Тойо Йокугава
Демон на отмъщението (3)

1.

За първи път в своя живот, младият варварин влезе през портите на крепостен град като нормален пътник. Нито беше пленник, нито завоевател, а само обикновен пришълец от север. Нямаше познати, с които да се срещне в пределите на крепостта, но нямаше и врагове. Всичко, което притежаваше, беше мечът, малко злато и един скъпоценен камък. Не знаеше какво е загуба и не беше особено вероятно да го научи. Дивият нрав не му позволяваше дори мимолетната поява на подобни мисли. Не хранеше никакви опасения, а го изпълваше само и единствено любопитство.

Вървеше с гордо вдигната глава и стъпките му бяха така уверени, сякаш цял живот бе кръстосвал тези улици. Високият му ръст определено го правеше лесно забележим. Главата му стърчеше на тълпата и стоманеният му поглед се впиваше предизвикателно във всеки, зазяпал се в него. Но повод за притеснение нямаше. Младежът забелязваше силно любопитство в тези очи. Тъй като по улиците се разхождаха хора от всякакви племена и народи, за местните той бе просто поредният странен чужденец. Въпреки това тълпата пред него се разделяше, като му сторваше път. Огромните му мускули и стоманеният поглед съвсем не съответстваха на младостта му и караха хората да се отдръпват. За Конан всичко, което го заобикаляше, целият този начин на живот, беше нещо ново и непонятно, но същевременно го изпълваше с възхищение, както и с желание да си взима от него с пълни шепи.

Аренджун беше построен като крепост, но спокойният живот и редките войни, в които градът е бил пряко заплашен, му се бяха отразили благотворно. В центъра се издигаше дворецът на сатрапа, управляващ в името на престарелия крал Озрик. Многоетажните здания бяха опасани от високи стени, чието предназначение бе да го опазят от интервенция, дори и останалата част на града да бъде превзета. В действителност нямаше голяма полза от подобни укрепления, тъй като, за да стигнат до тук армии от нашественици, би трябвало по-напред да са завзели по-голяма част от страната. Това, че самият дворец ще удържи на обсада по-дълго от града, едва ли щеше да е кой знае какво предимство. Нашественикът би трябвало само да изчака месец-два и защитниците на твърдината просто щяха да измрат от глад. Нещото, което тези стени реално охраняваха, беше прословутата със своята пищност кралска градина. Пазеха я от простолюдието. Като цяло хората бяха доволни от начина си на живот и много не се интересуваха от това, което се случваше в двореца. Всички аристократични интриги и цялата политика не бяха нещо, което да буди интерес. Строежът на каквито и да било постройки на разстояние по-малко от сто ярда от укрепленията бе строго забранен. По този начин, в случай на обсада, щеше да се предотврати използването на подобни здания като укрития на вражески войски при атака на дворцовите крепостни стени.

Същинският град се разделяше на няколко части, които нямаха точно регламентирани граници. Около дворцовата стена бяха разположени именията и къщите на аристократите и хора с високо обществено положение. Всички тези имения не отстъпваха по нищо на двореца, освен, може би, по размери. Собствениците им си бяха наели свои собствени охранители, така че около кралския дворец се разполагаха десетки малки лични армии, които при нужда биха оказали съществена помощ на гарнизона на двореца.

След именията, разделени от тях чрез няколко търговски улици, бяха жилищата на занаятчиите и търговците. Те представляваха солидни постройки, укрепени по всевъзможни начини, но отстъпваха доста по размер и разкош на жилищата в аристократичните квартали.

Най-колоритната част от града, без съмнение, бяха бедняшките квартали. Те се намираха най-близо до външната стена и представляваха невъобразима купчина от долепени и преливащи едно в друго здания. Това бяха както жилищата на бедните, така и на крадците, убийците и всичката онази паплач, която подобни мизерни места неудържимо привличат. Долнопробни кръчми се бореха за съществуване с всякакви свърталища, в които посетителят можеше да се отдаде на безброй забравени и забранени удоволствия само срещу нищожно заплащане. Бяха места, където ножовете лесно се вадеха и където цената на човешкия живот се измерваше само по това колко е силен човек и каква е волята му за живот. Бяха рай за определен тип хора и всичко, от което се нуждаеше един кимериец, за да започне своя път към величието и успеха. Поне така смяташе тогава младият Конан.

Не се бе отдалечил много от градските порти, когато срещу него се зададе отряд от градската стража. Варваринът настръхна и се приготви за неминуемо сбиване. Войниците бяха млади момчета, вероятно само няколко години по-възрастни от него самия. Младият кимериец не смяташе, че ще са някаква кой знае каква пречка за тежкия му меч, но не би било на добре, ако още с влизането си в Аренджун се забъркаше в проблеми с властите. Стражите го наближиха и той отстъпи към стената, за да си подсигури гърба, очаквайки нападението като притиснат в ъгъла вълк единак. Обаче те просто отминаха и само това, че го изгледаха продължително, даваше да се разбере, че изобщо са обърнали внимание на съществуването му. И как да не го забележат? Огромен мъжага, с ръка на меча, настръхнал и готов за бой!

Конан се отпусна. Крива усмивка озари белязаното му лице. Имаше още върху какво да поработи в държанието си. Някои маниери съвсем му липсваха, но щеше да навакса. Сега трябваше просто да се опита да се слее с потока хора, поне доколкото е възможно. Дали? Такъв като него да стане незабележим? Имаше над какво да се посмее човек. В крайна сметка младежът нямаше намерения да се захваща с почтена работа, така че липсата на такова качество като културни обноски би могла да му струва много.

Продължи да обикаля и да опознава града. За някой, който бе свикнал на живот сред дивата природа, нямаше опасност да се изгуби сред тези подредени улици. Очевидно трябваше да си намери жилище и логичният избор падаше върху бедняшката част от града. Тук, сред тези малки улички и долепени постройки, би могъл да се изплъзне за броени мигове от когото и да е. Сигурно лесно би намерил и прекупвачи на бъдещата плячка, а имаше и нужда от един-два урока по себестойност на вещите и по разпознаване на паричните знаци.

На север, в пустошта, особено в непристъпните Кимерийски планини, човек няма много възможности да се научи на такива неща. Младежът съвсем не бе глупав и можеше да си даде сметка за това какво не знае, и за това кое би му било от полза, така че само трябваше да открие човека, който би му обяснил тези неща.

Нямаше опит и в кражбите, но поне с влизането в чуждите домове не би трябвало да има проблеми. Вече се намираше в по-заможната част на града. Разликите веднага се забелязваха. Това, че самите домове бяха изградени като малки крепости, определено не будеше притеснения у него. Въпреки онази увереност, присъща на младостта, той бе в достатъчна степен реалист, за да си дава сметка, че независимо от липсата на опит, в избраната от него професия домовете бяха повече от лесно превземаеми. Стените на именията бяха толкова елементарни за преодоляване, че дори петгодишно дете от клана му би ги прекрачило. Самият Конан още преди много години бе покорявал отвесни, брулени от северния вятър скали, недостъпни дори за скалните кози, а това тук беше играчка. За планинец подобни препятствия са това, което е за обикновения човек павираната улица. Единственият проблем, който стоеше пред него, бе да разбере къде и как държат богатствата си цивилизованите люде, както и коя вещ е ценна и коя — не.

Около него хората се тълпяха, всеки забързан по своите си дела. Отдръпваха се само от време на време, за да направят път на носената от роби носилка на някой благородник. Варваринът имаше представа какво е робството и съвсем не изпитваше угризения от факта, че ще ограбва хора, притежаващи роби. Може би това бе нещо съвсем нормално. Щом имаше някой, който да може да се примири с това да е роб, вероятно си заслужаваше съдбата. Кимерийците не можеха да приемат някого за свой господар или повелител, дори богове нямаха — поне в общоприетия смисъл. Само Кром, но и той не бе божество, което да се меси в живота им. Щом искаш да се издигнеш в този шантав свят, наречен Цивилизация, трябваше да се научиш да използваш и роби. Това, че бе неук варварин, не му пречеше и Конан бързо се нагодяваше спрямо обстановката.

Попадна на някакъв импровизиран пазар. Продавачите се блъскаха в него и същевременно го засипваха с хвалебствия относно стоките си. Неприятно му бе облечените в платнени дрехи граждани да се отриват непрекъснато в него, но новият свят, който виждаше, и любопитството, което изпълваше младата му душа, все още го удържаха да не избухне.

Носеше само кожена препаска и напеклото слънце подчертаваше страховитата му мускулатура. Не му правеше впечатление, че е облечен различно, а това, че доста женски погледи се задържаха върху него, определено го ласкаеше. Знаеше, че превъзхожда чедата на цивилизования свят с физиката си, и макар и дребно, това признание, му действаше добре. Да, хубаво щеше да живее тук!

Намигна на едно момиче, открито зяпащо го, и с искрено веселие загледа майката, дърпаща своята рожба по-далеч от атлетичния странник. В този момент някой се блъсна в него и в ръцете му остана притиснато някакво девойче, доста хубавичко при това. То го погледна уплашено и започна да се извинява, като се опитваше да отстъпи назад.

— Извинете, бях се загледала и просто не ви видях.

— Как не ме видя, момиче? Да не се опитваш да ми кажеш, че съм незабележим? — Конан се бе ухилил срещу явно притеснената красавица.

— Не, аз само…

Девойката изглежда забеляза усмивката и прие закачката.

— Не, не бих ви нарекла незабележим. А сега, ако ме извините…

Завъртя се и се отдалечи с достойнство сред тълпата. Юношата се загледа след заминаващия си водопад от златисти коси. Определено щеше да му хареса живота тук!

Продължи бавно сред морето от хора, наслаждаващ се на безцелното скитане. Засега можеше да си го позволи. Скоро щеше да започне да изготвя планове за работа и навлизане в занаята. Беше колкото реалист, толкова и оптимист. Имаше хора за всичко и той само трябваше да ги открие. Засега не бързаше. Имаше парите и камъка, и всичко…

Изведнъж спря като вкопан сред тълпата — исполински остров сред движещите се. Беше посегнал към пояса си, където бе окачена торбичката със златото и диаманта. Там нямаше нищо. Бе я загубил по пътя или… О, проклетото момиче! Тя я беше взела… Какъв глупак бе само. И това дяволско изчадие! А имаше толкова красиви очи!

