Франсис Пол Уилсън
Отвличане (101)

19

Попи мина три пъти покрай къщата, докато най-накрая събра кураж да спре.

— Тук ли си израснала? — попита Кейти.

— Не. Това е къщата на чичо ми Люк. Той е брат на баща ми. Те бяха много близки.

Толкова близки — помисли си, — че сигурно дори няма да иска да говори с мен.

Седеше и гледаше надписа на пощенската кутия — №528, Люк Мулинър. Името на баща й бе Марк и той имаше петима братя — Матю, Люк, Джон, Питър и Пол. Да, баба Мулинър много обичаше да чете Библията. Всички братя Мулинър бяха близки помежду си, но баща й винаги се бе оказвал най-много привързан към чичо Люк. Виждаше се с него най-често и затова съвсем естествено Попи го познаваше най-добре. И най-много го обичаше.

Тя знаеше, че Люк беше бесен, когато тя замина и напусна баскетболния отбор. Не заради себе си, а заради това, което бе причинила на баща си, като бе захвърлила мечтата му да я прати в колеж. Дали някога щеше да й прости, че бе избягала и оставила баща си сам? И не се бе появила дори на погребението му?

Не знаех, че е починал!

Но това оправдание вероятно нямаше да мине. Всички от рода Мулинър имаха склонност да си носят обидите до гроб. А характерът на чичо Люк бе известен.

Огледа двора. Тревата беше избуяла и безформена, и имаше нужда от подрязване. На алеята бе паркиран старият форд пикап. Зад него беше малкото двустайно ранчо на чичо Люк, което той бе наричал свой дом по-дълго отколкото Попи бе живяла. За нея то сякаш винаги си беше тук, сгушено между гъсто обраслите борови дървета. През всичките тези години не се бе появила друга къща. Тази на чичо Люк си бе останала единствената в цялата пустош от изровен асфалт.

Дори на тази слаба светлина си личеше, че къщата се нуждае от боядисване. А също и олющеният контейнер за пропан, който се подаваше от задния й десен ъгъл. Навесът в двора се бе наклонил на една страна.

Това я натъжи. Изглежда чичо Люк вече не се грижеше за нещата както преди. Но не защото беше твърде стар. Не можеше да е навършил петдесет.

Може би просто беше самотен. Неговата съпруга — леля Мари — бе починала малко след майка й. А единственият му син, братовчедът на Попи — малкият Люк — със сигурност вече не бе никак малък, вероятно бе женен и живееше отделно. Така че за кого да поддържа това място?

В предната стая светна лампа.

— Вкъщи си е — каза тя на глас. Не виждаше смисъл да отлага това повече. — Хайде, мила. Да видим дали чичо Люк ще ни приеме.

Вдигна Кейти на ръце и я занесе до входната врата. Пусна я на прага, хвана я за ръка, протегна се да почука… и се поколеба.

Отправи молитва. Ако ще ни върне, моля те, нека поне го каже. Нека не почне да крещи и вика. Кейти видя достатъчно за днес. А и аз имам чувството, че ще се разпадна на милион парчета.

Почука. Почака, но никой не отговори. Точно щеше да го направи пак, когато вратата се отвори.

Беше доста едър, също като баща й, но по-възрастен, по-пълен и посивял и с множество бръчки, които се виждаха дори през наболата му брада. Както винаги, облечен в карирана риза в червено и черно и зелени работни панталони. Сините му очи бяха все така остри и пронизващи.

Дълбоко в гърдите си усети болка. Боже, толкова й напомняше за баща й.

Той я погледна и каза:

— Какво искате?

— Чичо Люк, аз съм, Попи.

Изражението му изобщо не се промени.

— Коя Попи?

Болката й нарасна и се запита така ли щеше да я посрещне. Като че ли никога не бе съществувала.

— Твоята… твоята племенница. Попи Мулинър. Малкото момиче на Марк.

Той я огледа набързо.

— Не си малка. И не приличаш на тази Попи Мулинър, която познавах.

Болката ставаше все по-силна. Не ми причинявай това, чичо Люк. Няма къде другаде да отида.

— Аз съм, чичо Люк. Аз… аз няма къде да отида.

Той се направи, че не я е чул.

— Попи, която познавах, избяга и остави баща си сам. Тя почти го уби. После дори не си направи труда да се появи на погребението му.

— Не знаех…

— Нали не ми казваш, че ти си тази Попи?

Нямаше да стане така. Знаеше, че трябва да си върви. Нямате смисъл да се опитва да обясни на този човек с каменно лице. Но трябваше да му каже…

— Може да съм тази Попи, може и да не съм. Вече не. Много неща се случиха откакто си тръгнах. Повечето бяха лоши. Сега имам нужда от малко помощ. Мислех, че мога да се върна тук. Мислех, че ти може би ще…

Болката се бе преместила в гърлото й и го стискаше здраво. Едва говореше. Той я отпращаше… може би така заслужаваше. Трябваше да предположи, че ще стане така… защо ли изобщо си бе направила труда да дойде?

Не можеше да повярва, че толкова я бе заболяло.

Погледна за последен път чичо Люк преди да се обърне и й се стори, че нещо трепна в очите му.

— Това твоето дете ли е? — попита той и посочи Кейти с брадичка.

Попи поклати глава. Не ме питай за Глори! Усети как сълзите се трупат в очите й и се разливат по бузите й. Задъха се.

— Не. Тя умря… когато беше на три месеца.

Той изглеждаше поразен.

— Умряла е?

Не бе в състояние да говори за Глори. Трябваше да се маха оттук, преди да се е изложила като абсолютен Апълтън.

— Извинявай за безпокойството, чичо Люк.

Не можа да каже повече. Вдигна Кейти на ръце и направи няколко крачки. Тогава чу някакъв измъчен звук. Приличаше на… хълцане.

Погледна назад към чичо Люк и го видя да се превива на вратата. Лицето му бе изкривено, а краищата на устата му — увиснали надолу. През замъгления й поглед приличаше на тъжните маски, които бе виждала пред театрите.

Гърдите му натежаха и издаде още един звук. Този път беше плач.

И тогава я викна. Тя пристъпи обратно на прага. Той я прегърна и притисна към себе си. Усети как гърдите му се раздвижват.

— О, Попи — каза той на висок и странен глас. — Той ми липсва. О, боже, нямаш представа колко ми липсва баща ти.

Тогава и двамата заплакаха на глас. Виеха и хлипаха.

За пръв път от много време насам Попи се чувстваше сигурна.

Беше си у дома.