Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (27)

XXVII

Неведнъж, след като изпрати жена си в Калифорния, Доналд Ангърс ме беше канил да се отбием на чашка в неговия апартамент. Няколко пъти отклонявах предложението, после нямаше как, пък и донякъде ми стана мъчно за инженера. Усещах, че дълбоко под черупката, която си бе изковал, се крие най-обикновено човешко същество. Даже бях склонен да забравя увлеченията му по игра на стражари и апаши, коствали живота на дебеланкото Браун.

Така че накрая кандисах.

Щом прелистихме разчетите от компютъра, потеглихме с колата на шефа. След четвърт час той внезапно намали скоростта и кимна напред.

— Тези пък защо са застанали на платното? — попита ме Ангърс.

Погледнах във въпросната посока. Близо петдесетина души се тълпяха пред входа на солидна сграда. Очите им бяха вперени в прозорците на първия етаж и повечето жестикулираха развълнувано.

— Изглежда се забавляват добре, независимо от повода. Още малко и ще се натъркалят от смях.

Докато паркирахме, двамата се убедихме, че жужащата като кошер групичка наистина се чувства чудесно. Непрестанно прииждаха нови и нови зяпачи, а портиерът правеше безуспешни опити да ги пропъди.

— Ами че това е моят апартамент! — стресна се изведнъж Доналд. — Какво става там, дявол да го вземе? Да не би да е пожар или…?

Неочаквано един от прозорците се пръсна с оглушителен звън и някакво доста отегчено на вид магаре подаде глава през процепа. Ноздрите му бяха разширени, сякаш душеше за фураж.

— Божичко мили! — кресна англичанинът, после изскочи от колата със скорост, каквато не вярвах, че е в състояние да развие.

Той пресече на бегом платното, умърлушеният портиер го забеляза и му извика нещо умолително. Ангърс въобще не му обърна внимание. Бе се прицелил в току-що появилия се мъж с фотоапарат в ръка, който тъкмо се готвеше да увековечи образа на клепоухото животно горе. Отчаяно, че не е намерило подходяща храна, то дърпаше лакомо със зъби завесите, но комай те не бяха съвсем по неговия вкус.

Инженерът беше последният човек, когото бих могъл да си представя в ролята на футболист. Въпреки това ритникът, който нанесе върху апарата, бе напълно професионален. Деликатният прибор изхвърча от пръстите на своя притежател, прелетя десетина метра във въздуха и се разби в цокъла на отсрещната сграда.

Нещастният фотограф подскочи с възмутен вик, но Доналд Ангърс вече му беше дал гръб и си проправяше път през тълпата. За миг зърнах разкривеното му от ярост лице.

Последвах го значително по-бавно. В далечината се дочу воят на полицейски сирени. Щом научиха, че обитателят на апартамента се е завърнал, зяпачите почнаха да се разотиват и скоро мястото опустя. Опитах се да разбера от портиера какво точно е станало, ала той не можеше да овладее страха си — вероятно защото щяха да стоварят върху него вината за появата на магарето. Накрая се озовах при моя спътник.

Целият разтреперан от гняв, известно време Доналд не успяваше да уцели ключалката. Когато най-сетне го стори, оказа се, че вратата е барикадирана отвътре. Англичанинът се огледа трескаво, мярна масивния пожарогасител, окачен в таблото на стената, сграбчи го и замлати като с таран. Още при третия удар пантите изскочиха и ние нахлухме в апартамента.

Освен магарето тук се подвизаваха и други неканени гости. В преддверието четири голи деца играеха с куклата, която бяха намерили. Всъщност тази кукла беше оригинална, най-малко 400-годишна статуйка на инка, но това хич не ги тревожеше. Все пак общото вълнение си бе казало думата, понеже някои от тях се бяха облекчавали където им падне — предимно върху килима. На кушетката забелязахме старица, загърната в пъстроцветен шал. Тя имаше толкова изтощен вид, сякаш дъхът й ще секне всеки миг. Съсухрената й длан галеше нежно синя копринена възглавница.

Трясъкът от разбитата врата привлече вниманието на някакъв мъж, който надникна уплашен от спалнята. Ръката му беше заета с пълнена питка, чиито следи личаха живописно вредом по носа и бузите му. Някъде зад него се обади писклив женски глас — той се поинтересува на завален селски говор какво са счупили този път децата.

Ангърс бавно обходи с очи стаята. От стенното огледало бяха останали само няколко парчета, а в единия ъгъл лежеше купчина натрошен китайски порцелан: картина, която обясняваше напълно защо жената не се бе изненадала от нашия шум. Нахвърляните в средата на помещението вързопи сочеха недвусмислено, че неканените гости възнамеряват да се настанят тук за постоянно. Наистина те вече си бяха пригодили малък семеен параклис из нишите на гардероба, където от дузина груби свещи върху полираната повърхност се стичаха нагорещени восъчни струйки.

