Синиша Павич
Горещ вятър (42)

Казват, че детето подмладява хората. По отношение на Весна беше вярно. Съвсем обезформена от раждането, бледа и без сили, тя бързо се съвземаше. За един месец си възвърна цвета на лицето, коремът й се прибра, стегна се, като че е минала под ютия. Аз обаче се съвземах много по-бавно. Откакто се напих в деня на раждането на детето, като че не изтрезнях вече. Напих се естествено от радост. Но останах някак махмурлия. Нищо не ми беше ясно. Освен че времето лети още по-бързо. Това се виждаше по Борис (така кръстихме детето), който бързо вдигна глава на тънкия си врат, изправи се, застана на крачетата, започна да се клатушка на тях, да плюе, да мънка и да произнася някакви звуци. Напих се отново на първия рожден ден, на втория — също.

Прибрах се от работа късно, естествено по дъжд. Още от вратата ме лъхна пара. В парата се блъснах в прането, проснато на въже, опънато из цялата стая. Зад прането открих Фирга, а на пода стъпих в пластмасовата ваничка.

— Защо ваничката е на пода? — попитах и наругах.

— Защото — чух Весна — синът ти всеки два часа се напикава и трябва да го къпя.

В парата още не я виждах.

— От парцалите и парата — казах — не се вижда кой къде е.

— По-добре да не се виждаме — каза Фирга, който се появи иззад чаршафа като иззад завеса. — Струва ни се, че сме по-малко.

— Ако трябва да топлим вода в казана — попитах, — защо ни е този бойлер тогава?

— За къси съединения — пак се обади Весна.

— Ще избухне — потвърди баба. — Износен е вече. Както и всичко останало в тази къща.

Седнах.

— И какво — попитах загледан в безредието, мизерията и увисналото пране. — Сега ще седим всички тук, на парата.

— Сега — появи се най-после Весна с изкъпаното дете в ръце — всички ще излезете. Докато аз се изкъпя.

— Къде да излезем?

— Навън. Където искате. Не се връщайте цял час.

— Пет дни няма да се върна — обеща Фирга, като стана. — Само това тук да не гледам.

— Леле, боже — рекох. — Аз пък изобщо няма да се връщам.

— Вземи и бутилката — каза Весна.

— Каква бутилка?

— Тази, която си помъкнал в джоба. — И добави: — Пияница.

— Други носят в джоба писалка, бележник — продължи да мърмори, — пергел, а моят мъж — бутилка. Това беше единственият порок, който нямаше, а сега запълнил и тази празнота.

Извадих нещастната бутилка от пардесюто.

— Почерпи ме човекът — казах. — Получил ключовете от апартамента и ми подари една бутилка.

— Всекиму каквото се полага — отвърна Весна. — На тях ключове, на теб — бутилка.

— Какво лошо има в това, че е получил бутилка — каза баба, отвори я и си наля чашка.

— За вас явно нищо. Понеже е без пари. А на мен ми е необходим ключ от апартамент.

— Ключ ли? — попитах.

— Да. Кога вместо бутилка ще ти дадат ключ от апартамент?

— Ти не си с всичкия си. Че аз съм там, плитка главо, едва от три години.

— А колко години трябва да минат, за да се измъкнем от тази дупка? Това, което вуйчо ти е построил, и в пъкъла го няма.

— Хубава си беше къщата — каза баба и изтръска чашката в гърлото.

— Преди да дойде той — посочи Фирга към мен, — после ти — посочи към Весна — и онова — посочи с пръст детето. — И вече не се знае ни какво е стая, ни къде е кухнята, а Фирга на дъжда! За да може госпожата да се къпе!

— Госпожата може — закани се Весна — да си прибере на бърза ръка нещата и да си отиде.

— И той ще хукне подир теб — поклати глава Фирга, — за да те върне.

— А баба ще пази детето!

Беше изпила вече и втора чашка.

— Този път — разкрещя се Фирга раздразнен от парата и шума, целият в пот от горещината — всички да си прибирате нещата! Всички! И нещата, и детето, и коритото. Всички навън!

Беше дошъл краят. Последната дума остана да витае из въздуха, да кънти в тишината.

— Добре де — казах, като все още продължавах да седя, — какво представлявам аз тук?

— Нищо — подвикна Весна в лицето ми. — Ако представляваше нещо, щеше да имаш баня.

— Представлява социален случай — рече Фирга все още раздразнен. — Ще слезеш от гърба ми, чуваш ли? Увисни на врата на общината.

— Справедливо погледнато, синко — намеси се баба, вече доста пийнала и само тя в добро настроение, — на теб отдавна ти се полага жилище.

— Справедливо, така ли? А къде раздават справедливост, бабо?

— Справедливост, синко, не се раздава — рече Фирга. — За справедливост човек трябва да се бори. И с крака, и с ръце.

Излезе с редовното си тряскане на вратата.