Тойо Йокугава
Демон на отмъщението (1)

Пламъците на яростта

След събитията, описани в „Нещото в Гробницата“ със сърце, изпълнено с копнежи по богатствата и славата, които може да му осигури цивилизацията, Конан се отправя към примамливия свят на мистичното кралство Замора. Вече изгубил чувството за голота, което изпитва винаги, когато не носи оръжие, той се насочва към града на крадците Аренджун, пътувайки през планините, наречени Кезанкийски…

 

От реката, която тече пълноводна и жълта през зеленината, започваше път. Той продължаваше през източните степи и се насочваше на запад към хълмовете, за да попадне в една страна — сива, студена и същевременно изпълнена с толкова живот и красота. Това бе страна, в която вълкът и планинската котка са пълноправни господари, и човек рядко можеше да види тънката струя дим, издигаща се от огъня на самотни ловци, настанили се до някое безименно поточе. Тя се разпростираше нагоре към скалистите котловини и суровите силуети на каменистите върхове, където скитат само дивите животни и където смъртта е ежедневен спътник на всеки странник, попаднал в прегръдката на планината. Там блестят бисерите на многобройни езера и към небето се издигат мощните стволове на дървесни исполини. Път, по който навярно са минавали някои от воините на древността, път, по чиито набити камъни са отеквали стъпките на хиляди бойци от множество армии, тръгнали да прекосят планините, но намерили смъртта си. Път, тръгващ от никъде и водещ към нищото, безмълвен свидетел на отминаващите дни, епохи и времена на мимолетен човешки живот и желания.

В една малка долина, разположена в Кезанкийските планини, от няколко дни се беше настанила група хора. Наблюдаваната от небесата картина през погледа на господаря орел беше спокойна и не нарушаваше заобикалящото величие на самотната долина. На юг от нея се виеше бялата лента на стария път. Той се изкачваше нагоре и в края на относително дългата права отсечка започваше да криволичи между разхвърляните от неведомите игри на боговете канари. Спокойната красота неочаквано бе нарушена от движение в храстите, намиращи се в началото на каменните исполини. Орелът възмутено се издигна във висините, но любопитството го накара да продължи своя полет наоколо.

В момента, в който движението достигна до края на обраслия участък, то замря. След миг храстите се разтвориха и от тях се показа набразденото от белези и живот на открито лице на мъжа, станал причина за нарушаването на покоя на околността. Той впери немигащ взор към пътя и тялото му се отпусна, а ръката, в която държеше бойната брадва, увисна до тялото му и наоколо отново настана тишина и спокойствие, но не и мир.

Времето течеше, ала мъжът не помръдваше, като погледът му не се отделяше от набитите в земята камъни. В един момент в далечината изплуваха малки точки и физиономията на наблюдателя потрепна за миг. Лицето му се разкриви в зловеща усмивка и от устните му се откъсна крясък — крясъкът на орела. Пред погледа на реещата се в небесата птица хората в долината мигом наскачаха от местата, където се бяха разположили, и вкупом се затичаха към пътя. Отне им секунди да стигнат до своя другар и, разпръсвайки се от двете му страни, те изчезнаха в зеленината.

Мъжът, който чакаше в храстите, се казваше Сихем и беше един от първите присъединили се към групата, събирана от Елон. Още от най-ранната си младост той бе известен като комарджия, крадец и като един от тези хора, които не биха се изправили очи в очи срещу някого в честен двубой, не биха отвърнали на обида или предизвикателство. От друга страна, за Елон не беше никакъв проблем да причака някого в тъмна уличка и да го намушка в гръб. Славата му бе доста лоша дори и за Града на крадците и скоро дойде денят, в който той бе принуден да напусне по най-бързия възможен начин пределите му и да тръгне по света в търсене на препитание. Около него скоро започна да се събира отхвърлена отвсякъде паплач — крадци, изнасилваи и убийци, все хора без морал и родина, готови на всичко за злато, които се страхуваха от него, но и го уважаваха.

Сихем беше роден в семейство на земеделци, но трудът на полето не го привличаше, затова и не му отне много време да открие удоволствията на порочния живот. В друга среда вероятно би се превърнал в почтен и уважаван човек, но не му бе писано да срещне такива хора през земния си път. Въпреки това той имаше вродено достойнство и задръжки, които в началото му носеха само подигравки — например онзи случай, когато заловиха един керван и всички се изредиха да обезчестят едно девойче, а в мига, в който Сихем се взря в огромните й сини очи, рязко се изправи и забрани да я докосват. Дотогава не го уважаваха, но след като използва неразделния си другар — брадвата — и успокои завинаги двамата най-напористи ухажори, започнаха да се страхуват от него. Това, че бе различен от останалите, вероятно беше и причината Елон да му се доверява и да го издигне до своя дясна ръка.

След разтапянето на снеговете авантюристите се бяха изкачили в планината, заемайки се с цялата им присъща енергия с разбойническия си занаят. Сутринта бяха теглили жребий и на него, Сихем, му се падна да наблюдава пътя — доста неблагодарна работа, като се има предвид, че през последната седмица дори и един самотен пътник не беше прекосил пустошта.

Но нещата се променяха и скоро те щяха да си заработят прехраната, а вероятно и нещо отгоре. Точките в далечината нарастваха непрекъснато, а заедно с тях и усмивките по лицата на бандитите ставаха все по-широки, тъй като групата се състоеше само от трима ездачи и два допълнителни коня, носещи багажа. Елон беше в прекрасно разположение на духа и не можеше да си намери място от нетърпение.

— Проклет да си, Сихем! — прошепна в своето нетърпение, стоварвайки ръка върху рамото на своя другар. — Не знам от дявола ли е, или си благословен, но имаш повече късмет от всичките нещастници, които сме се събрали в тези гори.

Похваленият само изсумтя и тялото му се напрегна в очакване на наближаващите жертви. Моралният кодекс на разбойниците позволяваше всичко друго, но не и проява на нехайство или милост към тези, които не спадаха към благородната каста на крадците…

 

 

Небето над планинските върхове бе покрито със студени и неприветливи облаци. Денят в края на зимата все още беше кратък и мракът на нощта настъпваше бързо. Тъмнина и студена омраза изпълваха и душата на младежа, крачещ тежко по високите планински склонове. Омразата, изпепеляваща душата му, не бе насочена конкретно към някого, както и не бе породена от дадена личност или събитие. Допреди няколко дни еуфорията изпълваше неговия душевен свят и той бе готов да се закълне, че Кром, неговият суров северен бог, е протегнал десница към своя син.

Беше успял да избяга от живота на роб. Преследваха го вълци, беше гол, нямаше оръжие и бе на крачка от това да се срещне с предците си. Но за миг животът му се беше преобърнал, след като намери оръжие и в кратка схватка се освободи от дивите си преследвачи. Наметнат с древен кожен плащ и въоръжен с меч, който го караше да вярва, че е поне равен на всеки воин в този свят, той се бе отправил към несъмнения успех, който според него го очакваше в Замора.

Небето се бе прояснило и той крачеше уверено към своето бъдеще. Вървеше от доста отдавна. Дните се сменяха, а околните склонове почти не се променяха. Конан бе израснал в дивия север и тези планини се намираха доста близо до това, което беше наричал свой дом. Сега единственото, което можеха да породят във варварската му душа тези върхове, бе гневът. Той нямаше търпение да се впусне в новия си живот в цивилизованото общество, където за мускулест гигант като него би имало неизброимо повече възможности, в сравнение с тези на израслите в градовете дребни мъже.

Имаше чувството, че непокорният и неопитомен север не желае да се раздели със своето създание. Настъпващата пролет пълнеше потоците с невероятни водни маси, които помитаха всичко по своя път към равнините. Неколкократно му се беше налагало да се върне, за да търси места, по които би могъл да пресече бушуващите стихии, изпречили се пред обутите му в кожа нозе. И, разбира се, тези места бяха колкото е възможно по-високо в планината. Въпреки липсата на растителност, по високите била се вървеше доста по-бързо, а бързината бе всичко, от което се нуждаеше изчерпаното варварско търпение. Безсилието му го караше да беснее и единственото желание, което обладаваше цялото му същество, беше да срещне някого, върху когото да излее напиращата в тялото му ярост.

През последните дни времето отново се беше влошило и нямаше слънце или звезди, по които да се ориентира за бленувания юг. Докато Конан крачеше над линията на последната планинска растителност, гневът набираше сила в душата му и обстоятелството, че вече нямаше нищо за ядене, не помагаше за подобряване на настроението му. Въпреки че бе малко над шестнадесет години, той беше доста едър и ръстът му надхвърляше шест и половина фута. Речникът също не отговаряше на младостта му и към притъмнелите небеса се носеха ругатни и проклятия, в които не се свенеше да упоменава почти всички богове, за които можеше да се досети. Мъдростта и търпението невинаги вървят заедно с младостта.

Конан имаше избор, доколкото можеше да се говори за такъв. Да продължи по билото или да се спусне в по-ниските части, където във вековните, сякаш никога не приютявали човешки крак гори, би могъл да открие нещо подходящо за неговия непретенциозен вкус, което да му послужи за вечеря. Единственото правилно решение бе взето и юношата без колебание започна своето спускане към далечната растителност. Вече навлизаше сред първите исполински смърчове, когато усети вятъра, чиято мощ огъна върховете на дърветата и те с мъчителни стонове превиха телата си пред натиска му. Вървейки сред тези колоси, Конан видя това, което би било неговата гаранция, че едва ли ще спи гладен.

Около едно дърво се издигаха купчина камъни, оформящи нещо като полумесец, като то се намираше в центъра на дъгата. В корените извираше вода, образувайки малко вирче, от което ромолеше поточе, поемащо по своя път. Опитните очи на планинеца различиха едва видима пътека там, където горските обитатели се отбиваха на водопой. С няколко ловки движения гъвкавото тяло на кимериеца се намери сред най-ниските клони и, прилепяйки се към ствола, той стана едно цяло с дървото. Настъпи тишина и само бродещият наоколо вятър нарушаваше спокойствието на вековния лес…

 

 

Между тримата ездачи се издигаше стената на мълчанието. Двама бяха едри, мускулите им издуваха металните жилетки, които бяха облекли върху вълнените си ризи без ръкави. От тях се подаваха ръцете им, целите покрити с белезите на безбройните боеве и кръчмарски свади. Мускулите и вените им бяха като някакви чудовищни същества, живеещи свой собствен живот, сякаш изцяло независим от този на притежателите им. Дългите им коси бяха прибрани под метални ленти, опасващи главите им. Изпод тези ленти гледаха очи, лишени от присъствието на мисъл, които шареха из близката околност като очите на див звяр. Блясъкът по оръжията им, както и стойката им на почиващи си лъвове, издаваха не само боеца в тях, но и целта, с която придружаваха третият конник.

