Бен Кейн
Ханибал: Врагът на Рим (15)

XIV.
Сблъсък

Масилия, южният бряг на Галия

Фабриций се загледа в гръцките колони на храмовете срещу кея и се усмихна.

Колко са различни от онези у дома. Хубаво е най-сетне отново да стъпиш на чужда земя.

Преди пет дни римският флот под командването на консула Публий Корнелий Сципион най-сетне беше отплавал. Фабриций и Флак бяха на борда на една от шейсетте квинквереми, потеглили от Пиза на западния бряг на Италия. Като се придържаше към лигурийското крайбрежие чак до гръцката колония Масилия, дългогодишен съюзник на Рим на южния бряг на Галия, флотилията бе пристигнала преди по-малко от два часа.

— Твърде много месеци бяха изгубени в говорене — съгласи се Флак. — Сега е време да отнесем войната при картагенците и да решим бързо проблема. — Той погледна Фабриций, който кимаше енергично в знак на съгласие. — Не обичаш да стоиш със скръстени ръце, нали?

— Не. — Пребиваването в Рим беше накарало Фабриций да си спомни, че не е политик. Беше останал в столицата, защото изгаряше от желание да се бие. Жаждата му за действия обаче беше удавена от вълната дебати в Сената, като само един от тях можеше да отнеме повече от седмица. — Знам, че първоначалните причини политиците да протакат са били прости — призна той. — По-голямата част от войската е била разпусната и е било логично да изчакат избирането на новите консули, преди да се вземат решения с важни последствия. Но защо им трябваше да се бавят след това?

— Не забравяй и другите въпроси на външната политика, които трябваше да се обсъдят — с укорителен тон отвърна Флак. — Рим има и други проблеми, освен ставащото в Иберия.

— Разбира се. — Фабриций въздъхна. За него това беше един от най-трудните уроци за научаване.

— Филип Пети Македонски никога не е бил от най-скъпите приятели на Рим — каза Флак. — Но даването на убежище на Деметрий Фароски показа, че всъщност ни мисли злото.

— Така е. — Сваленият цар на Илирик Деметрий беше причина за много неприятности за Републиката в последно време. — Но все пак беше ли нужно цял месец да се обсъждат тези двамата?

Флак го погледна надуто.

— Така работи Сенатът и е работил по същия начин от близо триста години. Кои сме ние, че да оспорваме тази свята традиция?

Фабриций премълча ехидния си отговор. Лично според него Сенатът щеше да работи много по-ефективно, ако дебатите се контролираха по-добре. Усмихна се дипломатично и каза:

— Ако трябва да съм честен, реакцията му беше бърза, когато дойде вестта за вълненията сред галските племена.

Флак изглеждаше доволен от думите му.

— И веднага щом стана ясно, че предложените нови латински колонии Плаценция и Кремона няма да са достатъчни, отзова един легион от експедиционния ни корпус. Докато аз стоях в Рим да събирам и обучавам необходимите нови отряди, ти поне видя малко действие! — Размаха пръст към Фабриций. — При това цели три месеца.

Фабриций беше свикнал с покровителствените маниери на Флак, но все пак ги намираше за дразнещи.

— Ти не беше там. Боите и инсубрите не са слабаци — изръмжа той. — Не помниш ли Теламон? Добре, че сложихме бързо край. Стотици наши войници бяха избити, а още повече ранени.

Флак се изчерви.

— Извинявай. Нямах намерение да омаловажавам твоите усилия и тези на загиналите мъже.

— Добре — отвърна Фабриций. — Но това не променя факта, че още преди три месеца трябваше да сме в Иберия!

Флак направи помирителен жест.

— Сега поне сме в Масилия. Скоро жителите на Сагунт ще бъдат отмъстени.

— Не мислиш ли, че е малко късно за тях? — кисело отвърна Фабриций. Отказът на Сената да действа беше обрекъл жителите на Сагунт и това тежеше на съвестта му. И продължаваше да тежи.

— Хайде стига — каза Флак. — Говорили сме неведнъж за всичко това.

— Знам — разгорещено отвърна Фабриций. — Но един съюзник на Рим никога не би трябвало да бъде третиран така, както стана със Сагунт.

Гласът на Флак стана по-мек.

— Знаеш, че съм съгласен с теб. Нима не говорих неведнъж в Сената за безчестието, задето изоставихме града?

— Говореше. — „Макар че сигурно си знаел, че думите ти нямат особено значение“, добави Фабриций наум. Все пак речите му бяха добри и показваха приятна войнствена страна в характера на потенциалния му зет.

