Синиша Павич
Горещ вятър (8)

Същия следобед ме извикаха при управителя.

— Как сте могли да го пуснете? — попита ме той нелюбезно, служебно.

— Аз платих тази глупава машинка — казах.

— Първо — отвърна той още по-нелюбезно, — нашите стоки не са глупави. Второ: и вие сте под наблюдение. Защо сте пропуснали един крадец?

— Приятел ми е — признах.

— Трето — продължи той, — в тази работа няма приятели. Ами за гушата и тук. Това е всичко, което се иска от теб.

— За гушата ли? — попитах, за да съм сигурен.

— За гушата — потвърди той.

След два дни домъкнах при него един с кошница, беше се опитал да я изнесе от магазина. И бях го хванал за гушата, макар че беше по-възрастен от мене и много добре облечен, с електронен часовник на ръката, с много благороден вид, също като онези, които крадат тапи. Гледаше ме смаяно, докато го побутвах в гърба и го мъкнех към управителя.

— Охо — каза той, като го отмери. — Теб, птицо, те познавам отнякъде.

— Свил кошница — казах — под мишницата и на улицата.

— Само кошница ли? — попита управителят.

— Гледаше и други неща — съобщих нехайно, — пипаше ги, но кошницата, изглежда, най-много му е харесала.

— Е, да — потвърди управителят, — кошницата е хубава. Така ли, птичко?

— Моля? — измънка заловеният и проточи врат.

— Хареса ти нашата кошница, така ли?

— Вашата дяволска кошница — отвърна човекът нервно — съм изнесъл, защото съм разсеян.

— Грижи те морят, а? — управителят направи някаква изкривена гримаса.

— Не зная къде ми е главата! И кой ви е позволил да се обръщате към ме така?

— А как, птичко, да се обръщам? Как се казваш?

— Светозар — измънка заловеният.

— Значи Тозо — продължи управителят, — имаш ли някакво презиме?

— Презимето ми е Миличевич. А вие ще ми кажете вашето.

Даде му легитимацията си и някаква друга карта. Управителят ги прегледа, стана и му ги върна.

— Извинете, другарю Миличевич — каза, — станала е грешка.

Изпрати го даже до вратата.

— За случая ще си поговорим — каза Светозар, като свали ръката от рамото си. — Някаква горила да ме хваща за гушата на публично място… такъв срам няма да допусна.

— За гушата ли? — смая се управителят, преди оня да излезе и да тръшне вратата пред носа му.

Управителят гледа две-три секунди тръшнатата врата, като че размишляваше нещо, после изведнъж се обърна и отиде към бюрото си, взе кочан разписки и започна бързо да пише.

— Защо бе, братко, пусна тая птица? — попитах.

Той откъсна това, което беше написал, и ми го подаде.

— На̀ — каза, — това е заплатата ти за шест дни. Вземай и изчезвай.

— Защо да изчезна?

— Защото не различаваш крадеца от другаря Светозар Миличевич, началник на Инспекцията по търговията в общината.

— Имаш предвид тая птица? — попитах и посочих вратата.

— Не наричай другаря началник птица — развика се той нервно.

— Но ти го кръсти така — казах. — Ти го нарече птица.

— Вън! — провикна се той.

Доближих се до бюрото, на което седеше, облегнах се с ръце на ръба и се наведох към неговото лице, леко отметнато назад и станало изведнъж тревожно.

— Ти ли — попитах — искаш да ме изпъдиш?

— Излизай — повтори, като държеше главата си малко по-далеч от мен, страхувайки се от разни евентуалности.

— Никой не може да изгони Шурда.

— Така ли? — попита все така предпазливо. — А защо не може?

— Защото Шурда сам си отива — казах. — И то през главната врата! А ти, братле, ще се измъкнеш оттук през миша дупка.

Взех разписката и тръшнах вратата още по-силно от началника на инспекцията.