Той всъщност беше тя. Жената бе загърната в плащ и единственото, което се виждаше, беше лицето под черната качулка. Изящните черти, пълните и чувствени устни контрастираха със своята белота на черното й облекло и създаваха някакъв странен ореол около нея, който караше кръвта на всеки мъж да закипи и да пожелае да разкъса дрехите й, като същевременно сърцето му се свиваше в първичен ужас от погледа на тази жена и от обещанията, които съвсем ясно се четяха в тези очи на мрака. Под плаща, притиснат към гърдите й, тя носеше малък вързоп.

Пътуваха вече доста дни и еднообразието опъваше нервите на Сейла — господарката на Сивите арки, извисени във високите Кезанкийски планини, които представляваха по-скоро легенда, отколкото често посещавано място. Замъкът се издигаше в центъра на тревисто плато, доста встрани от всички използвани пътища и пътеки в планините. Около него не се извисяваше традиционната стена, осигуряваща сигурността на обитателите му. Дворът, самият дворец и помощните постройки за прислугата и воините, както и конюшните, бяха оградени от стена от арки, изкусно украсени с орнаменти, изображения на богове и животни, изработени търпеливо от майстори, чието изкуство отдавна бе погребано под праха на вековете и забравата. Всъщност стените бяха две, като арките бяха разположени така, че да се разминават една спрямо друга. Централната постройка се издигаше високо над околността със своите четири кули във всеки от ъглите на сградата. Прозорци липсваха, а единственият портал денонощно се охраняваше от наемници.

Това беше и всичко, което се разказваше по кръчмите и домовете на хората, намиращи се в уютните си градове далеч, в равнините. В основата му бяха разказите на ловците и най-вече на разбойниците, който вероятно бяха виждали тези арки. И други истории се шепнеха в тъмна доба — разкази за греховете, който се извършват зад тези стени, за хората, ползвали гостоприемството на господарката или може би по-скоро леглото й — посетители, които никога не се бяха появили отново сред хората, за странните звуци и за нощните сенки. Истории, незнайно откъде дошли, но успели да насадят ужас сред народа, ужаса на едно име — Сейла.

Господарката бе изморена и се успокояваше единствено от мисълта, че наближаваше дома си. Погледът й се спря на двамата охранители — знаеше, че са лоялни и разчиташе на тях може би повече, отколкото е разумно. Тя сви рамене — бе уверена, че я обожават и като им позволяваше от време на време да споделят постелята й, си осигуряваше всичко — дори техния живот — а най-вече и душите им.

Внезапно пред тях се изсипа някаква зле организирана тълпа от седем — осем човека. Те им препречиха пътя, извадили оръжия от всякакъв вид, попаднали в техните ръце бог знае откъде. Само един от тях имаше арбалет, но в момента, в който я зърна, притежателят му се вцепени и отстъпи няколко крачки назад. Един от мъжете с малко по-прилично облекло пристъпи напред и учтиво се поклони на неподвижните ездачи.

— Уважаеми странници, ако оставите конете и багажа си под нашите грижи, ще можете да продължите необезпокоявани по пътя си — рече той. — Имате моята дума! — потвърди решително, но погледът, отправен към жената, говореше нещо друго.

В този миг Сихем, който от самото начало се опитваше да каже нещо, но гласът му отказваше да се подчинява, произнесе една-единствена дума:

— Сейла!

Разбойниците замръзнаха на местата си, а предводителят се обърна към него:

— Какво искаш да кажеш с това прокълнато от боговете име? Да не си се побъркал?

Сихем, с поглед, изпълнен със съжаление към говорещия, отпусна примирено рамене, сякаш приемайки своята съдба. Сега той беше просто една сянка на човека, наблюдавал пътя тази сутрин:

— Искам да ти кажа, глупако, че ти току-що се опита да ограбиш Смъртта от Сивите арки, само това.

Жената през цялото време наблюдаваше сцената с лека усмивка на устните си, сякаш случващото се не беше опасно за нея, а просто я забавляваше. Тя познаваше отнякъде Сихем, човека с арбалета, но най-вероятно по-късно щеше да си припомни. Огледа с премрежен поглед пребледнялото братство пред себе си и с тон, с който вероятно си поръчваше и закуска, произнесе присъдата си:

— Убийте ги!

Двамата воини мълниеносно извадиха мечовете и се хвърлиха с конете сред групата на пътя. Преди да може да реагира по какъвто и да е начин, острата стомана отдели главата на Елон, след което запя кървавата си песен сред останалите. Нямаше и опит за съпротива. След секунди осиротелите разбойници бяха оставили четири бездиханни, окървавени трупа на голите камъни. Останалите живи се втурнаха към гората да търсят своето избавление и въпреки че конниците не ги последваха, те продължиха своя бяг, всеки поел в своя собствена посока.

От вързопа, притиснат към жената, се разнесе плач и устните й се разтеглиха в усмивка, но въпреки това тя не направи опит да успокои детето, а само смушка с пети расовото животно под себе си.

 

 

Сихем навлезе в гората, но някакъв ужас се беше събудил от неговото минало и той не можеше да се спре. Тичаше без посока — по-далече от този ад, който те сами бяха отворили. Клони се блъскаха в него, храсти раздираха дрехите и кожата му, но това, което разкъсваше душата му, бе по-силно и вливаше сили в изтерзаните му нозе. Той бягаше не само за живота си, но и за душата си. Пред него се мярна силует, но той не намали своя бяг, а само вдигна арбалета и се прицели. Беше приел, че ще загине, но предпочиташе да е в бой, надявайки се поне да спаси душата си. Излизайки от храста, той освободи стрелата, твърде късно осъзнавайки, че пред себе си няма човек.

Понякога в самотните планински нощи странникът може да чуе смразяващите звуци, издавани от може би най-древния и изконен господар на пустошта. Планинските котки не са точно котки, а са по-скоро наследници на страшните саблезъби лъвове от древните легенди. Ръстът им достига до метър и половина, а на тегло минават двеста килограма. Горните им кучешки зъби са издължени повече от тези на другите от тяхната порода и стърчат извън бърните им, въпреки че са доста по-къси от тези на техните прадеди. Имат бяла, доста дълга и изпъстрена с черни петна козина, което им придава доста пухкав и тромав вид, но това е заблуда, която, допуснеш ли веднъж, няма да ти остане дълго време да съжаляваш за това. Срещат се все по-рядко, а ревът им оглася древните планини. Някои племена все още ги боготворят и им принасят жертви, а по-цивилизованите ги използват за забавления в амфитеатрите си. По принцип са моногамни и когато намерят своя другар, то е за цял живот.

Едно старо дърво се беше пречупило под тежестта на годините или при някоя буря и бе паднало върху съседното, съединявайки ги по този начин в своеобразен мост на височина малко над метър над земята. Върху него лежеше млада планинска котка в разцвета на силите си, която бе изненадана от внезапната поява на човека не по-малко от самия натрапник.

Стрелата се заби в хълбока на красивото животно и в първия миг то я погледна учудено, след което болката го прониза и то изрева своите чувства към смълчания лес. Човекът изчезна отново зад дърветата, ужасен до такава степен от това, което остави зад себе си, че съзнанието му отказа да осмисли дори неочакваната среща. Котката се изправи с мъка, но движенията й бяха силно затруднени от стрелата, проникнала в нейното тяло. Бавно навлезе сред девствените гори и се насочи към високите върхове, навярно надявайки се да се възстанови, необезпокоявана и незастрашавана от врагове.

 

 

Денят, отивайки към своя край, обещаваше една студена и бурна нощ, най-вероятно и мокра при това. При други обстоятелства младият мъж, дошъл от далечния север, щеше да избухне и при най-нищожния повод. Имайки обаче ясна и осъществима цел, хладнокръвието му бе по-силно от желанието. Проявявайки своята силна воля и въоръжен с търпението на дебнещия в сянката паяк, той успя да изтика желанията и нуждите на тялото си назад, насочвайки всичките си сетива към невинната жертва, обречена да стане негова трапеза.

Чакането донесе резултат, когато по пътеката бавно, с гордо вдигната глава, запристъпя едър лос. Когато е разярен, той би могъл да бъде опасен противник, а рогата, увенчали главата му, биха могли да бъдат страшно оръжие и младият воин не изпитваше желание да даде шанс на красивото животно да влезе в единоборство с него, имайки предвид умората си. Лосът беше млад и вероятно това бе причината да върви така безгрижно по вятъра, докато се насочваше към водата в своето желание да утоли жаждата си. Дивият кимерийски воин впи ръце в своето вярно оръжие и се приготви.

Животното застана на брега и потопи муцуна в студената вода, после вдигна глава, изпръхтя доволно и насочи големите си влажни очи в посока на дървото, в чиито клони се бе притаил ловецът. Явно нищо подозрително не успя да привлече вниманието на самеца, защото той сведе отново глава към водата и само след миг всичко в този свят за него приключи. Една огромна черна сянка се отдели от смърча, разгъна се, прелетя над водата и се стовари върху гърба му. Вцепененото животно подгъна крака и в този момент студената целувка на стоманата сложи край на живота, пулсиращ в царствената шия. Всичко протече за секунди и в краката на гладния варварин вече лежеше трупът на разкошния и изпълнен само до преди миг с жизнена сила горски обитател.

В чувствата на Конан нямаше съжаление за отнетия живот — такива са суровите истини, с които един северняк е принуден да се сблъсква още от най-ранно детство. Единственото, което се четеше в погледа му, беше възхищение пред красотата, която бе принуден да отнеме. Това възхищение не попречи на първичната му натура да подреди нуждите си в правилния ред и като си отряза най-крехкото месо от трупа, варваринът се отдалечи с усмивка.

