Синиша Павич
Горещ вятър (3)

Иначе съм благ човек. Не правя въпрос за дреболии. Премълчавам си. Вместо веднага да сложа край, оставям хората да ме изтормозят малко. Дори да ме яздят. Но малко. За съжаление с малко никой не се задоволява, а щом ме яхне веднъж, свиква, като че е нещо естествено, смята ме за кротко и безсловесно добиче, а после се стъписва, когато изведнъж си отворя устата. Защото аз търпя, но малко, не много. Освен това искреността ми е главното ми достойнство и заговоря ли, казвам всичко, което си мисля, кратко и сбито, но убийствено.

Поради това мое качество навярно мнозина ме смятат за неуравновесен.

Отпуснат, чувствувайки, че кръвното ми спада, отидох до ъгъла и слязох в моя курник. За да вляза в него, трябваше да наведа главата си под фирмата „Бръснарница на Любомир С. Кустудич“ и да сляза по трите стъпала, изкопани надолу в земята, а това съвсем ме смачка.

Всъщност аз там работех.

Любомир С. Кустудич, собственикът на курника, вече седеше вътре. Чист, с побелели коси, спретнат, с едната ръка прелистваше вестника, а дясната, треперещата, беше пъхнал в джоба на елека, за да не се тресе.

— Къде си досега? — посрещна ме строго, а виждам, че съм му омръзнал. — Оставил си бръснарницата празна.

— Какво да правя в празна бръснарница? — попитах, като свалих сакото.

И на мен той ми беше омръзнал.

— Може да влезе някой. Да задигне нещо.

— Какво? — попитах, докато си обличах работната престилка. — Тази престилка ли, за да я кърпи и пере? Оръфаните четки ли, счупените гребени или пукнатото огледало?

Той гледа през прозореца краката, които минават, дебне момента.

— Ако поне веднъж в живота ви бяха обрали, щяхте да се принудите да купите нови и аз щях да имам с какво да бръсна.

— Не знам само кого — прекъсна ме злостно. — Всички клиенти прогони.

— Че какви клиенти е имало? — отвърнах. — Благоприличните хора избягват дори да влязат тук.

— Защото излизат наполовина избръснати.

— И това им е много. Виждате, че и аз вече не се бръсна.

— Виждам.

— Повръща ми се, като взема бръснача в ръка.

Дори и здравата му ръка започна да трепери и да шумоли по вестника.

— Ти, момко, имаш ли намерение да работиш, или не?

— Едва ли — отвърнах с въздишка. — Даже не ми се влиза в тази дупка. Още като я зърна отдалече, кръвното ми спада.

— Тогава да си оправим сметките, сине. Да развалим договора и да се разделим. Тая работа не е за тебе.

— Тая работа не е за никого.

Млъкна, преглътна някаква псувня, загледан в прозореца, после продължи:

— Работата си е хубава. Само че човек трябва да я обича. Трябва да е художник — говореше упорито, по старчески. — Хората отиваха да живеят в джендема и пак идваха аз да ги бръсна. Един идваше чак от Нови Белград, два автобуса сменяше. Пристигаха недоспали, сънени, смачкани, нещастни, стари, болни… Но който влезеше тук, излизаше като господин. А от теб всички избягаха.

В бръснарницата влезе някакъв брадат, целият в кръпки, мръсен. Седна на стола, с дъвка в устата, ни поздрав, ни нищо, косата му до раменете, чорлава, мръсна. Идеше ми да изрева, като го видях.

— Ако ръката ми не беше започнала да трепери — продължи Любомир Кустудич, — щях да ти покажа как се работи.

Така го бях ядосал, че не можеше да спре думите си.

— Тъкмо от тая ръка са избягали — казах аз, докато вземах гребена и машинката и обикалях около брадатия. — Щом сте почнали да се разхождате с ножицата, да режете уши и вежди, клиентите са се разбягали, а за мен е останало само това, което не е виждало бръснар.

Оставих машинката, взех ножицата.

— Щях да ти покажа и с лявата — обади се пак, — но и тя започна да ми трепери от теб.

Оставих ножицата, взех четката. Стоях над пласта коса и не знаех какво да правя.

— И двете ръце са ти здрави — чух го отново, — млади, силни, но за нищо не стават.

Изчакваше да започна, за да се доближи, да се вглежда как работя и да дава съвети: не така, а така. Обидите няма да го спрат. Няма да си отиде. Казваме си ги вече цяла година, откакто започнах да работя при него. Взаимно се презираме и се заканваме един на друг: той — че щял да ме изхвърли, а аз — че ще си отида.

Оставих четката, взех бръснача, щракам с ножицата, оставям и нея. Вземам гребена.

— Какво ще желаете? — попитах.

Той дъвче.

— Можеш ли, приятелче, да махнеш тоя ластик от устата?

— Какъв ластик? — попита той.

