Тойо Йокугава
Демон на отмъщението (6)

4

Планинецът седеше до постелята на девойката и я чакаше да се свести. Междувременно не бе пропуснал да я пребърка и с голямо задоволство беше открил своя диамант. Нещата се нареждаха чудесно. Съжаляваше за изгубеното съкровище, но нищо не можеше да се направи. В ръката си тя държеше изящно колие, но той не се докосна до него. Нека се свестеше и щяха да се разберат. Гледаше красивото й лице и не можеше да повярва, че толкова нежно и крехко на вид същество може да притежава толкова сила и кураж.

Тя отвори очи и го изгледа с празен поглед. Още не можеше да се съвземе от шока. След миг си спомни случката и с писък се отдръпна назад.

— Спокойно, хлапе! — тонът му беше благ и успокояващ. — Всичко ще бъде наред.

— Пазителя… аз… — Цялото й същество трепереше.

— Няма никакъв пазител. Съвземи се! Аз те измъкнах отдолу.

Тя истерично се разрева и задрапа по наметалото в опитите си да се измъкне от него. Без да се церемони много, Конан я зашлеви. Не беше силна плесница, но подейства. Тя видимо се посъвзе и го загледа малко по-спокойно.

— Спъна се в мрака и падна право в ръцете ми — не се стърпя и се засмя варваринът. — Това май често се случва с хубавите момичета.

— Значи ти….

Момъкът я прекъсна с кимване. Следващото, което усети, бе жегване по едната си страна. Момичето го удари с малкото си юмруче, след което се отпусна спокойно назад.

— Това ще те научи да не се промъкваш така — вече не бе уплашена и тонът й бе станал по-предизвикателен.

— Аз ли съм виновен, че при най-малката уплаха припадаш!? — подразни я Конан.

Тя му се изплези в отговор и двамата избухнаха в смях.

— Мисля, че ми дължиш поне една история — започна той. — Разкажи ми как разбра за съкровището. После можеш да ми кажеш и името си.

— А твоето как е? — в очите на девойката проблесна огнено пламъче.

— Конан от Кимерия. Недей да го увърташ!

— Добре, Конан от Кимерия. Аз съм Лия.

За момент се замисли, но после му разказа цялата си история. Чувстваха се близки — тук, в дома на отдавна мъртвите аристократи. Когато свърши с разказването, юношата продължи да я изучава внимателно. Историята си я биваше, а и момичето не падаше по-долу по качество.

— Какво си ме зяпнал така? — тросна му се тя.

— Ти си една отвратителна малка крадла! — заяви кимериецът дълбокомислено.

— Да, ама ме харесваш! Поне това можеш да си признаеш.

Конан нищо не отговори, но не можеше да свали поглед от очите й. Погледът й заблестя дяволито.

— Искаш ли да знаеш нещо? Малко плиткоумен ми изглеждаше, когато се беше зазяпал онзи ден. Не вярвах, че изобщо би могъл да ме откриеш, за да си вземеш камъка.

— Но си се надявала да го направя!?

Не получи отговор, ала очите й останаха вперени в неговите. Бавно, Конан се наведе към нея и приближи устни към нейните. Тя задиша учестено и му предложи своите. В този миг младият воин се отдръпна от нея.

— Мисля, че ми дължиш още нещо — като компенсация за това, че трябваше да те търся. — Планинецът беше сериозен, но очите му блестяха.

— Проклет варварски….

Не успя да довърши, тъй като мускулестите ръце я дръпнаха и устните им се сляха. Отпуснаха се на наметалото и времето за тях спря. Бяха забравили всякаква предпазливост, даже и това къде се намират. Конан изведнъж замря.

— Какво става? Нещо….

— Тихо! Усещаш ли? Идва насам.

— Кой идва насам? Това някаква шега ли е?

С ръка севернякът запуши устата й. Тя кимна, разбрала, че не се шегува и той отмести дланта си. Извади от пояса си криса, а мъжът взе своя ятаган и се наведе над ухото й.

— Ако се стигне до битка, искам да бягаш — прошепна привидно спокойно той. — Няма с какво да ми помогнеш. Изглежда някак сте се разминали с пазителя и той е излязъл навън. Мисля, че го срещнах в градината.

Планинецът видя страха, изписан в очите й.

— Може да ни подмине, но ако се стигне до сблъсък, незабавно се махай оттук.