— Слава на боговете, че служим под командването на Публий, а не на Тиберий Семпроний Лонг — каза Флак. — Ще видим сражения много по-скоро от тях. За последно чух, че флотът на Лонг щял да бъде готов най-рано след месец.

— Направо влудяващо.

— А пък ние можем да отплаваме веднага щом попълним запасите си от храна и вода. — Флак се заигра с украсената дръжка на меча си.

— Да не пропускаме да чуем и информацията на местните шпиони — предупреди го Фабриций. — Вече няколко месеца няма никакви вести за Ханибал.

— Защото гугата си седи на косматия задник в Иберия, налива се с тамошно вино и чака да пристигнем при него! — подигравателно отвърна Флак.

— Може и да е така — усмихна се Фабриций. — Но да знаеш предварително означава да си готов.

Той нямаше никаква представа, че следващите няколко часа щяха да докажат верността на думите му.

Ханибал вече не беше в Иберия.

Според капналите от умора масилиски пратеници, пристигнали на плувнали в пот коне, той се намираше на не повече от един ден марш.

* * *

Флак и останалите старши офицери бяха незабавно повикани в щаба на Публий — огромна палатка в центъра на един от временните лагери на легионите. Фабриций беше приятно изненадан, когато получи същата заповед след по-малко от час. Когато пристигна, видя Флак да стои отвън с другите висши офицери, сред които беше и Гней, по-големият брат на Публий, бивш консул, а сега негов легат, или пръв заместник. Фабриций отдаде чест и кимна на Флак. За негова изненада бъдещият му зет почти не му обърна внимание. Изражението му беше толкова буреносно, че Фабриций се зачуди какво ли е станало преди малко. Нямаше време да научава — офицерът начело на охраната го въведе веднага вътре.

Публий разговаряше оживено с млад масилиски войник до маса, на която беше разстлана грубо нарисувана карта. И двамата носеха елинистични бронзови нагръдници, многопластови птериги, защитаващи слабините и бедрата им, и бронзови наколенници. Дори за неопитното око обаче не оставаше съмнение кой е главният. Бронята на масилиеца беше добре изработена, но от тази на Публий, върху която имаше великолепно изображение на лицето на Херакъл, буквално лъхаше на качество и богатство. Същото можеше да се каже за богато украсения му атически шлем, оставен на един стол без облегалка. Макар че масилецът се извисяваше над сивокосия консул, самоувереността на Публий напълно компенсираше разликата в ръста. Фабриций беше опознал донякъде главнокомандващия и го харесваше. Спокойното присъствие и прямотата на Публий бяха популярни сред всички, от обикновените войници до военните трибуни. Брат му Гней беше същият.

Публий вдигна очи.

— А, Фабриций! Благодаря, че дойде.

Фабриций отдаде чест.

— С какво мога да бъда полезен?

— Първо да те запозная с командира на отряда, който ни донесе драматичните новини. Фабриций, това е Клеарх. Клеарх, това е Фабриций, за когото споменах.

Двамата си кимнаха учтиво.

— Несъмнено вече си наясно къде се намира Ханибал — каза Публий. — Човек трябва да е глух, за да не е чул.

Фабриций се ухили. Новината беше плъзнала навсякъде.

— Казват, че войската му прекосила Родан и се установила на лагер на източния бряг.

— Точно така. — Публий погледна масилиеца. — Клеарх?

— Откакто дойде вестта, че Ханибал е в Галия, патрулираме дълбоко във вътрешността с малки подвижни конни отряди. Един от тях забеляза картагенците преди около две седмици и ги следва до западния бряг на реката. Дотам има цял ден езда.

Сърцето на Фабриций се разтуптя силно. Значи слуховете наистина бяха верни.

— А числеността им?

— Може би петдесет хиляди общо. Близо една четвърт конница.

Фабриций вдигна вежди. Тази войска беше по-голяма от всичко, срещу което се беше изправял в Сицилия.

Публий забеляза реакцията му.

— Аз също се изненадах. Ханибал възнамерява да атакува Италия. Фортуна наистина прояви щедрост да ни предупреди за намеренията му, преди да ги е осъществил. Продължавай, Клеарх.

— За няколко дни се установяват на лагер до реката, строят салове и лодки и несъмнено смятат да използват тактиката си срещу волките, враждебните местни на източния бряг. Резултатът е невероятен. Ханибал изпраща нагоре по течението отряд, който прекосява незабелязано реката и атакува местните в гръб. — Клеарх направи кръг с палеца и показалеца си. — Премазали ги с лекота. Оттогава почти цялата войска се е прехвърлила през реката. Само слоновете остават на другия бряг.

