Франсис Пол Уилсън
Отвличане (81)

5

Попи се огледа в огледалото на банята.

— Пак ще порасне — каза си за стотен път, откакто бе започнала да я реже.

Сега косата й бе катраненочерна, прилепнала отстрани и щръкнала отгоре. Беше в ретро стил, като от осемдесетте, и при нормални обстоятелства тя никога не би позволила да изглежда така. Но целта на всичко беше да останат живи.

Провери останалата част от дегизировката си — широките дънки, свободна дънкова риза и маратонки. Бе махнала всичките обици от лицето си. Не носеше грим и лак за нокти, но пак трудно щеше да мине за мъж. Все пак Мак щеше да трябва да се приближи много, за да разпознае Попи Милър, която бе познавал.

Кейти обаче изглеждаше съвсем различна. Попи се върна в стаята и се възхити на творението си.

Кейти седеше на леглото с дистанционното в ръка и сменяше каналите. По време на трансформацията не бе съвсем спокойна, но сега сякаш напълно бе забравила за нея. Струваше си труда. Кейти наистина приличаше на малко момче.

Приличаше на червенокосо малко момче. Попи се бе опитала да я изруси, но боята бе превърнала тъмната й коса вместо в руса, в червена. Но и така беше добре. Русото щеше да й отива повече, но с тениската, дънките и маратонките, които й бе дала, за да прилича на нея самата, Кейти изглеждаше готова за тренировки по футбол.

Надявам се това да свърши работа — помисли си. — Поне докато ти си в безопасност, а аз — изчезна.

Усмихна се широко и плесна с ръце:

— Ей, човече, да вървим. Какво ще кажеш да се обадим на татко ти?

Кейти пусна дистанционното и се втурна към телефона:

— Може ли да набера?

— Разбира се, че може. Но нека го направим от друг телефон, става ли?

Преди да си тръгнат, Попи провери стаята за следи, които да издадат, че са били там. Дори и някой да успееше да ги проследи дотук, нямаше да разбере, че са боядисвали или подстригвали косите си.

Спря новобоядисания червен камион на газостанцията. Беше си приготвила дребни пари. Позволи на Кейти да набере мобилния телефон на баща си и задържа слушалката между тях, когато баща й вдигна.

— Здравей, татко. Аз съм.

— Кейти! — чу се мъжки глас. — О, Кейти! Благодаря ти, Господи! Това си ти! Какво се случи? Мислех, че снощи ще те видя. Чаках и чаках.

Попи чу как гласът се губи, зареден с емоция. Проклета да съм — помисли си. — Трябваше да го предупредя, че няма да отида.

— Заспах — отвърна Кейти.

— Добре ли си?

— Да. Играем една игра и знаеш ли какви сме сега?

Попи издърпа слушалката.

— Нека сега аз говоря, става ли?

Не знаеше кой можеше да слуша в този момент. Може би дори Мак. Поли казваше, че той е гений. Може да подслушваше домашния телефон на Кейти. Но пък как щеше да подслушва мобилен? Нали нямаше кабели?

— Съжалявам за снощи — каза тя. — Наложи се да променя плана.

— Стига Кейти да е добре. Но тя има нужда от лекарството си. Тя…

— Погрижих се за това.

От другата страна последва пауза и след това:

— Но хапчетата бяха останали в…

— Не се тревожи за това. Добре се грижа за нея. Няма да позволя да получи припадъци.

— Може ли да попитам как си й намерила лекарство? Искам да кажа, сигурна ли си, че й даваш правилната доза?

— Хапчетата са същите като онези в шишето. Наложи се да вляза с взлом в една аптека.

Последва нова пауза, този път по-дълга.

— Направила си това за Кейти? Ти… ти наистина си загрижена за нея, нали?

— Да. Имаш страхотно хлапе.

Наистина страхотно хлапе — помисли си Попи и продължи:

— Но как е получила този белег на главата?

— Ами… нещастен случай. Черепът й се пукна. От това й останаха припадъците. — Той прочисти гърлото си. — Слушай… може ли да те питам… има ли й нещо? Искам да кажа пръстите й…?

— Да. Всичките десет са си на мястото. Как разбра, че този в теб не е неин?

— Лабораторни изследвания. Ти ли си отговорна за това, че не…

— Дали аз не съм позволила да я наранят ли? Да. Аз и Поли. Поли умря заради това.

— Мъртвият мъж в къщата?

Сега Попи на свой ред загуби гласа си от вълнение. Преглътна тежко.

— Да. Той беше добър човек. Умря, за да я защити.

— Аз… не знам как да ти благодаря… Никога няма да успея да ти се отблагодаря… Но не разбирам…

— Това е дълга история и няма време да говорим за нея сега. Но трябва да знаеш, че човекът, който уби Поли, е още жив. Затова не ти доведох Кейти снощи. Мислех, че е мъртъв. Искам да кажа, застрелях го в главата. Аз…

— Ти?

— Да, точно така. Искаше да нарани Кейти. Тя го видя и знае как изглежда, затова той е по петите й. Ако ти я върна, трябва много да я пазиш.

— О, повярвай ми, тя ще има най-добрата охрана на света. Гарантирам, че щом ми я върнеш, ФБР, Тайните служби, Агенцията за борба с наркотиците, и дори ЦРУ, ще я пазят.

Стомахът на Попи се обърна. Всички тези федерални служби… Ами ако те търсеха Кейти? Това означаваше, че търсят и нея. Внезапно й се прииска да приключи с всичко това възможно най-бързо.

— Те ще пазят и теб — добави бащата на Кейти.

— О, не съм сигурна за това. Ръцете ми не са толкова чисти.

— Повярвай ми, върнеш ли Кейти и помогнеш ли им, всякакви сделки могат да бъдат направени.

— Бих предпочела просто да изчезна, ако нямаш нищо против.

Тя продължаваше да мисли трескаво — ФБР, Тайните служби, Агенцията за борба с наркотиците и ЦРУ. Погледна часовника си. Бе се задържала на тази линия твърде дълго. Мислите й препускаха. Как да върнеше Кейти вкъщи по най-безопасния начин? Не можеше да се върне в столицата, а и тук не можеше да остане. Къде тогава?

И тогава се сети.

— Добре, виж. Ще направим следното: ще се срещнем утре в Ей Си и ще ти върна Кейти.

— Ей Си?

— Атлантик Сити. — Попи обичаше хазарта. Редовно бяха обикаляли казината. — Регистрирай се тази вечер в Боли Парк Плейс с истинското си име и ще те държа в течение. Утре със сигурност ще ти върна Кейти.

— Не може ли да стане днес?

— Съжалявам. Трябва да е утре. При Боли. Не забравяй.

И затвори.

— Не ми позволи да му кажа чао — каза Кейти.

— О, съжалявам, мила. Но знаеш ли какво? Утре със сигурност ще си при него.

Широката усмивка на Кейти и блясъкът в очите й пронизаха сърцето на Попи. Няма ли да ти липсвам? Поне малко?