— Няма да ни подмине, Конан! Аз измъкнах едно колие, нали помниш? То ще го привлече. Нямаме никакви шансове. Дано поне от амулетите има някаква полза.

— Амулети! Няма полза от тях…

Варваринът изпитваше вече познатото усещане за зло. То го беше и предупредило за приближаващия враг. Изправи се и застана с гръб към една от колоните. В този миг забеляза мимолетно раздвижване в тъмнината пред себе си.

От гъстия мрак сякаш започна да струи дим. Пушекът постепенно се сгъстяваше и усещането за напиращ ужас се засили. Лия не бе подготвена за подобна гледка и се свлече на наметалото, парализирана от изпитваните болка и страх.

Конан обаче не беше изненадан. Човекът в него се бе сгърчил в ужас пред идващото зло, но в него живееше и звярът. Дивото надигна муцуна и зави срещу приближаващия неприятел. Животинското надделя и сега само омразата и гневът водеха младия варварин. В него избухна едно-единствено всепомитащо желание: да убива. Копнееше за кръвта на врага си.

В кълбящия се дим се очерта масивна фигура. Наподобяваше човек, но беше много по-голяма. Главата бе увенчана с остри животински уши, до които стърчаха малки рогца. Устните се хилеха, разкривайки огромни вълчи зъби. Крака не се оформиха, но звярът продължи да се носи във въздуха.

Това, че съществото видимо се забавляваше, побърка северния воин. Без да чака, той се нахвърли срещу чудовището. То даже не помръдна. Мощният замах на Конан премина през него, без дори да го засегне. Понесен от инерцията на неосъществения удар, младежът премина през изпълнителя на проклятието. То нямаше плът, която да може да бъде поразена. Никога досега варваринът не бе срещал нещо, което да може да устои на стоманата. Но как да се бори с дима? Сега разбра защо всички са намерили гибелта си преди години. Явно и талисманите не вършеха никаква работа, тъй като Лия се гърчеше в агония на пода.

Звярът се смееше с глас. Обичаше игрите и тази му беше изключително забавна.

Конан усети странно затопляне на хълбока. Не беше ранен, а се дължеше по всяка вероятност на торбичката. Бръкна вътре и извади диаманта, който беше взел от блатото. Сега той бе променен. Целият блестеше в мека зеленикава светлина. Сякаш вътре имаше нещо, което искаше да се измъкне. Някаква малка светлинка, която искаше да излезе за живот.

Смехът изведнъж секна. Погледът на демона бе прикован в светещия камък и той сякаш се колебаеше какво да предприеме. Ала кимериецът беше свикнал светкавично да се доверява на инстинктите си. Преди съществото да може да реагира, той се наведе и постави скъпоценния камък на пода. След което с мълниеносна бързина стовари дръжката на ятагана си върху него. Със звън, който разкъса тишината, на всички страни се разлетяха милиони парченца от диаманта.

Малката светлинка затрептя за миг на едно място, след което се понесе и изчезна в кълбящия се пушек. Тялото на демона се стопи в бял дим. Някаква борба се водеше вътре в него. Каквото и да се случваше там, ставаше без никакъв звук. Беше зловещо. Изведнъж цялото усещане на поквара и зло изчезнаха. Димът позеленя и се понесе към прозрачния купол горе, където се зарея над залата, постепенно разсейвайки се.

Конан отиде при хлипащото момиче.

— Всичко свърши — промълви той и прегърна крехкото й телце. — Само ние двамата сме.

Помълча за миг, заслушан в затихващите ридания, и добави:

— Е! Ние двамата и колието.

— Заедно ще похарчим парите, които ще вземем от него — смеейки се през сълзи, добави Лия. — Нали?

Отговорът й беше спестен, тъй като светлината от звездите се появи отново, този път усилена милиони пъти. Към пода се стелеше всичко онова, което бе останало от дима, фин диамантен прах падаше, блестейки вълшебно. Двамата младежи гледаха омагьосани зрелището.

Прекараха тук нощта. Заспаха изтощени чак призори. Сутринта Лия се събуди и с учудване откри, че е сама. Извика Конан, но само празната къща и птиците й отговориха. Озадачена, започна да си събира нещата и не откри колието.

Някъде навън в този град имаше един варварин от далечния север, който й дължеше едно колие и — тя се засмя щастливо — може би още нещо, като компенсация за усилията й да го открие.