— Представи си ако бяхме пристигнали седмица по-рано и бяхме на място по време на прекосяването. Войната вече щеше да е свършила! — извика Публий. Изражението му стана коварно. — Но може би все още имаме шанс да го направим, нали, Клеарх?

— Точно така. Прехвърлянето на слоновете през реката ще отнеме най-малко два или три дни. Може би повече. Няколко опита вече са се провалили.

— Отлично. А сега се нуждая от някой, който да огледа картагенската армия. Римски офицер. — Публий погледна Клеарх. — Не че искам да омаловажа масилските ни съюзници по някакъв начин.

— Изобщо не си ме обидил — отвърна Клеарх и вдигна ръце.

— Естествено, други също поискаха задачата, но реших, че тя е най-подходяща за ветеран. Човек, който знае как да запази хладнокръвие. И се сетих за теб. — Публий погледна Фабриций. — Е?

Дишането на Фабриций се ускори. Дали Флак бе поискал задачата и му е било отказано? Това можеше да обясни киселата му физиономия.

— Разбира се, че ще се заема, консуле.

Публий се усмихна.

— Бързината е от първостепенно значение. Ако тръгнеш веднага, можеш да се върнеш до утре вечер. Най-късно вдругиден. Искам добра преценка на числеността им и на какви части са разделени.

Фабриций нямаше как да не приеме подобно предизвикателство.

— Ще направя всичко по силите си.

— С колко хора разполагаш?

— Двеста и петдесет.

— Вземи всичките. Клеарх ще те води. — Публий погледна масилиеца. — Твоят отряд от колко души е?

— Двеста ездачи. Всичките са опитни воини.

— Би трябвало да е достатъчно. — Публий се обърна отново към Фабриций. — Ти поемаш командването. Избягвай контакт с противника. Върни се възможно по-скоро. Аз междувременно ще подготвя армията за марш.

— Да, консуле. — Фабриций отдаде чест. Клеарх също.

Оставиха консула наведен над картата.

 

 

След по-малко от час Фабриций изведе десетте турми — кавалерийски отделения — под свое командване от лагера и пое към северната порта на Масилия. Жалко, че не беше имал време да попълни редиците им след загубите през неотдавнашната кампания. Все пак беше сравнително доволен от конниците си, които се бяха сражавали добре през лятото. Хората му бяха от конническото съсловие и повечето бяха облечени в елинистичен стил като него. Носеха беотийски шлемове и бели туники с пурпурна ивица, минаваща диагонално от рамото до долния подгъв. Повечето бяха със здрави кожени ботуши, които напълно обгръщаха краката. Всички бяха въоръжени с копия за мушкане и кръгли щитове от волска кожа. Малцина имаха мечове. Тежкото кавалерийско наметало сагум, което имаше всеки и го използваше при лошо време, беше навито на руло и вързано зад постелката за яхване^[1].

Срещнаха Клеарх и хората му пред градските стени. Масилските конници не бяха редовни войници и всички бяха облечени различно. Със своите шлемове, копия и малки щитове обаче те не се различаваха особено от римските кавалеристи. Фабриций остана удовлетворен от спокойствието на Клеарх и от начина, по който хората му изпълняваха заповеди. Ако се стигнеше до битка, те най-вероятно щяха да се представят добре.

С масилците начело препуснаха на север и спряха едва когато стана твърде късно, за да продължат. Клеарх познаваше добре района, но сподели с Фабриций, че е възможно наоколо да има картагенски патрули. Нямаше смисъл да се излагат на ненужни опасности, а язденето нощем попадаше в тази категория. Фабриций не възрази. Доводите на Клеарх бяха логични. Разположиха се на лагер, без да палят огньове. По периметъра поставиха двойна стража. Много след като войниците легнаха да спят, Фабриций обикаляше постовете един по един с наострени уши. Мисията му беше изключително важна. Ако това означаваше почти да не спи, така да бъде. Не биваше да допуска никакви грешки. За щастие не чу нищо, освен единични крясъци на сови.

С Клеарх вдигнаха хората си много преди зазоряване. Напрежението сред конниците беше осезаемо. Най-вероятно щяха да установят контакт с врага преди края на деня. След кратък разговор с Клеарх Фабриций прати десет масилиски ездачи една миля напред от основния отряд да разузнават пътя. Заедно с тях тръгна и една турма под командването на най-добрия му декурион. Заповедта им беше да се върнат при най-малкия намек за нещо нередно.