Конан беше объркан. Всичките му грижливо изработени планове пропаднаха. По-скоро претърпяха промени. Имаше пари и беше разчитал на това. Те щяха да му осигурят необходимото време, за да опознае града, начина на живот и хората. Щеше да намери и необходимите му неща и знания, за да се захване с перспективния и сладък живот на крадец. Така непредсказуеми са нещата в живота! За какво ли му е на човек изобщо да си прави планове, след като толкова неща не зависят от него? Трябваше му просто място, на което да се оттегли за момент, да си отдъхне от цялата заобикаляща го шумотевица и да подреди нещата в главата си. Бе свикнал да действа, но в момента нямаше противник, който да го предизвика. Имаше нужда да набележи следващите си стъпки и след това бе лесно. В крайна сметка беше в природата му да е активен и да взема в свои ръце нещата, а не да размишлява.

Улицата, по която вървеше, ставаше все по-оживена. Сякаш посоката на основния поток от хора съвпадаше с неговата. Скоро разбра и причината. Мислеше си, че е свикнал с шума и нахалството на уличните търговци, но очевидно бе грешал. Не беше видял дори и една нищожна част от действителността. Пред него цялата невероятна тълпа някак си успяваше да се слее с друга — изумително, но факт! — още по-голяма и пъстра такава. Пътят излизаше на огромен площад, предназначен за пазар.

Шумът беше невъобразим. Отвсякъде се надвикваха продавачи, всеки предлагащ, според собствените му думи, нещо уникално, невъобразимо и страхотно евтино. Купувачи се караха с други или само се пазаряха. Животните, ненавикнали с всичкото оказвано им внимание, негодуваха. Целият този шум се смесваше с ароматите на различни екзотични подправки и парфюми. Създаваше се една невероятна смесица от хора, миризми и звуци, тъй характерна за цивилизованите градове. Несвикналият на подобни картини варварин не можеше да повярва, че е възможно да се съберат толкова хора и животни на едно място.

— Младежо, искаш ли да си купиш панталон? Погледни тези страхотни копринени. Китайска коприна…

— Желаеш ли да си вземеш нов меч? Имам и такива, изработени от стари майстори преди сто години. Няма да намериш други оръжия, които да бъдат дори близки по качество на моите…

— Коне! Асгалунски и шемитски бегачи…

Подобни предложения го засипваха отвсякъде. Предлагаха му стоки, за които дори не бе чувал и нямаше и най-малката представа какво всъщност му продават. Малко необичайно беше това, че го приемаха не като странен чужденец, а само като потенциален купувач. Някак още не можеше да свикне с факта, че не го чувстват различен. Беше просто един гражданин на Аренджун. Това бе добре, но му трябваха средства, за да преживее.

Трябваше да намери някакво решение на паричния проблем, и то бързо. Явно първата му работа щеше да бъде доста по-скоро от очакваното. В далечния край на пазарния площад имаше масивна двуетажна постройка. Вторият етаж беше ограден с просторна тераса, опасана от парапет с изсечени в него цветя или орнаменти, наподобяващи различни растения. Балконът се крепеше на масивни колони, обрамчени с мраморни арки. Между тях се виждаха множество входове към вътрешността на сградата. Тези, които влизаха през порталите, определено не бяха от простолюдието. Бяха богато облечени и повечето идваха на носилки, следвани от по няколко души ескорт. Вероятно това бяха хората, които щяха да му осигурят препитание, и това бе мястото, където трябваше да отиде.

 

 

Имайки вече конкретна цел, Конан се промени. Цялата привидна мудност и леност, с които нехайно се шляеше досега, изчезнаха. Бе се превърнал в исполин, закрачил устремено към своята цел. Хората се отдръпваха стреснато от пътя му, а търговците даже и не правеха опити да го заговорят. Само една позастаряла пищна брюнетка се изпречи пред него. Не направи опит да се отмести, а само свенливо скръсти длани пред себе си. Много неща й отиваха, но невинността определено не бе сред тях. Беше с дълбоко изрязано деколте и въпреки че нямаше нещо особено, което да си заслужава да се види, имаше голяма вероятност ако жената се наведеше, да изпадне цялата от роклята.

— Здравей, красавецо. Защо не ме вземеш и да отидем някъде, където ще сме само двамата. Няма да съжаляваш.

— Махни се от пътя ми! Днес не ми е до такива като теб!

Отказът му сякаш изобщо не бе чут.

— Всичките тези мускули се нуждаят от раздвижване. Такъв си голям! Ще бъде чудесно. Хайде, ела!

— Казах ти да се разкараш! Нямам време за теб, а като те гледам, и особено желание май нямам.

С това той отмести жената и продължи напред. Долови клетвите на обидената дама зад себе си.

— Момченце си ти. Няма и да станеш мъж. Не съм му допадала, ха! А може би предпочиташ момчета, а? Кажи, дивако…

Кимериецът не се впечатли от потока обиди по свой адрес. Малко го интересуваше мнението на хората. Познаваше добре себе си и знаеше какво струва. Висока цена си даваше, но вярваше, че е заслужена.

Стигна до набелязаната сграда и навлезе между колоните. Слънцето беше още високо, така че под терасата още бе прохладно и сенчесто. Мястото бе идеално, за да може да огледа спокойно наоколо и да реши какво ще предприеме оттук нататък. Трябваше само да избягва да привлича внимание — нещо, което не бе толкова елементарно, ако човек е полугол мускулест гигант като него. Избра най-лесния вариант. Обърна се с гръб към вратите на постройката и се подпря на една от колоните. Не му се вярваше някой да дойде и да го накара да се махне. Стоеше така, само един небрежен момък, с поглед, зареян към пазара. Привидно не забелязваше нищо от ставащото около него, но не бе така. Приличаше на огромен хищник: отпуснат и блуждаещ, но всъщност нито едно нещо не убягваше от вниманието му. Просто чакаше подходящия случай и бе готов моментално да реагира. Очакваше вниманието му да бъде привлечено от някой, от минаващите покрай него или от излизащите през вратите, зад гърба му. Натам и основно беше съсредоточено вниманието му, като не отдаваше особено значение на ставащото на пазара. Така продължи, докато не избухна някаква разправия…

 

 

Понапълнял, розовобузест мъж на средна възраст се опитваше да задържи в ръцете си бясно мятащо се хлапе. То бе русо и слабичко, но облеченото му в изпокъсани дрипи телце бе жилаво и очевидно изпълнено с енергия. Детето определено беше и смело. Нито викаше, нито се беше отчаяло, а като същинско диво животинче се извиваше в ръцете на похитителя си. Хапеше ги и същевременно се опитваше да му издере очите.

— Нищо няма да постигнеш, малко изродче такова! Мислите си, че винаги ще се измъкнете, нали? Е, този път няма да се получи. Поне ти ще си платиш за всичко.

— Ама аз нищо…

— Млъквай! Проклети деца. Винаги сте невинни. Не и този път. Не знаеш с кого си имаш работа, гаден дребосък!

В този момент момчето се отскубна някак си и се втурна между събралите се зяпачи. Сигурно щеше да се измъкне, тъй като хората, които преди това не му помагаха, сега не направиха никакъв опит да му попречат да се измъкне. Бяха се спрели просто да се позабавляват и всичко случващо бе добре дошло за тях. Обаче нещата не се развиха благоприятно за беглеца. В бързината се подхлъзна на мръсния паваж и се строполи по лице върху него. Мъжът с пуфтене го настигна и рязко го издърпа да се изправи.

— А, не на мен тия. Няма толкова лесно да ти се размине. Някой от вас няма ли най-после да извика стражата? Кибици! Всичките сте една стока… Ще те вкарам аз теб в правия път!

Дебелакът придружи думите си със здрав удар по детето. Хората, които ги бяха наобиколили, изпитваха симпатии към момчето, но не смееха да се опълчат на мъжа. В крайна сметка мъжът беше богат, а това означаваше и че притежава някаква власт. Не си заслужаваше риска, а и малчуганът най-вероятно бе виновен. Така разсъждаваше простолюдието и нищо не би могло да го трогне или да промени мнението му.

Ръката се вдигна за нов удар и замря във въздуха. Нечии стоманени пръсти се впиха в нея и костите й изпукаха. Прогърмя басов глас с твърд, варварски акцент:

— Не си ли прекалено строг с него? В крайна сметка е само едно дете.

— Не е твоя работа, чужденецо, така че недей да се месиш.

— Значи съдбата на брат ми не моя работа, така ли? Сигурно трябва безучастно да гледам как ще му отрежат ръката!? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Захватът се отпусна и дебелият аристократ имаше възможност да се обърне и да види този, който си беше позволил да го прекъсне. Погледът му обходи облечения в кожена препаска гигант и се спря на горящите сини очи. Преглътна на сухо и се опита да заглади положението.

— Виж сега, ти не разбираш…

— Така ли!? Сега съм и глупав вече! Тук прекали, тлъстак!

— Не аз исках…

— Виж сега, така до никъде няма да стигнем. Пусни брат ми и аз ще го накажа за постъпката му. Това трябва да се реши в семейството. Нали никой не е пострадал?

И преди някой да може да отреагира, кимериецът издърпа момчето от лапите на стъписания нотабил.

— Хайде, идвай! Имаш доста неща да обясняваш.

То последва огромния мъж, а сред зяпачите се появиха весели усмивки. Двамата отдалечаващи се братя нямаха никаква прилика, бяха определено всичко друго, само не и роднини. Измаменият дебелак най-накрая се окопити и се развика:

— Стража, стража! Побързайте! Насам! Стража! Ограбиха ме! По-бързо, че негодниците ще се измъкнат…

Озъртайки се наоколо и като продължаваше да вика, дебелакът се опита да открие двамата измъкнали му се престъпници. Твърде късно. Тълпата се бе затворила зад бегълците и от тях нямаше и следа.

 

 

— Побързай, хлапе. Нямаме много време. Стражата вече приближава към дебелия глупак.

Конан дърпаше след себе си малкия крадец, здраво хванал го за ръката и се придвижваше между хората към голямата сграда, в чиято сянка бе стоял, преди да стане свидетел на неуспешния грабеж. В действителност подобни напомняния бяха напълно излишни, тъй като джебчията явно наистина беше доста изплашен и сега се стараеше с всички сили да не изостава от спасителя си. Минаха през една от вратите и се озоваха сред прохладата на огромно фоайе. Високи мраморни колони поддържаха сводестия таван. Широки стълби с абаносови перила, полирани от поколения търсещи опора ръце, водеха в различни посоки и по тях сновяха десетки забързани по своята си работа хора.

— Хей, вие двамата там! Како правите тук? Такива като вас нямат работа на това място.

