Христо Калчев
Ликвидирайте генерала (14)

XIV

Късно вечерта Козела завлече пияния като скот Бъстър до леглото, изчака го да припадне в прегръдките на Морфей, излезе, затвори вратата и се върна в хола. Негов ред беше да изпие една водка и спокойно „да събере“ мислите си. Утре вечер по това време щяха да пълзят в боянските канализационни тръби, но дотогава имаше да свърши още една много важна работа. С чаша в ръка Козела седна на бюрото, извади топче листа, пликове, облегна се в креслото и се замисли, загледан като пеперуда в единствената светеща кабинетна лампа.

Колебливо, с треперещи пръсти, взе един плик и изписа адреса.

За господата Иван и Асен Заимови

хотел „Франко“

Асунсион

Парагвай

После придърпа един лист и започна да пише.

Скъпи мои,

Ако получите това писмо, преди да съм ви потърсил по телефона, значи аз вече не съм между живите. Не правете трагедии, момчета, в живота има смърт и всички ние ще си отидем по реда си. Свикнете с тази мисъл и се дръжте един за друг. Братя сте, млади, силни. Самотният човек е лесна плячка. Вие сте двама, във вас тече една кръв — моята. Не съдете майка си, както аз не я съдя. Ако не можете да й простите, забравете я и живейте своя неповторим живот.

Моят живот се обърка някак неусетно за мен. Бях бедно ченге, а имах нужда от много пари. Гордостта не ми позволи да свикна с немотията, на която те осъжда офицерската заплата. Подхлъзнах се от собствената си алчност и се свързах с престъпния свят. Бях добро бедно ченге, превърнах се в добър богат бандит. Понякога се налагаше да убивам. И аз убивах. Най-известните поръчкови екзекуции в България са мое дело. Действах като вълк-единак и предадох работодателите си. И тези от подземния свят, и другите, които ме произведоха генерал на две служби. На българската сигурност и на най-страшния картел на смъртта — КГБ. Предадох ги до един, опиянен от егоизъм, пари и тайната власт, която един анонимен убиец вселява в жертвите си. Това продължи години. После ме разкриха. И едните, и другите. Борис Китов или Бъстър Китън, както е известен сред гангстерите, ми разпра корема в един цюрихски ресторант. Едва ме спасиха. Днес Бъстър Китън е мой партньор и най-близкият ми приятел. Ако загинем утре, ще загинем заедно. Докато лежах в болницата, самоличността ми беше разкрита от ЦРУ. Днес съм в България по едно „мокро дело“, поръчано от вашингтонската им централа. Невъзможно е да се откажа. Имам смъртна присъда и от българските служби, и от Интерпол, и от КГБ. Ако се лиша от покровителството на американците, това на практика означава, че целият свят ме е осъдил на смърт. Виждате сами в каква глупава патова ситуация е изпаднал баща ви. Пиша всичко това с молба да го прозрете и никога, никога да не тръгвате по моя път. Вие направихте първата крачка. Моля ви, момчета, нека бъде последната. Имате пари, ако аз умра, имате и моите. Държа около два милиона долара във Foreign Bank, Zurich — N 4408116880. Сметката не е поименна и се тегли с перфокарта, която ще намерите в писмото.

Опитайте да се снабдите с парагвайски паспорти, ако решите да пътувате. Един съвет: Не стъпвайте в Русия и избягвайте България. Сигурен съм, че Интерпол отдавна търси тук братя Милетиеви, синовете на Козела. Знаете, че майка ви се омъжи за генерал Проданов, който се е заклел да ме вкара в гроба. Ако получите това писмо, преди да се чуем по телефона, значи най-накрая късметът ми е изневерил и Продан Проданов триумфира над мъртвия ви баща. Пазете се от омраза и — заклевам ви — не отмъщавайте за мен. Живейте дружно като братя, създайте семейства и забравете България. Ако е рекъл Господ, Бъстър Китън и аз ще ви намерим в Асунсион, ако не — съдба. Всички сме смъртни. Още един път ви моля да се вслушате в съвета ми и никога да не забравяте, че ви обичам повече от живота си.

Татко София, 16.1.1998

Късно вечерта Козела излезе, пусна писмото в Централна поща и дълго скита в топлата за сезона нощ по опустялата, спяща София.

