Франсис Пол Уилсън
Отвличане (98)

16

— Ти си абсолютен глупак, знаеш ли това?

Джон веднага позна гласа й. Думите й го блъснаха като удар в главата. Опита се да каже нещо.

— Нещо… нещо не е наред ли? — Това прозвуча толкова глупаво. Беше ясно, че нещо не е наред. — Кейти…?

— Да, Кейти е добре, като изключим зачервеното й от плесницата лице. Но заслугата за това не е твоя, татенце. — Тя натърти на последната дума.

— Плесница ли? — Стомахът му се обърна. — О, не… Нали не си…

— Аз ли? Глупак! Не бих позволила и косъм да падне от главата й! Но жена ти — това е съвсем друго нещо!

— Жена ми ли? Марни? О, боже! — Как ли се бе забъркала в това? Как ли се бе добрала до Кейти? Самата мисъл го караше да се чувства ужасно. — Тя… тя не ми е жена. Разведени сме.

— Явно не сте чак толкова разведени щом си й казал за плановете ни в Атлантик Сити.

— Не съм й казвал. Тя…

— Да бе, как ли не. Мислех си, че ще е безопасно да пусна Кейти да си иде с майка си, но после я видях да бие горкото дете. Така й дадох да се разбере. Но мамчето беше най-малкият проблем на Кейти днес. Мак се появи.

— Мак ли?

— Човекът, който я отвлече. Опита се пак да го направи.

— Не!

— Да! Разприказвал си се, а не трябваше, татенце. При това си говорил точно с когото не е трябвало. Все едно си вдигнал табела с надпис: „Ще си върна Кейти този следобед в Атлантик Сити“. Е, нека ти кажа нещо, татенце. Няма да стане. Ще я задържа с мен. При мен ще е по-добре отколкото при теб и онази кучка, която се предполага, че трябва да й е майка. Сигурна съм, че е така по-добре за нея.

При тези думи Джон се почувства така, сякаш целия свят се срути върху него.

— Не, моля те! Ти не разбираш! Аз…

— Не ми играй театър! Провали се. Вината е само и единствено твоя!

— Попи, моля те! Схванала си всичко напълно погрешно! Нека говоря с Кейти. Само веднъж. Аз… — Нещо в линията се бе променило. — Ало? Ало?

Линията бе прекъсната. Тя бе затворила.

Джон се облегна на телефонната будка и имаше чувството, че щеше да експлодира от болка. Но изпитваше и друго…

Разприказвал си се, а не трябваше, татенце. При това си говорил точно с когото не е трябвало…

Но това не беше вярно. На абсолютно никого не беше казвал.

Но това не означаваше, че някой не го бе подслушвал.

Провали се. Вината е само и единствено твоя.

Не… не беше вярно. Вината не можеше да е негова. Дори вече се сещаше чия беше.

И сега у него се надигна нова емоция — гняв. Той започна да измества мъката.

Все още държеше телефона с потната си ръка. Вдигна слушалката и заговори през стиснатите си зъби с толкова гняв, че челюстта го заболя:

— Чу ли всичко, Декър? Записа ли го? Тогава чуй и това: Връщам се в стаята си. Сигурен съм, че знаеш коя е. Искам да те видя там. Ако не се появиш, ще дойда да те търся във Вашингтон. Ще ти се наложи да се изправиш лице в лице с мен, рано или късно, по един или друг начин, но ще ми дадеш обяснение за това.

Тръшна слушалката обратно на мястото й.