Захласнати за момент във величието на сградата, Конан и придружителят му бяха забравили за предпазливостта. Към тях се приближаваше едър охранител с извадено оръжие, който явно прекалено се вживяваше в ролята и положението си.

— Може би ще си в състояние да ни обясниш какви точно хора сме? — изсумтя варваринът. — Имаме малко празнини в знанията.

С тези думи изтегли меча си и се хвърли към изненадания страж. Завъртайки се около себе си, кимериецът се озова странично на изумения от невероятната бързина воин и преди другият да вдигне оръжието си, за да се защити, стоманата разсече с лекота бронята и заседна в сърцето. Конан опря крак в свлеклия се на пода труп и небрежно изтегли стоманеното острие.

— Да се махаме, преди да са се окопитили. Идваш ли, мъник?

Детето невярващо гледаше мъртвеца. Подканата подейства и те се затичаха сред пищящите хора към изхода в дъното.

Озоваха се на гърба на сградата и продължиха да тичат по някаква улица. Окървавеното острие привличаше като магнит погледите на минувачите и те мигом се отдръпваха настрани.

— Не натам! — Момчето явно се беше престрашило да поеме ролята на водач. — Следвай ме. Знам по-добрите пътища за измъкване.

Конан не спори, а последва хлапака по малките улички. Тичаха по тесни и мръсни алеи, по места, явно избягвани от почтените жители. Срещаха само просяци и скитници, които, след като забелязваха острието в ръката на варварина, губеха интерес към тях двамата. Следваната посока ги отвеждаше все по-навътре в бордеите и това напълно съвпадаше с плановете на дивия северен мъж.

Спряха пред една отдавна неизползвана конюшня и момчето хлътна в нея. Кимериецът го последва предпазливо, тъй като нямаше никаква причина да се доверява на джебчията. Вътре беше сумрачно, но очевидно бяха сами. Първата му работа беше да намери малко сено и с негова помощ да почисти що-годе меча си. Малкият му спътник го наблюдаваше с интерес, но не го заговори.

Момче, трябва ми малко информация и след това си свободен да си ходиш. Мисля, че ми дължиш услуга все пак, тъй като определено не си по-малкият ми брат.

— Питай. И, между другото, как се казваш?

— Конан. Трябва ми някой да ме въведе в занаята, ако разбираш какво ти говоря… — изчака детето да кимне утвърдително и продължи: — Имам нужда от място, където да се крия, да продавам заработеното и изобщо имам нужда от някой, който да е вътре в нашия бизнес. Реших, че няма начин да не знаеш, и затова те измъкнах. Надявам се, че не съм сгрешил!

Малчуганът се сви под погледа, втренчен в неговите очи.

— Мога да ти помогна. Знам подходящия човек за тези неща. Трябва да отидеш в „Свинарката“. Това е кръчма, където се събират хора, занимаващи се… ъ-ъ-ъ, с твоята професия. Там ще търсиш Асир. Кажи, че те изпраща неговия племенник. Той е необходимият ти човек, сигурен съм.

— А къде е тази твоя кръчма? Още съм нов и не се ориентирам бързо сред местните забележителности.

През следващите няколко минути хлапето чертаеше карта в прахта по пода и подробно му обясняваше разположението на града. Разделиха се и си стиснаха ръцете, като бойци сред кръвопролитно сражение. Така стоят нещата в живота. На някои просто им е предопределено да пораснат по-рано от обичайното.

 

 

Вратата се отвори с мощен замах и сумрачната вътрешност на „Свинарката“ се обля от светлина. Прахолякът, изпълващ просторното помещение, затанцува в промъкналите се слънчеви лъчи. През прага пристъпи огромен полугол мъж и свойски се огледа. Всички разговори замряха и посетителите любопитно загледаха новодошлия. Очевидно беше, че е див планинец и силата му се равнява на тази на неколцина обикновени мъже. Не беше идвал преди и начинът, по който ги оглеждаше, издаваше интереса му към определена личност. Навярно някой от достопочтените авантюристи, обитаващи таверната, бе облекчил кесията на пришълеца от пустошта и сега разяреният варварин търсеше възмездие. Обаче тук дивакът явно грешеше. Всички, които се събираха на подобни места, може и да нямаха морални задръжки, но изпитваха колегиална привързаност към другарите си по маса. Колкото и добър да бе с меча този момък, малко трудно щеше да му е да се справи с толкова народ, сред всичките тези маси. Хладен шепот на стомана показа, че поне двадесетина ками изпълзяха от каниите си, подобно на дебнещи плячка кобри.

Конан влезе в кръчмата и огледа обстановката. Хлапето не го беше подвело. Хората, които бяха вътре, определено не бяха от тези, които прекарваха времето си в търсене на почтени начини за осигуряване на прехраната. Представляваха всевъзможна сбирщина: от неуспели търговци и занаятчии, та до родени крадци и убийци. Не бяха персони, които биха били търсени за приятели или за работници. Почтените хора преминаваха от другата страна на улицата при среща с някой от тях. Много бяха родителите, сипещи клетви по техен адрес заради обезчестените си дъщери или опразнени кесии. Въпреки това кимериецът търсеше точно такива хора. Това беше необходимата му среда, за да навлезе в не особено почитания, но доходен и лесен занаят на професионалния крадец. Тези бяха личностите, които можеха да му дадат едно добро начало. Знаеше и нещо друго, което повечето граждани пренебрегваха. Ако станеш приятел на подобна пасмина, оставаш такъв за цял живот. Веднъж приели те за свой човек, те бяха готови да рискуват живота си за своя другар. Бяха мъже, отдаващи се без задръжки на удоволствията, но и такива, каквито всеки би желал да има до себе си в боя. Единственият проблем засега беше, че те не го познаваха и за тях той беше просто един странник. Трябваше да намери чичото на момчето, което бе отървал от стражата, и да си поговорят.

Затвори вратата зад себе си и в помещението се възцари първоначалният сумрак. В кръчмата беше настъпило мълчание и всички открито го зяпаха, като най-вероятно само търсеха повод, за да се отърват от него. Момичетата, които обслужваха клиентите, се оттеглиха зад бара, предчувствайки предстоящия конфликт. В дъното, от една долепена до стената маса, се изправи едър мъж. Бе малко по-нисък от младежа, но иначе имаше същата мощна структура като него. Главата му беше избръсната и голото му теме бе покрито с татуировка, която много сполучливо имитираше паяжина. Бавно пристъпи към новодошлия и го загледа мрачно, сякаш той беше виновен за всички нещастия и беди, които са го сполетели през явно бурния му и недотам щастлив живот. Вътрешно Конан се изсмя, тъй като това би трябвало да е тестът, с който евентуално щяха да го приемат сред себе си тези отрепки. Щом така искат, нека се забавляват! Един кимериец е винаги готов за подобни изпитания!

„Човекът паяжина“ спря на една крачка от него и го огледа изпитателно отгоре до долу.

— … И си мислиш, че си много голям боец, нали? — прогърмя мощен бас. В гласа се усещаха по-скоро насмешливи, а не заплашителни нотки.

Севернякът беше изненадан от такова начало. Бе сгрешил. Това не е било никакво изпитание, а чисто и просто забавление. Останалите посетители се закискаха, предвкусвайки бъдещо веселие. Здравенякът нямаше нищо против варварина, а просто искаше да си почеше ръцете. Какво пък? Конан бе млад, и в него напираше дяволчето, което го караше да си мери силите с останалите.

— Дали без този меч струваш нещо? — човекът с татуировката продължаваше да го предизвиква. — Вероятно в него ти е и цялото мъжество. Ех, а сигурно се чувстваш много могъщ с това парче стомана…

За съжаление не успя да довърши. Макар и млад, един кимериец трудно понася каквито и да е обиди. Юмрукът му се стрелна и главата на колоса изкънтя кухо и болезнено. Удареният се стовари с глух стон на земята, а усмивките на наобиколилите го приятели изчезнаха. Настана гробовна тишина, смущавана само от бръмченето на попаднала в халба бира муха.

Конан бавно свали меча си и го остави на близката маса. Щеше да им покаже той на тези изнежени аренджунци, какво означава в неговото племе това да си мъж. Истински мъж!

Противникът му седеше на каменния под и тръскаше глава. Вероятно подобен удар би раздробил черепа на някой по-слаб човек, но този беше само замаян. Бавно се изправи и се ухили срещу младежа.

— Браво, момко. Добър удар беше. От доста време не ме бяха разтърсвали така. Може и да ставаш за нещо, но сега ще си получиш добър урок.

Пристъпи крачка напред и вдигна ръце пред тялото си, като се приготви за бой.

— И не се сърди. Нищо лично.

В мига, в който Конан кимна, гологлавият се опита да нанесе къс прав, но само залитна напред. Бърз, като котка, младежът беше пристъпил встрани. Замахна към изгубилия равновесие противник и не пропусна. Серия светкавични крошета обсипаха главата и торса на мъжа. Той се олюля, но остана на крака. Младежът отново посегна и се изненада, когато другият улови юмрука му и с приклякване нанесе мощен удар под брадичката му. В главата на момъка избухна лавина от светлини, но първобитното в него не го изостави. Варваринът инстинктивно замахна, без посока, като вложи цялата си мощ в този удар. Нещо се изпречи на пътя на ръката му и се чу глух стон.

След миг, когато отново можеше да чувства и разсъждава нормално, видя проснатия пред него човек. Беше го улучил, но се надяваше само да е в безсъзнание, а не да го е убил. Всичко бе само игра, в която трябваше да се определи кой е по-силен. Просто беше нелепо някой да загине при подобни обстоятелства. Още повече че му изглеждаше свестен мъж. Един от другарите на победения, дребен човек с лице на невестулка, се беше приближил и проверяваше пулса му.

— Няма му нищо на стария шмекер! Глупакът си мисли, че все още е силен и бърз, като едно време. Добър урок. Нека полежи, докато дойде в съзнание. Ама и ти удряш яко, синко! — след което му протегна десницата си: — Аз съм Сафа. Ела да те запозная и с останалите. Ей, не бих искал да ти попадам в ръчичките, момко.

— Какви ръчички бе, Сафа?! Погледни какви лапи има момчето! Една огризка като теб би могла направо да бъде размазана в тях.

Всички бяха весели и се шегуваха. Потупваха младия победител и направиха място на една от масите за него.

— Как ти викат? И, дяволите ме взели, откъде си? Бил съм на много места, но никъде не съм виждал мъжаги като теб.