Всичко, от което се нуждаеше сега, бе подслон — място, където спокойно да прекара нощта. Дъждът можеше и да не завали, но вятърът би направил всеки престой навън през нощта най-малкото нежелателен. Имаше и още нещо — беше изминал няколко мили от трупа на убитото от него животно, когато в настъпващия сумрак долови нечие чуждо присъствие.

Като всеки човек, израснал в пустошта, и неговите сетива имаха острота, напълно непонятна за хилавите рожби на цивилизацията. Много трудно би било за когото и да било да се промъкне до него, тъй като слухът и зрението му бяха на диво животно. Въпреки това сега по гърба му пробягваше онази тръпка, означаваща, че е наблюдаван. Кимериецът не забави крачка и дори не потрепна, след като разбра, че не е сам. Не се съмняваше в това, че го следят, защото в гората нямаше такава позиция, от която да го дебне продължително статичен наблюдател. Той вярваше в своите чувства и винаги в следващите години от живота си щеше да се уповава на тях по пътя си към славата. Необичайното бе това, че колкото и да напрягаше сетивата си, не можеше да долови нито звук или дори намек, че съществува преследвач. Хищна усмивка разтегли лицето му — рано или късно човекът в сянка щеше да се покаже или да сгреши и тогава в сърцето на младият мъж нямаше да има колебание относно това кой е по-добрият.

Сред дърветата се прояви пролука и Конан излезе в една част от леса, където растителността беше по-рядка. На около стотина метра пред него се издигаше огромен ствол, вероятно един от малкото живи свидетели на времената преди водите да приемат в обятията си земите на Атлантида. Животът му беше в опасност, въпреки че бе впил корени здраво в него и съвсем не желаеше да напусне този променлив свят. Основата на дървото се беше пропукала и разкриваше хралупа, в която човек спокойно би могъл да стои изправен, така че младежът не се колеба дълго дали да пренощува вътре. Не се притесняваше, че може да се наложи да дели убежището със змии, тъй като още бе твърде рано да се пробудят от своя сън. Той остави месото във вътрешността и се зае да запали огън. Пламъците бяха пред входа и той се протегна доволен на сухия мъх, сред уюта на могъщите прегръдки на горския исполин. Привидно безгрижен, нито за миг не изпускаше от поглед околността. Знаеше, че там отвън има някой, но това, че не го нападаше, го караше да се чуди дали наистина е враг. Ако не беше, защо тогава все още не се показваше и какви ли тъмни мисли се въртяха в главата му?

Ароматът, който се разнесе скоро, накара устата му да се напълни със слюнка и той инстинктивно започна да преглъща.

Навън мракът обви земята и нощта закрачи сред горската растителност. В момента, в който махна месото от огъня, нещо странно привлече вниманието му. Звуците на нощната гора замряха и той отчетливо различи изпукването на клонка, след което отново настана тишина.

Конан знаеше, че невидимият му спътник се приближава, затова отстъпи навътре и леко встрани от огъня, стискайки в ръце верния си другар. Според неговата преценка врагът вече трябваше да е близо до дървото и той затаи дъх, като се взираше в тъмнината. От тъмнината на нощта на височина малко под един човешки бой в него се взираха две светещи, жълти и немигащи очи.

 

 

Дълбоко в сърцето на дивите и непристъпни Кезанкийски планини живееха много на брой малки племена, който водеха своите незначителни войни още от сътворението на света. Неясно защо, една от отличителните черти на човешкия род е тази, че въпреки прекрасния живот по времената на мир, стремежът на хората никога не е насочен към неговото запазване. Винаги има някаква причина за война или за едно сбиване, винаги се намират разногласия, неразрешими по друг начин, а при липсата на тези неща най-лесно достъпните поводи винаги си остават завистта или алчността. Ако пък се случи те да вървят и с някаква по-сериозна причина, това винаги е най-добрият вариант — налице е всичко необходимо, за да се оправдаят всякакви действия.

При тези малки войни, водещи се колкото е възможно по-често, понякога се случва едното племе да бъде завладяно и претопено сред победителите. Това води до увеличаването на някои племена и идва момент, в който те започват да строят своеобразни укрепления, постепенно прерастващи в градове. Младите хора, които обикалят по света, донасят знания за постиженията на цивилизацията и по този начин възникват интересни, самобитни култури, всяка носеща нещо свое и необикновено. Тези малки градове са откъснати от останалия свят и техните жители традиционно изпитват ненавист към чужденците. Непознати, странни, наречени в повечето случай на името на племето — такива са цивилизованите общества в този не цивилизован край.

Средно висока отбранителна стена, изградена от дялани камъни, опасваше един такъв център на култура — различна и сама по себе си неразбираема за чужденците. Улиците бяха прави, перпендикулярни една на друга, покрити с квадратни мраморни плочи. Покривите на сградите се поддържаха от огромни колони, украсени с каменни орнаменти в двата си края. Градът беше с изградена канализация и бани и осигуряваше повечето от лукса, достъпен в големите кралства на запада.

Населението не беше многобройно, тъй като през изминалото лято беше сполетяно от непозната болест, пред която местните лечители бяха напълно безпомощни. Само един на всеки четирима оцеля; краят настъпи еднакво за всички без разлика от социалното им положение и произхода им. С отминаването на зимата хората сякаш се родиха за нов живот, вече свикнали да живеят с болката от загубата. Отново се върнаха към работите и задълженията си, отново търсеха развлечения през свободното си време.

През този ден всички свободни жители се бяха събрали в изградената в източната част арена, на която се провеждаха театрални представления, екзекуции, гладиаторски борби или какъвто бе днешният случай — заловените крадци или чужденци, въоръжени с по една здрава тояга, се пускаха на изгладнели и измъчвани диви зверове. Зрителите бяха разположени на изградените на височина два човешки боя амфитеатрално разположени каменни пейки. На разстояние от два ярда от ограждението се издигаха симетрично разположени колони, които опасваха арената по цялото й протежение.

Събралите се хора бяха шумни — отдавна не се бяха провеждали такива мероприятия и всички бяха нетърпеливи да се насладят на зрелището, предлагано им от цивилизацията. Тълпата се изправи на крака и завика одобрително в момента, в който бяха изведени младеж и мъж, попрехвърлил доста средната възраст. Бяха им дадени две тояги, малко надхвърлящи четири фута, и стражата, придружавала ги от затвора дотук, се оттегли. Публиката притихна, защото предварително знаеше съдбата на двамата странници, заловени в близост до града.

Решетката, която затваряше втория вход за арената, се вдигна с мъчително скърцане, поради продължителното си бездействие и на светлината излязоха две измършавели планински котки. Злобните им очи се насочиха към хората, изправили се по трибуните, и от гърлата им се разнесе ръмжене, обещаващо възможна разплата, като вик на омраза, излизащ от все още непречупения им дух. Гордите зверове не познаваха милостта. Ненавистта, подхранвана от нетърпимия им глад, се насочи към леснодостъпните двукраки същества, които се бяха отдръпнали в противоположния край на заграденото пространство.

Бавно, наблюдавайки двете си жертви, гигантските котки ги заобиколиха и сякаш по взаимно разбирателство се хвърлиха върху обречените. Момчето вдигна безполезното оръжие пред себе си в напразен опит да се предпази от наближаващия край. Мъжът загуби присъствие на духа и коленете му се подгънаха:

— Прости ми, сине… — промълвиха треперещите устни. — Прости ми, че те взех със себе си на това пътешествие, прости ми!

Младежът погледна с обич баща си, очите му се насълзиха и той се свлече на колене до него, като го прегърна и скри сълзите си в бащината прегръдка.

— Каквото е писано, това ще бъде, татко. Щом трябва да умрем, нека да е заедно! Отново ще се видим в другия живот и ще споделим заедно вечността. Нека не доставяме удоволствие от нашата гибел на тези зверове в човешка кожа около нас.

Двамата мъже се изправиха и с гордо вдигнати глави посрещнаха своята съдба.

Котките за броени мигове разкъсаха телата и се заеха с кървавия си обяд под одобрителните викове на подивялата от жажда за кръв тълпа.

За двата звяра жестокият пир представляваше само обикновено месо, което ще им даде сили за живот и ще подхрани техния глад за свобода. За жителите това бяха двамина чужденци, навлезли в техните райони и послужили за развлечение на еднообразния им живот. Само това…

 

 

Конан стискаше меча в могъщата си десница и не беше съвсем сигурен какво трябва да предприеме. Беше готов да отвърне на всяка атака и не изпитваше притеснения относно възможния изход. Той бе приклекнал и всеки миг можеше да се стрелне покрай огъня с бързината и яростта на атакуваща змия, но нещо го възпираше да стане агресивен и да си извоюва правото на неприкосновеност. Странното бе това, че като се взираше в очите на звяра, узнал, че преследвачът не е бил човек, не изпитваше чувство на опасност. Нищо в него не го предупреждаваше за нея, нищо не го караше да желае гибелта на съществото в нощната гора.

Самото животно стоеше извън обръча светлина, разпръсквана от огъня, и нямаше начин да се определи какво точно дебне от дълбините на мрака. В сърцето си юношата чувстваше странна близост с него. Конан бе дете на пустошта, беше израснал по-далеч от хората и по-близо до природата в нейния първичен и суров вид. Див беше светът, в който се бе родил и възмъжал, див беше и той самият. Може би и поради тази причина това творение на дивото не му бе чуждо и сякаш някаква странна връзка ги свързваше.

Варваринът се отпусна на земята до огъня, положи меча си върху коленете и продължи да се взира в двете светли цепки, разсичащи нощта и очакващи или търсещи нещо. Конан беше напрегнат, но не заради вероятно нападение, а очакваше с любопитство какво ще предприеме неочакваният гост. Изглежда и той самият все още не беше наясно със себе си.

Търпението би могло да е добродетел, но на глада трябваше да бъде обърнато внимание и без да изпуска от поглед очите, младежът си взе парче месо от шиша. Захапа от сочното месо, като остави диря от сос да се стече по брадичката му. Доволно ръмжене се откъсна от пълната му уста. Маниерите му още не отговаряха на общоприетите, но напълно задоволяваха нуждите на умореното му тяло. Цивилизованите правила на куртоазията не бяха на почит тук.

