Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (4)

IV

Скоро Доналд Ангърс каза, че вече ми е уредил среща с шефа на полицията О’Рурки и с един от финансистите, за когото също бе споменал — Сейксас. И двете срещи бяха в късния следобед, не виждах никакъв смисъл да вися в отдела за уличното движение през цялото време и да се мотая из краката на англичанина.

Ето защо, веднага щом допихме втората бутилка, аз се разделих с Ангърс и се отправих към Пласа дел Сур, за да послушам редовното шествие от недоволни оратори.

Когато пристигнах, те бяха почнали да размахват възбудено ръце, а пък неколкохилядната публика ги слушаше или дремеше по пейките наоколо. Пробих си път през тълпата с намерение да разгледам по-добре ораторските платформи.

Двамата, радващи се на най-многобройни привърженици, заемаха противоположните страни на площада — единият се беше изправил под знамето на Гражданската партия във Вадос, докато другият, смугъл мулат с маниери на професионален демагог, стоварваше юмрук по трибуната под знаме с надпис „Национална партия“.

Зад него бе приседнал и клатеше крака дребен на ръст мъж, загърнат във величествено серапе, който на пръв поглед не обръщаше внимание на сцената пред очите си.

След известно време мулатът свърши своята реч. Последваха ръкопляскания и овации, придружени с дюдюкания от далечния край на площада. Сетне върху платформата се качиха неколцина индиански музиканти в национални носии и подеха някаква мелодия с дървени флейти и барабани. Но, изглежда, изкуството им не срещна всеобщо одобрение. Както си пробивах път напред, за да видя по-отблизо изпълнителите, забелязах странно съвпадение. Дори с придобития от плажовете на Флорида тен аз пак бях най-светлокожият от всички присъстващи, докато на противоположния фланг на площада, където първо се бях озовал, именно мургавият цвят беше рядкост. Е, всеки с вкусовете си.

Някой пъхна под носа ми картонена кутия за волни пожертвования. Помислих, че е за музикантите, и пуснах вътре банкнота от един доларос. Мъжът, който разнасяше кутията, имаше неподвижна физиономия, сякаш изваяна от дърво. Той само леко накланяше глава, преди да продължи нататък.

Тъкмо когато ме подмина, чух нечий познат дрезгав глас да произнася името ми.

— Знаете ли за какво дадохте пари току-що, сеньор Хаклит?

Обърнах се, за да установя, че до мен стои Мария Посадор. Днес беше облечена в тесни ленени панталони с бежов оттенък, бяла везана риза и сандали на бос крак — видът й по-скоро би подхождал за светски прием на открито, отколкото за тази тълпа. Нейното лице бе непроницаемо зад огромните тъмни очила, а тонът, с който ме заговори, почти безразличен.

— За музикантите, предполагам — отвърнах аз.

— Да, и за други неща. Макар и косвено, вие допринасяте за спасяването на Хуан Тесол от едно крайно незавидно положение. Вероятно вече сте чули, че тая сутрин го осъдиха да заплати глоба от хиляда доларос? — Тя махна с ръка към индианците наоколо. — Ако пребъркате джобовете на всички тези мургави хора — там, където въобще има джобове, — едва ли ще съберете и стотина монети. Истина ви казвам.

Свих рамене.

— Точно тоя въпрос не ме засяга.

— Така ли? — Огромните черни стъкла се вдигнаха към мен. — Да не искате да кажете, че не можете да познаете кой от присъстващите е Тесол?

— Сигурен съм, че не бих успял.

— Ето го там, седнал подобно някой идол на своите предци, върху стълбите на ораторската платформа. Може би се пита защо светът е толкова несправедлив към него. Ако му пъхнете хиляда доларос ще му трябва поне седмица, за да ги преброи. Човекът със смесена кръв, който призовава публиката за помощ, се нарича Сам Франсис. Току-що убеждаваше тълпата (и аз съм склонна да повярвам на неговите думи), че няма да изхарчи нито цент, докато не бъде заплатена глобата. Ех, това не пречи в подметките му да зеят дупки.

Дамата се завъртя и посочи с ръка оратора под другото знаме.

— А онзи мъж се казва Андрес Лукас, секретар е на Гражданската партия. Обувките, които носи, струват като нищо петдесет доларос и той най-вероятно има повече от двайсет чифта в гардероба си. Не зная къде е сега Гуереро, техният председател.

— Аз зная — намесих се. — Обядва с приятна компания на Пласа дел Норте.

Тя кимна без изненада.