— Казвам се Конан и съм от Кимерия. Едва ли си пътувал кой знае колко, защото с тази голяма уста отдавна да са ти прерязали гърлото.

Избухна смях и някой донесе чаша и за него.

— Какво те води тук? Не ми изглеждаш случайно да минаваш, нали?

— Търся един човек.

— Всеки търси някого. Аз например диря девственица, ама в този квартал шансовете за такова нещо са нулеви! Кажи кого търсиш и за какво? Ако не е за да му вземеш душицата, може и да ти помогнем.

Търся Асир.

Всички в кръчмата отново се засмяха. Някои дори се просълзиха от смях.

— Какво толкова смешно има в това? Трябва да си поговоря с него — озъби се варваринът, обиден от подобен обрат на събитията.

— Е, нищо смешно няма — отново се захили Сафа. — Само дето в момента Асир няма да може да ти обърне внимание.

— Кога ще се върне? — младият северняк не беше нетърпелив. — Имам време и мога да почакам.

Сафа се задави и чак като се поуспокои малко, му обясни:

— Е, няма защо да го чакаш да се върне. Той си е тук, ама имаше спречкване с някакво хлапе и сега е, как да кажа… леко в безсъзнание.

— Искаш да кажеш… — Конан замълча и след миг избухна в буен смях: — Май наистина най-добре ще бъде да го почакам, все пак.

 

 

— Значи ти си този, който е отървал племенника ми!? — Асир и Конан седяха на една по-отдалечена от останалите маса. — Той е свястно хлапе, но понякога силно надценява уменията си. И защо си рискувал? Сега, след убийството на стражника, доста народ ще иска да те открие.

— Казаха ми, че ще познаваш необходимите хора.

Асир го загледа преценяващо. Имаше нещо, което му допадаше в този варварин. Беше прям и завоалираните думи и постъпки изглежда му бяха чужди. Не бяха толкова много хората, които, независимо от последствията, биха вървели неотстъпно само напред към своите цели.

— И какви са точно необходимите ти хора? Да очаквам ли, че и аз съм сред тях?

— Трябва ми опитен крадец… — Конан впери поглед в очите на мъжа пред себе си. После продължи:

— Нямам голям опит и вероятно ще са ми необходими някакви напътствия. Някой, който познава добре града, ще ми свърши работа, а ако познава и хора, които да ме отърват от плячката, не би навредило.

— Е, поне си прям. Не може да ти се отрече. Казваш, че едва идваш в града и първите ти мисли са насочени към обири. Всички ли кимерийци са такива?

— Не. Това мога да върша, а и всичко, което съм видял от вас, е точно това. И при Венариум не беше нищо повече от обикновено заграбване на земите ни. Всъщност аквилонците скъпо си платиха, но и това е доста бърз начин за забогатяване.

— Мисля, че мога да ти помогна. Да речем, че имам някои идеи, но не съм сигурен как ще проникнем. Нощес ще те заведа и ти да видиш и после ще съставим план. Ще делим по равно всичко. Съгласен?

— Става — Конан делово вдигна бокала си с вино. — За партньорството ни, Асир!

— За него! — отзова се мигом гологлавият. — И недей да си мислиш, че можеш да ме прецакаш. Не съм толкова доверчив. Ти просто имаш голямо предимство. Обичам си племенника, а ти си му помогнал.

— Вярвам ти, друже. Обаче мисля да крадем от богатите, не един от друг.

— Тогава трябва да ти обясня някои неща, Конан от Кимерия…

Прекараха следващите няколко часа наведени над масата. С приглушен глас Асир предаваше на ентусиазирания младеж необходимите му познания. Показа му различни монети и обясни различните им стойности. Разказа му за някои от по-дръзките си обири и за местата, които най-често се използваха за криене на скъпоценността. Конан с изненада разбра колко наивни могат да бъдат жителите на големите градове.

— Добре де! Със златото и парите е лесно. Да речем обаче, че вземем накити или други скъпи вещи. Как ще ги продадем? В крайна сметка не можем да излезем открито на пазара, нали? — разпален от разказаното, младият варварин вече предвкусваше богата плячка.

— Харесваш ми, кимериецо, и ще ти се доверя. Кръчмаря виждаш ли го?

Конан загледа едрия мъж зад тезгяха. Лицето му беше отпуснато и той с безразличие наблюдаваше опитите на клиентите да се задяват с момичетата, които ги обслужваха.

— Изглежда ми добряк — каза след малко кимериецът. — Симпатяга…

— Такъв си е. Поне докато не го предизвикаш или ядосаш. Той може да ти помогне да се отървеш от всичко: крадени вещи, някой, който ти пречи и — тук мъжът се захили зловещо — даже би ти помогнал да се разделиш и с живота си, ако го устройва.

— Едва ли ще му е толкова лесно — изръмжа Копан. — Не съм като изнежените ви гражданчета.

— Стига де! Само те занасям. Иначе, наистина, той е нашият човек. Ела! Ще спиш в моята стая. Имам едно свободно място. Можеш да починеш до довечера.

— Нещо съм останал без пари — притесни се младежът. Кодексът на честта на воин не му позволяваше да приема подаяния. — Трябва ми нещо за ядене.

Дори и сега не помоли. Никога не го правеше. Не беше свикнал да очаква милостиня от когото и да е. В дивия север бе нещо нормално да дадеш на някого храна. И даже да наричаха неговите съплеменници диваци и да се имаха за морално извисени, хората тук, на юг, имаха какво да научат.

Асир само го изгледа и повика едно от минаващите девойчета. Не знаеше много за новия си другар, но вътрешно се радваше, че е на негова страна. Определено би било страшно да му е враг.

След като се нахраниха, двамата се качиха и се проснаха на мизерните легла в малката стаичка.

— Мислиш ли, че стражата ще ми създава проблеми? — по-скоро от любопитство попита севернякът.

— Какво имаш предвид?

— Ами, след като убих един от стражниците, сигурно ще искат някой да си плати за това. Просто ще бъде неприятно да се пазим и от тях, а аз определено се забелязвам, когато се появя по улиците.

— Едва ли. Трябва само да не посещаваш през деня кварталите на заможните хора. Тук не идват отряди. Твърде много проблеми биха си навлекли, ако тръгнат да тършуват наоколо. Биха допуснали всичко друго, но не и да предизвикат бунтове.

— Е, значи нямам кой знае какъв проблем — с тези си думи кимериецът се обърна и веднага заспа. На лицето му бе изписано безгранично спокойствие, сякаш си почиваше в шатрите на дивото си племе.

„Какви железни нерви има това момче! Дори и в леглото не се раздели с меча си. Да, добре е, че не сме врагове“ — помисли си Асир, преди да се унесе.

 

 

Две закачулени фигури се промъкваха по малките и тъмни улички. Носеха черни наметала, със спуснати качулки. Бяха едри хора, но се придвижваха безшумно. По паважа не се чуваше нито звук, който да свидетелства за тяхното преминаване. Просто две движещи се сенки, които се появяваха за миг в по-осветените места, само за да се стопят отново в мрака. Не се забелязваха оръжия, но това не означаваше, че нямат такива или са беззащитни. Вървяха устремени към своята цел и беше съвсем очевидно, че не се страхуват от нощта и нейните обитатели, а тя определено имаше с какво да ги изненада.

В града няма диви зверове, но хората често ги надминават по кръвожадност. Улиците бяха безлюдни, защото почтените хора не се осмеляваха да напуснат домовете си след падането на мрака. Но всичко това беше привидно. Нощният живот бе навсякъде и кипеше с пълна сила. На по-осветените кръстовища се виждаха долепени до тъмните стени предизвикателно разголени девойки. Те чакаха своите клиенти или жертви. Много от тях бяха по-скоро примамка, отколкото нещо друго. В тесните странични улички се мяркаха промъкващи се сенки. От време на време се чуваше приглушен писък и кратка борба. После всичко отново утихваше. Още една от жертвите на нощта се бе преселила при прадедите си.

Двамата вървяха необезпокоявани сред тази обстановка. Излъчваха увереност, че познават и тази страна от живота и определено знаят какво правят. Огромните фигури не оставяха никакви съмнения, че ще бъдат трудна, ако не и невъзможна плячка и дори най-настървените градски мършояди мигом се отказваха от опит да ги нападнат. Гарван гарвану око не вади…

 

 

Конан и Асир крачеха из гетото, сякаш се намираха в коридорите на собствения си дом. Насочиха се към една от улиците, деляща бедняшките бордеи от търговския квартал. Тук позабавиха крачка и се промъкваха вече по-внимателно.

В горния край на улицата се чу шум от приближаваща се стража. Звукът от придвижващите се под строй войници и дрънченето на ризниците не можеше да бъде объркан с нищо друго. Вероятно това беше търсен ефект, тъй като предотвратяваше изненадващата им поява, която би могла да доведе до евентуални сблъсъци. А на самите стражници това не би им се поправило. Бяха просто на служба и трябваше само да обикалят по улиците. В крайна сметка за това и им плащаха. По-добрият вариант беше да се избягват бедняшките квартали и те масово се придържаха към него. Нямаше кой знае какво за крадене там, а не им се даваха пари за друго, освен за осуетяване на грабежите. В по-богатите квартали самото им присъствие осигуряваше що-годе прилична защита. Отказваше лесно аматьорите, а за изпечените в занаята имаше други методи. След обир авантюристът обикновено търсеше защитата на гетата. По разделните улици между кварталите винаги имаше патрулиращ отряд, така че, ако се разпръснеха, стражите лесно можеха да отрежат пътя на обирджията. Ако пък случайно той се измъкнеше, имаха достатъчно свои очи и уши сред престъпниците. Трябваше само малко време и един голям отряд отиваше и залавяше въпросния субект.

Щом шумът достигна до двете прокрадващи се фигури, те изведнъж се разбързаха и се шмугнаха в близката пресечка. Явно не желаеха да бъдат срещнати от стражата в този час на денонощието. Не се спряха да изчакат отминаването на войниците, а продължиха по по-тихите улички. Около тях се надигаха все къщи на богати търговци. За разлика от аристократичните имения, които бяха с ограден двор и самият дом по правило се издигаше в центъра, тук къщите бяха на самата улица. Няколко съседни сгради ограждаха голям вътрешен двор. Входовете гледаха към него, а за да се достигне до тях, се минаваше през малък коридор, който водеше до улицата. Той беше преграден от солидни врати, които можеха да издържат дори кратка обсада. Прозорци от външната страна обикновено липсваха, а ако имаше такива, то бяха обезопасени с решетки или дървени капандури. Скоро стигнаха до къща, която привидно не се отличаваше по нищо от останалите. Спряха в сенките и се сляха с тях. Какво ли търсеха тук в този потаен час?