Очевидно гладът измъчваше и звяра, понеже той пристъпи в светлината на огъня и приседна на задните си крайници. От устните му се разнесе слаб звук, просто предупреждение, че е нащрек и не би харесал каквито и да е неблагоразумни действия от страна на вечерящия. Двете зелени очи се впиха в месото, а ноздрите потръпваха от разнасящия се аромат.

Конан разглеждаше седящата пред него чудовищна котка и с възхищение отбелязваше потрепващите мускули под прекрасната кожа, челюстите, в които вероятно не един човек беше открил своята съдба. Не пропусна да забележи и стрелата, стърчаща от хълбока и вероятно причина за бавното придвижване на самеца. Около педя от нея беше потънала в плътта му и затрудняваше движенията, а нямаше как да не причинява и силна болка.

Взе парче месо и бавно, пред втренчения и подозрителен поглед го подхвърли към звяра. Младият северняк предполагаше, че чувството на близост на две деца от дивата пустош беше взаимно и сигурно заради това горският господар се бе приближил към него — за да сподели вечерята му в този труден за него момент. Това, че е прав, беше доказано от бързината, с която изчезна парчето месо. Планинската котка пристъпи по-близо, което говореше за увеличеното й доверие или раздразнен апетит. Сега седеше от другата страна на огъня и очакваше своя дял от месото.

Искрен и сърдечен смях изпълни кухия дънер на вековния колос. Дивото животно изгледа с недоумение и изненада смеещия се и с леко, по-скоро нежно измъркване напомни, че има нужда от още храна.

Вечерята продължи бавно, като и двамата хранещи се се изучаваха междувременно не само с любопитство, но и с взаимно разбиране. След като приключиха, човекът сложи още дърва в догарящия огън, след което се изтегна до него. Уви плътно около себе си стария кожен плащ и се загледа в животното. Човешкото присъствие очевидно не го притесняваше, защото то легна от другата страна на огъня и се протегна, явно доволно от огряващата го топлина в нощния мраз. Конан затвори очи, показвайки своето доверие на присъединилия се към него звяр, напълно спокоен да има такъв пазач от другата страна на малката светлинка в тъмата и без да има нужда да се тревожи за нощните опасности, които дебнат във високите планини.

 

 

Утрото настъпваше бавно, мракът не желаеше да се оттегли и под дърветата все още се свиваха черни сенки. Конан се пробуди по начин, чужд на обикновения човек. Спеше, а в следващия миг вече беше буден и напълно разсънен и студът вече хапеше тялото му. Пред него лежеше голямата котка и мързеливо го наблюдаваше. Той й се усмихна за поздрав, след което се зае с приготвянето на закуската. Огънят беше изгаснал, но след като весело се разгоря отново, младият мъж сложи месото на снощния шиш, за да се изпече. Докато чакаше, даде част от него на новия си другар. Времето беше доста студено и нямаше опасност то да се развали, така че имаха осигурена и вечеря, а кимериецът нямаше навик да се тревожи за далечното бъдеще и да крои безсмислени планове.

С пръчката месо в ръка той пое по своя път към далечните южни страни. Надяваше се котката да го последва и не остана разочарован. Налагаше се да върви с по-бавни крачки, тъй като самецът се придвижваше бавно. С напредването на утрото между дърветата се спусна мъгла и видимостта намаля до няколко крачки. Конан не виждаше спътника си, но се надяваше звярът да го придружава. Неочакваното им запознанство беше подобрило настроението му, но мрачната кимерийска същност отново надделя и скоро той вървеше, като мърмореше ругатни по нечий адрес. Нямаше смисъл да върви на сляпо и Конан го знаеше. Отказа да се бори с природата и седна на едно, поне донякъде закрито място. Надяваше се снощният вятър да не задуха отново, за да има представа в каква посока се движи — имаше ли дървета, имаше и мъх.

Планинската котка седна на известно разстояние от него и започна да хапе стрелата. От усилието да не изостава от него раната се беше възпалила и сега от нея се процеждаше тънка струйка кръв, която оставяше своята следа по красивата козина. Конан знаеше, че сам той няма да може да се отърве от забитото в нея оръжие и бавно се изправи, правейки крачка към него. След като ответна реакция не последва, с меки, плавни движения той застана до животното и се наведе над него. Протегнатата ръка докосна стрелата, а погледът му следеше зелените очи. Те го гледаха и той бе готов да се закълне, че в тях прочете разбиране и благодарност за това, което се кани да стори. Едно рязко движение в права посока и стрелата беше в ръката му. От раната потече кръв, а от гърлото на измъчения звяр се изтръгна болезнен рев.

Това бе мястото, където останаха през целия ден и през последвалата нощ. Варваринът беше безмилостен към враговете си, но малцината, удостоени през живота му с честта да бъдат наречени негови приятели, можеха да потвърдят, че е бил всеотдаен към тях. Затова и той прекара толкова време заедно с новия си другар.

На другото утро тръгнаха. Изглежда раната вече бе в по-добро състояние и през този ден изминаха доста път в посока към бленувания юг. Храната им бе свършила, така че на следващата нощ си легнаха гладни. Младежът имаше навика да спи много леко, но се събуди чак когато нещо меко, топло и влажно го докосна по лицето. Отвори очи, сграбчи меча си и едва тогава видя котешката муцуна, надвесена над него.

Дните се нижеха, а те вървяха — доколкото бе възможно — право на юг. Гористите масиви се заменяха с каменисти била, отстъпващи на свой ред на притихнали долини. Пресичаха бушуващи потоци и вървяха по бреговете на кристални езера. Плуваха рамо до рамо в топлите извори, ловуваха заедно, а в студените нощи спяха, опрели гръб в гръб.

Макар и различни, те споделяха това, което ги обединяваше — удоволствието от лова и насладата от това да бъдеш на ново място всеки ден. Те бяха двама, но същевременно бяха и един. Бяха различни и еднакви. Споделяха общи ценности и знаеха само един начин да постигнат целите си — да вървят само напред, с широки крачки през живота, без да се съобразяват с когото и да било.

Един ден, след около седмица откакто се бяха срещнали, гората се поразреди и пред тях са простряха предпланините в своето величие. Напред до самия хоризонт, сякаш слизайки към далечните небеса, се простираха хълмове и ниски върхове, покрити със завръщащата се към живот зеленина. Сред тази внушителна каскада от върхове се открояваше блясъкът на някакви стени, ограждащи високите бели сгради на примамливото великолепие на неизвестен и очевидно красив град. Ръката на Конан лежеше върху врата на спътника му и той усети как козината му настръхна, чу се и предупредителният рев на дивия звяр, отправен по посока към замъка. Там имаше нещо, което той мразеше, нещо, което бе предупредено да си няма работа с тях. В съзнанието на младия варварин се въртеше единствено мисълта за скритите зад тези стени богатства и дори за момент не му мина през ума, че който и да живее там, едва ли е готов да се раздели с тях доброволно.

 

 

Мрачни сенки изпълваха ъглите, където стените се сливаха с тавана, потрепваха в някакъв свой танц и изчезваха, отстъпвайки място на нови безформени петна. Коридорът се намираше дълбоко в земните недра, иззидан от дялани камъни и протрит от хилядите стъпки, преминали по него в течение на столетията. На известно разстояние една от друга по стените му бяха запалени факли, отчаяно опитващи се да отблъснат напиращия сякаш от самите стени мрак. Мимолетен полъх на въздуха понякога разклащаше наслоилите се паяжини, стените като че ли оживяваха и човек не можеше да е абсолютно сигурен, че с годините в тях не се бе зародила някаква своеобразна и зловеща форма на живот. Коридорът свършваше или може би започваше в неголямо подземно езеро, което разстилаше спокойната си черна повърхност в мрака.

На няколко стъпки навътре във водата стоеше жена. Тялото й бе съвършено в своята голота, обвито единствено от водопад черни коси. Тя стоеше, вдигнала ръце високо пред себе си, държейки в тях спящото телце на новороденото дете. Пред тях, малко над нивото на водата, се издигаше каменен олтар с изсечени в него слова на един отдавна мъртъв, досущ като народа, който го използваше, език. Жената пееше странни думи, носени от още по-странна, почти нечовешка мелодия. Песента бе едновременно отблъскваща и приковаваща вниманието към себе си.

В този момент сякаш нямаше полъх, но светлините затрептяха, сепнати от осквернението, което нанасяха на тъмнината. Стените и сенките като че ли също подеха странния напев. Водите безшумно се издигнаха зад олтара и оформиха своеобразен тунел от мрак, така гъст, сякаш бе възможно да бъде докоснат. Думите на песента се бяха слели в една-единствена и тя изпълваше времето и пространството със своето злокобно съдържание. В един миг от устните на жената се откъсна кратък и пронизителен вик:

— Адрамелех! — след което тишина и страховито спокойствие изпълниха подземието.

От мрака се протегна огромна ръка, обвита в задушлив дим. Тя покри жертвения камък и глас, недостъпен за слуха, а по-скоро тътнещ направо в съзнанието, обсеби разума на девойката:

— Сейла, дете мое, твоята любов и вярност няма да останат невъзнаградени! Това е моето обещание към теб!

Загубила сили, тя падна на колене във водата и скри лице в шепите си. Почувства как силата, изпълваща околното пространство, изведнъж изчезна, така че тя се изправи горда и величествена и се отправи по коридора към света над нея.

Олтарът остана самотен и пустеещ в мрака на езерото.

 

 

Звярът стъпваше безшумно между дърветата, следвайки едрата фигура пред себе си. Човекът бе с внушителни размери, въпреки очевидната си младост, което определено не затрудняваше безшумните му движения. Той пристъпваше с неповторима грация, която само можеше да е вродена, но не и придобита с времето. Двете фигури се вписваха в дивия лес и се движеха с привидна леност, присъща само на кралете в дивия свят. От високите върхове бяха забелязали град, а в тази безлюдна пустош това бе нещо трудно за откриване, така че младият мъж не се поколеба в своя избор и пое към изкусителните стени.

