Синиша Павич
Горещ вятър (2)

Едва чаках да се разделим. Тръгнах обратно, към покрайнините на града, откъдето напразно идвах в тази блъсканица да се гледам в огледалото и да слушам колко по-добре живеели другите. Отдавна гледам как живеят тези другите. Тези, които виждам постоянно около мен. И хич не ми харесва как живеят. Всички, които срещам, пътьом: тези, които се блъскат без причина по улицата и тичат като луди, сякаш има въздушно нападение, после тези, които просто ме пъхат в автобуса, като с коленете притискат бъбреците ми, а с главата — плещите ми. И онези, които апатично се возят, изморени кой знае от каква работа. Мъжът, който стои до мен и налита да ме прегърне, щом автобусът се олюлее, не мога дори да погледна, толкова е мръсен, изцапан и омазан от пиене. А олюляваме се на всеки ъгъл и всеки светофар, защото и на шофьора — виждам само темето му — са му омръзнали и светофарите, и воланите, и ние в автобуса, а навярно и животът. Блъска волана и псува: минувачите, които притичват пред автобуса като кокошки по пътя, другите шофьори, регулировчика, прекалено уморен, безразличен, самотен сред колите на площада. В месарницата купувам малко месо и докато месарят ми реже и мери, наблюдавам го как още от сутринта е отпуснат, едва се изправя, недоволен, че съм влязъл след всички, които са се изредили тоя ден. Ядосан е, навъсен и едва чака да прекоси улицата и да отиде в кафенето. А в кафенето, където се отбих да изпия един чай заради хремата, чувам сред дима хор от безделници, като че всички приказват, а никой никого не слуша.

Оттам отидох при шивача Буда. Той, ако в кафенето не играе шах, играе в бараката си. Кога шие, не смея да го попитам дори. Докато партията продължава, зяпачите нямат право нито да питат нещо, нито да приказват изобщо, а противникът не смее да си тананика, да си подсвирква, да се почесва, да кашля, да става и да диша през носа. Най-малко има право да спечели играта. В такъв случай майстор Буда събаря фигурите от дъската и го нарича: невежа, крадец, шопар, обущар.

Засега фигурите бяха още на дъската. Дори Буда имаше една повече. Но тъкмо този кон бе заел лоша позиция, заради него Буда бе навел глава над самата дъска, забравил бе и бутилката бира на плота и час по час дърпаше носа си, и без това вече доста удължени и изтънял от непрекъснатото дърпане и поглаждане.

— Ако беше тук — измърмори изведнъж, остави носа и хвана коня, — ако го бях сложил тук — продължи, като се обърна към мен и прехвърли коня през едно поле, — тогава щеше да е кон. И можех да го местя, където искам. Тук например, или там, или там. А вие — обърна се към противника — при такъв изящен ход навярно щяхте да лапате мухите или може би щяхте да тръгнете насам, което ще ни бъде особено приятно, защото ни е особено драго, когато ни подаряват нещо бамбадева… И от вашата позиция щяха да останат само дрипи, пешките щяха да изчезват като в цирка, а царят щеше да остане в шок, схванат, без никого край себе си…

Бледите му пръсти бързо летяха над дъската, опразваха полетата с електронна бързина, а шепата му се напълни с фигури на противника.

— Да — каза противникът, като гледаше опустошената дъска, — да, да… но конят не е там, а тук.

Върна коня на предишното място, после спокойно и останалите фигури. И след като отпи глътка от своята бира, рече:

— Не си ли е на мястото, нито конят е кон, нито човекът е човек.

Това изречение малко ме стъписа. Тъкмо исках да кажа нещо, той ме прекъсна и аз затворих устата си, а Буда започна да събаря фигурите. И той беше просто побеснял от същото изречение.

— Ще играем нова партия — каза целият пламнал, стана, заобиколи стола и обърна гръб на дъската и противника.

— Защо ми обръщаш гръб? — попита го противникът.

— Защото с невежи играя блинд.

— Мисля, че не си прав.

— А пък аз мисля, че с невежи човек играе, без да гледа — повтори Буда и най-сетне погледна над очилата и към мен. — Ти какво мислиш, а?