— Ето това е къщата, Конан. Търговецът получи наскоро товар от скъпоценности — зашепна едната фигура. — Преди два дни ги е продал на кралския писар. Той ще жени дъщеря си и вероятно това ще бъде част от чеиза…

— Няма значение — прекъсна го рязко другият. — Искаш да кажеш, че има доста пари в този търговец. Така ли е?

— Да, но и сам виждаш проблемите. Трудно е за проникване, освен ако не си доведем своя армия — по-ниският мъж се закиска сам на остроумието си. — Не знам как би могло да стане. Нали сме партньори? Затова и те доведох. Може да ти хрумне някаква идея.

— Тази врата докъде води? — Конан изобщо не изглеждаше обезкуражен.

— До вътрешния двор, където е и входът на къщата, но няма начин да я отворим безшумно.

— Добре де. Да речем, че влезем. Търговецът едва ли ще ни каже къде са парите. Имаш ли представа къде може да ги държи? И откъде въобще знаеш, че са в къщата?

Асир се изхили доволно:

— Случайно имам близък приятел, който е чирак на един дърводелец. Та според него нашият търговец — още преди няколко години — е поръчал легло с кухи крака. Да ме убиеш, не мога да повярвам, че крие любовниците си вътре, ха-ха-ха! — Смехът му започна да става доста силен.

— Млъкни бе! Всички ли искаш да събудиш? И това ми било професионалист. — Конан ядно се изплю встрани.

— Е, какво пък толкова. Ние само се разхождаме. Нищо лошо не правим. Пък и няма начин да проникнем в тези къщи. Явно няма как да оберем някого, така че няма защо да се страхуваме чак толкова от стражата.

— Абе преди малко ти не се ли шмугна като подплашен заек в уличката? Тогава нещо не беше много голям куражлия.

— Някои навици трудно умират. Давай да си ходим. Може тия дни да измислим нещо.

— Как ще си ходим бе? Ти да не си малоумен? Нямам никакви пари и това означава, че ще направим обира тази вечер! — Конан наистина беше възмутен. — Ще се качим на покрива и оттам ще се спуснем в двора, а може и направо да влезем в къщата.

— И как точно ще стане това, а? — Асир започваше да се съмнява в здравия разсъдък на варварина. — Може би ще прелетим? Или, ако искаш, ще помолим твоите богове да ни спуснат някое въженце…

— Кром е мой бог. И въпреки това не се меси в делата ни! — Северният воин явно не разбираше от сарказъм. — Катерил съм по-опасни скали още като дете. Това тук е направо забавление.

Асир обаче не изглеждаше много ентусиазиран от идеята.

— Добре! Аз ще вляза и ще се опитам да отворя отвътре. Ако ми се стори лесно, направо ще взема златото и готово.

— Момче, искам отговорно да ти заявя, че си се смахнал. Вярвай ми — аз съм познавач на човешката природа. Успееш ли, ти ще бъдеш един от най-великите крадци, които живеят в наши дни. Аз лично ще разпространя сума ти легенди за теб. Не се шегувам. Наистина ли вярваш, че ще успееш да се справиш?

— Само гледай! — При тези си думи младежът му подаде наметалото си.

— Не убивай никого! По-добре се върни без нищо, но не извършвай и друго убийство. Все пак и търпението на стражите си има пределни граници. Не го забравяй! Ако искаш да работиш дълго в този бизнес, това е важен принцип: никакви кръвопролития!

— Разбрах! Стига си ми натяквал…

Младежът беше почти гол — само по набедрена препаска. Тук нощите бяха топли, съвсем различни от тези в родните му планини. Асир трепереше въпреки наметалото си, но каленото тяло на северняка не чувстваше никакъв студ. Внимателно се огледаха и щом се увериха, че са сами, Конан се приближи до къщата.

Стените бяха изградени от масивни дялани камъни и фугите между тях бяха замазани. Въпреки това той се прилепи до стената и запълзя по нея. Нямаше никакво оръжие, освен един кинжал, който беше стиснал в устните си. Беше оставил меча си в кръчмата. Бавно, инч по инч, пръстите му намираха и най-невзрачните пролуки и той се придвижваше. Усилието беше нечовешко. Само един израснал в дивата пустош човек би намерил сили да се справи. Пълзеше по стената като някакъв огромен паяк и скоро се изгуби в мрака. Другарят му не можеше да повярва на очите си! Гледаше нагоре в тъмното и притеснено чакаше момента, когато ще свършат силите на дръзкия младеж. Той обаче, противно на всички очаквания на Асир, изобщо не се строполи долу. Невероятно! В този тандем щяха да постигнат чудеса.

 

 

Конан се издърпа през каменния парапет, който опасваше покрива. Озова се на просторна веранда. Лятото беше горещо и мястото бе идеално за летните вечери. Тук, високо, щеше да се усеща лекия ветрец и можеше дори да се остане за нощувка. Щеше да бъде разкошно. В съзнанието му се появи образът на красива жена. Мястото бе прекрасно за любовни преживявания. „Един ден ще имам подобно място. Заклевам се, че ще се насладя на всичко, което може да ми предложи то“. В цивилизованото общество имаше за какво да се бори и какво да постигне. Хората на север живееха прост живот и това, което притежаваха отделните семейства, не се различаваше съществено. Не беше по-лош живот, а само друг. Сега обаче имаше толкова много неща, които желаеше да притежава, и беше убеден, че знае най-лесния начин, по който да ги придобие. Може би беше прав!?

Имаше врата, която водеше към етажите долу, но щом я доближи, разбра, че няма да му свърши работа. Бравата беше елементарна, но така направена, че да се отваря само отвътре. „Определено ми пречи да вляза, но какво ли би станало, ако се затворят тук горе собствениците?“— зачуди се юношата. Трябваше да търси друг начин да се промъкне вътре. Приближи до края на покрива откъм вътрешния двор. Нищо не се виждаше. Беше непрогледен мрак и дори да имаше пазачи или кучета, нямаше начин да се разбере. Оставаше му само да се опита да се спусне по стената, докато намери подходящ прозорец или балкон. Спалнята би трябвало да има такъв според него, но кимериецът не беше от хората, разчитащи на прекален късмет.

Внимателно се прехвърли през парапета и започна да опипва около себе си. Спускането винаги бе по-трудно. Не виждаше къде трябва да постави краката си, а в конкретния случай не знаеше и кой би могъл да е под него. Така увиснал на стената, би бил лесна мишена за всеки. Въпреки това не се поколеба, а започна изнурителното спускане. Имаше късмет и само след около метър попадна на прозорец. Беше затворен, но все пак нишата му позволи да си отпочине и да се ориентира. Явно това трябваше да е нивото на горния етаж. Добре беше, че няма капаци и решетки, но насилственото отваряне на прозореца би събудило всички наоколо, да не говорим за евентуалния обитател на стаята. Беше излишен риск и не му се искаше да го поема. Реши да потърси друг прозорец на този етаж и отново увисна над мрачната бездна. Не беше лесно да се придвижи настрани, но той упорито преследваше целите си.

Постепенно стигна до друг прозорец, който беше леко открехнат. Това предполагаше, че в стаята има някой и се налагаше да е изключително предпазлив. Следващия път ще вземат и въже. Ако го вържеше горе, Асир можеше да се изкачи по него, а и спускането от вътрешната страна на къщата би било неимоверно по-лесно, при положение че виси на него. Сега обаче трябваше да се справи с това, с което разполагаше. Плавно отвори прозореца, като все още висеше отстрани. Надяваше се, че дори и да има някой буден в стаята, той да сметне отварящия се прозорец за работа на вятъра. Все пак беше късен час и не вярваше да има будни.

Изчака да се увери, че не е предизвикал нечие подозрение и тихо се прехвърли на перваза. В помещението беше по-тъмно и той не можеше да различи нищо, но си даваше сметка, че силуетът му се очертава ясно на фона на прозореца. Спусна се в стаята, като внимаваше да не събори нещо, което можеше да е поставено под прозореца. Щом до този момент никой не бе вдигнал цялата къща на крака, очевидно влизането му беше минало незабелязано. Отстъпи встрани от прозореца и изчака очите му да привикнат с тъмнината. Чуваше нечие равномерно дишане някъде вляво от себе си. Постепенно започна да различава предметите в стаята. За съжаление това не беше спалнята на търговеца, но тези неща не ставаха толкова лесно. Намираше се в детска стая, най-вероятно на детето на собственика на дома. Навсякъде бяха разхвърляни играчки, а самото дете спеше дълбоко в креватчето си.

Всичко се развиваше повече от идеално. Бе попаднал в детската стая, а това означаваше само едно: беше невероятно близо и до спалнята. Никоя майка не би оставила рожбата си без надзор. Ако детето й имаше нужда от нещо, тя трябваше да е наблизо. Подът бе дървен, така че Конан запристъпя бавно, като постепенно прехвърляше тежестта си върху крака, с който пристъпяше първо напред. На моменти се чуха леки предателски проскърцвания, но не по-различни от естествените за такава къща шумове. Промъкна се през вратата и излезе необезпокояван в коридора.

Нямаше представа накъде да тръгне. Явно трябваше да проверява наред по стаите. Хрумна му обаче нещо. След като родителите бяха оставили своето дете да спи на отворен прозорец, едва ли щяха да са затворили и собствения си, а би трябвало, като заможно семейство, да могат да си позволят да имат и балкон на спалнята си. В този ред на мисли той реши да се запъти в посока противоположна на тази, от която идваше.

Първата врата беше от отсрещната страна на тази на хлапето. Едва ли бяха там, като се имаха предвид малките, подобни на бойници прозорчета, но бе длъжен да провери. Опита бравата и тя се оказа заключена. Значи беше прав в предположенията си. Стигна до следващата и тя се оказа търсената.

Двамата съпрузи спяха спокойно в огромно легло, всеки крак на което бе дебел колкото ръката му. Определено бяха подходящи за скривалище. Застана откъм жената и за момент се зачуди как да постъпи. Наведе се над нея и постави ръка на устата й. Подпря кинжала в гърлото на стъписаната си жертва. Тя се бе събудила, но страхът беше сковал всичките й мускули. Гледаше уплашено надвесената над себе си сянка и не помръдваше. Дивият кимериец се наведе към нея.

