Тойо Йокугава
Демон на отмъщението (2)

Царството на призраците

Постепенно Кезанкийските планини преминават в безбрежна степ. Степ, каквато Конан не е виждал, израснал в далечните северни планини, и която трябва да прекоси, за да достигне своята цел — Аренджун…

Вече втори ден се влачеше из противното блато и не виждаше никакъв начин да се измъкне скоро оттук. Пътят, по който бе слязъл от планините, изчезна, щом навлезе в равнинната местност. Ако съществуваше изградена пътна настилка, преходът по нея определено би бил лесен по всяко време на годината. Докъдето поглед стига, се простираше сякаш безкрайна, гола, но същевременно гостоприемна степ. Зелената трева се люшкаше, движена от вятъра, и отморяваше очите на пътешественика. Още бе рано за големите горещини, когато този зелен рай щеше да се превърне в суха и бездушна пустош, а хоризонтът често щеше да бъде обагрян от заревото на бушуващите огнени стихии. Всичко това младият варварин бе чувал от историите на хората, стъпвали по тези места, и тези разкази бяха разпалвали въображението му в студените северни нощи. Знаеше, че прословутият град на крадците, за където се беше упътил, се намираше в тези равнини, някъде на югозапад, но нищо не го бе подготвило за това…

В далечината отначало се бяха появили малки облачета, които скоро покриха хоризонта. Постепенно те се превърнаха в отделни храсти и дървета. Почвата очевидно започна да става по-влажна. Степните треви ставаха по-високи и по-остри, разпръснати на отделни туфи. Бе оставил някъде на запад пълноводната река, но явно водата се просмукваше отнякъде и, съдейки по растителността, се задържаше през цялата година. Беше влажно и задушно. Конан разчиташе скоро да излезе от блатистите земи, но грешеше. Той се съблече и мускулестото му тяло скоро се покри с ручейчета стичаща се пот, която привличаше рояци от насекоми. Избираше внимателно пътя си, като вродените му инстинкти го пазеха от по-блатистите места. Бе внимателен и по никакъв начин не желаеше да се озове заклещен в податливата почва.

Денят измина, но нощта не му донесе спокойствие. Насекомите още по-ожесточено го атакуваха, а той нямаше и най-малка представа как да се отърве от тях. Животът на север не бе го подготвил за подобна напаст. Сутринта го завари немигнал, но въпреки това варварската му издръжливост го предпазваше от умората и отчаянието. Конан продължи бавно да се придвижва в избраната от него посока, като си мърмореше мрачно и страховито бърчеше вежди:

— Прекрасни са степите… пълни със зеленина! А колко са красиви нощите под изпълнените със звезди южни небеса! Глупаци. Ищар да ви погуби дано! Приказки и приказки… никой не каза нищо за такива прокълнати места. И сега какво…? Затънал съм в проклетите калища и… Браво, страхотни са удоволствията и възможностите на цивилизациите от юга…

Вече бе пладне, а околностите бяха все така еднакви и потискащи. Бе минал през някакво странно място, изпълнено с гадни на мирис изпарения. Опитът му да го заобиколи се беше провалил, тъй като продължителното безветрие бе избрало точно този момент, за да се оттегли. Подухналият ветрец ги бе отвял право в ноздрите му…

— Прекрасна е проклетата природа… и тя не ме желае тук… Дяволите да я вземат и нея, и Аренджун, и скапаните крадци! И в Ада да са, пак ще ги открия.

Той избърса сълзящите си очи, но това изглежда само влоши нещата. Всичко пред погледа му се разми, но като че ли отпред имаше някой. Разтърси черната си грива и се загледа в човека пред себе си. Още щом погледът му се проясни, в ръката му се намери дръжката на оголеното острие. Човекът пред него бе облечен в разкъсана по краищата черна роба, чиято качулка закриваше лицето му.

Не изглеждаше агресивен, но обстоятелството, че се носеше на метър над земята, накара младежа да се впусне в атака. Замахна отдолу нагоре и острието се вряза в кръста на чернокнижника. Въпреки че не бе предизвикан, младият воин не обичаше магията. Имал бе малко контакти с нея, но в него гореше вродена омраза както към естеството й, така и към всичко, свързано с практикуването й. За негова изненада, острието премина безпрепятствено през тялото и от силата на удара той загуби равновесие и се подхлъзна. Единствено животинското в него го предпази да падне и, отблъсквайки се с ръка от летящата към него земя, се превъртя във въздуха, падайки на крака. Устните оголиха зъбите му и той грозно изръмжа, фигурата сякаш не бе помръднала и продължаваше да го следи, обърната към него.

