Тойо Йокугава
Демон на отмъщението (4)

2

— Конан, какво наистина се случи? — настъпи пълна тишина в помещението. — Знаем, че историите на стражата много рядко отразяват обективно събитията. Как умря в действителност Асир?

— Знаете ли…? Той ми беше приятел, но понякога се държеше като непоправим глупак…

Разказа им всичко, без да премълчава нищо. Те имаха право да знаят как е загинал техният приятел. Не им спести и това, че смяташе Асир за виновен за собствената си гибел, след като се остави страхът да вземе превес над мислите и постъпките му. Премълча единствено за срещата си с девойката, която го беше обрала. Те не знаеха за случката, а и тя нямаше нищо общо със смъртта на другаря им.

— И това е общо взето всичко. Изчаках да се съмне и улиците да се изпълнят с хора. Пресякох пазара необезпокояван и ето ме тук. Определено обаче през следващите дни ще бъде много трудно за работа. Стражата ще бъде, поне за известно време, нащрек.

— Не е имало как да му помогнеш. — Масал изрази общото мнение. — Сам си е виновен! Прав си и за другото. Няма смисъл да търсим някаква сметка на войниците. Те са си вършели работата, а вие — своята. Само не мога да повярвам, че вие, малоумници такива, изобщо сте излезли да работите. Нали ви предупредих да се покриете за няколко дни? — Конан сви рамене. — Но не! Не можете да седите на едно място. Ех, младост! Младост! Може би заради това ви е толкова интересен животът?!

Обсъждаха още известно време станалото. Искаха да знаят всички дребни детайли и подробността.

— Масал, може ли после да поговорим насаме? — Конан забеляза, че събуди интерес у кръчмаря. — Искам да обсъдим някои идеи.

— Ела отзад в стаичката, а вие, момчета, ще ми наглеждате заведението, нали? — със смях се изправи собственикът.

Малката задна стаичка се използваше само за бизнес. Тук се носеха откраднатите стоки и вещи. Това бе мястото, където те биваха оценявани, продавани или просто отхвърляни като негодни. Беше подходяща за усамотяване и вътре влизаха само най-доверените или добре проверени хора.

— Кажи какво има, планинецо.

— Виж сега, когато го няма Асир, ние ще можем да продължим да работим заедно, нали?

— Не виждам причина, поради която да се променят нещата. Но разбери, луда главо, че трябва да спреш за малко. Всичкият този шум само пречи на работата ни. Проумей го веднъж завинаги.

— Знам бе! Недей да ме мислиш за някой идиот. Въпросът е в това, че имам някои лични сметки за уреждане.

— Кога успя бе!? Само от няколко дни си в града и вече си имаш вендета. Какво? Да не би някой да те е настъпил по мазолите в блъсканицата на пазара?

— Ха-ха-ха! Много смешно! Имах малко злато и един диамант, когато дойдох в града.

— Хъм, диамант… И откъде, ако смея да попитам, имаше такова нещо точно ти?

— Намерих го преди време — Масал се разсмя. — Не в това е проблемът. Едно момиче ми сви всичко, докато се бях зазяпал като някой сополив хлапак. — Тук вече съдържателят се разтресе целия от смях.

— Както и да е — продължи малко обиден Конан. — Снощи я срещнах при аристократите…

— Какво!? — изненада се кръчмарят. — Една крадла при тях!? Сигурен ли си, че не си се припознал?

— Не! Катогерично беше тя. И аз се изненадах, но тя отключи портата към едно имение и влезе в него. Може пък да е само някаква прислужница там.

— Да, сигурно си прав — съгласи се с него прекупвачът на крадени стоки. — Момичето си докарва по нещо отгоре. Възможно е.

— Смятам да си върна камъка.

— Добре. Имаш пълното право, но изчакай малко.

— Така и ще направя, но исках да те питам дали би желал да купиш този камък?

— Едва ли ще имам толкова пари, но ще ти намеря купувач. Това устройва ли те?

— Напълно. Значи се разбрахме.

— Абе я ми кажи в кое точно имение влезе момичето? — полюбопитства Масал. — Може да съм в състояние да ти помогна с някаква информация.

Конан описа внимателно местоположението на дома. Опитваше се да не пропусне нито един детайл от пътя.

— Хм, това наистина е странно — кръчмарят изглеждаше сериозно озадачен. — Знам за кое имение говориш. Обаче в него не живее никой. Има разни истории за някакво проклятие, тегнещо над рода, който живееше там. Една нощ всички бяха избити. Никой не се спаси. Жена, деца, роби, стражи — всичките бяха убити. Оттогава никой не живее там, а и няма мераклии да го купят.

— Вярваш ли в тази небивалици с проклятието? Нещо тези приказки хич не ми се нравят…

Някога, когато още живееше на север, Конан беше доста скептичен към подобен род истории. Събитията от последните месеци обаче, както и съществата и магиите, с които се беше срещнал, доста бяха променили светогледа и позициите му.

— Не знам. Може и да има нещо вярно, но едва ли са избити от нещо свръхестествено. В цялото имение не беше открито нищо кой знае колко ценно. Според мен това си е просто един жесток обир. Трябва да си истинско животно, за да извършиш подобна касапница.

— След като никой не живее там, тя може да е само временно в дома. Тогава се налага да отида още тази нощ!

— Не ми се иска да ти го кажа, но си прав. Ако искаш да си вземеш камъка, трябва да е възможно най-скоро.

— Обещавам да бъда предпазлив. Най-малкото ще гледам никой да не ме свърже със „Свинарката“. А сега ще вземеш ли да ми нарисуваш някаква скица? Искам да знам как горе-долу са построени жилищата на тези ваши аристократи.

Следващите няколко минути съдържателят му обясни всичко, което знаеше за разположението на именията. Не беше много. Хората от простолюдието не влизаха там, а крадците много рядко успяваха да се измъкнат. Даже и да успееха, първата им работа беше да напуснат на часа града на крадците.

— Абе нещо не ми се вярва само прекрасният диамант да ти е на сърцето. Защо не вземеш да ми я опишеш тази мома, а?

Конан отметна глава и се разсмя с глас.

— Знаех си аз! — промърмори Масал. — Проклета младост!