обикновени касапници, рибни магазини и пекарни до по-изисканите кантори на юристи, писари и лихвари. Навсякъде се тълпяха хора.

Квинт беше учил за разположението на Форума.

— Онези сгради там са храмовете на Кастор и Полукс и на Сатурн — каза той. — А онова кръглото е храмът на Веста.

— А онова там? — попита Ханон и посочи една неугледна постройка от северната страна на Форума.

— Мисля, че това е комицият — отвърна Квинт. — Храм, построен при основаването на Рим преди повече от петстотин години. — Сниши глас. — Вътре е лапис нигер, къс стълб от черен камък, който бележи мястото, от което основателят на Рим Ромул се възнесъл на небето. До него е рострата, подиумът за говорене, който е украсен с носовете на заловени кораби. — Квинт се изчерви и млъкна. Най-новата добавка към украсата бяха носовете на картагенски триреми, заловени в последната война.

Ханон се сети за това и го погледна свирепо.

Приятелите скоро откриха, че са пристигнали малко след като Публий е влязъл в Курията, но се утешиха с факта, че ще са наблизо, когато той излезе. Пред сградата се беше събрала огромна тълпа. Новината за Ханибал вече се беше разпространила из целия град. Всички искаха да знаят какво предстои. Какви ли не слухове прелитаха от една група към друга.

— Войската на Ханибал е повече от сто и петдесет хиляди души — извика някакъв мъж.

— Има сто слона и двайсет и пет хиляди нумидийски конници — извика друг.

— Казват, че Филип Македонски мобилизира войската си и се готви да ни атакува от североизток — каза първият. — И щял да обедини силите си с картагенците.

— Както ще направи и всяко племе в Цизалпийска Галия — добави трети глас.

Гневът на Ханон заради рострите се смени със задоволство. Дори само частица от слуха да беше вярна, Рим беше изправен пред огромна катастрофа. Той погледна Квинт, който се взираше сковано в Курията и се преструваше, че не чува какво се говори.

Не каза нищо.

 

 

Щом набитият чернокос мъж с червендалесто лице излезе напред, в Сената настъпи тишина. Гъстите му вежди бяха кацнали над две пресметливи очи и дълъг нос. Сенаторите около него почтително се дръпнаха да му направят път. Флак кимна едва забележимо на мъжа и Фабриций веднага разбра кой е той. Марк Минуций Руф, бивш консул и брат на Флак. Той беше главният в рода на Минуциите и един от най-влиятелните мъже в Рим. Нямаше съмнение, че именно той е виновникът за писмото до Публий.

— Консуле — каза Марк и кимна. — Благодарим, че се върна в Рим. За нас е чест да те видим отново. — След като приключи с любезностите, лицето му стана хищно. — С тревога научихме, че брат ти води твоите легиони към Иберия. За да можеш ти да се върнеш в Италия. Помолихме те да се върнеш, за да обясниш необикновените си действия, които са в пълно противоречие с решението на Сената, взето тук преди няма и шест месеца. Вие с Лонг държите върховното командване на военните сили на Републиката. Това не подлежи на съмнение. Но нито ти, нито той не сте имунизирани срещу смяна, ако се наложи. — Марк се усмихна, когато се чу одобрително мърморене. — Очевидно аз не съм единственият, който е на това мнение.

Публий повдигна вежда.

— И за какво по-точно мнение става дума?

Отговорът на Марк прозвуча почти мило.

— Говоря за силата на провокацио, разбира се.

Някои сенатори изсъскаха неодобрително, докато други завикаха в знак на съгласие. Фабриций усети как някакъв мускул по лицето му заигра. Никога досега не беше чувал някой от висшите магистрати на Републиката да е бил заплашван с обвинение в престъпление. Погледна Флак, но неговото лице беше непроницаемо. Защо Минуциите искаха да свалят Публий по време на консулството му? Каква полза биха могли да имат от подобно нещо?

— Нищо ли нямаш за казване? — попита Марк и се огледа самодоволно. Шумът на поддръжниците му се засили като грохота на приближаваща към брега вълна.

Фабриций отново погледна Флак. Този път видя същото самодоволно изражение като това на Марк. И тогава го осени. Флак беше повярвал на доклада на Публий за заплахата, която представлява Ханибал, и в писмото си бе споделил с брат си тревогите си. И сега Марк, който беше успешен генерал в миналото, искаше да стане консул, за да може да грабне вместо Публий славата от разбиването на картагенците. Тази възможност — не, вероятност, гневно си помисли Фабриций — просто не се побираше в ума. Най-важното в момента беше разбиването на противника, който представляваше сериозна заплаха за Републиката. За някои от тези политици обаче всичко се свеждаше до шанса да си изградят име.

Колкото и странно да беше, Публий се изсмя.

— Намирам за забележително — каза той, — че ме обвиняват в прекрачване на правомощията ми, докато всъщност аз ги изпълних дословно. Армията ми беше изпратена в Иберия според нарежданията. Командирът й, брат ми Гней, има доказан опит на бойното поле. Нещо повече, след като разбрах до какво може да доведе походът на Ханибал през Алпите и тъй като знаех, че Лонг няма възможност да реагира навреме, аз се върнах в Италия с намерението лично да посрещна картагенците. Незабавно. Нима това не доказва верността ми към Рим? И какво следва да си помислим за онези, които искат да ми попречат да си изпълня дълга?

В последвалата глъчка Публий и Марк се взираха един в друг с очевидна неприязън. Отговорът на Марк обаче беше бърз.

— Това означава ли, че си видял „огромната“ войска на Ханибал със собствените си очи? И си преценил реалистично числеността на войниците му?

— Нито едното, нито другото — с леден тон отвърна Публий.