— Ако мълчиш няма да нараня нито теб, нито пък твоя съпруг. Бъди кротка и всичко ще мине добре. Интересува ме само златото. И още нещо. Мой приятел е при детето. Ако се разпищиш, ще го убие. Разбра ли ме?

Жената закима енергично.

— Сега ще те пусна и за твое добро се надявам да си ме разбрала. Ти ще събудиш мъжа си. Обясни му внимателно ситуацията. Става ли?

Жената кимна и той отстъпи назад. Въпреки заплахите очакваше тя да се развика, така че бе готов за всичко. Забравяше обаче, че това не беше кимерийска жена. Тази тук не беше свикнала да се бори и нямаше толкова силен живец у нея. Бе свикнала на спокойно съществуване, да бъде център на внимание и желанията й да се изпълняват. Никога не й се бе налагало да се бори за своя живот или за този на близките си. Беше изискана дама и единствената реакция, която можеше да последва, беше да следва съвсем точно указанията му.

Събуди съпруга си и започна да му обяснява. В първия миг той не можеше да разбере за какво става дума, но видът на полуголия мускулест варварин бързо го разсъни. И двамата стояха кротко и чакаха какво ще предприеме крадецът.

— Златото е в кесията на бюрото — престраши се накрая мъжът. — Вземи го, само недей да нараняваш семейството ми. Моля те…

— Спокойно, приятел. Нямам подобни намерения. Стига да изпълнявате каквото ви казвам, няма да имаме никакви проблеми. Сега ставайте и отидете до прозореца.

Двамата отметнаха завивките и се изправиха. Конан никога през живота си не беше виждал нощници и с любопитство заразглежда жената. Търговецът изтълкува погрешно намеренията му.

— Каза, че няма да ни нараниш — рече той и смело пристъпи пред жена си.

Това предизвика само смях у натрапника.

— Не се притеснявай. Тя не е от тези момичета, които аз харесвам. Само златото ме интересува.

— Взимай го тогава и се махай.

— И това ще стане.

Приближи се, без да ги изпуска от поглед, до бюрото. Взе кесията от него и я окачи на колана на препаската си.

— Това е всичко, което имаме. Върви си! — търговецът го гледаше с омраза и същевременно се опитваше да успокои ридаещата си съпруга.

— Няма да имаш нищо против да разгледам семейното ви ложе, нали?

Конан огледа краката внимателно, но не откри как се отваря скрития механизъм. Раздразнен от това, варваринът се наведе и с всичка сила дръпна дървото. С шумен пукот кракът се отскубна от спалнята. Наистина беше кух, но и празен. Нямаше много време за губене, тъй като беше възможно някой да е чул шума. Бързо се наведе и дръпна другия крак. Тук извади късмет. Бе доста тежък, но не можеше да види какво има в него, защото каквото и да имаше, над него бе натъпкан някакъв парцал. Без да му мисли, той се приближи до двамата отчаяни съпрузи. Те се присвиха в очакване на най-лошото. Варваринът застана пред прозореца, без да им обръща никакво внимание, и дръпна пердето. С придобитото парче плат уви плячката си и се обърна към „домакините“ си.

— Отивам да взема приятеля си. Помнете, че сме при вашето дете. Дайте ни малко време и се махаме.

— Върви и дано гориш в Ада! — просъска жената. Мъжът само го изгледа, но в погледа му се четяха много неща — от отчаяние до сляпа омраза.

Това разсмя безгрижния юноша и той излезе в коридора. Едва ли имаше много време, така че се затича към стаята. Преди будното дете да може да реагира, той вече бе на перваза и, преметнал на рамо импровизираната си торба, се закатери. Може би по-лесно щеше да намери вратата за покрива или тази за улицата, но се опасяваше, че ще се наложи да се среща с пазачите, а не бе въоръжен и товарът само щеше да му пречи.

Тъкмо бе започнал да се спуска, когато в къщата настана суматоха. Малко нямаше да му стигне, за да се измъкне. Всеки момент обитателите на къщата можеха да излязат на улицата, но навярно се бавеха, защото не знаеха откъде се е измъкнал. Първо щяха да погледнат в градината, но това щеше да им отнеме само няколко секунди. Нямаше никакъв изход. Захвърли товара си и с проклятие на уста се пусна, като същевременно се завъртя с гръб към зида. Не беше чак толкова високо, така че има време само колкото да свие крака и да се оттласне в последния миг, преди да докосне земята, от стената. Претърколи се по павираната улица и скочи на крака. Понатърти се малко, но спечели няколко секунди. Взе падналия дървен крак и се затича към уличката, в която го чакаше Асир.

— Човече, ти си истински демон! Не мога да повярвам, че го направи. Когато се пусна, мислех, че с дни няма да могат да измият паважа…

— Стига си дрънкал простотии! Идват зад мен. Давай да изчезваме. И ме подсети другия път да отработим излизането.

— Дай да го нося това чудо. И какво всъщност е то? Тежи бе!

— Един крак от любимото ти легло — засмя се доволен Конан.

— Отмъкнал си им леглото. Невероятно! Това дълго ще се разправя из кръчмите.

— Само ако оцелеем. Побързай, старче.

— Ще летя като вятър…

Двамата се затичаха из тъмните улички, напрегнали всичките сили, с които разполагаха. Рискуваха да паднат на хлъзгавия паваж или да налетят на стражата, но еуфорията от удара не им даваше мира. Кимериецът следваше по-опитния крадец и се чувстваше невероятно щастлив. За толкова много неща се бе оказал прав. Наистина превъзхождаше тези изнежени рожби на цивилизацията. Можеше да постигне всичко, което би си пожелал: богатство, слава, жени. Всичко беше тук — само трябваше да си достатъчно силен, за да си го вземеш. Той беше.

 

 

— Честно ви казвам, бях сигурен, че ще се размаже, когато полетя надолу! Яка кратуна, брей!

— Тия кимерийци не са толкова лесни за убиване. Имам приятел, който е оцелял при Венариум. Избягал е, но и до ден-днешен не мисли, че е постъпил страхливо. Едно е да се биеш с хора, ама като освирепеят, тия са като демони. За твое здраве, Конан!

Компанията задружно вдигна тост. Беше на другата вечер след успешния обир. На косъм се бяха измъкнали от стражата и от преследвачите. Сега се бяха събрали в кръчмата и празнуваха. И двамата сполучили крадци не държаха особено на златото, така че сега с удоволствие черпеха всички. Асир за пореден път разказваше историята и въпреки че не беше присъствал на всички събития, ги описваше не по-зле от младия момък. Може би дори и по-добре. Премеждието ставаше все по-пищно и страховито с всеки следващ разказ. Това обаче не правеше голямо впечатление на слушателите. Можеха да оценят добрата история и безплатното пиене — особено последното.

В крака имаше наредени само златни монети. Двамата мъже изведнъж се бяха оказали собственици на малко състояние. Конан имаше известни угризения относно начина, по който бе използвал детето, обаче парите му бяха добре дошли. Бавно, но сигурно те се стопяваха, но това не притесняваше никого — най-малкото пък кръчмаря. Варваринът изведнъж се бе превърнал в център на внимание. Отрепките, които посещаваха кръчмата, го бяха издигнали на пиедестал и за момента той беше техният герой. Момичетата, които сновяха между масите, му хвърляха страстни погледи. Всичките тези мускули просто нямаше как да не привлекат женското внимание, но в комбинацията с толкова много злато бяха направо неустоими. Когато нямаха работа, кръшните девойки се въртяха около него или сядаха в скута му и изобщо не се възмущаваха от това, че ги пощипва от време на време.

— После ще се качим заедно горе, нали? — запита кимериецът най-безцеремонно поредното девойче, седящо в скута му.

— Недей така бе, Конан! Това е второто момиче, което питаш тази вечер — всички избухнаха в смях. — Остави и за нас нещо.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че няма да успея да се справя с двете? Ние, кимерийците, сме известни с уменията си…

— Да, ама с меча.

— Че то при мен си е направо като меч…

В този миг вратата се отвори и в „Свинарката“ влезе Сафа.

— Къде се губиш цял ден, приятелю? — Асир се зарадва, че има на кого да разкаже пак преживелиците от миналата нощ.

— Само си изгубих деня. Не можеш да свършиш нищо. Стражата е плъзнала навсякъде. Проклети да са! Даже се говори, че ще организират чистки и из гетата. Скапана работа, ви казвам.

— Явно се натягат. Това са само приказки.

— Не е така. Този път е сериозно. Заповедите идват от самия генерал.

— Какъв му е проблемът пък на този нещастник?!? Та той по цял ден не излиза от имението си. Дори и момичетата друг му ги подбира.

— Така е, ала докато не го настъпи човек. Някакви малоумници са нахлули снощи в дома на сестра му. Дори са заплашвали нея и сина й. Откраднали малко злато и се омели от там. Сега, заради тях, страдаме всички.

В помещението настана гробовна тишина. Никой обаче не смееше да погледне към Конан и Асир.

— Какво се умълчахте бе? Какво толкова казах?

— Абе, май двамата с Асир сме тези малоумници. — Не беше ядосан, а като че ли дори се забавляваше от ситуацията.

— Какво значи това?

— Значи, че ние сме тези идиоти, дето са я обрали — озъби му се гологлавият крадец. — Това значи.

— Хм. Е, да. Това малко променя нещата. Ама Конан е нов в града и ти си го завел там.

— Откъде да знам кой на кого е брат или сестра? Ударът беше добър.

— Абе той може да е бил добър, ама последиците ще са малко калпави. И какво точно стана, ако, разбира се, не е тайна?

Асир за пореден път разказа историята — този път се придържаше най-близо до истината — но някак си беше загубил веселото си настроение. Щом приключи с разказа, никой нищо не каза. Всеки разбираше, че престъплението можеше да донесе големи неприятността на всички. Единствен кимериецът се забавляваше от ставащото.

— Какво пък толкова? Минало е. Хайде да ги похарчим тези пари и да забравим за случката.

— Конан е прав — подкрепи го Сафа. — Само ние тук знаем истината, а вярвам, че ще успеете да опазите тайната. А вие двамата ще се покриете за няколко дни. Няма да излизате навън, даже и през нощите.

— И какво…? Да киснем само тук, така ли? — Асир явно имаше други планове.