— Чекът, който ще остави в ресторанта, сигурно ще стигне за десетина чифта обувки на Лукас. Навярно сте щастливец, сеньор, щом всички тия неща не ви интересуват. — Последното изречение бе произнесено с известна горчивина.

— О, вече разбирам какво имаше предвид онзи чудноват митничар — промърморих аз, а Посадор ме погледна с недоумение.

Разказах й за случката на летището и в отговор тя се разсмя, но не изглеждаше искрено развеселена.

— Във Вадос често ще се натъквате на подобни истории, сеньор Хаклит. Причината, разбира се, е там, че градът погълна значителни средства. Докато някои от нас се гордеят с този факт, други — главно в Астория Негра или Пуерто Хоакин — смятат, че това са били пари, хвърлени на вятъра. Може би са прави, може би.

Тълпата постепенно се разпръскваше. Край нас минаха двама мъже на средна възраст, понесли разтворена шахматна дъска с недовършена партия, сякаш бързаха като всички останали да се върнат към прекъснатите си занимания. Междувременно ораторите бяха напуснали платформите и група енергични младежи ги разглобяваха, а после отнасяха заедно със знамената.

Няколко минути наблюдавахме мълчаливо работата им. Изведнъж Мария Посадор излезе от унеса си:

— Е, сеньор, не бих желала да ви задържам повече и наистина не мога, защото ме чака среща. Но ние скоро ще се видим пак — не забравяйте, че ми обещахте партия шах. Hasta la vista!^[1]

— Hasta la vista! — повторих почти машинално аз, ала тя вече си бе отишла, крачейки през площада с уверена мъжка походка.

Проследих я замислено, докато се изгуби от погледа ми. Имаше някаква зле прикрита горчивина в думите й, когато говореше за Тесол. Това ме накара да променя първоначалните си впечатления от нея като за жена, привикнала на разкош и безделие.

Сега не се съмнявах, че сеньора Посадор притежава определена и доста ярка индивидуалност. Щеше ми се да науча повечко за нейния живот. Помислих си, че Ангърс сигурно може да задоволи любопитството ми, пък и такава дама едва ли би убягнала от вниманието на който и да било мъж.

Но имаше за какво да съжалявам. След първите два неуспешни случая в началото на моята кариера аз си бях наложил система от стриктни правила — едно от тях беше никога да не ухажвам жена, докато върша важна работа, и днес, десетина години по-късно, това бе станало почти втора природа за мен. Ето защо досега не бях предприел никакви опити, за да привлека вниманието й към себе си.

И все пак съжалявах по този повод.

 

 

Върнах се в отдела няколко минутки преди определеното за среща време й веднага бях приет в кабинета на Доналд Ангърс. Англичанинът пушеше на бюрото, преглеждайки някакъв доклад. Вместо поздрав ми махна да се настаня в креслото, което ми бе посочил сутринта.

— Няма да отнеме много — увери ме той. — Само да завърша с тия бележки. После ще прескочим до Сейксас, за да ви запознае с финансовата страна на въпроса.

Кимнах и се отпуснах назад. Измина четвърт час в мълчание. Най-сетне Ангърс затвори с делови жест папката, подреди документите, драсна върху един лист и повика секретарката да го вземе и предаде по предназначение.

— Чудесно — рече шефът, поглеждайки часовника си. — Кабинетът е на две крачки, а пък Сейксас, опасявам се, е като повечето местни служители, които понякога не знаят дори кое време на деня е. Но все пак не виждам смисъл да закъсняваме. Да вървим.

Слязохме по светлото чисто стълбище, пресякохме малкия вътрешен площад и стигнахме входа на финансовия отдел. Пред вратата Доналд Ангърс бе споходен от неочаквано хрумване.

— Ах, между другото канех се да ви питам нещо. Споменахте за някаква жена, с която сте разговаряли в хотела — Мария Посадор, струва ми се. Срещнахте ли я отново?

Потвърдих изненадан.

Господинът ме надари с обичайната си хладна усмивка.

— Ще ви дам един мъдър съвет. Тя не е подходяща компания.

— Как да го разбирам?

Англичанинът сви рамене.

— Ами тъй… не е разумно да се сприятелявате с нея. Помнете какво ви казах — трябва да бъдете безпристрастен.

Стараех се да не го демонстрирам, но начинът, по който Ангърс бе отправил предупреждението си, ми се стори крайно неприятен.

— Защо? — попитах кратко аз.

— Уф… — Той ме побутна през въртящата се врата към коридора. — Добре, ще ви обясня: тук Мария Посадор е доста известна като опонент на президента. Историята е дълга и не мисля да навлизаме в излишни подробности. Повярвайте ми, ако ви виждат често с нея, някои хора ще сметнат, че не сте чак толкоз независим експерт.

