Франсис Пол Уилсън
Отвличане (55)

3

Боб Декър изпрати доктор Вандайн до асансьора и се отправи обратно към Овалния кабинет.

Трябваше да признае, че се чувстваше в приповдигнато настроение. Какъв случай само, и то в самия Овален кабинет! Бе избегната истинска катастрофа, но Тайните служби нямаше да получат аплодисменти за това. Разбира се, ако Вандайн бе позволил на Острието да погълне онези хапчета, нищо че бе най-добрия му приятел, Тайните служби щяха да поемат цялата вина. Изобщо в такава ситуация не би могло да има печеливши.

Но това бе вече минало. Острието бе спасен, заговорът бе разкрит, а сега идваше ред на най-забавната част — да открият онези кучи синове.

Може би нямаше да е толкова забавно. Това изтичане на информация много го притесняваше. Точно под Овалния кабинет се намираше W-16, командния пост на Тайните служби. Дали някой от агентите там не беше минал от другата страна? На Декър не му харесваше тази възможност, но не можеше да я пренебрегне. Трябваше много да внимава при подбора на хората за поставената задача.

Първата стъпка вече бе направена. Бе изпратил Вандайн вкъщи, за да изпрати съобщение на похитителите, че е дал на президента каквото там беше, за да го убие — Декър все още не разбираше тази част — и после трябваше да се върне със свалените на дискета копия на съобщенията, които Вандайн бе получавал от похитителите… плюс палеца на дъщеря му с опаковката. Кой знаеше? Може би щяха да имат късмет и да открият отпечатък или нещо друго, което да им помогне да ограничат търсенето.

Влезе обратно в Овалния кабинет. Острието стоеше до прозореца и гледаше навън. Обърна се, когато чу Декър да затваря вратата.

— Искам този въпрос да се разреши бързо, Боб. — Очите му горяха. — Искам да хванеш тези копелета. Нека окажат съпротива при ареста и им дай да се разберат. Искам да пострадат много, много лошо преди да бъдат доведени тук.

Декър никога не бе виждал Острието толкова ядосан. Осъзна, че той е под влияние на емоциите си и реши, че е най-добре просто да се съгласи.

— Да, сър.

— Но трябва да стане наистина бързо. Искам това малко момиче да бъде върнато преди конференцията в Хага.

— Ще направим всичко възможно, но без пълна мобилизация…

Острието кимна.

— Разбирам. Едната ти ръка е вързана за гърба ти. Но какъв е планът ти? Кого смяташ да включиш?

— Възнамерявам да огранича втората група до двама човека — един агент от ЦРУ и един — от ФБР. Ще ги осведомя за всичко, освен за факта, че за малко щеше да глътнеш хапчетата.

— Защо ЦРУ?

— Заради връзката с наркотиците, което означава — парите на наркомафията. Необходими са ни сведения за евентуалните играчи. Може да реша да подслушвам…

— За бога, това пък защо?

— Заради този анонимен сървър във Великобритания. Ако успеем да разберем кой го поддържа, може да проследим Змията от неговия компютър.

— Добре. Но ги дръж в неведение възможно най-много. Реши ли вече кого ще включиш във втората група?

— Да, сър. Джери Кени от ФБР. Той помогна за разрешаването на случая Дънкан Латрам, помните ли?

Острието се усмихна кисело:

— Мога ли да забравя?

— Съвсем скоро бе повишен. Той е умен и способен. Освен това умее да си държи устата затворена.

— Чудесно. А на кого се спря от ЦРУ?

— Тук има няколко варианта. Мислех си за Дан Кийн. Той работи във Вашингтонския офис.

— Сещам се. Добър човек е.

— Точно така. Познавам го от години и не мога да се сетя за друг, който да е по-наясно с наркомафията и с търговията с наркотици изобщо, и да мрази дилърите повече.

— Добре. Кени и Кийн. Ангажирай ги. Искам лично да се срещна с тях. И помни: въпреки че отвличанията са в компетенцията на ФБР, а наркотиците — в тази на ЦРУ, ти си отговорен. Не искам да има никакви войни между агенциите. Настоявам да го чуят лично от мен, преди да се отправя към Бетесда.

Декър трябваше да признае, че Острието наистина си разбираше от работата. Спомни си конфликта от 1994 година, когато някой бе успял да заснеме няколко неприятни сцени в Белия дом. Беше наистина трудно да се контролират отношенията между ФБР и ЦРУ.

Но при положение че шефът лично щеше да оповести правилата още в самото начало, Декър беше сигурен, че операцията ще протече гладко.

— Кога ще постъпите в болницата?

— Днес следобед, веднага след като се срещна с екипа ти. — Сниши глас. — Погрижи се за това, Боб. Погрижи се преди вторник. Защото независимо от всичко, тогава ще тръгна за международната конференция по въпросите на наркотиците в Хага.

Декър преглътна. Чувстваше се като ударен с юмрук.

— За три дена ли, сър? Това не е много време. Не можем ли да…

— Само толкова мога да ти дам. Обичам Джон. Той е най-добрият приятел, който бих могъл да имам. И обичам дъщеря му като собствена. По дяволите, аз съм й кръстник. Но съм също и човека, който работи в този кабинет. Като президент, не трябва да се влияя от тормоз и изнудване, и няма да позволя на някакъв проклет наркобарон да определя политиката на американското правителство. Във вторник тръгвам за Хага и искам да знам, че като стъпя на самолета, ще съм спокоен, че Кейти Вандайн е върната на баща си. Ясно ли се изразих, Боб?

— Напълно, сър.

— Тогава да се размърдаме.

Докато напускаше Овалния кабинет и се отправяше към W-16, Декър усети как червата му започват да се оплитат.

Вторник! Как щеше да успее да се справи с това за три дни, по дяволите?