Синиша Павич
Горещ вятър (32)

Началникът на отдела, в който трябваше да работя, само една година по-голям от мен, елегантен и енергичен, ръкува се и ме поведе през две стаи, като ме представяше наляво и надясно, докато аз поклащах глава, без да запомня нито едно лице, нито име. Третата стая беше празна.

— Тук ще работите — каза ми.

Едно бюро и два шкафа заключени, прашни и четири врати, на всяка страна по едва.

— Между няколкото кандидатки — каза — комисията се спря на вас.

— Искате да кажете кандидати? — поправих го.

— Само жени бяха, упорито искаха да ми натрапят жени, но аз се преборих за вас.

— Благодаря.

— Работата изисква мъжки качества, точност на артилерист, хладнокръвие на летец-изпитател и енергия на кон. Вие правите впечатление на хладнокръвна личност със стабилни нерви.

— На тепиха ли ще се проявявам? — пошегувах се.

Той се засмя.

— Тук ще се проявявате — посочи бюрото. — Това е вашето работно място. А това е списъкът на вашите задължения.

Подаде ми лист хартия, написан на машина, който беше на бюрото.

— Списъкът май е дългичък — казах, като го взех.

— С две думи — обясни той — работа с жалбите и тъжбите.

Надявах се, че няма да бъда назначен и затова не разпитах точно какво ще върша. Започнах да чета списъка.

— Приемане на посетители — продължи да изрежда, — завеждане на жалбите, образуване на дела и изнасяне на съдържанието пред комисията. Вие сте следователно — добави засмян — първата стена, която посреща прилива.

— Кой подава жалби?

— Всички — отговори той и продължаваше да се усмихва, като че се шегува.

— А… от каква?

— От жилищата, другарю Шурдилович. Знаете, че ние строим жилища.

— И всички се оплакват?

— Още никой не се е похвалил — призна, — щом се преместят — пристигат. Ядосани, нападателни, неуравновесени, някой и физически се заканва…

— Че вие за луди ли строите? — попитах.

— За нормални — пак се засмя. — Но докато ги строим, мнозина полудяват. И за тези пет-шест години нервите им съвсем се съсипват.

— Пет-шест ли?

— И седем понякога.

Подаде ми ръка.

— Което не ви е ясно, питайте.

От вратата добави:

— И не закъснявайте.

— Моля? — казах изненадано.

— Тази сутрин — усмихна се — закъсняхте цял час.

— Че… това е първият ден.

— Надявам се — каза любезно, — че ще бъде и последен.

Излезе си. Остави ме в задушната, непроветрена стая. Моят предшественик, изглежда, е напуснал на бърза ръка. Фасовете още стояха в пепелника, а в чекмеджетата беше забравил прибора за бръснене и два романа, които тайно е чел. В чекмеджетата имаше какво ли не — канапи, стари хартии, забутани дела, а последното, долното, беше така натъпкано, че не можеше да се отвори. Докато наведен се мъчех да го отворя, влезе някакъв човек, каза презимето си и остави на бюрото куп папки.

— Какво е това? — попитах, все още дърпайки задръстеното чекмедже.

— Стари дела.

— Защо стари? — казах и се изправих. — Къде са новите?

— Ще има и нови — отговоря.

Гледах към вратата, през която излезе, отвори се друга, влезе възрастен, плешив, прегърбен мъж с лист хартия в ръка.

— Вие ли сте новият? — попита ме.

— Аз съм — казах, — Шурдилович.

— Драго ми е — измънка, — подпишете тук.

— А какво подписах? — попитах го.

— Приемането на инвентара. Ако липсва нещо, ще го плащате.

Някакъв особен инвентар не забелязах. Исках да го спра, но от третата врата влезе някаква жена.

— Вие ли сте новият? — запита ме.

Поклатих глава.

— Драго ми е.

Каза някакво презиме.

— Подпишете тук.

— А това какво е? — попитах предпазливо.

— Вашата заповед, разпределението и приходът.

Взех заповедта.

— Къде е приходът?

— Тук — посочи, — 260.

— Какво 260?

— Точки.

— Колко пари са това?

— Не се знае.

— Как може да не се знае. Точки ли получаваме или пари?

— Засега — усмихна се — само точки.

— А пари… кога ще получа?

— И то не се знае.

— Как може да не се знае — започнах да се ядосвам със заповедта в ръка.

— Блокирани сме — каза жената от третата врата.

Взирах се в заповедта, когато на бюрото ми поставиха бележка:

— В три часа — чух глас — събрание.

Беше млад, пъргав мъж.

— Моля?

— Имаме събрание — повтори — в три часа.