— Хм, тогава и аз бих искал да ви кажа нещо — отвърнах му. — Щом наистина желаете да остана безпристрастен, не бива да си правите извода, че възнамерявам да слушам сеньора Посадор само защото е по-хубава от вас.

— Скъпи мой приятелю! — възкликна объркан Ангърс. — Уверявам ви, че…

— Да забравим това — махнах с ръка.

Продължихме към кабинета на Сейксас, загърнати в атмосфера на напрегнато мълчание. Макар и обзаведено по същия начин, помещението издаваше духа на съвсем друга личност. Самият сеньор Сейксас, надигнал се да ни посрещне зад бюрото си, се оказа едър мъж с потно червендалесто лице и катранена коса. От устните му, подобно на удивителна, стърчеше тънка черна цигара с невероятно дълъг филтър в златисто и алено. Костюмът му бе в небесносин тон, придружен от бяла риза и пищна вратовръзка на ананаси. Върху писалището видях да стои запотена кана. Вътре мътнееше някаква гъста течност, из която плуваха ледени кубчета, а до картата на стената висеше календар с умопомрачителна разголена хубавица:

— Значи вие сте Хаклит, м-м? — рече той. — Сядайте, сядайте! Ще сръбнете ли? Пури?

И двамата отказахме едновременно. Съдейки по цвета й, предположих, че напитката в каната е парфе амур — доста лепкав ликьор с мирис на метилов спирт, разреден с джин и вода. Все пак приех една пура и установих не без изненада, че тя има твърде мек и приятен вкус въпреки неугледния си външен вид.

— Бразилски са, ей! — извика гордо Сейксас, като здраво захапа своята. — Е, Хаклит, какво мислите за Вадос? За града, не за човека?

— Впечатлен съм! — реагирах аз и погледнах Ангърс с крайчеца на окото.

Явно той намираше финансиста за непоносим. Също така явно беше, че другият е достатъчно дебелокож, за да не забелязва отношението му. Всичко това ми се стори много забавно.

— Че как! — отвърна доволно домакинът. — Градчето е наистина страхотно! Пък и благодарение на вас ще го приближим още повече към рая, нали?

Той се разтърси от смях, присвил очи, а пепелта от солидната му пура се посипа право върху ослепителната вратовръзка.

— Както гледам вкиснатото лице на Ангърс, май ще е по-умно да се заловим за работа — Сейксас премести едрото си тяло напред, подпря лакти на бюрото и пъхна пурата в ъгъла на устата си с добре обигран жест, който вероятно бе копирал от някой холивудски филм още като пубер. Да, финансовият магнат беше готов за действие.

— Нещата са съвсем прости — подзе. — Преди няколко години (да речем, седем-осем) в пристанището на Пуерто Хоакин избухна страхотен пожар. Един танкер буквално хвръкна във въздуха. В края на краищата щетите не се оказаха чак толкова ужасни, но нямаше съмнение, че онази противопожарна служба не заслужава дори дрехите, които носи. Близо четиристотин души изгоряха на място — тукашните къщи пламват, сякаш са от хартия, не знам дали ви е известно. Само за година-две вдигнаха нови, предимно многоетажни блокове, и не така красиви, както във Вадос. Е, след случката президентът събра кабинета и ни каза, че трябва да сме готови за подобни бедствия и че големите нефтени компании са длъжни да помогнат. Ония, разбира се, нададоха бесен вой, ама сеньора си го бива, щом реши да притисне някого до стената. Пък и добре познава законите, не се плаши от Темида, тъй че в последна сметка богаташите се предадоха. С отпуснатите средства беше създаден фонд за извънредни обстоятелства, нещо като застраховка. Нали схващате, тук вече работата кипеше и за Пуерто Хоакин не бяха останали никакви пари. Та този фонд днес има близо осем милиона доларос и с тях може да разполага само el Presidente. За вас заделиха половината.

Той дръпна едно чекмедже и порови вътре. Първо извади смачкана книга с мека подвързия, после — празна плоска бутилка от джин (нея пусна в кошчето, където зърнах да се мъдри някаква скъсана риза), и най-сетне — дебела папка с документи. Постави я върху бюрото, сумтейки доволно.

— Я да видим сега как стоят нещата — промърмори Сейксас. — Аха, ето!

Финансистът вдигна бумага с пищни разноцветни надписи и няколко кръгчета от чаши в долния й край и я размаха с два пръста.