Неочаквано пред пътешествениците се откри просеката на стар път, чиято посока съвпадаше с избраната от тях. В мига, в който стъпиха на него, иззад завоя се показа група хора. Между тях имаше само един ездач и вятърът развяваше катраненочерните му коси. Бяха около двайсетина души и щом съзряха странниците, те се спряха стъписани за момент, но в следващия изненадата отстъпи светкавично пред необяснимата ярост. Те нададоха боен вик и се втурнаха срещу изненадания Конан. Остана му време, колкото да извади меча, и първите воини наближиха. Той не ги изчака нападението, а се нахвърли върху атакуващите. Очевидно те бяха свикнали на по-лесни жертви и неочакваният ход ги стъписа, като тази изненада отне живота на един от тях, а варваринът продължаваше с безумната си сеч. Котката се впусна сред хаоса от тела, като разкъсваше дрехи и плът с всеки свой замах. Ездачът — който всъщност беше жена — вдигна малкия си, по-скоро декоративен арбалет, и с премерено движение освободи беззвучната смърт. Късата стрела се впи в шията на дивото животно и то се свлече с приглушен стон сред кълбото от кръв и дрехи. Когато забеляза кончината на своя приятел, от гърдите на юношата се изтръгна рев — ревът на жадния за кръв кимерийски вълк. С мощен замах на меча си той отряза ръката на нещастното човече, изправило се срещу неговия гняв, но врагът беше твърде многоброен. Един точен удар с бойна тояга в тила му изкара звезди пред очите му и преди да падне, единствената му мисъл беше, че не бе могъл да достигне жената в своя гняв. След това всичко изчезна и над съзнанието му се спусна мрак…

 

 

Силите от тялото на Сихем бяха изцедени до последно и сега той се бе отпуснал на земята, опрял безсилно гръб в мъхестия ствол на някакво дърво. Ужасът му не беше изчезнал, ала сега явно беше заменен от някаква примиреност, физическото изтощение бе притъпило сетивата му и срещата на пътя се бе оттеглила някъде далеч назад в замъгленото му съзнание. Постепенно мускулите му се отпуснаха и без да го желае, очите му затвориха уморено клепачи. Съзнателните мисли отстъпиха място на съня, но изпитаното през деня бе наложило своя отпечатък върху него.

Той отново се върна в онези дни, когато бяха избягали с брат си от омразния труд на полето и се скитаха из дивите и не толкова гостоприемни места, като търсеха пътя на своя живот — далеч от почтения и най-често тежък труд. Вървяха без посока в планините, но бяха сигурни, че рано или късно ще стигнат до някой населен район. И бяха прави, за което Сихем често щеше да съжалява в идните години.

Замъкът с арките им се стори спокойно място, те не се поколебаха и се насочиха към парадния вход. Стори им се странно, че слугите, изпълняващи своите задължения, са само неколцина. След като се изправиха пред стражата, вече имаше и други неща, за които да се тревожат. Те последваха стражника, който ги поведе по тесните коридорчета към тронната зала, за да ги представи на господарката. Седнала на скромен трон с красиви орнаменти, тя видимо не се изненада от присъствието на чужденците. Двамината стояха и пристъпваха нервно от крак на крак, поразени от красотата на жената пред тях. Бяха недодялани и нямаха представа как да се държат или какво да говорят пред владетелката. За тяхна изненада, без въпроси за причината, поради която се намират в нейните владения, получиха покана да останат в двореца, докато си отпочинат и се почувстват готови да продължат пътуването си.

Те приеха гостоприемството на Сейла, както наричаха владетелката, и останаха за вечеря, а мълчалива камериерка ги заведе до отредената им стая. Тя беше обзаведена с две легла, огледало и скрин за дрехите им. Навсякъде, откъдето бяха минали, обстановката беше сравнително проста, като никъде не се забелязваше излишен разкош и показност. Въпреки това за двамата бивши фермери всичко беше прекрасно и мислите им бяха насочени към скритите богатства из празните зали на двореца. Жената също не излизаше от мислите им. И двамата имаха ограничени контакти с представителки на другия пол и дрехите, скрили само малка част от прелестите на домакинята им, събуждаха копнежи в още момчешките им глави.

Същата вечер на масата бяха само тримата. Обслужваха ги привидно ведри и усмихнати слуги, но си личеше, че не са недоволни от живота, който им бе осигурен в този откъснат от света край. Някъде в сенките, при вратите, стояха двама стражници, които се отличаваха от останалите прислужници, с които се бяха срещнали през деня в коридорите. От тях струеше неприкрита заплаха, човек оставаше с впечатление, че нищо не убягва от вниманието им и всяка негова мисъл отдавна им е известна. Присъствието им беше ненатрапчиво и все пак по някакъв начин предизвикателно.

Дамата беше забавна и те седяха като омагьосани от нея, забравили за храната и всичко друго. До такава степен бяха опиянени от нейните маниери и излъчване, че вечерта мина неусетно и дойде моментът, когато господарката се изправи, като сложи по този начин край на вечерята. Двамата с видимо нежелание се изправиха и учудването им беше безкрайно, когато получиха покана да я последват.

Стражите се отделиха от сенките, но с кратко махване с ръка тя ги отпрати и напусна залата, следвана плътно от двамата гости. Вървейки по тесните коридори, те изгубиха престава за местоположението си. Оставаше им само да внимават да не загубят водачката си из многобройните чупки, завой и стълби, издигащи се към слабо осветените горни нива. С периферното си зрение Сихем забеляза само една-единствена стълба, водеща надолу в непрогледната тъмнина, и като че ли му се стори, че долавя някакъв мимолетен свеж полъх от нея. Излязоха в някакъв по-широк коридор и скоро спряха пред богато инкрустирана масивна врата.

— Малцина са тези чужденци, които са имали възможност да посетят моите лични покои — гласът на владетелката бе загубил властните нотки, а тембърът му би развълнувал всяко мъжко сърце и би накарал кръвта на всеки мъж да кипне. — Очаквам от вас двамата да успеете да се отплатите подобаващо за моето гостоприемство.

Ситуацията беше нереална и вероятно при други обстоятелства би им се сторила абсурдна, но в момента мислите им витаеха в съвсем други сфери, доста различни от тези, подчинени на здравия разум.

Вратата се плъзна безшумно на добре смазаните панти и те пристъпиха в преддверието на разкошната спалня. Също така безшумно се плъзна в краката й и царската роба, откривайки стегнатото младо тяло на владетелката. Двамата младежи не се поколебаха и пристъпиха с треперещи от вълнение ръце към неземното видение, застанало в измамна невинност пред тях.

Късно през нощта Сихем се разбуди приятно отпуснат до бронзовото тяло на красивата жена. От другата й страна спеше неговият брат и споменът за случилото се събуди за един кратък миг някакво безпокойство. Звуците от празния му стомах разсеяха безпокойството му и той тихо стана от огромното легло. На вечеря не бе успял да хапне почти нищо и сега имаше нужда от някаква храна. Надяваше се да успее да се ориентира някак си до кухненските помещения, така че взе една недогоряла свещ и се отправи по притихналите коридори в посоката, където предполагаше, че се намира кухнята.

Отне му доста време да открие необходимите му стаи. Огънят в камината още не беше догорял и няколко съчки го върнаха отново към живот. Седнал пред пламъците в тишината на спящия замък, той почувства как необяснимото безпокойство се завръща. Във въздуха имаше напрежение, сякаш се задаваше буря — напрежение, предвещаващо беда. В мислите си той се върна към събитията от предната вечер и бе странно поразен от това колко нелепи и невъзможни му се струваха сега. Взе парчето месо, което дъвчеше вече доста време, без да може да усети вкуса му, и с крачки, граничещи с бяг, се отправи към стаята, където спокойно спеше неговия брат. Мина покрай малките, изкусно скрити от погледа на външния наблюдател прозорчета и забеляза, че навън леко просветлява.

Сихем се изправи пред вратата на кралската спалня и изчака да се нормализира дишането му. Не желаеше да влети в стаята и ако опасенията му се окажеха неоснователни, да се постави в едно доста неловко положение. Вместо да се успокои дъхът му, той направо спря, когато до слуха му достигна звук на плъзгане и приглушен съсък. Бившият земеделец се прилепи до вратата, иззад която се донесе злокобният звук. Бавно, стараейки се да не издава никакъв звук, той открехна масивното крило на вратите. Стаята — или поне частта, виждаща се през пролуката — беше в състоянието, в което я бе оставил. Когато погледът му се спря на леглото, от устните му се откъсна неконтролируем вик на ужас. Тялото на брат му лежеше стегнато в пръстените на змия, чиито размери надхвърляха всичко, което здравият разум би могъл да си представи. Лицето му гледаше към вратата и синият мъртвешки цвят не оставяше място за съмнение, че навярно е умрял, без да се пробуди от щастливия си сън. Сейла не се виждаше наоколо и сигурно се бе оттеглила, след като бе пуснала влечугото в стаята.

Викът на Сихем едва бе заглъхнал, когато лъскавото туловище се разгъна и се спусна към вратата. Две червени очи се впиха със злоба в човека на прага. Мъжът ужасен затръшна вратата и, намерил неподозирани сили в себе си, се втурна из пробуждащите се след вика му коридори. Пред него излезе сънен слуга и той го блъсна с цялата сила на отчаянието си в стената. Тичаше и краката му сами го отнасяха далеч от прокълнатата спалня. Знаеше, че на входа има стражи, а не се и съмняваше, че скоро ще се появят и в коридорите. Видя ниша със стълби и се мушна в нея. Оказа се тази, която водеше надолу, и той си спомни хладния полъх, който бе усетил по-рано вечерта. Надяваше се да водят навън. Сихем се заспуска пипнешком в мрака. След доста стъпала, отдавна загубил броя им, достигна дъното и предположи, че заобикалящият го мрак крие просто още един коридор. Насочи се натам, откъдето се усещаше полъхът. Стъпваше предпазливо и въпреки това неусетно нагази в някаква вода. Спря и се ослуша, опитвайки се да чуе дали има преследвачи. Не успя да различи никакъв звук, но сякаш мракът вече не бе така непрогледен. Това бе странно, тъй като би трябвало да се намира доста под нивото на земята. Продължи да гази във водата, която вече достигаше до нивото на гърдите, когато нещо се допря до ръката му. През ума му минаха всевъзможни образи на демоничните същества, които можеха да обитават този мрак и тази вода. Усети отново допира и ръката му напипа нещо, което се оказа само някакво въже.