— Мен ме устройва — каза Конан и повдигна девойчето, което се бе разположило в скута му. — Сега ще ме извините…

 

 

Бяха изминали четири дни от обира на търговеца. Двамата крадци бяха принудени да прекарат цялото това време затворени в кръчмата. Жената бе описала доста подробно своя похитител и не представляваше особена трудност за стражата да го свърже с издирвания от тях убиец. Ако излезеше на улицата, кимериецът нямаше как да остане незабелязан за дълго време. Това не беше чак такъв проблем тук, в бедняшките квартали, където гъмжеше от крадци, убийци, изнасилвани. Въпреки това нямаше нищо сигурно. Можеше пък някой да реши, че информацията му заслужава награда и да потърси градските патрули. Отишъл веднъж при тях, нямаше как да не им разкаже всичко, защото разпитващите офицери бяха доста настойчиви и не се отличаваха с прекалена любезност. Да ходи в другите части на града беше немислимо.

На Асир му нямаха особено доверие. Такъв си беше характерът му. Не можеше дълго да си държи устата затворена, а бе достатъчно да разкаже само веднъж-дваж историята си, и куцо и сакато вече щеше да я знае наизуст. Останалите, които висяха по-предната вечер в „Свинарката“, бяха свестни момчета и знаеха как да си държат устата затворена. Въпреки всичко рано или късно историята щеше да излезе наяве.

Конан не се тревожеше особено от такива неща. Искаше да обиколи света, да посети нови кралства и земи. Нищо кой знае какво не го задържаше в Аренджун. Винаги можеше да се измъкне от града и повече да не се обърне назад. Някак се чувстваше доволен от това, че придобива известност. Желаеше името му да се знае и изобщо не беше притеснен с какво точно ще бъде известен. Славата, в крайна сметка, си беше слава. Обаче и на него не му понасяше принудителният затвор.

— Ей, Конан, спиш ли? — Асир пристъпи в стаята.

— Какво си се сетил? Да не би да имаш пак някакъв гениален план?

— Недей да ми прехвърляш вината. И двамата сме еднакво виновни. Нали помниш, че ти измисли как да влезеш.

— Прав си — въздъхна младежът. — Цялото това чакане на едно място ме побърква.

— За това съм тук. Какво ще кажеш да се измъкнем и да направим едно малко обирче? — очите му светеха дяволито. — Знам мястото, а и ще е невероятно да го направим под носа на стражата.

— Старче, аз съм твоят човек. Само че този път ще си взема и меча.

— Идеално! Сигурно ще ти помага да се катериш, а? — след това си спомни, че варваринът така и не се бе научил да долавя сарказма в думите му, и продължи: — Само ще ни пречи. Няма как да го мъкнеш нагоре по стената.

— Така е — ти ще го мъкнеш.

— Аз… ама как? Аз не мога да се изкача по такива стени.

— Ще вземем въже — прагматичният ум на воина явно отдавна работеше над проблема. — Ще го завържа на покрива и ще се изкачиш и ти. Това ще свърши добра работа и на излизане, когато ни се наложи да се измъкваме.

— Съгласих се! Ако се размажа някъде по паветата, ти ще си виновен. Да знаеш, че ще идвам като дух и ще те тормозя по цели нощи!

— Свикнах ти вече. И сега не си много по-свестен — Двамата се засмяха и се заеха с приготовленията си за обира.

Беше доста късно през нощта, когато те успяха да се измъкнат тихомълком от кръчмата. Сега бяха много по-предпазливи от предишния път и им отне значително повече време да стигнат до търсената от тях сграда.

— Щом ти спусна въжето, се качвай. Ако има някакъв проблем, не бързай, ще те изчакам. А даже и да мине някой, едва ли ще забележи въжето в тази тъмница — с тези думи младежът запълзя нагоре по стената.

Къщата почти не се различаваше от предишната, което го улесняваше значително. Вероятно и разположението на стаите бе същото, така че щеше да се получи много по-добре от първия път. Толкова лесни за проникване бяха тези къщи, че явно скоро мнозина от търговците щяха да пропищят. После идваше ред и на аристократите. Доста щеше да се позабавлява.

Веднъж достигнал покрива, му отне само няколко секунди да намери за какво да завърже въжето. Спусна го и зачака. Някой идваше по улицата. Дано не го забележеше. В този момент въжето се изпъна и някой се заизкачва по него. „Проклетият глупак ще провали всичко. Няма как да не го забележат“. Конан наистина се ядоса на своя приятел. Нямаше никакво време за губене. Огледа се в търсене на някакъв вариант за бягство.

— Гледай! Гледай, там горе! — от улицата явно бяха забелязали катерещия се. — Стой! Спри веднага! Момчета, събудете собствениците. Пипнахме го!

Някой заблъска по входната врата. Асйр с пухтене се прехвърли над ръба.

— Куче! Нали ти казах да изчакаш? За къде си се разбързал бе, малоумник такъв? Трябва да те хвърля обратно долу! — гологлавият мъж никога преди не беше виждал кимериеца ядосан и не смееше да мръдне. — Кром! Защо само глупаци се изпречват на пътя ми? Планинската котка имаше повече мозък, отколкото ти би могъл някога да притежаваш.

Обикаляше покрива като хванато в капан животно и не спираше да ругае. Въжето отново се изпъна и някой явно тръгна да се катери. Конан грабна от своя партньор меча си и се затича към ръба. Замахна, без да жали острието, и от каменния парапет се разхвърчаха искри. Някой с глух тътен се стовари на камъните и заруга цветисто. Това им даваше няколко секунди отсрочка.

— Слушай, крадецо! Ще скачаме на съседния покрив — при тези думи Асир пребледня. — Недей да спориш с мен, заморецо! Ти ни забърка в тази простотия. Може и да останеш тук. Хайде!

— Чакай, Конан! Кръчмата е в другата посока. Трябва да скочим на другата сграда.

— Няма да стане. Стражата е предупредена и вече сигурно са блокирали междинните улици. Натам няма да можем да измъкнем.

— Накъде отиваме тогава? — запита уплашен гологлавият.

— Към аристократите — кимериецът се ухили. — Мисля, че ще са очаровани да ни видят.

— Ти си се смахнал, приятелю! — каза Асир, напълно сериозно. Крадецът от Замора наистина вярваше в това.

— Там последно ще ни търсят. Ще се покрием някъде из именията, докато всичко отшуми. Хайде, Ищар да те погълне дано!

Съседната сграда беше с един етаж по-ниска и само на два-три метра от тяхната. Конан прехвърли меча на гърба си и се затича. Отблъсна се мощно от парапета и полетя. Падна на съседния покрив и грациозно пружинира на мускулестите си крака.

— Хайде! Нямаш време! — извика на своя колебаещ се другар.

— Не мога, Конан. Правиш грешка. Отивам към „Свинарката“ — гологлавият се обърна и тръгна към противоположния край на покрива, без да обръща внимание на сипещите се за гърба му ругатни и проклятия.

Обаче беше закъснял. В следващия миг пред него се отвори вратата, която водеше на верандата, и на покрива се изсипа отрядът, забелязал го на стената. Бяха пет или шест човека, но зад тях напираха и охранителите от самата къща. Нямаше никакъв шанс срещу тях, особено пък както си беше сам и без оръжие. Конан се приготви да скочи и да му се притече на помощ, когато Асир направи нещо съвсем неприемливо за дивия северен ум: обърна гръб и се затича към ръба на покрива. Опита се да избяга от битка. Врагът беше по-многочислен от него, но това не му даваше право да избяга. Един истински воин би се изправил смело дори пред лицето на смъртта. Нямаше никакво оръжие, но за страхливостта винаги се намираше някакво оправдание. Младият мъж не можеше да повярва на очите си. Беше очевидно, че няма как да им се измъкне. Бе се забавил твърде дълго, преди да скочи. Мъжете се намираха само на няколко крачки от него. Беше глупаво, мина през ума на кимериеца. По-добре да се беше предал в ръцете им. Така поне имаше шанс да се измъкне след това, а и нямаше да прояви слабост по начина, по който го стори сега.

— Недей, Асир! Спри, дяволите да те вземат! — можеше единствено да извика, но това не помогна.

Беглецът бе направил само една-две стъпки, когато смъртта го настигна. Най-бързият от преследвачите бе плътно зад него и замахвайки с оръжието си, го прониза в гърба. Стоманеното острие се показа на цяла педя от гърдите на гологлавия заморец. Той изкрещя от болка и сведе поглед към подаващото се от него оръжие.

— Проклет да съм! Значи това било то, да умреш — вдигна очи, а от устните му се стичаше кръв. — Съжалявам, варварино. Аз… — и беззвучно се свлече напред.

Конан не губи време. Твърде често беше ставал свидетел на кончината на свои другари. Нямаше нищо, с което да може да помогне, а да загине бе безсмислено. Сега вече не беше много вероятно да го вземат пленник. Странно, но пролятата кръв необяснимо озверяваше хората. Случвало му се бе да изпада в берсеркерски гняв и знаеше колко лесно е човек да загуби контрол над себе си. Също така и не се чувстваше длъжен да отмъщава за Асир. В крайна сметка, той сам предопредели съдбата си. Трябваше да го последва, а и страхливото изпълнение от последните му земни мигове определено не беше нещо, което един мъж би приел. Засега имаше за цел само да се измъкне, а после щеше да крои планове за бъдещето. Вероятно щеше да направи още един голям удар, след което отново да поеме на път. Аренджун би бил твърде опасно място за него след това, което се случи през тази нощ…

Обърна се и затича към края на покрива. Следващата сграда беше с височината на предходната и щеше да му е необходимо да скочи един етаж нагоре. Отблъсна се от ръба и пръстите му се вкопчиха в отсрещния парапет. Само след миг бе изчезнал от полезрението на преследвачите си. Стражниците не можеха да повярват, че е възможна подобна гъвкавост и пъргавина. Никой не се осмели да го последва. Нямаше също и такъв, който би се изправил сам срещу яростта на подобен противник. Всички бяха доволни и взаимно се потупваха по гърбовете. Нали бяха успели, все пак? Капитанът им се обърна към тях:

— Браво, момчета! Тази нощ предотвратихме, с голям риск за собствения си живот, навреме обирането на известен търговец — избухнаха радостни викове. — При преследването на престъпниците в жестока схватка единият от тях беше убит. Въпреки всичките ни усилия обаче дивият варварин успя да се изплъзне, но най-вероятно е ранен.

— Тъй си е, шефе! Трудно беше, но ние нали сме професионалисти! — подкрепи го един от по-схватливите войници. — Крадецът-варварин кървеше обилно!

Скоро всички разказваха по един и същ, напълно достоверен начин, историята. Всичко това звучеше прекрасно в техните уши и несъмнено щеше да се хареса и на началството. Да, стражата в Аренджун, прочутия град на крадците, никога не спеше!