— Безсмислено е, варварино — разнесе се спокоен и уверен глас. — Вече отдавна сме мъртви и няма с какво да ни нараниш.

При тези му думи от въздуха сякаш изплуваха още пет фигури. Четири от тях не се различаваха от първата. Последната бе със свалена качулка и със свободно паднали до кръста гъсти, черни коси. Беше жена или по-скоро нещо, което е било жена. Черните фигури се подредиха в кръг около него и замряха. Конан трескаво се въртеше и се опитваше да следи едновременно и шестимата.

— Ако желаехме, вече щеше да си мъртъв — каза първият, който очевидно бе техен водач. — Искаме да те използваме.

При тези думи косъмчетата по врата на човека настръхнаха. Изглежда духът забеляза реакцията му, защото побърза да го успокои.

— По-скоро ще имаме взаимна изгода. Предлагаме ти сделка. Наблизо има малка пещера, в която е това, което ни държи в този свят. Сами не можем да изнесем този предмет, а той, освен това е и добре охраняван. Само някой от плът може да го изнесе. Искаме да ни го донесеш. Вероятно ще се наложи да победиш и пазителите му.

— На мен много не ми изглежда като сделка. Какво ще спечеля аз от това?

— Предлагаме да те научим как да победиш срещнатите врагове. Ще ти покажем непознати за теб техники за водене на бой с меча. Доста древни са, тъй като сме родени преди столетия и бяхме воини, преди да загинем тук и душите ни да бъдат оковани в този свят. Няма жив човек, който да владее стоманата по този начин. Можем, разбира се, и да те убием. Какво решаваш?

— Добре, но имам и едно условие. Трябва да ме отървете от проклетите насекоми — съгласи се Конан.

Фигурите се засмяха и още същия ден започнаха тренировките. Двама от тях останаха, а другите изчезнаха или поне не се виждаха. В ръцете им се материализираха мечове и започнаха уроците. Показваха му един срещу друг, а след това един от тях се изправяше срещу него и той се упражняваше. Беше някак сюрреалистично, но определено полезно. Когато допуснеше грешка, призрачното острие се впиваше в плътта му. Нямаше реална рана, не изпитваше и болка, а само противно парене. Жената бе единствената, която стоеше встрани по време на тренировките и само наблюдаваше. Тя никога не бе сред учителите и никога не го заговори. Само седеше, без да се намесва.

Те му оставяха време да ходи на лов. Храната му се състоеше предимно от блатни птици, понякога успяваше да улови и по някоя риба от зеленясалите вирове. Виждаше жената да се рее около него по време на тези ловни излети, но тя не го заговаряше, а самото й присъствие не плашеше дивеча.

Беше тежък ден. От сутринта бродеше из блатата, но нищо не успя да улови. Планинецът тъкмо се връщаше към мястото за обучение, когато жената се появи до него.

— Проклета да си! Изникваш непрекъснато без предупреждение. Ако беше жива, отдавна да съм те убил. Или…

Казаното от него я развесели и тя се разсмя. Изглеждаше като момиче и смехът й бе заразителен.

— Или какво, Конан? — изгледа го лукаво тя.

— Как какво? Ами, красива жена си.

Тя замълча и го изгледа преценяващо.

— Още си прекалено млад, но вероятно щеше да станеш изключителен мъж.

Конан настръхна и стоманата зловещо проблесна в ръката му.

— Какво искаш да кажеш с това „щеше“? Вие, изроди, не ми казвате истината, нали?

— Не се издавай пред другите, че знаеш. Дори да успееш и да изпълниш твоята част от сделката, пак ще умреш. Тази вечер ще имаш едно изпитание. Ако си достатъчно добър и се справиш, то утре ще трябва да влезеш в пещерата. Изчакай ме в полунощ тук и аз ще те изведа от блатата.

— Защо да ти се доверявам? Какво те кара да предадеш приятелите си?

Погледът, който впи в неговите изпълнени с далечния север очи, бе повече от достатъчен на младия мъж, за да разбере причината. Той протегна ръка към нея, за миг забравяйки каква е, но тя само се обърна и някак тъжно се отдалечи.

Конан се върна в още по-гадно настроение. Избухливият му нрав си търсеше отдушник и бе хубаво, че черните фигури бяха безплътни.

Шестимата се бяха събрали и го очакваха. Един от тях излезе напред, но варваринът не бе сигурен, че това е точно този, който го бе посрещнал първия път. Все още не можеше да ги различава. Погледна фигурата, но по лицето й нищо не се четеше.

— Днес трябва да се справиш с нещо, което сме ти подготвили — рече мрачното създание. — Това ще ни даде представа докъде си стигнал във възможностите си и дали изобщо ще се справиш. Ще си изненадан, повярвай ми.