То се спускаше от тавана и когато впери поглед нагоре, забеляза просветващото небе. Изцеждайки последните си останали сили, той се закатери нагоре и скоро се озова в тесен комин от редени камъни. В този момент му просветна — той се катереше в някакъв кладенец и тъжна и донякъде злобна усмивка се появи на устните му. Знаеше, че се намира някъде в околностите на замъка, знаеше, че вече се е измъкнал и сълзите намокриха страните му, спомняйки си за своя единствен брат… Сихем се пробуди, изтръпнал от хлад и от спомена, скрит дълбоко в душата му.

 

 

Конан не знаеше по кое време чу гласове — гласове някъде в мрака, придружени от могъщ животински рев. Едва в следващия момент осъзна, че той се изтръгваше от собствените му устни. Опита се да стане и да отвори очи, но болката изригна в черепа му и той отново потъна в нищото. Около него нямаше никой, липсваха звуци, беше сам и се намираше някъде, където не би желал да бъде. Бавно идваше на себе си, постепенно осъзнаваше последните събития и техните последици. Не повтори грешката от предишното си свестяване. Сега се ослушваше внимателно, без да помръдва, и полека открехна клепачите си. Тъмнината около него не бе точно непрогледна, по-скоро беше като някакъв нереален сумрак, притъпяващ сетивата и потискащ волята за каквито и да били активни дейности. Опита се да се огледа и внимателно се изправи, като придържаше натежалата си глава с ръце.

Намираше се в малка стая, която не можеше да бъде определена по друг начин, освен като килия. В единия ъгъл беше натрупана купчина стара слама, като най-вероятно предишната, вместо да бъде изхвърлена, бе послужила за основа на обновеното легло. Върху този вмирисан куп бе захвърлен младият варварин. Единственото друго обзавеждане на каменния затвор беше едно ведро, загубила първоначалните си форма и размери, вероятно при опитите на някой нещастник да постигне някакъв изход от ситуацията, в която е бил принуден да участва. Откъм страната на коридора нямаше стена, а само решетка, гледаща към идентичното помещение от другата страна, което в момента беше празно, поне доколкото можеше да се види в тъмнината. Конан даже и не направи опит да се изправи. Главата му кънтеше, сякаш от ударите на хиляди нажежени мечове, а и в крайниците си чувстваше непривична слабост. Също така и осъзнаваше безсмислието на всякакви опити да се измъкне на този етап. Коридорът беше слабо осветен, далече по неговото протежение горяха факли, но навярно там някъде бяха стражите, охраняващи затвора. В сегашното си състояние — без оръжие и с окови на ръцете и краката, едва ли би имал голям шанс за оцеляване. Това не означаваше, че е изпаднал в отчаяние или е загубил воля за борба. Конан беше реалист и знаеше, че най-правилният подход в момента е да изчака врага да направи своя ход или да допусне грешка. Тогава пътят към свободата щеше да се открие, с достойна борба от негова страна.

Седеше в сумрака и чакаше без ясна представа за времето. Не знаеше дали е ден или нощ, единствено нарастващият глад му подсказваше, че времето тече. Знаеше, че не е оставен да умре, щом си бяха направили труда да го пренесат чак тук, но не можеше да измисли някаква причина, поради която да е предизвикал такова отношение към себе си. „Някой ще си плати!“, мълчаливо си обеща гневният младеж. Измина много време, изпълнено с тишина и с очакване, когато най-сетне в далечината по коридора се чуха приближаващи се гласове.

— Не знам колко дълго може да издържи човек в подобни условия на живот — единият глас звучеше твърдо, като на човек, свикнал да налага своето мнение и определено държащ да го сподели при всеки удобен случай. — Да нося само веднъж на ден храна тук, ми е достатъчно да сънувам кошмари. Единственото хубаво на този затвор е, че посетителите ни не се задържат за дълго.

Другият му отвърна с бурен смях. Конан се успокои, че няма да му се наложи да търпи още дълго, изглежда имаха скорошни планове за него.

— Не вярвам нормален човек да може да има различно мнение — продължи първият глас.

— Не съм съгласен с това. Помниш ли онзи северняк — престоя цяла година тук, преди да го изведат на арената и до края изглеждаше тъй, сякаш цял живот е живял при такива условия.

— Нали и аз това ти казвам — нормален човек не може. Тези варвари са по-скоро животни, отколкото хора, а за животно тук си е съвсем подходящо — другият отново избухна в кикот. — Чудя се, дали нашето ново поверениче вече е дошло в съзнание?

Зад решетката Конан изръмжа и си напомни да покаже на пазача благодарността на едно „животно“. В този момент двамата достигнаха до килията и той имаше възможност да ги разгледа. Познавачът на варварите вървеше напред и носеше запалена факла пред себе си. Беше нисък и набит човек с напълно лишена от окосмяване глава, лъщяща на фона на танцуващите пламъци. Другият беше малко по-висок от първия, с гладко по детски лице, което излъчваше нещо нежно, но погледът му блестеше със злоба, която вероятно изпитваше всеки безпомощен, оставен на милостта на неговите ръце. И двамата бяха елегантно облечени и нищо в тях не създаваше и минимално впечатление за бойци.

— Я виж какво си имаме тук! Зверчето се е пробудило. Добре дошъл в цивилизования свят, момче.

Женственият се изсмя и се изплю презрително по посока на юношата, след което му подхвърли един комат хляб, който, ако се съдеше по звука, който издаде, когато се удари в мръсния под, доста отдавна е престанал да бъде пресен.

— Поддържай силите си — първият тъмничар забелязваше яростта, струяща от погледа на кимериеца, и се наслаждаваше с цялото си сърце на вдъхновения поне от собствените му представи тормоз. — Скоро ще изгубиш всякакви сили. Довери ми се.

Двамата избухнаха за пореден път в смях и се обърнаха да си ходят. С огромен скок, гърмейки страховито с веригите си, Конан се намери до решетките, сграбчи за дрехата плешивия и го дръпна рязко към себе си. Прихвана с другата си ръка главата му и с един могъщ удар размаза тила му в металната решетка. Чу се хрущящ звук и в лицето му плисна кръв от пукнатия череп. Тялото безмълвно се свлече на пода между килиите. Останалият жив пазач гледаше с широко отворени очи смъртта на другаря си и постепенно започна да възприема случката. Все още гледаше невярващо разширяващата се локва кръв под главата, когато от устните му се отрони вик, по скоро приличен на писък. Отнякъде дотичаха още двама пазачи и се втренчиха в трупа на пода.

— Ти го уби, майчице, та ти го уби! — Живият свидетел гледаше варварина с бликащ от погледа му ужас. Конан бавно и с безразличие се оттегли в дъното на килията, седна на пода невъзмутимо и започна бавно да дъвче твърдия хляб.

Двамата новодошли хванаха за краката убития и завлачиха приятеля си по коридора, проклинайки жестокостта на дивака.

Гневът на младия мъж още не бе утихнал и той чакаше само удобния момент да го излее. Все пак в него се бе родил не страх, а по-скоро някакво перверзно любопитство към съдбата, която му бяха отредили пленилите го жители на този планински град. Каквито и изненади да му бяха подготвили, щяха да видят какво означава за неговия народ думата „мъж“. По дъвчещите му устни пробягна усмивка.

 

 

Конан спеше, отпуснат на изгнилата слама, когато по коридора се чу шум от приближаващи се хора. Моментално се пробуди и се изправи да посрещне идващите. Пристигаха шестима пазачи, като всички си приличаха по едно нещо — не разговаряха помежду си и израженията им излъчваха мрачна злоба и някакво зле прикрито задоволство. Бе възможно да са приятели на убития от него човек и в такъв случай идваха, за да отмъстят за нелепата кончина на своя другар. Младият варварин не таеше напразна надежда, че ще може да се справи с толкова въоръжени хора, но поне щеше да отнесе някои от тях със себе си в отвъдното. Мъжете застанаха пред решетката и го заоглеждаха, сякаш бе някакво странно животно, което не би могло да съществува и въпреки това, напук на всякаква логика, то бе тук и по необясним начин съществуваше. Конан разбра — те не бяха дошли да го убият, поне не и за отмъщение. Каквато и съдба да му бяха отредили тайнствените му похитители, тя бе на път да се осъществи. Този, който изглежда се ползваше с уважението на останалите, а вероятно бе и най-старши измежду тях, се приближи до ключалката и като не сваляше поглед от затворника, само изръмжа:

— Отстъпи в дъното, дивако! — тонът не оставяше колебание за последствията от всяко неизпълнение на заповедите му. — Ние сме подготвени, както виждаш, и няма да е толкова лесно да си изпробваш номерцата. Време е да се срещнеш с любимките на всички чужденци, нарушили нашите неприкосновени земи.

Думите му бяха посрещнати с весел шепот сред придружаващите го:

— Внимавайте, глупаци, не ви ли стига случката от вчера? Това не е изнежено момченце от равнините, така че следете всяко негово движение и оставете кикота си за очакващите ви вкъщи жени.

Конан ги наблюдаваше с привидно безразличие, но вече бе наясно, че само един от тези срещу него е наистина достоен съперник, макар че често именно глупаците, без да желаят, се оказваха най-опасните. Вратата бе отворена и той пристъпи сред мъжете. Трима тръгнаха пред него и трима — отзад, но притеснителното беше, че тези зад гърба му носеха заредени арбалети, така че гледаше да се движи бавно и без резки движения, за да не предизвика някой изстрел от изпуснати нерви.

Коридорът свърши пред здрава дървена врата, която можеше да се отвори единствено от обратната страна. След уговореното почукване вратата бе отворена и те се намериха в малко караулно, след което тесни стълби ги изведоха на повърхността. Озоваха се във вътрешния двор на затвора, който явно представляваше своеобразна малка крепост. Навсякъде се виждаха въоръжени мъже и от начина, по който го наблюдаваха, нямаше съмнение, че знаят за делата му в тъмницата. Това го накара да се ухили, от което стражите се вцепениха — това изглежда бе последното, което очакваха от своя пленник. Минаха под вдигнатата решетка и излязоха на широка улица. Неизвестността вече започваше да го тревожи, като се имаше предвид, че окован не би бил трудна жертва. Изглежда му липсваше и мечът, към който някак си се бе привързал през изминалите дни и част от него сякаш бе ампутирана.