Интуитивният му избор се оказа най-добрият, който бе правил.

Яздеха от около час, когато един от предните ездачи се върна в галоп. Спря коня си до Фабриций и Клеарх, които яздеха заедно, и отдаде чест.

Фабриций си пое дъх.

— Какво има?

— Забелязахме група нумидийци. На две мили оттук.

Фабриций замръзна. Спомените му от сблъсъците с лековъоръжените африкански конници бяха особено лоши.

— Те видяха ли ви?

Конникът се ухили.

— Не. Успяхме да се скрием сред едни дървета.

Фабриций изпита облекчение. Не ги бяха открили — засега.

— Колко бяха?

— Около триста.

— Нещо друго?

— Да. Декурионът каза да докладвам, че на миля оттук има горичка, която е идеално място за засада. Ако побързате, можете да стигнете там преди нумидийците.

Устата на Фабриций пресъхна. Публий му беше наредил да избягва на всяка цена сблъсъците. Как обаче беше възможно това в тази ситуация? Да остави вражеската конница и да продължи с мисията би означавало да изложи отряда си на риска да бъде нападнат в гръб. Като си даваше ясно сметка, че всички го гледат, Фабриций затвори очи.

— Триста ли каза?

— Да.

Фабриций взе решение. Те бяха четиристотин и петдесет души. Достатъчно. Отвори очи, сложи ръка на дръжката на меча си и остана доволен, когато Клеарх кимна енергично.

— Тогава да побързаме. Води ни към горичката.

 

 

Малко по-късно Фабриций се намираше на отлична позиция над тясната пътека. Благодарение на находчивото предложение на Клеарх целият патрул се беше изкачил нагоре и се бе скрил в горичката. Капанът щеше да се затвори много преди нумидийците да се натъкнат на следите им — или поне така се надяваше. Искаше му се да се бяха скрили по-добре и да вземат някакви мерки, за да не позволят на нумидийците да отстъпят. Времето обаче изтичаше и не можеха да предприемат нищо. Вместо това се налагаше да се уповават на боговете. Фабриций се огледа и видя по лицата на конниците същото напрежение, което изпитваше и самият той.

Причините за него бяха прости.

Скоро щяха да видят първите картагенски войници, предприели враждебни действия срещу Рим от повече от двайсет години. Освен това врагът не се намираше в Сицилия, която беше историческото му ловно поле. Беше се случило немислимото и Фабриций все още не можеше да го осъзнае. Ханибал се намираше в Галия и напредваше към Италия! „Спокойно“, помисли си той. Точно сега по-важен бе фактът, че ако той и хората му не извадеха късмет, приближаващите нумидийци щяха да ги забележат и да побягнат преди да са попаднали в засадата.

Следващият четвърт час се проточи като цяла вечност. Насочил поглед към мястото, където пътеката навлизаше в горичката, Фабриций не обръщаше внимание на тихото дрънкане на сбруи около себе си и на песните на птиците по клоните. Не можеше обаче и да се абстрахира напълно от тези звуци. Един кон неспокойно удари копито в земята. Някой се изкашля, с което си спечели тихото мъмрене на най-близкия офицер. Фабриций изгледа свирепо виновника и отново насочи вниманието си към пътеката. Забеляза някакво движение и примигна. После рязко вдигна ръка и посочи. Изсъска на онези около него да не издават нито звук. През редицата дебнещи конници премина трепет.

Колкото и да беше изумително, двамата вражески съгледвачи яздеха съвсем малко пред основния отряд. Нумидийците външно не се различаваха от онези, с които Фабриций се беше сражавал в Сицилия. Тъмнокожи, жилави, атлетични, те яздеха дребни коне без седла и поводи. Широките им туники имаха големи отвори за ръцете и бяха прикрепени на рамото с брошки и с колани през кръста. Нумидийците носеха метателни копия и леки кръгли щитове без умбони. Вместо да се оглеждат за евентуална опасност, двамата си приказваха. „Нищо изненадващо, като се има предвид, че земите наоколо пустеят“, доволно си помисли Фабриций. Самият той беше допускал подобни грешки в миналото и беше извадил достатъчно късмет да му се размине.