— Аз съм нов.

— И новите, и старите — прекъсна ме бързо, — задължително е за всички.

— А защо точно в три? — попитах. — Когато човек трябва да си върви вкъщи. Защо не в шест?

— В шест имаме друго събрание.

Просто ми призля.

— Леле, божичко — казах, — къде намерих точно днес да започна работа. Да бях дошъл утре поне…

— Няма значение — каза бързо младежът. — Събрания има всеки ден. И утре, и другиден. Подпишете се.

— Какво пак да подписвам?

— Че сте уведомен.

— Ами — запитах, докато се подписвах — човек никак ли не може да отсъствува?

— От това не може. От него зависи бъдещето на предприятието. Трябва да приемем една от трите възможности.

— Какви възможности? — попитах вече съвсем объркан.

— Първата: да се интегрираме с някой, ако ни иска, втората — да минем към минимални заплати, третата — да закрием предприятието.

Излезе през четвъртата врата, точно пред мен, като ме остави да зяпам в нея с отворена уста. Докато зяпах така, през същата врата влезе човек с бастун, с брада, благороден, спретнат, висок и изправен, най-после един приличен човек, казах си.

— А-а — рече, — тук си значи.

Погледнах го изненадано.

— Тук си, пиленце! — повтори.

— Моля?

— Домъкна се на работа най-после — каза ядосано, сърдито, гневът му блестеше в очите.

— Чакайте — казах.

— Кого да чакам, бе — произнесе бавно, ясно, заканително. — Докога ще чакам?

Доближи се и удари с бастуна по бюрото.

— Малко ли чаках! Двайсет пъти идвам, жив човек няма. За какво получаваш заплата?

— Чакайте, другарю — проговорих най-после. — Аз едва днес започвам работа.

— А какво си правил до днес? Къде си се мотал? Шляеш се насам-натам, пътуваш, фалшиви отпуски по болест, докато аз плувам кроул в апартамента.

— Аз, другарю — казах, като блъсках бастуна от бюрото, — дори не ви познавам.

— Затова пък аз ви знам! — подвикна и пак удари с бастуна по бюрото. — Като черен гологан! Заседнал си в това кресло, като че яйца мътиш, а предметите се рушат! Как не те е срам да държиш на бюрото си такива парцаливи преписки!

Започна да блъска с бастуна преписките, да ги рови, една падна.

— Ето я моята! — провикна се. — Тая, най-оръфаната, е моята. Цяла планина от жалби…

— Вярвайте ми — казах, като се наведох и вдигнах папката от пода, — за пръв път я вземам в ръка.

— Вярвам. Важното е, че си сресал хубаво мустаците си. Една бръчка нямаш по лицето. Изглеждаш като плейбой, а аз двайсет дни си мия зъбите у съседите. Дръпна ли водата, това ме тупва по главата.

Висулката на казанчето, извадена от джоба, се търкулна на бюрото, синджирът издрънча върху полировката, сви се като змия.

— Аз ще загина на клозетната чиния, а вие тук си разделяте премиални.

— Какви премиални бе — изпъшках, наистина отегчен. — Какво си зяпнал срещу мен като хала…

— До последния си ден ще ви преследвам! Докато не ми оправите банята, за да не пикая зад блока.

Започна пак да удря с бастуна по бюрото. Усетих как кръвното ми бързо спада. Извадих от джоба кутията с хапчета, глътнах едно без вода.

— Отгоре на всичко и опиати вземаш — Подвикна. — Не те е срам. Още от сутринта гълташ хапчета. По-добре вземи тази преписка, докато съвсем не се е разпаднала.

Хванах бастуна му и замижах.

— От коя ли лудница си избягал… брадат глупак…

— Петнайсет милиона заем имам — крещеше — и да пикая зад блока.

— Я махай този бастун — изръмжах и аз. Притворил очи, напипах пейката покрай стената и се строполих на нея. — Да полегна малко.

— Къде да легнеш? — чувам го изненадан.

— В хоризонтално положение… докато кръвта ми се върне в главата.

— О, майчице моя — завайка се, — на кого съм си дал парите да ми строи апартамент, кому пиша молби и жалби!

— Престани да крякаш — казах със затворени очи, — като че ли главата ми кълвеш…

— Абе като те клъвна аз с тоя бастун — каза, — няма да се подиграваш повече с възрастните хора.

Влезе някакъв служител, привлечен от виканицата, подир него друг и началникът на отдела. Гълчавата се увеличи, после затихна, но след нея остана впечатлението и мълвата, че съм приел посетител легнал. И бил съм поискал да ми донесат кафе.