Франсис Пол Уилсън
Отвличане (70)

18

Попи накрая чу каквото я интересуваше по новините в шест.

„… А във Фолс Чърч днес — мистериозно убийство. Съседите в това иначе тихо предградие се обадили в полицията, след като чули изстрели. В къщата е бил намерен мъртъв мъж. Самоличността му още не е установена, но се знае, че е починал от прободни рани. Наблизо, в Александрия…“

Звучеше така официално и безлично по новините. Поли бе мъртъв. Попи понечи да заплаче, но тогава се сети нещо.

„… Самоличността му още не е установена…“

Защо не самоличността им? Тя остави две тела в къщата. Поли бе пронизан до смърт, а Мак получи куршум в мозъка. Защо тогава споменаха само Поли?

Освен ако…

Прониза я остро чувство на страх. Толкова остро, колкото и острието, което бе пронизало Поли.

— О, господи! — възкликна тя на глас и скочи на крака.

— Сега вече може ли да сменя канала? — попита Кейти.

— Да — отговори Попи, без да я поглежда.

Отиде до прозореца и погледна през завесата. Паркингът вън лъщеше от лекия дъжд. Надписът на Холидей Ин се отразяваше от мократа повърхност.

Само допреди минута се бе чувствала толкова спокойна. Всичко бе планирала. С Кейти щяха да се върнат на Деветдесет и пета довечера, но нямаше да спрат пред Мериленд Хаус. Бе записала номерата на два от телефоните там, когато се бяха обаждали на бащата на Кейти този следобед. Точно в девет смяташе да се обади на един от тези телефони и да каже на баща й, че дъщеря му го чака в Рой Роджърс — следващата крайпътна отбивка след Мериленд Хаус. След това щеше да остави Кейти в някое заведение със сандвичи и пържени картофи.

Ако бащата на Кейти бе като предишните жертви на Мак, той нямаше да посмее да каже и дума на ченгетата за отвличането. Но дори и да го направи, те ще чакат в Мериленд Хаус. Докато стигнат до Кейти, Попи отдавна ще бъде изчезнала.

Сърцето на Попи ще е разбито, но Кейти ще бъде на сигурно място, вкъщи, при семейството си, там, където й е мястото.

Няма да е в безопасност обаче, ако Мак е жив.

Попи още виждаше безумния поглед в очите му, когато бе дошъл от кухнята с нож в ръка и повтаряше: „Тя ме видя!“. Само двама човека можеха да свържат Мак с отвличането, както и с убийството на Поли. И двамата се намираха в тази стая.

Дори най-малката вероятност Мак да е още жив променяше всичко.

Това щеше да е съвсем нова игра, един напълно различен свят, ако Мак бе оцелял.

Но как бе възможно да е оцелял? Тя го бе застреляла в главата.

Трябваше да разбере. Преди да направи следващата си стъпка, трябваше да е сигурна.

Обърна се към Кейти:

— Ще сляза до долу да си взема една сода. Искаш ли нещо?

— Може ли един шоколад?

— Разбира се.

— Татко никога не ми дава.

Татко й, пак татко й. Винаги татко й. Никога майка й. Попи се насили да се усмихне:

— Аз не съм татко ти. Веднага се връщам.

Това беше рисковано, може би дори глупаво, тя знаеше това, но не можеше да чака. Втурна се през дъжда към бензиностанцията „Шел“ в другия край на паркинга и намери уличен телефон. Обади се на Услуги и получи номера на полицейския участък във Фолс Чърч. След малко вече говореше с детектив по убийствата. Той непрекъснато я питаше за името й и тя подозираше, че се опитва да я задържи по-дълго на телефона.

— Вихте — каза тя. — Ще го кажа само веднъж. Знам имената на двамата мъртви мъже в къщата на Силмар Стрийт. Наръганият беше Поли Дикастро. Застреляният беше…

— Чакайте, чакайте — прекъсна я ченгето. — Няма прострелян. Имаме само една жертва.

О, не. О, боже господи, не! Сигурно лъжеше!

— Не. Много добре знаете, че са двама. Всичко, което мога да ви кажа за простреляния е, че се казва Мак и синия джип отпред е негов.

— Какъв син джип? Знаете ли номера му?

Попи затвори. Внезапно лекия дъжд я вледени, а нощта й се стори много по-тъмна. Потрепери и се огледа. Имаше чувството, че някой я наблюдава.

Мак беше жив! Но как? Бе го видяла да лежи на пода с куршум в главата. Как бе успял да оцелее?

Отново се стрелна през паркинга и се върна в мотелската стая. Заключи вратата след себе си.

Видя Кейти да седи на леглото с очи, приковани в телевизора. Как щеше да изпрати това малко момиче обратно при баща й, след като Мак беше жив и дебнеше? Баща й нямаше да знае как да я защити. Мак бе успял да разбере достатъчно за Кейти, за да я отвлече. Какво щеше да му струва да вземе пушка и да й пусне куршум следващия път, когато се покажеше на входната врата?

Попи потрепери. Нямаше начин Кейти да се върне вкъщи тази вечер. Надяваше се, че информацията, която бе дала на полицията във Фолс Чърч, щеше да им помогне да хванат Мак. Но докато това станеше, Кейти щеше да е в по-голяма безопасност при нея.

Кейти вдигна поглед:

— Нямаха ли шоколад?

По дяволите! Съвсем бе забравила за това.

— Не видях шоколад. Искаш ли нещо друго?

— Няма нищо. Тогава ще си взема хапчетата.

Хапчетата? О, боже! Къде са й хапчетата?

Попи изтича до чантата си и я изсипа на леглото. Имаше валиум, шофьорска книжка, няколко фактури и дребни пари, но не и лекарството на Кейти…

Отиде до закачалката и свали якето на Мак. Може би бе сложила шишето в някой от джобовете в бързината, докато бягаше от къщата. Не вярваше да го бе направила, но провери. Изпразни джобовете, портфейла на Поли, намери малко пари и някаква касета изпадна. Но не и малкото шише с хапчетата на Кейти.

Попи се тръшна на ръба на леглото и закърши ръце. В ужаса, объркването и паниката, тя бе забравила хапчетата.

Боже, какво ли друго щеше да се обърка?

Стана и закрачи из малката стая. Трябваше да вземе решение. Трябваше да намери лекарство за Кейти. Помнеше написа на шишето — „Тегретол“, сто милиграма. Ако не успееше да се сдобие с малко от него, нямаше да има друг избор, освен да върне Кейти вкъщи. Вероятната заплаха от Мак не беше толкова страшна, колкото напълно сигурната, ако пропуснеше една или две дози от лекарството и Кейти получеше припадък.

Попи взе телефонния указател и запрелиства жълтите страници.