Нумидийците продължаваха напред, без изобщо да поглеждат към полегатите склонове, където се бяха скрили римляните и масилците. Фабриций затаи дъх, преценяваше разстоянието. Осемдесет крачки, после петдесет. Първите редици навлязоха в горичката и мислите на Фабриций за момент се върнаха към войната в Сицилия. Макар на пръв поглед да не изглеждаше внушително, нумидийската конница беше една от най-добрите на света. Превъзходни ездачи, те бяха в стихията си в неочакваните сблъсъци и майстори на бързите удари срещу врага, с които го подлудяваха. Фабриций знаеше от личен опит, че преследващите победения враг нумидийци са още по-смъртоносни.

Още беше рано да даде заповед за атака. Трябваше да изчакат между дърветата да навлязат колкото се може повече конници, преди да ги нападнат. С всеки изминал момент обаче рискът да бъдат забелязани растеше. Стомахът на Фабриций се сви болезнено, но той не помръдна. Когато две трети от конниците бяха сред дърветата, той видя, че хората му са на път да се хвърлят напред. Самият той вече не можеше да издържа на напрежението.

— Атака! — изкрещя Фабриций и подкара коня си надолу по склона. — За Рим!

Двеста и петдесет конници го последваха с възбудени крясъци. Миг по-късно Клеарх и хората му се появиха от другата страна на пътеката, като крещяха с пълно гърло.

Фабриций изпадна във възторг при вида на потресените нумидийци. Тяхна работа беше да издебват и да се нахвърлят върху нищо неподозиращия враг, а не обратното. Изненадани, изправени пред по-многоброен противник с по-добри позиции, те моментално обърнаха конете си и се опитаха да побягнат. За около десетина удара на сърцето се възцари пълен хаос. Макар че някои от намиращите се отзад вече бягаха, повечето нумидийци бяха хванати в капан между дърветата. Уплашени коне се вдигаха на задните си крака; мъже крещяха. Само единици се приготвиха за бой. Всички останали искаха само да се измъкнат. Фабриций се озъби ликуващо. Бяха стигнали на трийсет крачки от противника, без да дадат нито една жертва, и нещата вървяха към още по-добро. Въпреки всичките си умения като конници и в бързите удари, нумидийците не бяха добри в близкия бой.

— Избийте ги! — извика Фабриций.

 

 

Оцелелите нумидийци се спасяваха, като се озъртаха уплашено назад. Фабриций погледна лежащите по земята тела и прецени, че са избили и ранили повече от сто души. Жертвите на римляните и масилците бяха може би двойно по-малки. Предвид обстоятелствата това беше повече от задоволително. Фабриций се огледа, видя Клеарх и му махна да дойде при него.

— Трябва да ги последваме. Да препуснем плътно след тях. В противен случай няма да имаме възможност да преценим силите на Ханибал.

Клеарх кимна и попита:

— А ранените?

— Те могат да се погрижат сами за себе си. Ще ги вземем на връщане.

— Добре. — Масилиецът се обърна да предаде заповедта.

— Клеарх?

— Да?

— Не искам повече сблъсъци с врага. Едно преследване бързо може да се превърне в катастрофа, особено ако се натъкнем на още картагенски части. Задачата ни е по-важна от избиването на още няколко нумидийци. Разбра ли ме?

Зъбите на Клеарх проблеснаха на слънцето.

— Разбира се. Публий ни очаква.

След малко всички непострадали бяха строени и готови да продължат. Фабриций и Клеарх ги поведоха след нумидийците. Този път нямаше преден отряд. Препускаха в редици по четирима, като много добре знаеха, че шансовете да бъдат атакувани от изпадналите в паника вражески конници е равен на нула. Скоро видяха последния нумидиец, който изкрещя от ужас, когато ги видя. Фабриций веднага нареди да намалят темпото. Изпита облекчение, когато заповедта му беше изпълнена безпрекословно. Лошата дисциплина често беше основната причина за изгубване на битки.

В продължение на около пет мили следваха нумидийците по виещата се пътека. Равният терен и твърдата земя правеха преследването лесно. Фабриций нямаше представа колко далеч е Родан, но Клеарх се изравни с него, когато стигнаха един нисък хълм с камъни по върха, който се издигаше самотен над околния терен.

— Реката е от другата страна на онова възвишение.

Фабриций незабавно вдигна ръка.

— Стой! — След като всички изпълниха заповедта, той погледна масилиеца. — Да се качим. Само ние двамата.

Клеарх се изненада.

— Сигурен ли си? Горе може да има вражески пост.

— Побягнали са след нумидийците! — уверено отвърна Фабриций. — И когато се стигне до пердах тук, искам всички да препуснат, а не да се бутат на тясна пътека.

