Синиша Павич
Горещ вятър (41)

Петте месеца минаха бързо.

Фирга и баба се укротиха, като че се вслушаха в молбата ми. Бяха внимателни към Весна, докато не я изпратиха в болницата.

В работата обаче преживявах стресове. Заканвах им се, че ще ги напусна, което моят шеф едва чакаше. И той ми се заканваше с различни неща. Не се понасяхме, но аз поне не се втурвах в кабинета му, не минавах час по час покрай бюрото му, не го виках и заговарях за дреболии. Предпочитах да го забравя завинаги. В момента обаче не можех да го сторя. За пръв път в живота си не можех да си тръгна и да тресна вратата на човека, когото не понасям. Заслужавах си го. Само моята жена можеше да зачене и да приеме предупреждението за уволнение, като с него заедно загуби и отпуската по майчинство. Други в такова състояние постъпват на работа, а тя я напуска. Ако беше друга, може би нямаше да я обикна, но щеше да ми бъде по-леко. Вече почти нямах къде да слагам преписките, сякаш се размножаваха, и тоя ден отворих втория шкаф, оня, дето беше винаги затворен, като че в него бе заключен Баш-Челик^[1]. Преписките се катурнаха, паднаха на пода, разпиляха се. Докато бях клекнал и прибирах листовете, влезе младият надежден шеф.

— Защо преписките ви са на пода? — попита заядливо.

— Защото — казах, като станах и изтърсих прахта от панталоните — половин година напразно искам нов шкаф.

— И този, стария, днес отваряте за пръв път.

— По-добре да не го бях отворил — казах, — преписките ми паднаха на главата. Щяха да ме пребият на работното място.

Събрах разпиляната преписка, която търсех, започнах да я подреждам.

— Разчистете това тук — поиска той.

— Утре.

— А днес — попита сърдито — така ли ще остане?

— За днес — казах и погледнах часовника — работното време е изтекло. Да подредя само този зелник, за да не се разпилее от течението, и дим да ме няма.

Беше смаян.

— Значи няма да останете на събранието на трудещите се.

— Не мога.

— Защо, ако смея да попитам?

— Защото дневният ви ред има 13 точки.

— Да не сте случайно суеверен? — попита заядливо.

— Гладен — отвърнах сериозно. — Не съм обядвал. И мога да остана най-много до третата точка. А другите ще ги проспя. Понеже съм станал в пет.

— Проспете всички — предложи той, — само за тринайсетата бъдете буден. Ще разглеждаме въпроса за вашето напускане.

— Тринайсетата заличете — сетих се. — Аз си оттеглих молбата. За да ви намаля мъките.

Явно не беше доволен.

— Че това е вече трети път за шест месеца, другарю Шурдилович. Подавате молба за напускане, след това я оттегляте. Така повече не може.

— Може — казах спокойно. — Може всеки ден да подавам молба за напускане. Щом ме ухапете за сърцето, а после да се разколебая.

— Да се разколебаете ли?

— Имам право да се разколебая. Аз съм проучил добре правата си.

— По-добре да бяхте проучили преписките — вече не можеше да се контролира. — Защото ако ние ви напуснем, нашето решение не може да се оттегля.

— Може чрез съда. Жена ми е бременна.

— Не зная каква връзка има това с вас?

— Не знаете, защото нямате деца. Моето положение е още по-тежко.

— Най-лошо е положението ви в канцеларията.

— Така беше и когато постъпих.

— Досега — кресна — все трябваше да е подредено.

— Какво ще ви подреждам аз! — отвърнах нехайно. — Тук ме замерват с изгнил паркет и ми се заканват с паднали дръжки на бравите. Стига ви, че гълтам целия прах от преписките и все пак съм жив.

Влезе един мъж, който чакал отвън и чул целия ни разговор.

— Намерихте ли моята преписка? — попита ме търпеливо.

— Тук е — отговорих му.

— Тази ли е — попита с недоверие, — която тъпчете с крака?

— Подреждам я — обясних. — Прошнуровам я.

— А кога ще я прегледате?

— Важното е, че е открита — отвърнах. — И прошнурована, а по-нататък всичко ще върви по законния ред.

Позвъни я телефонът, аз започнах да крещя и в слушалката: работното време е изтекло, обадете се утре, докато най-после познах гласа на Фирга.

— Син, глупчо! — провикваше се през шумоленето и пращенето в слушалката. — Син! Четири килограма и сто грама.

— А-а — промълвих съвсем объркан.

— Всичко е наред — провикна се още по-силно. — И двамата са здрави.

— А-а — повторих и погледнах началника.

Настъпи тишина.

— И… — попитах — какво да правя аз сега?

— Нищо — отговори и прекъсна връзката.

Оставих слушалката. Изправих се.

— Каза да не правя нищо — обясних на шефа.

— Правилно е казал — потвърди той, като сдържаше гнева си. — И какво каза още?

— Каза, че имам син.

Той млъкна.

— Честито! — измърмори едва.

— Полагат ми се седем дни платен отпуск — сетих се, докато слагах шапката на главата. — Внесете това мое искане в дневния ред.

Взех си пардесюто и минах между двамата.

— Под точка 13-а — провикнах се в коридора.