— Ей туй е официалното разрешение. Ще получавате двайсет хиляди доларос плюс дневните разходи, но ще трябва да представите план за работа. Ще бъдете готов с него, нали?

— Щом влиза в уговорката.

— Страхотно! Да знаете колко ненавиждам всички тези грандиозни строителни проекти: абсолютна какофония от цифри и накрая все не успяваш да им изкараш баланса. Само един Господ би казал къде потъват парите… Ако желаете, веднага ще ви свържа с фирмите, които ще действат по реконструкцията.

— Това може да почака. Не ме интересува кой ще го прави — по-важното е да се реши задачата.

— Хм — изсумтя наново той и ме огледа замислено. — Хм.

Прекарахме още половин час в кабинета, като проучвахме по-значителните финансови разработки. Наложи се да поискаме сведения за последните десетина държавни договора, за да получа поне най-обща представа относно цените, а пък Доналд Ангърс кръстосваше нервно из стаята. Бях доста изненадан, когато установих, че под привидно недодяланата външност на сеньор Сейксас се крие остър като бръснач ум. Всъщност не можех и да очаквам друго — Вадос не беше човек, който ще допусне случайни хора в градската администрация.

В края на обсъждането домакинът се изправи и ме погледна ухилен.

— Имали сме щур късмет с вас, Хаклит! — каза той. — Ако питате мен, парите са прекалено много, та да ги похарчим за това — само за няколко часа бихме прогонили тези копелдаци с щикове. Но сигурно пак ще се върнат, така че в последна сметка може и да не ги хвърляме на вятъра. Доскоро!

Ангърс се надигна с облекчена физиономия, подаде ръка на Сейксас и побърза да ме изведе от кабинета.

— Голям образ, а? — рекох аз, след като вратата зад нас се затвори.

— Няма съмнение, че е рядък екземпляр — отвърна мрачно Доналд. — Искам да кажа, сам ще видите. И все пак празната бутилка и тая мръсна риза: как е възможно! — Той въздъхна. — Ала не бива да се отрича, че му сече пипето. Тукашен е, не знам дали разбрахте? — добави накрая.

— Говори много добре английски.

— Учил го бил от филмите — Ангърс се огледа, когато излязохме на дневна светлина. — Трябва да минем около четвърт миля. Разхожда ли ви се, или да повикам кола?

Представих си мислено разположението на следващата точка от нашата обиколка — полицейският участък се издигаше в другия край на Пласа дел Норте, непосредствено зад Съдебната палата.

— Предпочитам пеша, ако не възразявате. Колкото повече виждам с очите си, толкова по-важно е за работата.

— Както желаете.

Известно време крачихме мълчаливо.

— Впрочем — заговорих го аз — защо шефът на полицията е от първите хора, с които трябва да се срещам?

— О, по доста причини — отвърна невъзмутим Доналд Ангърс. — Няма да се изненадам, ако го намерите малко странен. Той е от онези чудаци, дето останаха на особено мнение по въпроса.

Опитах се да смеля последната забележка. След кратка пауза англичанинът продължи:

— Така де, тая пасмина, която обитава бордеите, сигурно му е като трън в задника, дребните кражби тук са нещо съвсем нормално, а нерядко някой преследван от закона се укрива горе по хълмовете с помощта на роднини и приятели. Ето защо и той би желал да се отърве от бедняшкия район. От друга страна обаче О’Рурки твърде напомня Диас: идва от вътрешността на Агуасул, не е кой знае колко образован, или по-скоро не е културен. Според придворната свита именно по тази причина Вадос го предпочел за полицейски началник — далеч по-добре от всички колеги може да влезе под кожата на престъпниците. Което не му пречи да изпитва органическо отвращение към хора като… като мен например. Към чужденците.

— Ами полицаите що за стока са?

Ангърс сви рамене.

— Продажни, разбира се, но иначе много печени по местните стандарти. Когато взе властта, сеньор Вадос първо се освободи от най-отявлените рушветчии и ги наказа особено сурово. Говоря за онези, които съумя да разкрие. Сигурен съм, че тия явления съществуват и днес, обаче стават на четири очи.

— Аз също имам това чувство — отвърнах и му разказах за полицая, опитал се да прибере парите на малкия недъгав просяк.

— Какво друго можете да очаквате? — кимна Ангърс, без да показва никаква изненада. — Понякога единствената разлика между подобни люде е здравето. Доста усилия ще са необходими, докато представата на президента за некорумпирани служители на закона се превърне в реалност. Не повече от няколко поколения делят тези хора от каменната ера и твърде много ще е, ако искаме от тях да станат изведнъж цивилизовани граждани. Може би след десет-двайсет години, но не и сега.

