Франсис Пол Уилсън
Отвличане (40)

6

Ако Змията се бе почувствал добре след срещата си със Салинас миналата вечер, то сега бе направо на седмото небе. Бе го направил! Бе успял да изиграе проклетия колумбийски картел!

Те бяха примигнали от изненада!

Или поне Салинас го бе направил. Бе изпратил ясно и категорично съобщение и то бе прието и разбрано: Никой не може да си играе със Змията!

Започна да замахва с юмруци, докато си проправяше път до колата. Представяше си, че е Али, че е Тайсън. Носеше се като пеперуда, летеше като ракета. Когато стигна до колата, усети, че е твърде развълнуван, за да шофира.

Кола? Някаква си кола! Дори скапан Конкорд би бил твърде бавен за него точно сега!

Грабна лаптопа си и започна да се разхожда из улиците на Джорджтаун, сякаш бе негова собственост. Пое по Уисконсин, после сви наляво по калдъръмените улици, издълбани от релсите на трамваите, мина покрай тухлените фасади на градските къщи и стигна до района на университета.

Разходката му помогна да успокои адреналина си достатъчно, за да е в състояние да седне в библиотеката и да включи лаптопа в мрежата. Влезе в електронния си адрес и провери пощата си.

Ухили се, когато видя, че има писмо от Вандайн. То представляваше умоляващо, хленчещо, призоваващо към прошка обяснение за ужасното недоразумение, което се бе случило. Обяснил бе, че разговора им е бил прекъснат по погрешка, и приканваше Змията да се свърже с него възможно най-бързо.

Освен това молеше да не си го изкарва на неговата скъпа малка Кейти.

Е, може би наистина е било случайност, може би — не. Може би Вандайн играеше някаква игра. Но Змията беше шефът и диктуваше правилата на играта. Сега дори колумбийците знаеха това. Змията нямаше да позволи да го разиграват, дори и по случайност.

Започна да пише отговор на Вандайн, но спря.

Не. Никакъв отговор. Нека го остави да се пържи. Нека го накара да полудее, докато чака отговор.

Щеше да си получи отговора сутринта.

Ще го чака в пощенската кутия — в истинската му пощенска кутия.