Младият мъж го изгледа учудено, но нищо не каза. Заведоха го в подножието на малко хълмче, издигащо се над околната кал, и се отдръпнаха. Планинецът долови някакво пеене зад себе си, но не се обърна, тъй като погледът му бе прикован в хълмчето. По него бавно започнаха да се свличат парчета пръст, покрити с трева. Започна да се тресе и от върха му, разпилявайки буци пръст наоколо, се измъкна огромен череп. Пръстта сякаш започна да се отдръпва и Конан бе принуден да отстъпи пред хвърчащата земя. От своя гроб се издигна скелетът на отдавна мъртъв исполин. Конан се бе сблъсквал с оживяла мумия, но това определено беше доста по-различно. От огромното същество бе останало единствено могъщия скелет и сега той надвисваше над юношата. Преди векове това същество е било един от митичните дракони. Сега бе само купчина кости, съживена от духовете и тяхното пеене. Огромният череп се завъртя към младежа и се спусна с мълниеносна бързина към земята. Костените криле се изпънаха назад и се спуснаха към главата му. Вероятно това трябваше да насочи драконовия огън към невзрачната фигура. Явно бе, че драконът не се възприемаше като мъртъв и се държеше така, като че ли имаше плът. Нямаше с какво да възпроизведе огън, но варваринът не дочака да види реакцията му. Още с навеждането на главата към него, той вече бе отскочил встрани. С едно претъркулване по осеяната с кални буци земя се намери отстрани на чудовището и нанесе страхотен разсичащ удар по крака на мъртвия звяр. Изсъхналата от вековете кост изхрущя и се строши. Бърз като атакуваща змия, кимериецът сипеше удар след удар по оживелия скелет. Удряше и отскачаше, пазейки се от търсещите го кости. Около него се вдигна кълбо от прах и го скри от погледа. Когато прахта от разбитите кости се слегна, скелетът се гърчеше на земята. Така, както би реагирало и самото животно, остатъците му потръпваха, безсилни да помръднат в агонията си. Без да кажат нищо, шестимата се стопиха в падащия здрач.

… Беше полунощ и Конан стоеше на споменатото място. Не се страхуваше от утрешния ден, но не се сещаше как може да победи петимата. Жената не го притесняваше. Тя бе на негова страна. Поне се надяваше да е така. Бе и любопитен за тази среща.

Една сянка безшумно се отдели от мрака. Тя бе яхнала прекрасен бял жребец. В родната му Кимерия не се отглеждаха ездитни коне. Беше невъзможно ездач да се придвижи през суровите планини. На челото на коня й, уловил лунните лъчи, проблесна огромен камък и въпреки че младият мъж бе експерт по скъпоценности, определено бе сигурен, че е скъп.

— Последвай ме — каза тя. — Мъж като теб не трябва да загине по този начин.

— Но това ще ти коства много.

— Така е, но дълго съм чакала, така че мога да почакам още. Може би един ден ще се срещнем просто като мъж и жена. И тогава…

— Може би.

Не вярваше в това, но я последва. Невинаги виждаше къде стъпва, но очевидно тя добре познаваше тези блата и техните коварни тайни, защото вървеше уверена и нито веднъж не сбърка. Така че на него не му оставаше нищо друго, освен да я следва. Звездите на изток бяха започнали вече да изсветляват, когато усети, че почвата под краката му се променя. Наистина го бе извела от блатото. Тя обърна коня си и се приближи. Слезе и пристъпи към него. Бе доста по-ниска от стройния младеж, но очите й излъчваха сила.

— Време е да се връщам. Скоро ще съмне. Бих те целунала, но са ми забранени контакти с живи хора. Не са много хората като теб, Конан от Кимерия.

Понечи да се обърне, но младият мъж пристъпи напред и я прегърна през кръста. Преди да има време да реагира, я придърпа към себе си и, повдигайки я, долепи устните й до своите. Тя понечи да се отдръпне, но неустоимата стихия на първичната страст взе превес.

Доста по-късно самотен ездач се отдалечаваше в блатата. Мускулестият варварин стоеше загледан след нея. Бяха приели, че след като е варварин, не е навикнал да употребява главата си. Грешаха. Дори за миг не бе взел поднесената му история за чиста монета. Така че определено не беше изненадан, когато под ръката му се бе оказало здраво и привлекателно моминско тяло, а не студен и безплътен дух. Не, определено не бе изненадан. А и как би могъл? В крайна сметка, нали още преди часове бе успял да облекчи коня от скъпоценния му камък. Украшението беше съвсем истинско и пасваше чудесно на варварската десница.