Клеарх примигна; после на лицето му заигра лукава усмивка.

— Предполагам, че двама души срещу цяла войска е същото като няколкостотин.

Фабриций се ухили и го тупна по бедрото.

— Това се казва боен дух. — Обърна се към най-близкия си декурион. — Кажи на хората да почиват. Ще идем да видим какво има от другата страна на хълма. Искам да сте готови за потегляне при първа заповед.

— Слушам!

Фабриций поведе нагоре. С изненада откри, че от години не се е чувствал толкова нервен. И през ум не му беше минавало, че ще е първият римлянин, видял войската на Ханибал. А ето че сега беше тук.

На билото наистина откриха следи от пост — оградено с камъни огнище с все още димяща пепел и постелки, върху които още се виждаха отпечатъците на онези, които бяха седели на тях. Слязоха от конете и ги завързаха, след което продължиха пеша към върха. Фабриций инстинктивно залегна, надникна през ръба и първото, което привлече вниманието му, бяха викащите нумидийци, които препускаха надолу по склона. Зад тях имаше още десетина тичащи мъже — стражите от изоставения пост. Фабриций се усмихна доволно, но когато погледна по-нататък, ченето му увисна.

Долу искреше широката ивица на река Родан. На стотина крачки от водата започваха вражеските палатки. Простираха се докъдето стигаше поглед. Фабриций беше свикнал с легионерските лагери, които можеха да поберат пет или дори десет хиляди души. Това пред очите му не беше толкова добре организирано, но бе много по-голямо. Противникът превъзхождаше повече от два пъти консулска армия, която се състоеше от около двайсет хиляди души.

— Не си преувеличил. Тази войска е огромна! — каза той на Клеарх. — Публий трябваше да действа според сведенията ти. Щяхме да спипаме кучите синове, докато спят.

Масилиецът изглеждаше доволен от думите му.

Фабриций огледа лагера, като си отбелязваше наум всичко, което виждаше. Ханибал имаше повече конници от римляните, което беше тревожно. Малко неща бяха по-важни от броя на конете, с които разполагаш. Това бяха обичайните картагенски подразделения — либийски копиеносци и лековъоръжени пехотинци, балеарски прашкари и нумидийски и иберийски конници. Накрая, но не на последно място, бяха слоновете — огромните тарани, които така бяха ужасявали римските войски в миналото. Двайсетина от тези животни вече бяха при брега.

— Богове — прошепна изуменият Фабриций. — Как е успял да ги прехвърли през реката, в името на Юпитер?

Клеарх докосна ръката му и посочи.

— С онези неща.

Фабриций се загледа в двата огромни сала, теглени от лодки към отсрещния бряг. Там имаше още слонове, които чакаха да бъдат прехвърлени. Пред тях огромен кей от двойна редица квадратни платформи навлизаше на шейсетина метра в бързо течащата вода. Десетки въжета придържаха импровизираното съоръжение към дърветата нагоре по течението. Фабриций поклати глава, когато си даде сметка какъв труд е бил хвърлен за изграждането на кея.

— Чувал съм, че слоновете са интелигентни създания. Нима биха стъпили просто така върху носещо се по водата дърво?

Клеарх присви очи срещу ярката светлина.

— Виждам нахвърляна пръст по целия кей. Може би са искали да имитират суша?

— Умни кучи синове. Отвеждат слоновете до края на кея и ги качват на саловете. После продължават с гребане през реката. — Фабриций с жаден интерес загледа как, окуражаван от водача си, един слон бавно мина по пътеката. Дори от това разстояние ясно личеше, че животното не е особено щастливо. Тръбеше тревожно. Слонът измина само една трета от разстоянието, спря и отказа да продължи напред. В опит да го накарат да продължи няколко мъже зад него започнаха да крещят и да вдигат врява с барабани и цимбали. Вместо обаче да продължи към сала, който вече беше привързан към кея, слонът се хвърли във водата. Нещастният му водач изплака, когато създанието изчезна от поглед. Фабриций затвори очи. „Ама че начин да умреш“, помисли си. Когато погледна отново, слонът плуваше през реката. Фабриций беше като омагьосан. Никога досега не беше виждал подобна гледка.

Внезапно Клеарх подръпна ръката му.

— Нумидийците вдигнаха тревога.

В края на лагера бяха започнали да се събират картагенци. Мнозина сочеха към хълма и зад него. Чуха се далечни гневни викове.

— Време е да тръгваме — каза Фабриций. — Публий ще иска да чуе новините. И добрите, и лошите.