* * *

17 януари, събота. 23 часа през нощта.

Бъстър Китън паркира беемвето между вилите, двамата извадиха саковете от багажника и тръгнаха към реката. Нощта беше тъмна, ръмеше дъжд, който скоро щеше да го обърне на сняг. Може би по върховете в планината вече валеше. Без да разменят дума, стигнаха до обозначения на картата мост и се спуснаха под него. Бъстър изтегли ципа на своята чанта и измъкна рибарската екипировка. Нахлузиха гумените, стигащи до чатала ботуши върху войнишките си обувки тип кубинки, върху якетата надянаха дълги гумирани тренчкоти и шапки от същия плат и съсредоточиха вниманието си върху сака, който носеше Козела.

С по калашников на гърдите, с по един снайпер-карабина „Джеймс Пърдей“ и с по двайсет пехотински гранати в джобовете те изпушиха мълчаливо по цигара и точно в единайсет и половина нагазиха в ледената витошка вода. Наоколо беше непрогледен мрак и пълна тишина. Някъде високо над тях пролайваха кучета и предизвикваха ответ от четириногите пазители на околните вили. Вървяха бавно, стараейки се да не вдигат шум. Не можеха да сбъркат посоката дори да искаха, не беше и проблем да намерят канализационната шахта — картата беше в ръката на Бъстър Китън и след три километра щеше да я разгърне за гаранция, макар че беше гледал плана на Боянската отводнителна система толкова пъти, че едва ли не бе започнал да си вярва, че той я е градил. От моста, под който се преоблякоха, до целта имаше още един — висящ, два коларски брода и три резки завоя на реката. След последния щяха да преброят двайсет и шест тръби. Двайсет и седмата беше тяхната цел. Вървяха приведени и нащрек. Триста-четиристотин метра нагоре по талвега ги нападна някаква немска овчарка, но Бъстър Китън я застреля на място. Заглушителят „изяде“ звука, а изстрелът беше достатъчно прецизен, за да спре и лая, и скимтенето при агонията. Козела придърпа кучето във водата, изчака реката да го повлече по течението и му даде знак. Продължиха.

Към дванайсет и половина стигнаха до канализационните изходи. Оттук до търсения път към вилата водач щеше да бъде Бъстър Китън. Един, два, три, четири…

Козела се беше съсредоточил върху бреговете. Бояна спеше. Тук-там, високо горе, светеше по някоя и друга крушка, от време на време пролайваше куче, но те се движеха и действаха в обстановка на пълно спокойствие и безопасност. Изострените му сетива действаха като локатори, но не улавяха нито един обезпокоителен сигнал, а той, ей Богу, имаше шесто чувство за опасностите.

Бъстър Китън ровеше брега, късаше мъх, отстраняваше камъни, боклуци, тор… И броеше наум. Цялото му внимание беше погълнато, от откриването на точния обект — път към точната цел. Козела не го безпокоеше с въпроси. Бъстър Китън беше излязъл от кризата, поне видимо, и нямаше нищо общо с хленчещата, наранена от несподелена любов дрипа, каквато беше предишната нощ. Беше мобилизиран до крайност, до предела на човешките възможности, което ни най-малко не значеше, че утре няма да рухне пред въображаемия олтар на покойната курва Грета. Гордият Борис, мислеше Козела, въобразява си, че времето лекува. Нищо подобно, времето има гадното свойство да гарнира любовната мъка с чувството за вина. На този свят няма по-уязвим човек и по-лесна плячка от гузния!

Напредваха бавно, но неумолимо.

Идваме, Генерале!, мислеше Бъстър Китън, изследвайки сантиметър по сантиметър брега. Нямаше право на грешка. Не и той. Мечтаеше да се махне далеч, на стотици мили от България, от спомени и мъки, а единственият път към бягството от света на призраците минаваше през канализационната система на Генерала.

Двайсет и едно… Двайсет и две…

Наближаваха. Вървяха тихо и бавно, толкова тихо, че не чуваше стъпките на Козела, който с готов автомат крачеше на пет метра след него.

Бъстър Китън вдигна ръка и спря. Козела направи две крачки и се надвеси над него.