— Това да не би да означава, че си гадател? — попита Марк и поддръжниците му се разсмяха подигравателно.

— Нищо подобно. — Публий хладно посочи Фабриций. — Водя със себе си ветеран офицер от конницата, който беше начело на патрула, разузнал периметъра на картагенския лагер. Той ще отговори на всички твои въпроси.

Марк изгледа Фабриций с едва прикрито презрение.

— Как е името ти?

Фабриций срещна погледа му и събра целия си кураж. Каквото и да беше положението на Марк, колкото и застрашителна да изглеждаше сцената, щеше да каже истината.

— Гай Фабриций. Конник и земевладелец от околностите на Капуа.

Марк махна пренебрежително с ръка.

— Какъв военен опит имаш?

— Служих близо десет години в Сицилия във войната срещу картагенците — гордо отвърна Фабриций. Остана доволен от реакцията на някои от присъстващите. Мнозина кимаха одобрително; други си зашепнаха.

Марк сви устни.

— Е, кажи ни какво си видял. Нека Сенатът реши дали видяното е такава заплаха, каквато твърди Публий.

Фабриций пое дълбоко дъх и започна да разказва за патрула си. Не поглеждаше нито Марк, нито никого. Вместо това фиксира погледа си върху бронзовите врати в отсрещния край на помещението. Тактиката беше добра и му позволи да се отпусне и да говори по-уверено. Не пропусна нито една подробност от картагенския лагер и особено се постара да наблегне върху броя на вражеската конница, за ширината на река Родан и херкулесовите усилия за прекарването на слоновете през нея. След като приключи, погледна към Публий. Консулът му кимна одобрително. Флак явно се бе вкиснал. Нима бъдещият му зет си беше въобразявал, че изправянето му пред целия Сенат ще му дойде в повече? Ако се съдеше по тревожните погледи, които си разменяха мнозина сенатори, беше точно обратното. Марк изведнъж се оказа в неизгодно положение.

Публий се възползва от момента и пристъпи в предната част на подиума.

— Според преценката на Фабриций картагенската войска е по-многобройна от две консулски армии. Говорим за петдесет хиляди души, от които най-малко една четвърт са конница. Нумидийци, които побеждаваха безброй пъти нашите войници в Сицилия. Не забравяйте и слоновете. Бойните ни резултати срещу тях трудно могат да се нарекат добри. Не бива да подценяваме и водача на тази войска. Ханибал Барка, който неотдавна покори половината Иберия и превзе с щурм уж непревземаемия Сагунт. Военачалник, който не се страхува да преведе хората си през Алпите в края на есента. — Публий кимна, когато мнозина сенатори се присвиха в местата си. — Мнозина от вас познават също като мен претора Луций Манлий Вулзон. Той е почтен и добър командир. Но дали е способен да победи войска, два пъти по-голяма от неговата, която има по-многобройна конница, че и слонове? — Той се огледа. — Способен ли е?

В помещението се възцари кратка, изпълнена с изумление тишина. След това се разрази истински пандемониум. Стотици тревожни гласове се надвикваха един друг, но никой не слушаше какво говори съседът му. Марк се опита да успокои онези около него, но усилията му се оказаха напразни. Мъжете, които управляваха Републиката, се дърлеха и викаха като уплашени деца. Фабриций погледна към Публий, който наблюдаваше спектакъла и изчакваше подходящ момент да се намеси. Импулсивно извади кинжала си и му го подаде.

— Твой е, консуле. Както и мечът на всеки гражданин в Италия.

Първоначалната изненада на Публий се смени с вълча усмивка. Той все кинжала и каза на ликторите си да въдворят ред. Трясъкът на фасциите върху пода привлече вниманието на всички.

Публий вдигна високо кинжала.

— Това ми беше предадено от Фабриций, който наруши закона, като го е внесъл в Курията. Направил го е обаче единствено заради верността си към Републиката. За да покаже готовността си да пролее кръвта си и ако е необходимо да умре в борбата срещу Ханибал. С твърдо решени воини като него ви обещавам победа над картагенските нашественици! Победа!

Настроението на сенаторите се смени толкова бързо, колкото ято птици променя посоката на полета си. Паниката изчезна, за да се смени с радостна възбуда. Чуха се спонтанни викове и атмосферата тутакси се разведри. „Публий спечели“, доволно си помисли Фабриций. Сега само глупак би се опитал да отстрани консула.

В следващия момент Флак се озова до него и изсъска:

— Доволен ли си?

На Фабриций му дойде до гуша.

— А какво трябваше да направя? Да излъжа за онова, което видях ли? — отвърна той. — Войската на Ханибал е огромна. Добре въоръжена и водена от много целеустремен човек. Да я подценяваме означава да загинем.

Изражението на Флак омекна.

— Разбира се, че си прав. Ти говори добре. Убедително — каза той. — И на опасността трябва да се реагира бързо. Очевидно е, че Публий е човекът, който трябва да го направи. Решимостта, която показа той днес, е достойна за възхищение.

Като гледаше недоволната физиономия на Марк, на Фабриций му беше трудно да повярва на думите на Флак. Той пропъди безпокойството си. Подобни неща вече нямаха значение.

Единственото важно беше да победят Ханибал.

Фабриций не се изненада, когато Публий му нареди да се върне при градската порта и да подготви хората си. След три часа щяха да потеглят за Цизалпийска Галия. Флак също щеше да тръгне с тях. Публий завъртя очи, докато го казваше, и промърмори:

— Някои неща не могат да се променят.

Фабриций изпита облекчение от дадената заповед. Беше се нагледал на политика за цял живот и не беше сигурен какво да мисли за Флак и брат му. Да не би Атия все пак да беше права? Реши да й напише набързо за станалото, преди да потеглят. Излезе през бронзовите врати и тръгна през Форума.