Вървяха по покрита с мраморни плочи улица. Под краката му се виеха мозайки и преливаха от една картина в друга. Странното бе, че те бяха единствените пешеходци — не срещнаха нито един човек или дори животно, но това видимо не притесняваше стражата. Конан с интерес изучаваше околните здания. Повечето постройки бяха на два или три етажа, изградени от бял камък, фасадите на всички бяха украсени с декоративни орнаменти, всеки изпълнен със свой собствен живот и идентичност. По ъглите на покривите бяха накацали гаргойли — фантастични животни в заплашителни пози, изпълняващи функции на водоливници и същевременно създаващи впечатление, че са част от някаква бдителна, вечна охрана. Пътят свърши на малко площадче, в чийто център от устните на една пищна и красива каменна жена се изливаше вода, пълнеща овалния шадраван около нея. Отсреща имаше висока стена, която опасваше явно доста голяма част от този район на града. Иззад нея долитаха приглушени викове и смях — вероятно там се бе събрало цялото население на града. Поведоха го към тунела, който зееше в тази стена.

Когато пристъпи в тунела, цялата красота, сътворена от човешките ръце, бе още пред очите му. Досега единствената крепост, която бе видял, беше Венариум, през чиито стени се бе прехвърлила жадната за кръв орда от негови съплеменници. Беше млад и силно се впечатли от пограничното укрепление, което представляваше просто един гарнизон, но в неговите очи бе невероятно творение. Колко още е имал да се учи?! Красотата тук бе смайваща, караше го да се чувства малък и нищожен, нещо, което досега само северните планински дървесни исполини го бяха карали да изпитва. Той ясно осъзна какво значи варварин и вместо да бъде потиснат от това, се разяри. В душата му забушува ярост, способна да убие човек. Изправи гнева си срещу своето безсилие и кръвта замъгли погледа му. Смъртта крачеше по тунелите на амфитеатъра и бе дошла да убива. Той, Конан от Кимерия, бе Смъртта!

Изведоха го на арената и пред погледа му се откри амфитеатрално разположената публика, която го посрещна на крака, сипейки хули и хвърляйки всевъзможни отпадъци към него, въпреки че бе окован. Под прицела на арбалетите го освободиха от веригите и му оставиха една бойна тояга. После стражите се оттеглиха обратно в тунела и решетката се спусна зад тях.

Бавно, разтърсвайки черната си грива, той вдигна поглед и леденостуденият му взор обходи зрителите. За момент се спря на централната ложа, забелязвайки своя меч на кръста на владетеля. Единственото обещание, което отправи към него, бе кратко изръмжаване.

Решетката на друг тунел започна да се вдига и юношата се обърна, готов да посрещне врага си. Заслепени от ярката светлина, напред пристъпиха две огромни, но недохранени планински котки. Тълпата пощуря, предвкусвайки битката, която предстоеше. Конан бе наясно, че шансовете не са на негова страна, но да се бие бе единственото, което му оставаше. Котките стояха и все още не се приближаваха към него. От трибуните по-нетърпеливите зрители взеха да мятат всичко, което имаха под ръка, към тях. Зверовете се приближиха до готовия за бой воин, но не пристъпваха заплашително, а по-скоро бяха любопитни. Конан не бе сигурен как да отреагира, но инстинктивно свали тоягата и я подпря в земята. Нещо невероятно ставаше на арената и публиката постепенно притихна невярващо. Двете животни стигнаха до жертвата си, подушиха го и покорно седнаха до него. Обстоятелството, че бе живял толкова време с техен събрат, беше оставило своя отпечатък върху човека и те го приемаха за един от тях. Усмивка се плъзна по устните му:

— Обещавам ви плячка за днес. — Мислено той отчете наличието на колони по края на арената. — Просто ме следвайте и отмъщението ще бъде наше.

Конан нямаше представа дали го разбират, но знаеше много добре какво точно трябва да направи. Без предупреждение се затича и отскачайки високо във въздуха, се стовари с краката напред върху най-близката колона. Ударът попадна доста над средата и тя, люлеейки се, се стовари към стената, отделяща трибуните. Оттам се затъркаля по ръба и достигна основата на друга колона, където спря с глух тътен. Не дочака хората, наредени по пейките да се опомнят, бързо се изкатери по полегатата „стълба“ и скочи сред първите редове. Юмрукът му се стовари върху нечие лице, а тоягата разби друга глава. Наоколо се разлетяха пръски кръв и писъците на невярващата тълпа се смесиха с тези на хората, опитващи се да се оттеглят от досега на страховития варварин от север. Двете котки не се поколебаха и с няколко скока се озоваха сред мъчителите си. Времето за разплата бе дошло и те не се притесняваха за своя живот. Смъртта бе посетила града и възнамеряваше да остане за дълго тук. Измъкнал някакъв меч от ръцете на бездиханно тяло, кимериецът сечеше навсякъде около себе си и с бързи крачки достигна до централната ложа. Плъзна се покрай насоченото към него острие и стоманата му потъна в нечии гърди, където остана заклещена.

— Кром да те порази, глупако! — изруга той и се приближи към вцепенения владетел, който явно бе получил титлата в наследство, а не по правото на най-силния, тъй като бе всичко друго, но не и боец. — Дойдох за моето си.

Дивакът удари през лицето коронованата особа и усети как черепът изхрущява под ръката му. Измъкна триумфално меча си и се обърна към касапницата, която бяха оставили около себе си двете горди животни. Със смразяващ вик той се хвърли сред бутащите се хора и единствената му мисъл бе да сече, осакатява и убива, докато има сили.

Доста по-късно, изморен и окървавен, Конан се отпусна на един покрив под сянката на стоящия на своя пост гаргойл. Бе успял да се прехвърли през стената и да изчезне в по-малките улички, отдалечавайки се от театъра. Лесно му се удаде, имайки предвид, че цялата окопитила се стража се бе втурнала да охранява или да помага на стенещия си владетел. Остави ранените зверове да продължават кървавото си пиршество и се насочи към стената. Не можеше да им помогне, а да остане и да умре с тях беше безсмислено. Беше им дал свобода поне в края на живота им и бе сигурен, че те бяха доволни да умрат като воини и ловци — гордо, без да склонят глава и да се пречупят. Оставаше да дочака нощта и да се измъкне от града. От една съседна къща се бе запасил с храна и вино, така че сега просто трябваше да чака.

Той се отпусна се на земята и заспа. Не се притесняваше — щеше да чуе всяко приближаване, а и не вярваше да го търсят усилено. Защото бе твърде вероятно да го намерят, а тогава стражата едва ли щеше да се зарадва особено.

 

 

Нощта беше студена и тишината се бе спуснала сред черните стволове на дърветата. Само нейде в мрака между дърветата се виждаше слабата, трепереща светлинка, причинена от малък огън. Край него седяха двама мъже и взаимно се оглеждаха изпитателно. Единият беше млад варварин със стоманено сини очи и с набиваща се предизвикателност. Бе един от онези млади хора, готови да предизвикат света, съдбата и всички богове, без да се интересуват от последиците. Наскоро се беше измъкнал от плен и след като избяга от града, където бе пленник, се бе залутал из девствените гори. Бе го напуснал, прехвърляйки се през крепостната стена по здрач, и бе тръгнал напосоки сред тъмата. Сетивата му бяха изострени и някакво шесто чувство го бе предпазвало от това да си счупи крак или по някакъв друг начин да се нарани в гората. Знаеше, че трябва да се подслони някъде и да дочака утрото, но вроденият му първичен инат го караше да продължи напред. Носът му първи откри присъствието на хора пред него и не след дълго забеляза отблясъците на огъня пред себе си. Продължи бавно напред, почти пълзейки. Опипваше внимателно всяко място, преди да постави ръка или крак там. Където бе необходимо, бавно и безшумно отместваше някоя съчка или натрупалите се с годините мъртви листа. Не знаеше кой се е разположил край този огън и се придвижваше бавно, но за сметка на това напълно недоловимо за човешките сетива. Конан достигна до едно дърво на границата на осветеното от огъня пространство и се притисна към земята, ставайки част от нея.

До огъня седеше мъж, малко над четиридесетте, облечен просто, с удобни и практични за живота на открито дрехи. Гледаше пред себе си в играещите си с дървесата пламъци, но бе очевидно, че духом е някъде съвсем далеч от тук. Нямаше никакъв багаж, освен оставения недалеч от него арбалет. Севернякът реши, че човекът не представлява никаква опасност за него, а огънят и закътаното от ветрове място бяха идеално място да прекара остатъка от нощта, така че се изправи и пристъпи в осветения кръг.

— Нямаш нищо против да споделиш с мен твоя огън, нали? — човекът видимо се стресна от прозвучалия глас, явно чак сега забеляза новодошлия. — Не е необходимо да взимаш оръжие, ако желаех да те убия, отдавна вече да съм го сторил. Боговете са ми свидетели, че си или най-безгрижният човек на този свят, или си просто един глупак, който има късмета да е все още жив.

Младият мъж свойски се настани на земята до него, остави меча до себе си и протегна ръце над пламъците.

— Не е като студа в родните ми планини, но заклевам се, че се радвам на този огън. — Потриваше ръцете си и оглеждаше „домакина“ си. — Аз съм Конан, между другото.

— Сихем — човекът все още не можеше да се окопити от внезапната поява на огромния варварин и гледаше невярващо новодошлия.

— Е, Сихем, радвам се да те срещна и понеже споделям твоя огън, мисля, че е редно ти да споделиш храната и виното, които нося.

Младежът подаде на слисания човечец месо и като отпи от мяха, му предложи и него. За един северняк бе нещо нормално в дивите заснежени северни планини и полета да сподели с рядко срещаните странници своя огън и храна. Нещо съвсем нормално бе те да се разделят на следващата сутрин и да не се видят отново, а ако това се случи, да се срещнат като противници с оръжие в ръка. Всичко това обаче нямаше значение в нощта край нечий лагерен огън. Хората се сближаваха поради първоначалния вроден страх от тъмнината и изненадите, криещи се в нея.

Докато двамата се хранеха, Сихем започна постепенно да се отпуска. Юношата изпадна под влияние на виното и въпреки че бе уморен, започна да разказва премеждията си от последните дни. Не беше кой знае какъв оратор, но разказът му бе интересен.