 

 

El Jefe^[2] — капитан О’Рурки — се отличаваше с точно толкова ирландски вид, колкото и името му. Изключение правеха само едрите индиански скули. Неговото червендалесто, кръгло като картоф лице бе увенчано от късо подстригана кестенява коса. Имаше брадавица на носа си и още една върху опакото на лявата ръка, а китките му бяха покрити със ситен мъх. Носеше черни униформени панталони, пъхнати във високи обувки, черна риза и яркочервена вратовръзка, чийто възел бе дръпнат надолу, за да може да разтваря яката си. На закачалката зад него видях фуражка плюс кобур с автоматичен пистолет.

В участъка се чувстваше дъхът на пържено олио, сякаш климатичната инсталация е била изключена по обяд, оставяйки да витае из въздуха миризмата на сандвичи, донесени от подчинените му. Върху бюрото бе подредена любопитна колекция от фотографии на самия началник — от избелели образи на крехко момченце, тръгнало за своето първо причастие, до големи лъскави портрети, показващи го в парадна униформа да се здрависва с el Presidente.

Снимки имаше и по стените, но повечето бяха с прекалено мрачна тематика. Три тела, измъкнати от смазана кола. Мъж с окървавени устни и подпухнали от отоци очи. Жена, вдигнала ръкава на блузата си да покаже грозен белег от изгаряне. Вероятно спомени от предишни случаи.

Той ни махна отсечено да се настаним в креслата и заговори на гърлест испански с доста грубоват акцент, контрастиращ както с вида, така и с фамилията му.

— No hablo inglés^[3] — заяви още отначало, сякаш си признаваше някакъв голям грях. Кой знае, в неговите очи може би беше именно такъв.

— Уф… въпреки вашето име — завъртя глава Доналд Ангърс. — Е, явно ще трябва да ви превеждам. — Той се обърна към О’Рурки и го заприказва.

Диалогът се проточи твърде дълго без никакви особени резултати. Тъй като се състоеше предимно от глупави въпроси, чиито отговори се подразбираха, оставих на Ангърс да го води, а аз зяпах снимките наоколо.

Внезапна рязка промяна в тона на полицая ме накара да върна вниманието си към двамата. Капитанът бе втренчил поглед в мен, докато другият седеше с необичайно объркан вид.

— Какво има? — попитах.

— Аз… уф, разказах му за неприятния случай с ченгето, което крадяло от просяка тази сутрин, и…

— Не ви разбрах.

— Ами той не желае да остави въпроса просто така — отвърна Ангърс.

— Добре де, станалото — станало. Какъв беше коментарът?

Англичанинът облиза устни и погледна с крайчеца на окото си О’Рурки, който приличаше на гръмоносен облак.

— Май… май не мога да схвана. Или иска да уволни нарушителя, понеже е крал от свой сънародник (сякаш щеше да е по-правилно, ако крадеше от вас), или пък да докаже, че цялата история е измислена.

— Няма значение — рекох уморено аз. — Тия неща сигурно се случват всеки ден — не, не превеждайте това! Ох, кажете му, по дяволите, че хлапето си получи обратно парите, кажете му, че в Сиудад де Вадос не бива да живеят просяци!

Доналд Ангърс се зае да превежда със смутено изражение и за моя най-голяма изненада върху лицето на шефа О’Рурки изведнъж разцъфна усмивка. Надигна се и ми подаде възлестата си десница.

— Той твърди, че сте съвършено прав — обясни Ангърс. — Надява се да сторите още нещо добро за жителите на града.

— Аз също — отвърнах, като поех протегнатата ръка. Сетне понечих да си тръгна, но моят преводач ме спря.

— Не толкоз бързо. Има и друго.

Седнах, а той размени няколко кратки изречения с el Jefe. Така срещата ни приключи и ние се озовахме навън, под топлите лъчи на слънцето.

— Каква беше последната тема? — не се стърпях аз. Спътникът ми вдигна рамене.

— Нищо особено — отвърна. — Просто го уведомих с какво ще се занимавате през следващите десетина дни. Според местните порядки всички чужденци са длъжни да се регистрират в полицията и да предизвестяват поне седмица по-рано дали ще удължат престоя си. Но О’Рурки каза, че във вашия случай това ще бъде излишно. Ще съобщавате само когато решите да излизате от града.

— Добре.

— Е, за днес, струва ми се, стига. Утре ще идем на разходка, за да ви запозная отблизо с проблемите, които ни предстои да разплитаме.