В същия момент вратата на другата спалня се разтърси от яростни удари, после се отвори и на прага застана млада, не повече от двайсетгодишна селянка. Тя започна да псува с вдъхновение. Да си призная, такова красноречие рядко бях чувал на какъвто и да било език. На испански резултатът беше внушителен. Въпреки опитите й една добре охранена свиня се промуши между нейните крака, откъсвайки пътем парче от роклята, което продължи да развява нагоре-надолу сякаш отмъкнато от противника знаме. Мъжът изтърси питката на пода, грабна близката настолна лампа и помагайки си с нея като с прът, се зае да изтиква квичащото животно назад. Вратата пак тресна. Магарето не пропусна да отбележи този факт с могъщо изригване зад прозореца. Въобще чуден театър!

Младата жена сграбчи полите си и ги вдигна с пъргаво движение в мига, когато прасето минаваше край нея.

Не можах да сдържа своето искрено възхищение от Ангърс. Да, англичанинът следеше с невероятно самообладание преследването на разбеснялата се твар из собствения си апартамент. Щом сцената приключи, той най-сетне проговори със смразяващ тон:

— Qué hacen Vds. en mi casa?^[1]

И тогава през прага нахлу запъхтян отряд полицаи. Жената, чийто вик бяхме чули от спалнята, влезе, за да види какво става — ръцете й също бяха пълни с питки. Четирите деца подеха едновременно протяжен писък и гласовете им отекнаха надалеч благодарение на техния великолепен синхрон. Старицата започна да хленчи слабо като кученце. Младата селянка обаче никак не се стресна от униформеното войнство, а вместо това взе да замеря прасето с чаши от стъкления шкаф. Обстановката се успокои едва когато двама яки полицая я хванаха и отведоха почти насила в кухнята.

С обидено и донякъде озадачено изражение мъжът пое инициативата да ни обясни присъствието им тук. Идвали от далечно село в планините. Пристигнали днес. Цяло лято там нямало вода и хората били много гладни. Знаели за свои роднини (братовчеди или шуреи), които живеели в града при твърде сносни условия. Ето защо дошли и попитали някакъв човек къде могат да се настанят. Упътил ги насам. Мястото им харесало, имало дори помещение за животните, та не се налагало да делят с тях една стая, водата била в изобилие, а пък подът — съвсем мек. Ех, липсвали само достатъчно дърва и подходящ ъгъл да ги стъкмят, затова възнамерявали утре да направят оджак. Сега били изморени, стоплили си криво-ляво храница на малкия огън и се готвели да си лягат.

Простичко, нали?

Бяха наклали „малкия огън“ в умивалника на спалнята с помощта на няколко книги. В момента от него беше останала черна опушена пътека по стената до отворения прозорец, изиграл ролята на отдушник. Явно не повярвали в неизчерпаемостта на водоизточника, гостите бяха напълнили всички възможни съдове из апартамента. Видяхме ги подредени къде ли не: в гардеробите, под леглата, в чекмеджетата.

Никога не бих помислил, че шепа хора са способни да създадат такъв невъобразим хаос на толкоз тясно място.

— Това — заяви инженерът, след като огледа пораженията — е номер на Сигейрас. Хаклит, помните ли, той ме заплашваше, че ще го стори?

Едва тогава се сетих отново за първото ни посещение в коптора под монорелсовата станция.

— Питай ги! — кресна Ангърс на най-близкия полицай и посочи с ръка скупченото в хола селско семейство. — Питай ги дали техният покровител наистина се казва Фернандо Сигейрас!

Не, не били срещали никого с подобно име. Просто пристигнали в града и се поинтересували къде могат да идат. Честен кръст, ей туй било всичко.

— Хм, как, по дяволите, са влезли? — настояваше Доналд. — С дружината си мръсни животни! Докарайте тук онзи идиот портиера!

Целият облян в сълзи, човечецът побърза да стовари вината върху своя помощник — двайсетгодишен младеж, известен със симпатиите си към Националната партия. Оказа се, че същия следобед портиерът не бил на работа, трябвало да провери някакъв сигнал относно безуспешен опит за обир.

Юношата естествено беше потънал вдън земя.

— Вървете го търсете в бордея под станцията! — нареди шефът на пътния отдел. — Живо! И доведете собственика, ако е там!

Полицаите тръгнаха. Малко по-късно открили и задържали Сигейрас, ала тъй и не успяха да заловят нехайния младок.

Откровено казано, Фернандо не можеше да очаква друг изход. С постъпката си бе спечелил бърза и шумна популярност, но ето че идваше време да понесе заслуженото наказание. Така и стана. Доналд веднага осъзна, че случаят е като нож с две остриета.

Впрочем единственото оправдание на негъра беше, че бил предупредил господина за своите намерения.

Щом нещата се успокоиха и селяните бяха отведени от дома, Ангърс пак огледа с мрачен вид царящата наоколо разруха. После обяви:

— Сега вече ми е необходим фотограф.