— Сигурен ли си? — попита той. — Напълно. Всичко съвпада. Броят на каналите, завоите и моста. Това е нашата тръба, Козел!

Разчистиха отвора и запалиха фенерите. Пред тях се разкри широк, зеленясал проход, който след още хиляда и петстотин метра пълзене щеше да ги отведе на около петстотин метра пред стените на вилата. Десетина минути стояха с гръб към канала — оглеждаха околността и скатовете на планината.

Трябват ми инфрачервени очила, да му ебеш майката! (Козела)

Защо не съм сова? (Бъстър Китън)

Вилният район беше притихнал в нощен сън, скатовете на планината безлюдни, безопасни и тихи. Единственият шум беше от кучешки лай, но и той беше някъде далеч, горе, сред вилите. Оградата на Генерала се очертаваше на върха на наклонената поляна и въпреки засилващия се дъжд, вишките й стърчаха самотно, но застрашително. Бяха две, но и Козела, и Бъстър Китън знаеха, че всъщност са четири, но невидимите бяха от другата страна, надвесени над входа и паркинга пред него.

— Тръгваме ли? — попита шепнешком Бъстър.

— Тръгваме — по същия начин отговори Козела. — Върви напред.

Вонящо, хлъзгаво, влажно… Подпирайки лакти в сравнително сухите стени на тръбата, забиващи подметките на гумените си ботуши във всяка грапавина, със запалени фенери, Бъстър Китън и Козела започнаха да пълзят към целта. Беше един и половина. По техни изчисления около три щяха да се озоват под стените на вилата и да започнат атаката си. За отстъпление не мислеха — отстъплението щеше да зависи от ситуацията, но дори да се наложеше да се върнат по тръбата, щяха да се изпързалят в реката за по-малко от пет минути. Пътят нагоре обаче беше адско усилие и щеше да им се наложи поне половин час почивка, преди да успокоят дъха си и да предприемат атаката.

Бяха изминали половината разстояние, когато усетиха промяната във въздуха.

— Какво е това? — извика Бъстър Китън. — Газ?

— Не знам — отговори Козела. — Кога свършва широката тръба?

— След около триста метра…

— Бързай, Борисе. Открити сме! Трябва да излезем на въздух.

Това може да е циклон Б, напалм… може да е всичко!, мислеше Козела, ускорил до максимум пълзенето. После почувства остър сърбеж в очите и всичко му стана ясно.

— Сълзотворен газ! — изкрещя той. — Ако усилят концентрацията, горе ще ни гепят слепи.

Козела измъкна две гранати от джобовете на мушамата и ги пусна там, долу, където ченгетата на Проданов ги ослепяваха. Когато чу взрива, пусна други две и с ярост и удвоени сили запълзя след Бъстър.

Нов взрив и отново тишина.

Бягство!, помисли за първи път той. И тази сутрин Генерала ще се събуди жив.

Сълзотворният газ ставаше непоносим не само за очите, но и за дишането. Тишината обаче беше пълна, тягостна, заредена с тревога.

— Стигнах! — изкрещя Бъстър Китън.

Козела чуваше как реже сглобките с острия като бръснач нож, как кашля задъхано, отчаяно, туберкулозно. После дойде чистият въздух, но с него и светлината. Артилерийски прожектори бяха превърнали околностите на вилата в ослепен от слънце августовски ден.

— Видяха ли те? — попита Козела.

— Не. Чакат ни долу, при реката. И под стените на вилата — едва пълнещ дробовете си, отговори Бъстър Китън.

— Имаме ли шанс да изпълзим извън обсега на прожекторите.

След минута-две Бъстър отговори:

— Не, Козел, но трийсетина метра по-надолу има някаква стопанска сграда. Ако се доберем до нея, можем по-спокойно да обсъдим положението.

— Виждаш ли хора… и къде?

— По вишките… при оградата… и долу, до реката.

— Какъв е теренът?

— Тъмен и мокър.

— Добре, Борисе. Извади автомата и тръгвай към оградата. Аз ще те следвам. Пълзи. Да не си посмял да се изправиш.