 

 

Фабриций остана доволен от моменталната реакция на Публий на новините. Консулът не се страхуваше от сблъсък. След като нареди тежкият обоз да бъде натоварен на корабите за по-голяма безопасност, той поведе войската на север колкото се може по-бързо. Въпреки това минаха три дни, преди легионите и съюзниците им да стигнат до мястото, където картагенците бяха пресекли реката. С огромно разочарование откриха лагера изоставен. Докато вървяха между останките на хиляди лагерни огньове, единствените признаци на живот, които видяха, бяха търсещите остатъци чакали и лешоядите, които кръжаха в небето.

Ханибал беше изчезнал. На север, за да избегне битката.

На Публий му беше трудно да скрие изумлението си.

— Кой би помислил подобно нещо? — промърмори той. — Тръгнал е към Алпите и през тях към Цизалпийска Галия.

Фабриций също беше изумен. Не познаваше човек, на когото би му минало през ума, че Ханибал би могъл да има подобен план. Със зашеметяващата му простота той беше сварил всички напълно неподготвени. Истински късмет беше, че изобщо се намираха тук. Сега Публий беше изправен пред труден избор. Какъв беше най-добрият му възможен ход?

Консулът незабавно свика старшите си офицери. Освен легата Гней на съвета присъстваха дванайсетимата трибуни, по шест за всеки редовен легион. Според традицията легионите имаха трима старши трибуни, служили във войската повече от десет години, както и още двама. За младшите трибуни изискването беше да са служили най-малко пет години. Белег на времето и на влиянието на Минуциите беше, че Флак, който нямаше военен опит, също беше младши трибун. Като командир на патрула Фабриций също присъстваше и се чувстваше определено нервен в присъствието на толкова много висши офицери.

— Имаме четири избора, все трудни — започна Публий. — Да тръгнем след Ханибал и да го принудим да се бие, или да върнем по море цялата армия в Цизалпийска Галия. Третата възможност е само да уведомим Сената за намеренията на Ханибал и да продължим според нарежданията към Иберия. Или… мога лично да отнеса новината в Рим, докато Гней води легионите на запад.

Изгледа офицерите си един по един и зачака отговор.

Фабриций смяташе, че вторият или четвъртият вариант са най-добрите, но определено нямаше намерение да се обажда преди някой по-старши да е казал мнението си. Мълчанието се проточи и стана ясно, че никой от тях не е готов да заговори. Фабриций кипна. Това беше един от повратните моменти в римската история и никой не искаше да каже нещо погрешно. Тоест, с изключение на един. Флак пристъпваше нервно от крак на крак. Фабриций се помъчи да овладее раздразнението си. Може би единственото, което караше Флак да си мълчи, беше нежеланието му да нарушава военния протокол и да заговори пръв, преди петимата по-старши трибуни.

Накрая Публий започна да губи търпение.

— Хайде — каза той. — Да бъдем открити. Можете да говорите без страх, че ще си изпатите. Искам да чуя честните ви мнения.

Гней прочисти гърлото си.

— На теория би трябвало незабавно да се изправим срещу Ханибал. Питам се обаче дали подобен ход е правилен?

— Знаем, че войската му е два пъти по-голяма от нашата — бързо добави един старши трибун. — И ако претърпим неуспех или дори поражение, тогава какво? Стените на Масилия не биха издържали на обсада. Всички останали легиони са заети с други задачи в Цизалпийска Галия или в Сицилия с консула Лонг. Нямаме към кого да се обърнем за подкрепа.

Разумни думи, помисли си Фабриций. С изненада забеляза, че Флак се е изчервил от възмущение.

Друг старши трибун, по-възрастен от останалите, излезе напред.

— Толкова важна ли е числеността на врага? — гневно попита той. — Нашите легионери са най-добрите воини на света! Побеждавали са многократно превъзхождащи ги противници и са го правили и срещу картагенците в миналото. Защо не направят същото срещу този… Ханибал? — Името беше произнесено с нескрито презрение. — Аз казвам да тръгнем след него и да стъпчем главата на змията, преди да се е плъзнала в Цизалпийска Галия и да ни ухапе по петата.

Трудно беше да се отговори на тези думи, без да прозвучиш непатриотично, и изказалите се преди това си затвориха устите. Дори Гней изглеждаше неуверен. Естествено, лицето на Флак грейна и той закима в знак на съгласие и се обърна към останалите младши трибуни за подкрепа. Умислен, Публий се загледа в бързо течащата река. Всички зачакаха отговора му.