На следващата сутрин снимките обиколиха Вадос — имаше ги в „Либердад“, в набързо отпечатаните листовки, дори върху залепените по стените плакати. Посланието, което носеха, не се нуждаеше от пояснения: „Ето какво ви чака, ако лишите от покрив обитателите на бордеите! Така живеят тия хора!“

Целта бе постигната.

В три часа този ден ченгетата трябваше да използват сълзотворен газ и пожарни кранове, за да разпръснат тълпата от самозвани санитарни инспектори под монорелсовата станция — около двеста млади мъже и жени, въоръжени с факли и изпълнени с решимост да прогонят чрез огън жителите на бардака. По същото време друга група нахлула в полицейския участък (доста остарял, пък и не особено добре защитен), измъкнала Сигейрас от килията, овъргаляла го в катран и перушина, а после го влачила по улиците, където го замеряли с камъни.

Няколко колиби в коптора край пътя за Куатровиентос наистина били изгорени до основи. В отговор разгневените селяни препречили една от магистралите с варели помия. Поради високата скорост колите не могли да спират навреме, станали дузина катастрофи, но за щастие без жертви, макар че имаше шепа тежко ранени.

Стъпка по стъпка атмосферата във Вадос доближаваше отново онази критична точка, която налагаше издигането на картечен пост на Пласа дел Сур. Припомнил си опита от подобни инциденти, аз прекарах двата почивни дни заключен в хотела, обмисляйки последния нерешен до момента въпрос — бордеите в околностите на столицата.

След скалъпения вариант с огнището на Сигейрас това беше като глътка свеж въздух: нищо повече от модернизация в крайградската пътна мрежа, за да се елиминира ефектът „затлачване“, довел до появата на първите незаконни селища. Е, сега бях доволен от работата си. Оставаше само да изчисля приблизителната стойност, да предам проекта и сетне — подир няколко дни! — да се махна от Сиудад де Вадос и никога, никога да не се завърна обратно.

В понеделник сутринта влязох при Ангърс. Чувствах се ужасно изморен и сигурно изглеждах така. Струпах върху бюрото му всичко: скиците на района, предварителните разчети, стъкмени на моя портативен компютър, графики за бюджета и прочие.

— Свърших — рекох аз. — Толкова от мен.

Англичанинът ме удостои с кисело изражение и поклати глава.

— Съжалявам, Хаклит. Не сте свършили. Ни най-малко. Я погледнете.

Той ми хвърли някакъв ситно напечатан лист. Вдигнах го, беше един от местните учрежденски формуляри, които хората от кабинета използваха, за да свеждат инструкции до знанието на низшия персонал. Най-отгоре личеше с едри алени букви „МИНИСТЕРСТВО НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ“, а отдолу зърнах подписа на Диас. Ето самия текст:

По въпроса за лишаване от поземлени пълномощия на лицето Фернандо Сигейрас. На сеньор Ангърс се забранява да предприема каквито и да било действия, докато не получи нова заповед от нас.

— Но как да разбирам това послание? — възкликнах отчаян. — Бога ми, той няма право!

— За съжаление има — подчерта унило Доналд, облегна се назад и кръстоса крака. — Върху фона на ситуацията в нашия побъркан град регионалните противоречия в САЩ напомнят братска дружба. Давате ли си сметка, Хаклит, че като управител на отдела за улично движение тук аз отговарям лично пред кмета Вадос? Същевременно в ролята си на главен експерт по магистралите съм пряко подчинен на Естебан Диас и министерството му. Днес и двете страни се борят за предимство над този проклет проект! Не ми остава нищо друго, освен да зарежа една от моите длъжности или просто да си взема шапката!

— Често ли възникват подобни истории?

— О, поне веднъж в седмицата — отвърна горчиво Ангърс. — Но сега е по-различно. Вижте какво дойде заедно с писъмцето на сеньор Диас!

Той ми подаде втори лист, изпълнен със справки за куп съдебни дела. Бяха може би двайсетина.

— Това е работа на Миг Домингес, кълна се — заяви англичанинът. — Във всички случаи присъдата е била във вреда на Градския съвет, тъй като юристите са преценили, че чиновникът от съответното ведомство е действал, подтикван от лична ненавист към обвиняемия. Честна дума, същото би могло да се отнесе и към мен и Сигейрас…

— Добре де, какъв е вашият извод?

— Обективно погледнато, само ни удрят в ахилесовата пета. Така е то. Ще ни трябват месеци, за да докажем, че текущият въпрос няма нищо общо с тези дела. В едно обаче хич не се съмнявам — пипал е Домингес. Дяволски хитър ход да се печели време.

Сгънах двата листа и ги захвърлих върху бюрото на Доналд.

— Както и да е, все някак ще се оправите — рекох. — Ако питате мен, аз свърших своето. Проектът е готов, от вас се иска да го превърнете в реалност. Не знам дали ще ми повярвате, господин Ангърс, но никога досега не съм бил по-щастлив да приключа.