Когато Бъстър потегли, Козела зае мястото му. С един поглед откри грешката на полицаите. Бяха открили тръбата, бяха разбрали намеренията им, но не си бяха направили труда да минат по трасето и не знаеха, че на петстотин метра от вилата цолажът се свива до трийсет сантиметра в диаметър. Това е единственият ни шанс, помисли и тръгна след партньора си.

Откриха ги от вишките и ги обсипаха с картеч. Бъстър Китън скочи на крака и побягна към силуета на сградата. Козела легна по гръб и изстреля един пълнител от АК-то си по охраната на оградата. Погледна напред. Бъстър го нямаше, беше се добрал до постройката. Скочи и го последва. Отново заваляха куршуми. Чуваше автомати, леки картечници, пистолети. Уцелиха го в крака, под коляното, разкъсаха тъкани, но не засегнаха костта.

— Козел! — изкрещя Бъстър.

Връхлетя в запустял, потънал в паяжини овчарник, и се просна на входа.

— Уцелиха ме в крака. Гледай за ченгета. Трябва да се превържа.

Бъстър залегна на входа. За миг настана тишина, после покривът хвръкна — фаус патрон го направи на трески и керемиден прах. След него влезе и усилващият се дъжд.

— Затвориха обръча, Козел. Идват от четири страни… Сигурно са стотина души.

— Търси процеп в кордона, Бъстър. Свършвам. Раната не е опасна. След малко ще си пробием път с огън.

— Няма процеп в кордона — обади се Бъстър, но думите му заглъхнаха в нова експлозия. Овчарникът се разклати и рухна. Зариха ги греди, кирпич и хоросан.

— Бъстър, жив ли си?

— Да.

— Ще се разделим, приятел. Само така имаме шанс да оцелеем. Отървеш ли кожата, потърси синовете ми в хотел „Франко“, Асунсион. Те знаят за теб.

— Козел?

— Кажи…

— Наистина ли ме смяташ за приятел?

Козела се поколеба, но все пак каза:

— След синовете нямам по-близък човек от теб, Борисе! Тръгвай! Бог да те пази. Броя до три и изчезваме — Козела си пое дъх, грабна автомата и започна: — Едно, две, три… Тръгвай!

Едновременно скочиха на крака и едновременно намериха смъртта си. Автоматите на полицията изригнаха едновременно, стреляха от всички страни и с куршуми държаха във въздуха мъртвите тела на килърите. Когато изпразниха пълнителите и посегнаха да презаредят, Козела и Бъстър Китън рухнаха на земята. Полицаи се надвесиха над тях. Акцията беше приключила!

— Мъртви ли са? — Проданов тичаше тромаво през поляната.

— По-мъртви от това не могат да бъдат — отговори безименен глас.

— Добре — кимна Проданов. — Добра работа, господа. Ще ви предложа за награда! Върнете се по местата си. Ще изпратя колите да ви приберат.

 

— Справи ли се с кошмарите си, Проди — с широки младежки крачки Генерала се приближаваше през поляната.

— Веднага по местата си, момчета — нареди Проданов и остана сам, когато министърът на вътрешните работи застана до него. — Този тип от МИ-6 се оказа прав, шефе! Атакуваха през канализацията.

С върха на обувката си шефът на отдела за борба с организираната престъпност обърна телата по гръб.

— Това е Иван Милетиев — Жаров или Козела. Другият е Борис Китов или Бъстър Китън, както го наричат гангстерите.

Гледаха телата няколко минути в пълно мълчание.

— Вие не сте ги убили, Проди. Разкъсали сте ги. Във всеки от тях има минимум по сто килограма олово.

Проданов сви рамене.

— Според ситуацията, шефе. Тези мъже висят на пусията второ денонощие.

— Както и да е — Генерала сложи ръка на рамото му. — От утре си в отпуск десет дни. На двайсет и осми излитаме за Вашингтон. Официална делегация на МВР по покана на Лангли. Иди почивай. Има кой да се погрижи за труповете.

Генерала се обърна и тръгна към вилата. Тогава чу гласа на Нона Йотова. По нощница, наметнала халат, тя беше се изкачила на югоизточната вишка.

— Какво има, Боги? Какъв е тоя шум?

— Нищо особено, скъпа. Охраната тренира нощна стрелба — беше спокойният, делови отговор.

 

Вила „Хари“, Г. Раковица

мотел „Джорджо“, Радотина