— Да ти призная, Конан, аз познавам тази жена — рече мрачно възрастният мъж, тъй като обстановката и споделената вечеря бяха създали една необоснована симпатия към неканения му гост. — И не бих пожелал на никой свестен човек да я среща по своя път.

— Трябва да я намеря, тя ми дължи един живот — студът на нощта някак си бе успял да се промъкне в гласа му.

— Било е само една котка, приятелю, не мисля, че си заслужава да се жертваш заради нея.

— Не е така — оглозган кокал яростно прелетя в огъня. — Тя беше мой приятел.

— Дори и да е така, Сейла е самата Смърт! Та тя уби брат ми. Собственият ми брат!

— Аз пък ще убия нея!

Темата явно събуждаше гнева на младия воин и Сихем прекрати обсъждането й, като се зае да разкаже за своята среща с въпросната дама преди толкова години. Слушателят му беше приковал цялото си внимание към разказа и въодушевено посрещна края му:

— Утре ще ме заведеш до този кладенец. Не те карам да стигнеш до края и да търсиш отмъщение за брат си. Аз ще въздам отмъщение и за него.

С това темата бе изчерпана за Конан и Сихем прецени, че няма да му коства кой знае какво да покаже входа на кимериеца и да го остави да търси възмездие. Не бе чак толкова глупав, че да си навлече неговия лесно разпалващ се гняв. Те поговориха още малко и скоро си легнаха.

Утрото завари Северния боец буден и с един доста груб ритник той събуди спящия разбойник.

— Време е да тръгваме, старче.

Мърморейки под нос, Сихем се изправи и последва отдалечаващия се от отдавна угасналия огън силует в развиделяващата се гора. Вървяха почти през целия ден, без да разговарят много. Това, което ги бе свързвало снощи, си бе отишло със зората. Провираха се под паднали дървета и следваха почти неразличими животински пътеки между дърветата. Спираха на няколко пъти да си почиват и то винаги заради Сихем — варваринът не показваше никакви признаци да изпитва каквато и да било умора. Привечер достигнаха до древния кладенец. През изминалите години местността се бе променила много и дори за момент ги обзе съмнение, че няма да успеят да го намерят. Някогашната поляна бе покрита с храсти и папрати, издигаха се дървета, които по-рано ги нямаше на това място, но вече стояха до порутения кладенец. В далечината между короните се виждаше замъкът на омразната и прокълната владетелка.

— Конан, вече не съм какъвто бях на младини и няма да те последвам. Смятам да се спусна в низините и може би ще се опитам да започна на чисто с някакъв почтен занаят. Писна ми от този живот — определено не е толкова хубав, колкото го описват.

— Благодаря ти, че ме доведе. Ще отмъстя и за брат ти — разчитай на това! — Младежът стисна десницата му във воински поздрав над китката. — Успех в почтения живот и кой знае, може пък боговете да ни срещнат отново.

— Нека те бъдат с тебе, млади приятелю. Там, накъдето си тръгнал, със сигурност ще ти трябва тяхната помощ.

Смях разтърси мускулестите гърди на северняка:

— Кром е моят бог, а той не е от тези, които помагат. Уважава единствено силните и само смелите се наричат негови синове.

С тези думи прекрачи в кладенеца и се изгуби от погледа на стоящия настрани разкаял се престъпник. Сихем въздъхна и с тежки крачки се отправи в настъпващата вечер по посока на стария планински път.

На другата сутрин той вече се спускаше към предпланините. Тъкмо прехвърляше в главата си всевъзможни варианти за бъдещия си почтен живот, когато чу свистене пред себе си. Изведнъж почувства пареща болка в гърдите си. Сведе учудено поглед и се опита да хване стърчащата от гърдите му стрела. Силите му го напуснаха и краката му се подгънаха. Чу приближаващи гласове, но очите му се премрежиха и не можа да различи идващите към него хора. Последното, което усети умиращото му тяло, бяха ръце, претърсващи дрехите му. Беше станал жертва на разбойници…

 

 

Кладенецът определено не отговаряше на описанието, което му бе направил старият разбойник предната нощ. Въжето, по което се бе изкачил преди много години, вече не съществуваше и мъх покриваше каменната обшивка по стените на цилиндъра, в който младият мъж се спускаше. За свикналите му пръсти не бе трудно да откриват местата, за които да се заловят. Условията бяха много по-леки от премеждията, в които бе изпадал в родните Кимерийски планини. „Поне не ми се налага да внимавам да не ми измръзнат пръстите от допира до вкочанената скала“ — оптимистично разсъждаваше младежът. Камъните бяха хлъзгави, но за един внимателен човек не бе невъзможно да се спусне до долу. Проблемът се състоеше в това, че не знаеше дали нещо или някой не го очаква на дъното и поради тази причина се опитваше да се спуска максимално внимателно. Отворът се бе превърнал в малко светло петънце някъде във висините, когато краката му увиснаха в празното пространство. Кладенецът бе свършил, но нямаше земя, на която да стъпи. Една малка подробност, пропусната от среднощния му приятел. Не знаеше на какво разстояние от пода виси, но нямаше голям избор, така че се пусна от камъните и с присвити крака полетя в тъмата. Всъщност полетът трая само секунда и той с оглушителен плясък се стовари във водата. „Дотук с тихото придвижване“ — помисли си той, докато кашляше и плюеше вода, ругаейки всичко и най-вече собствената си глупост.

Намираше се в езеро, дълбоко до гърдите му, и понеже нямаше как да не е привлякъл вниманието на всеки и всичко, намиращо се в подземието, Конан притихна и извади привързания към гърба му меч. Разчиташе на това, че ще долови ако не всеки шум, то поне всяко евентуално раздвижване във водата. Изминаха няколко мига на напрегнато очакване, като от ума му не излизаше картината на огромната змия, описана му от Сихем. След като нищо не се чу и нищо не го нападна, поуспокоен, но все още нащрек, той тръгна в произволно избрана посока. Импровизираната факла, която носеше, бе мокра и нямаше никакъв начин, по който да я използва и да се ориентира под нейната светлина. Премисляше всички детайли от разговора си с преминалия оттук странник и си спомни, че всъщност навремето някакъв бриз бе насочил насам пътешественика. Започна да се движи в нещо, което се надяваше да е окръжност и само след няколко стъпки усети лек полъх. Сега трябваше само да върви, така че той да е в тила му, и трябваше да открие проклетия коридор.

Напредваше бавно, опипвайки дъното преди всяка крачка, и скоро протегнатата му напред ръка докосна стена. Реши да редува по няколко крачки в двете посоки и при втората смяна на посоката опипващата му ръка хлътна в празно пространство. Конан навлезе в коридора и, допирайки лявата си ръка до твърдата повърхност, запристъпя в гъстия мрак. Знаеше, че стълбите са от тази страна, но измина близо половин час, преди да ги открие. По негова преценка отдавна се бе стъмнило и сега му оставаше само да изчака замъкът над него да заспи.

Замисли се колко странен е животът. Положението му непрекъснато се променяше и имаше чувството, че е просто нечия играчка — макар и със собствена сила и мнение, все пак усещаше, че невинаги може да контролира събитията. Снощната среща също бе необичайна. Прояви елементарно човешко отношение спрямо един абсолютно непознат и ето че срещата му се отблагодари, като показа един явно лесен достъп до бленуваното отмъщение.

Щом прецени, че вече всички трябва да са си легнали, той се заизкачва по стълбището. Не очакваше да срещне стражи из двореца, но все пак бе подготвен за всякакви изненади. Промъкна се в осветения коридор и с тихи котешки стъпки се отправи в посоката, в която, според разказаното, се намираха покоите на господарката. Единствено пред нейната врата се предполагаше, че би могло да има стража, но Конан остана приятно изненадан от нейното отсъствие.

Полека, малко по малко започна да открехва вратата, която сама по себе си представляваше произведение на едно изящно изкуство. Щом я отвори достатъчно, той се вмъкна в тъмната стая и я затвори зад себе си. Вътре беше тъмно и дори лунната светлина не можеше да проникне през дебелите завеси на прозорците. Във въздуха се носеше странен мускусен аромат, който му напомняше на нещо, което…

Нещо прелетя към него и само инстинктите му го предпазиха от сблъсъка. В момента, в който сетивата му доловиха движение във въздуха, той вече отскачаше встрани. Без дори да се замисля, в мига, в който се приземи, той се извъртя и разсече въздуха на мястото, където бе стоял само до преди секунда. Стоманата се впи в това, което току-що се бе стоварило там. Не беше предмет, а нещо живо и в лицето му плисна кръв. Изтегли оръжието си и се претърколи по пода към прозорците на отсрещната стена. Зад него по земята раненото тяло започна да се удря о стените и да събаря нещата, окачени по тях. Искаше само да отмести завесите, за да вижда своя враг, защото бе убеден, че в стаята е била само змията, а именно с нея той трябваше да се срещне.

Варваринът отмести с яростен замах завесата и в стаята нахлу лунната светлина. Пред него всичко бе в безпорядък, а в другия край на помещението се гърчеше едно огромно влечуго. Ударът на сляпо явно бе направляван от боговете, защото мечът се бе впил малко зад главата й и почти я бе разполовил. Ударите на дългата опашка постепенно заглъхваха и светлината на живота в очите на звяра угасваше. Въпреки това тези очи не бяха животински, в тях се четеше омраза и интелект, непривичен за змийското семейство. Погледът на Конан обходи стаята и стените, като търсеше следи от господарката на влечугото. Когато отново погледна към трупа, дъхът му замря в гърдите. В погледа му се четеше първобитен ужас, на какъвто дори през идните години на слава и премеждия за кимериеца, никой не би могъл да твърди, че е ставал свидетел.

По-късно, с настъпването на утрото, една млада камериерка влезе в стаята, за да помогне за сутрешния тоалет на своята повелителка. Писъците й скоро събраха част от стражите, които не бяха заети с охраната и прекарваха свободното си време в двореца. На пода сред хаоса и кръвта лежеше бездиханното тяло на тяхната господарка. Очите й блестяха от слънчевите лъчи, процеждащи се през раздраната завеса, в мъртвешко жълто…