— Аз, майсторе, мисля, че е време за проба — отвърнах му веднага.

— За проба ли? — повтори, а виждам, никак не му се става. — Първа или втора?

— Шеста.

Загледа ме отново… дълго, през очилата, но противникът вече местеше и съобщаваше:

— E-2, E-4.

— Намери го там — каза ми набързо Буда — и го облечи, докато свърша с тоя невежа.

Не бяха направили и десет хода и аз пак трябваше да ги прекъсна:

— Какво е това, майсторе?

Той погледна първо опънатото върху мен сако, късите, тесни ръкави, от които се подаваха ръцете ми, станали изведнъж много дълги, после увисналите панталони…

— Как какво? — каза, като не сваляше поглед от мен. — Взел си чужд костюм, това е.

— Но това е моят плат…

Стана, замота се между закачалките и ръкавите, изблъска ги наляво-надясно, извади една, после друга, огледа ги и ги върна обратно.

— Как ще е твой — кресна ми, — какво приказваш, сега ще намеря твоя — изохка, — събличай тая грозотия.

Най-после хвана моя ръкав, поднесе го съвсем до върха на носа, като че иска да го подуши, а очилата вдигна на челото.

— Да — каза. — Твоят е.

На човека над плота подвикна:

— Дама — на C-7!

— О, майсторе — казах, — след третата проба беше по-добре.

— Така е, когато много се поправя, когато клиентът много знае и иска.

— Карам на G-5 — провикна се оня зад плота.

— Карай на майната си! Така, сакото сме скъсили, панталоните удължили…

— Трябваше обратното, майсторе.

— Вземам ти пешката — викна противникът.

— Вземай я и се махай с нея! Редно е на невежа човек да подари нещо! С невежи играя, без да гледам… — довери ми ядосано — и подарявам пешки.

— Май и шиете, без да гледате — добавих аз.

— А — погледна ме, — така ли?

— Да.

— А ти какво искаш? — запита доста разсеяно, като гледаше някъде над главата ми, после се провикна: — Дама на D-1!

— Да е като на витрината. Като на оня манекен. А това не е така.

— Че и ти не си манекен, приятел.

Потупа ме по рамото.

— Дясното рамо ти е по-високо, а краката са ти по-къси, не както съм ги измерил. На всяка проба пристигаш по-дебел, преял и пиян, и без това си несиметричен.

— Топ на F-3 — провикна се противникът.

— Дама на F-6 и мат.

— Какъв мат? — почуди се противникът и измънка нещо зад плота.

— Скоро ще е. Сега не е, но ще бъде, защото аз, приятели, имам категория. Изкарал съм реми с Карпов в сеанса на едновременна игра. Той лично ме поздрави. Ако животът не беше ме ударил и натикал в този курник да оправям гърбиците ви и да покривам задните ви части, днес щях може би да седя срещу него на някое състезание. Аз съм известен автор на етюди. Виждал си във вестниците. Мат в два хода. Мат в три хода.

— Хубаво ме матира и мен, майсторе, направи ми един шивашки мат. С колко хода не знам, но не мога да мръдна.

— Можеш — измърмори той, като започна да вади тропоските от реверите и яката. — Да го носиш и да го скъсаш.

Гледах грозния си вид в огледалото.

— Да го нося ли? — повторих с недоверие.

— Като платиш, ще го носиш.

Платих. Не си спомням колко, но беше доста.

— А ти, майсторе, да направиш рокада.

— Каква рокада? — попита, докато броеше парите.

— Голяма. Да оставиш шивачлъка и да се посветиш на шаха. Може би още не е късно.

— Ами не е — поклати глава, а после прекъсна броенето. — Така ли мислиш? — попита ме сериозно и подозрително. — Видя моите етюди, нали? Видя и как играя?

— Видях как шиеш.

Той пак ме погледна през очилата, които се бяха изхлузили надолу до върха на носа.

— И дай да се прегърнем — казах и разперих ръце. — Да се целунем.

— Защо? — попита, като ме прегърна и той макар и объркан. — Защо?

— Защото, майсторе, никога вече няма да се видим.

Излязох на вятъра, в идиотския костюм.