Римските войници наистина нямаха равни на себе си, помисли си Фабриций, но картагенските сили, оставили този лагер, бяха водени от човек, който за по-малко от година беше завладял големи части от Иберия, бе преминал през планините в Галия и въпреки яростната съпротива беше прекосил успешно огромна река, като бе прехвърлил дори слоновете си през нея. Преследването на Ханибал можеше да се окаже катастрофално.

Публий остана да мисли сякаш цяла вечност. Накрая вдигна глава.

— Струва ми се, че преследването на по-голяма войска на непозната територия ще е крайно неразумно. Както някои вече казаха, ние сме сами, ако не броим съюзниците си от Масилия, които са не повече от няколко хиляди. Трябва да се примирим с факта, че картагенците ще навлязат в Цизалпийска Галия през следващите два месеца. — И без да обръща внимание на шокираните ахвания, предизвикани от коментара му, продължи: — Да не забравяме също и къде се намира основната база на Ханибал. Ако му отрежем достъпа до нея, шансовете му да си набавя припаси и подкрепления ще бъдат силно намалени. Предвид това предлагам да предам командването на консулската армия на брат ми, който да я поведе към Иберия. — Гней кимна в знак, че приема. — Аз самият ще се върна час по-скоро в Италия. Възнамерявам да чакам Ханибал, когато се спусне от Алпите. Така ще се погрижим и за двата проблема, ако са рекли боговете.

Решителният тон на Публий беше достатъчен за повечето трибуни, които замърмориха в знак на съгласие. Единствено най-възрастният и Флак изглеждаха недоволни. Първият беше достатъчно опитен да знае кога да си замълчи, но същото не можеше да се каже за втория. Без да обръща внимание на предупредителния поглед на Фабриций, Флак пристъпи напред.

— Помисли отново, консуле! Ханибал може да привлече много съюзници сред племената на Цизалпийска Галия. Следващия път, когато се изправиш пред войската му, тя може да се окаже още по-голяма.

Веждите на Публий се повдигнаха от безочието на Флак.

— Нима? — ледено попита той.

Фабриций беше впечатлен от проницателността на бъдещия си зет, но беше време той да млъкне. Разгневяването на консул не беше особено разумна постъпка. Флак обаче отново пренебрегна многозначителния му поглед.

— Да, консуле! За честта на Рим ти трябва да тръгнеш след Ханибал и да го победиш. Помисли какъв срам ще е чуждоземен враг, особено картагенец, да стъпи на италийска земя. — Флак видя ужасените лица на другите офицери и се поколеба. После се огледа за подкрепа. Не видя такава сред останалите и накрая се обърна към Фабриций. — Ти си съгласен с мен, нали?

Изведнъж Фабриций се озова в центъра на вниманието. Не знаеше какво да каже. Ако се съгласеше с Флак, щеше да обиди консула. Отказът му пък щеше да означава край на наскоро създадения съюз между неговата фамилия и Минуциите. И двата избора изглеждаха еднакво лоши.

За негово огромно облекчение, Публий се намеси.

— Отначало те помислих за храбър, задето казваш открито какво ти е мнението. А сега виждам, че това е само арогантност. Как смееш да говориш за честта на Рим, когато никога през живота си не си хващал меч, за да я защитиш? При това си единственият тук, който не го е правил. — Бузите на Флак пламнаха, а Публий продължи: — За твое сведение, и на мен ми е трудно да понеса мисълта за враг на римска земя. Няма обаче нищо срамно в това да изчакаш и да посрещнеш противника при най-добрите възможни обстоятелства, а в Цизалпийска Галия ще разполагаме с всички ресурси на Републиката.

— Съжалявам, консуле — промърмори Флак. — Говорих, без да ми е дошъл редът.

Публий не прие извинението му.

— Следващия път, когато решиш да се изказваш, не се опитвай да се оправдаваш, като искаш младши офицер като Фабриций да противоречи на консул. Това е срамно деяние.

И се отдалечи от групата заедно с Гней. Останалите трибуни заговориха помежду си. Всички подчертано игнорираха Флак.

За щастие, Флак беше толкова бесен, че прие, че Фабриций е на неговото мнение. Като се оплакваше горчиво от публичното унижение, на което беше подложен, той тръгна с Фабриций обратно към легионите. Самият Фабриций пък предпочете да премълчи. Преди беше махнал с ръка на тревогите на Атия, но необмислената постъпка на Флак разкриваше чудовищна арогантност, както и тревожна липса на мярка. На какво ли още беше способен той?