— Ами разтягаш нещо в устата.

— Закусвам — измърмори той. — Сандвич.

Той преглътна.

Дръпнах гребена, колкото да направя нещо, а той се заплете, остана в чорлавата коса.

— Леле — казах, — как ме наказа бог днеска.

Тези вайкания просто бликаха от време на време у мене, когато нещо ме нервира или много ме ядосва.

— Какво лелекаш? — изръмжа клиентът.

— Гребенът, Не мога да го измъкна.

— А защо изобщо трябваше да го пъхаш там? За какво ми е гребен?

— Ами аз не работя с гребла, приятелче. Ако искаш да те подкъся, най-напред трябва да разрешиш тоя…

— Няма какво да подкъсяваш — отвърна той. — Дължината си е добра.

— Щом казваш — оставих гребена, — какво искаш от мен?

— Да ми направиш плитка.

Наведе глава, ръцете повдигна зад нея.

— Ей така — показа, като събра косата на тила и започна да я върти, като че изцежда нещо.

Зяпнах, стоя над него, гледам го какво прави.

— Можеш ли да го направиш или не можеш?

— Мога да ти направя опашка, ако искаш. И да те оседлая… ако щеш. Клиентът е винаги прав дори когато е малко пернат.

— Дръж си езика — обади се Любомир Кустудич. — Не се подигравай с възрастния човек.

— По-млад е от мен — отвърнах. — Няма и двадесет и пет. Баща му кара „комодор“, майка му разхожда куче, а той шие само кръпки по себе си. По цял ден седи на тревата и плюе, така ли е?

— Млък — каза той.

— Няма пране, няма гладене. Само синци, верижки, значки и кръпки.

— Да не би да е в траур? — попита Кустудич.

Той горкият съвсем беше изветрял и изкуфял.

— Млъквай и ти, дъртако — каза му брадатият.

— Това е протест — обясних на Кустудич. — Той протестира срещу нещо, ако ви интересува, и затова е такъв.

— Млъквай, казах ти, и си гледай работата.

— Да ти изплета опашка ли?

— Да.

— Няма да стане, момче. Това не е работа за мен. Аз, ако мога, малко да те разкрася, а да те загрозявам… Защо? Ти си по-голям майстор за тая работа от мен.

Той стана от стола, измъкна се.

— Я не дрънкай… — каза.

Излезе. С моя гребен в косата.

— Ще купиш нов гребен — каза Кустудич.

Всъщност гребенът беше негов.

— Ама кой ще върне клиента?

— Стига си дрънкал и ти!

Измърморих го повече на себе си. Не съм чак толкова прост дори и когато всичко ми е дошло до гуша. Старият Кустудич не беше виновен, че на двайсет и осем години се бях заклещил в дупката, в която той бе остарял, станал досаден, тягостен, излишен и на себе си даже.

— Ами да си оправим сметките — каза с въздишка. — Че да намеря друг човек. Така повече не може.

На вратата се спря, закопча дрехата си и добави:

— Може да си добър, но тук не ти е мястото.

Легнах на изтъркания кожен диван в ъгъла, затворих очи да си почина, да ми се вдигне малко кръвното и кръвта да се върне в главата. Когато ги отворих, видях почернялата, напукана таванска греда, както долу, в бащината ми къща, когато като дете лежах дълго в леглото, гледах подобна такава греда и си мислех: какъв ли ще стана в живота?

Изправих се, седнах и с мъка се облегнах на лакти. Взирах се дълго в умореното си лице в напуканото огледало. Не заслужавах такова лице. Всичко изобщо бе далече от това, което малкият Шурда буден сънуваше.

В новия костюм се чувствувах щураво, защото другите на този прием бяха в ризи, дънки, раирани и пъстри блузи, кърпи около врата и сафарита. Само аз бях в костюм и то с по-къси ръкави и увиснал задник, та изглеждах глупаво, както и подаръкът ми: обезумял петел от керамика, с глава по-голяма от опашката и око по-голямо от главата. Исках да купя кристален пепелник, но Ана ме уведоми, че кристалът не бил отдавна на мода, подобен подарък показвал просташки провинциален вкус. Най-хубавото е едно пано, но понеже сме слепци и джобовете ни не са пълни, може и керамика. Добре, че никой не ми обръщаше внимание, дори и Ана. Тя врякаше с някаква компания край пианото, имаше и пиано, и някой блъскаше по него, докато аз от креслото, скрит зад фикуса, разглеждах стаята: беше голяма, с кресла от истинска кожа, с гипсов таван. Коя беше домакинята, кой бе домакинът — не можех да разбера. Нямаше ни запознаване, ни представяне, всеки се държеше като в собствената си къща. От голяма маса покрай стената вземаха и лапаха кой колкото може, пиеха и се смееха. Най-после доста дребна женичка, накичена с верижки и в панталони, със задник по-голям от моя (само че с тази разлика, че нейният панталон беше модерен) застана насред стаята и ни покани да разгледаме апартамента.