 

 

Конан се прехвърляше от покрив на покрив и се отдалечаваше от мястото на злополучния обир. За свикналото му с несгодите на суровия северен живот тяло придвижването му не беше особено изморително, но не можеше да продължава така до безкрай, а и преметнатият през рамото меч му пречеше. Трябваше да се махне възможно по-скоро от търговския квартал. Стражите, които ги бяха преследвали в къщата, скоро щяха да предупредят останалите, че не се придвижва към западналата част на града. Едва ли щеше да отнеме много време да отцепят целия квартал. Виж, тогава вече доста трудно би успял да се спаси. Знаеше, че трябва да достигне до разделящата двата квартала улица. Сега нямаше да има кой знае каква охрана там, ако изобщо имаше някой. Избираше къщите така, че да се придвижва в посока на двореца. Доста необичаен вариант за бягство, но вероятно щеше да му помогне.

Когато достигна крайната къща, спускането му отне доста време. Беше по-внимателен заради меча, който можеше да наруши равновесието му и да го накара да падне. Наистина, ставаше въпрос само за четири етажа, но последното, от което се нуждаеше, бе да си навехне или счупи някой крак. Това бяха и миговете, в които беше най-незащитен. Бе направо безпомощен, така увиснал на стената. Въздъхна с облекчение, когато стъпи на широката улица. Тя беше безлюдна и като притича по нея, навлезе в улиците между именията. Забави крачка и се насочи устремено напред, като си придаде вид, че знае накъде отива.

Улиците бяха безлюдни. Нямаше и следа от патрулиращи отряди. Това не бяха места, където някой крадец би се осмелил да развива своята дейност. Високи стени опасваха всяка къща. Сякаш малки крепости бяха скупчени в земите около кралския дворец. Нямаше нужда от стражи по улиците. Всеки дом поддържаше собствена денонощна охрана и по стените, и зад тях. Над част от стените бяха побити метални колове и на някои от тях се виждаха набучени човешки глави — или най-малкото това, което беше останало от тях. Плашещи и доста отблъскващи свидетелства за нечии взломаджийски амбиции, завършили с неуспех.

Нямаше представа, накъде отива, но колкото по-далеч беше от издирващите го, толкова по-добре. Кварталът бе тих и цялото това спокойствие бе нарушавано само от лая на кучетата, който се разнасяше понякога иззад нечии стени. В тази тишина изострените му сетива ясно доловиха приближаващите се стъпки. Пристъпи бързо към стената от едната страна на улицата и долепи голия си гръб плътно до камъните. Наметалото му беше останало някъде из уличките в една друга част на града. Асир бе скрил плащовете им нейде около набелязаната къща, за да не им пречат, а сега може би неговият щеше да му е от полза.

Дори и аристократичен, кварталът беше не по-малко тъмен от другите части на града. Предполагаше се нощта да е осветена от луната, но от облаците рядко се промъкваше по някой лъч и не му се вярваше очите на градските чеда да го отличат в мрака. Но кой знаеше? Ръката му лежеше на подаващата се иззад лявото рамо ръкохватка. Който и да идваше към младия мъж, определено беше сам и стъпките му бяха някак неуверени. Може би се страхуваше от това, че е принуден да се прибира в този мрак. Конан бе свикнал с тъмнината още от дете и доста ясно различи приближаващия се. Походката беше на жена. Кимериецът поотпусна напрегнатите си мускули. Не очакваше идващата дама да представлява сериозна опасност, но все пак остана притиснат към стената. Вероятно се прибираше от някоя любовна авантюра, но необичайното беше, че е сама. Би трябвало да има охрана или най-малкото нейният любовник да я придружи в този късен час. Странно!?

фигурата се приближи до варварина, но явно не можеше да го различи сред нощните сенки. Мина покрай него и се отдалечи. До ноздрите на крадеца достигна познат аромат. Не, сигурно грешеше. Вероятно много жени използваха такъв парфюм. И въпреки това някакво предчувствие се зароди в сърцето му. Часът, в който се прибираше, също съответстваше на всичко, което младият кимериец предполагаше.

Тих като мрака и без да се отделя от сенките, момъкът я последва. Не смееше да се приближи много, за да не би тя да го усети. Нямаше какво да му стори, но виковете й биха предизвикали абсолютно нежелано внимание. Продължиха така в тъмнината. От време на време дамата се озърташе, но не защото усещаше, че е следена, а просто защото бе притеснена от тъмнината. Безшумен, някъде назад в нощта, подобно на планинска котка, след нея пристъпваше дивият кимерийски воин.

Жената достигна до портата на някакво имение. Спря се и огледа улицата и в двете посоки. Юношата беше на петдесетина метра по-нагоре. Последните няколко минути се бе появил вятър и Конан се опасяваше, че той може да разкъса облаците и да го разкрие. След като се убеди, че няма никой, тя извади ключ и отвори масивната порта. През това време нощният й преследвач се беше приближил още по-близо. В мига преди да прекрачи прага, лунните лъчи си пробиха път през облаците и момичето се обърна и се загледа в картината на нощния град. Лунната светлина обля красивото й лице и златните й коси заблестяха, разстлали се по раменете й. Беше младо момиче, може би само няколко години по-голяма от самия него. Излъчваше някаква студена красота. Не бе пищна красавица или някое знойно момиче, способно да замае разсъдъка на всеки мъж. Не! Тя притежаваше онази хубост, която предизвикваше възхита и преклонение. Преклонение пред една вътрешна чистота и невинност. Масивната врата се затръшна след нея, като остави младежа сам на неосветената улица. Планинецът не рискува да се опита да я последва в пределите на имението. Не желаеше да се среща с охраната, или да се мъчи да я избягва. Не и тази нощ. Щеше да се върне, обаче. Засмя се. Пак щеше да дойде, нали в крайна сметка точно това девойче му открадна парите?

 

 

Конан пристъпи през малката разнебитена врата в „Свинарката“. Вътре цареше обичайният сумрак. Около обед по принцип нямаше много хора, или поне не и в общото помещение. Тези, които посещаваха кръчмата, през деня бяха отдадени на други задачи и се интересуваха от общия си бизнес с кръчмаря. Кимериецът беше свикнал с това място, което му даваше подслон в града. Сближил се бе и с посетителите му. Клиентите бяха предимно едни и същи, с много общо помежду си. Днес обаче бе малко по-различно.

В задимената гостна се бяха събрали най-малко десетина души. Всички оживено спореха за нещо и се надвикваха едни други. Щом планинецът пристъпи вътре, всички замлъкнаха. Миг след това, първи разпознал го, към него се спусна Сафа.

— Конан, слава на боговете! Жив си! — малкият човек разтърсеше ръката на младежа и не спираше да дърдори. — Къде си ранен? Влизай! Влизай!

— Чакай малко бе, приятелю! Какво ти става? Добре ли си? Вече съвсем си се чалнал, проклетнико.

Обаче ядът му беше само привиден. Сафа го развеселяваше и му допадаше с хумора, който бликаше от него, независимо от обстоятелствата. Въпреки това често можеше да бъде адски досаден, но избягваше да притеснява варварина, доста добре отгатвайки неговите настроения.

Протестите му не направиха никакво впечатление на ентусиазирания човек. Той продължи да говори несвързани неща и задърпа юношата след себе си. На масата бе настъпило оживление. Даже и Масал — кръчмарят, който обикновено не взимаше участие в събиранията, се беше присъединил към тълпата от посетители. Нещо ставаше и младият воин се приближи с разпалено любопитство. Веднага се сместиха и му направиха място да седне до празната маса.

— За какво е целият този шум? — все още недоумявайки, попита той насъбралите се.

— А ти за какво си мислиш, че е? — язвително му отвърна кръчмарят. — Напоследък всичко, което се случва в този град, е пряко или косвено свързано с теб. С теб и Асир. Вие двамата нямате ли нещо, с което човек да може да ви озапти?

— А-а-а! Имаш предвид снощната история!?

— Имаш предвид снощната история?! — имитира го Масал. — А какво друго може да имам предвид? Целият град говори само за това. Добре, че още не ви знаят кои точно сте.

— Всичко приключи вече, така че няма какво да се направи.

— Има, момко! Има! Трябва да ти се налее малко акъл в главата. Защо всъщност не си ранен? Всички говорят, че си тежко ранен и, по всяка вероятност, вече мъртъв.

— Да, ама не съм! Жив съм си! — тросна се кимериецът, засегнат от тона на съдържателя. — Какво изобщо ви интересува това? Аз сам избирам как да постъпвам и какво да правя с живота си.

— А ти как мислиш? За какво изобщо смяташ, че сме се събрали тук? Да си гледаме скапаните физиономии ли? Заради теб сме тук — и с по-мек тон продължи: — Стражниците разправят наляво и надясно как сте се спречкали и как са те ранили тежко. За Асир нямаше какво да направим. Той наистина ли е мъртъв, между другото? — млъкна за момент кръчмарят, и когато Конан кимна утвърдително, продължи с въздишка: — Е, ще ни липсва глупакът му с глупак, но така е в живота. Та, както ти разправях, решихме, че си се покрил някъде и довечера, ако си още жив, ще се опиташ да се промъкнеш дотук. Нямахме представа колко тежки са раните ти. Ако беше по-леко ранен, всичко щеше да е наред. Знам ви аз колко сте жилави вие, диваците! Както и да е. Проблемът бе, ако наистина си много тежко ранен. Трябваше да те открием и да те донесем някак си тука. За това и спорехме, преди да се появиш. Обсъждахме как точно да организираме търсенето и преместването ти в кръчмата.

— Аз… не знам какво да кажа!? — северният воин беше развълнуван от подобна проява на загриженост.

— Нищо! Няма какво да казваш — прекъсна го Сафа. — Може и да ни смятат за утайката на обществото, но и ние си имаме принципи. Знаем, че ти би направил същото за когото и да е от нас… — Останалите закимаха утвърдително. — Ние държим на другарите си.

— Така е! — Конан за първи път се почувства сред свои, откакто беше напуснал родната Кимерия. — Знайте, че вашите врагове са и мои врагове! Трябва да пием за това.

Дружината се съгласи и Масал се изправи и отиде зад тезгяха. Скоро всеки държеше бокал с вино в десницата си. Кимериецът вдигна тост:

— За приятелите, които биха жертвали живота си един за друг! За нас!

Отпиха и любопитството у стария кръчмар надделя.