Така разбрах за кого са отишли последните ми пари. Измъкнах се от креслото (някакво ниско, като че лежиш в него) и с чаша в ръка тръгнах подир Иванка с цялата сюрия. Още пред банята в розови и червени плочки Ана се озова зад мен, видях лицето й в огледалото над ваната и чух гласа и:

— Как живеят хората!

Този шепот бе отправен само към мен, укорителен, строг, а усмивката, която замръзна на лицето й, бе за Иванка.

Между другото чухме, че камината в трапезарията си направили сами, че вазата била домъкната от Египет, от сватбеното им пътешествие, а в спалнята, наредена в ориенталски стил, отново чух шепота:

— Как живеят хората!

Избягах в съседната стая, в кабинета, както казаха. Това е, обясни ни Иванка, като отвори вратата, неговият кабинет. А какво работи той в такава стая, не можа да се разбере.

— А е дошла в Белград след мен! — чух шепот зад гърба си.

Едва накрая, в първата стая, в която приключихме обиколката, успях да се откача от Ана, но ме хвана някакъв, който седеше на табуретка до моето кресло. Грабна веднага чашата от ръката ми да я пълни.

— Нашият век съсипа външната архитектура — каза ми. — Ако остане нещо след него, това ще са постиженията вътре, в интериора, в кръга на личния живот на човека. Зад външното еднообразие ще разцъфне разноликостта на затворените одаи.

Блъсна ми чашата в ръка и ми посочи някакъв си Мишо:

— Това са все идеи на Мишо.

Мишо седеше безразличен, прехвърлил крак върху крак, скучаеше учтиво, като че е на концерт, докосваше с пръст хубавата си черна брадичка, сит от похвали.

— Поверете на него апартамента или къщата си — каза ми съседът.

И се захвана с мен:

— Някъде съм ви виждал.

Точно бях почнал да пия от чашата.

— Аз знам всичко — обясни ми. — Казват ми „Колето кой е кой“.

Продължи да бъбри, прекалено жизнен за своите петдесет и повече години, които криеше като жена — с кварцова лампа, дънки, фланелка, опъната на корема, с прекалено бели зъби, като че са чужди, като че ги беше откраднал. Иска човекът да е по-млад от себе си!

— Трябва да се сетя откъде ви знам.

По това навярно бе първият в компанията: познава и онзи, който няма представа за него.

— Да сте се отбивали в дружеството?

— Кое дружество?

Не успя да отговори и се разбъбри за нещо друго.

— Отбивате ли се в клуба?

— Кой клуб?

Улових погледа на Анчето отдалече. Бърз, подозрителен.

— Ще си спомня.

Пак ми взе чашата, без да ме пита, напълня я и пъхна бучки лед от стъклената купа.

— Да не би миналата година да сте пътували някъде с кораб? — попита, като ме гледаше как пия.

— Къде?

— По западното Средиземноморие.

— По западното… не, не съм — отговорих.

— Вероятно е на някой семинар — сви рамене. — Само от семинарите нищо не помня.

Засмя се с всичките си безбройни зъби. Аз оставих чашата. И без това вече беше празна.

— Да не би аз да съм те дърпал за носа? — попитах. — Май така ще е!

Алкохолът бързо ме хваща. Това ми е слабостта. Но е смекчен от друго качество: от искреността, която в такова състояние веднага надделява у мен.

— Моля? — попита той, а повечето от зъбите все още се виждаха.

— Да не би да съм те дърпал за носа някога?

Зъбите изчезнаха.

— А защо да ме дърпате?

— Защото, като бръсна, дърпам за носа.

Чух, че някъде някой се изсмя.

— А — каза той вече разбрал. — Вие бръснете?

— И подстригвам.

И друг се изсмя.

— Може би съм ви бръснал някога и сте ме запомнили.

— Не допускам — отговори ми вече сериозен, пак с усмивка, само че друга, тънка. — Не обръщам внимание кой ме бръсне.

Пипна брадата си.

— И днес кой ме бръсна, не знам.

— Разбира се — казах. — Не знаеш кой те бръсне. Ни кой те подстригва. Ни кой живее над теб и кой над теб. Лелите и стринките са ти станали досадни. Отдавна си забравил първия си учител. А деди изобщо не си имал. Особено ако са от село.

Настъпи тишина.

— Вие си позволявате да ми говорите така? — попита.

— Не специално на вас…

— Какво всъщност искате да кажете? — попита студено.

— Вече го казах…

Погледнах часовника си и се ударих по коленете.

— А трябва да си вървя.

Прескачайки крака, заобикаляйки табуретки, кланях се и се представях:

— Шурдилович… Шурдилович… драго ми е… Шурдилович.

Докато не напипах най-после вратата.