Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (1)

I

По време на полета от Флорида аз се разбъбрих с моя съсед или, ако трябва да бъда съвсем точен, той ме заговори. Бе около 50-годишен евреин, роден в Европа, чието семейство било прокудено оттам още в началото на Втората световна война, ала въпреки че ужасно се гордееше с европейското си произношение и повтори поне дузина пъти: „Сигурно сте забелязали акцента ми!“, така и не можах да разбера от коя държава произхожда.

От четири години не се бе връщал у дома и по всичко изглеждаше, че прекарва значително повече време в Щатите, отколкото в Агуасул. Това обаче не охлаждаше страстната му привързаност, с която разказваше за своята втора родина. Упорстваше да се обръща към стюардесата на разваления си до комичност испански — по-лош дори от моя, — макар че момичетата от екипажа владееха в еднаква степен английски, испански и португалски. А когато самолетът направи широк кръг, преди да се спусне към летището, той едва не седна върху коленете ми в порива си да ми покаже забележителностите на Вадос през малкия илюминатор.

Най-накрая стюардесата му нареди строго, при това на english, да си затегне колана. Струва ми се, по-скоро фактът, че му проговориха на „чужд“ език, отколкото заповедта, го накара да се усмири и облегне назад. На свой ред аз получих възможността да защитя мислите си — но не и слуха — от възторжените му описания.

Бих могъл да му кажа (стига туй да не беше проява на нетактичност), че макар никога да не съм стъпвал във Вадос, със сигурност познавам града далеч по-добре от него. Във всеки случай по-добре от онези негови съграждани, които не са посветили поне седмица-две от живота си да се скитат из улиците, да ги изучават и разглеждат внимателно. Знаех например, че строителите са пристигнали тук само преди десетина години — сред скалист, безжизнен пущинак, заявявайки, че тъкмо на това място ще издигнат новата столица. Отпърво прокарали пътища, обуздали планинските потоци в бетонни водопроводи, после монтирали по околните хълмове слънчеви генератори. Някои докарали с мулета, а там, където не успели да използват животинската тяга, помогнали хеликоптерите. Крайният резултат бе един великолепен и процъфтяващ кошер с половинмилионно население.

Познавах детайлно и структурата на този град. В началото били построени четири просторни площада, граничещи с трите гигантски пътни артерии — шест лентови свръхскоростни магистрали с триметрови банкети, простиращи се от Астория Негра и Пуерто Хоакин на брега, та чак до Куатровиентос, главния център на нефтодобивната промишленост. От нея не само столицата, ами и Агуасул черпеха своите богатства.

И ето че докато самолетът спускаше плавно нос към изопнатото летище, почувствах за миг същото вълнение, каквото бушуваше в душата на съседа ми по кресло.

Предполагам, че никога не бях виждал нещо толкова съответстващо на века, в който живеем.

„Едва преди десет години — рекох си аз — тук е царяла пустош. Шубраци. Камънаци. Но погледни сега!“ Усетих да ме полазват тръпки на безпокойство. Навярно не успях да прикрия чувствата си, защото моят събеседник се разсмя.

— Magnífico, no?^[1] — запита ме той, като подсмръкна с явно задоволство, сякаш грациозните небостъргачи, просторните шосета и цъфтящите паркове бяха именно негово дело.

Наистина панорамата беше възхитителна. Макар че ако всичко бе толкоз добре, колкото изглеждаше на пръв поглед, аз нямаше да съм тука. Поколебах се дали да не споделя тази мисъл, сетне се отказах.

 

 

Докато се сбогувахме в залата на митницата, моят спътник настоя да си стиснем ръцете, после ми подаде лъскава визитна картичка. Отгоре беше изписано името Флаурс с два адреса: единият на Медисън авеню, а другият, разбира се, във Вадос.

Флаурс. Може би Блум? — питах се аз. Розенблум? Нищо чудно прекараните в САЩ години да бяха изгладили европейския му акцент, придавайки му космополитно, лишено от всякакви белези звучене.

Той се разкъсваше между желанието да продължава с хвалебствия за своята втора родина и необходимостта да заеме място в опашката пред митническото гише за агуасулци, като по такъв начин се възползва от националното си предимство. Накрая последното надделя. Ала преди да се разделим, евреинът вдигна изведнъж ръка и посочи портрета, окачен срещу нас.

— Ето един велик човек! — произнесе ентусиазирано. — El Presidente! Човекът, на чието име нарекоха нашия град.

Оказа се, че само аз съм бил чужденец на борда на самолета и (както е прието напоследък из много страни) местните жители имаха аванс. Приседнах върху малка пейка в дъното на тясната зала и запалих цигара, очаквайки да ми дойде редът.

Беше съвсем тихо, стените наоколо бяха облицовани с шумопоглъщащ материал и въпреки че слънцето шибаше безмилостно сивкавия бетон отвън, в помещението бе прохладно. Светлината се прецеждаше през високите зелени жалузи, а във въздуха не се виждаше нито една муха. По тия ширини това си беше чисто постижение.

Заех се да разглеждам портрета. Интересът ми към въпросната личност не се дължеше само на факта, че президентът е успял да вдигне селище на свое име — и то не какво да е, ами столица. Този мъж също така бе моят нов работодател, макар и косвено. Официално щях да съм подчинен на Градския съвет, но Вадос беше кмет тук (както и глава на републиката) и доколкото бях подразбрал, думата му се чуваше вредом.

На портрета, естествено лишен от всякакъв надпис, el Presidente бе издокаран с бял костюм. Тясна черна вратовръзка разделяше гърдите му на две съвършено еднакви половини. Неговото масивно тяло, което държеше изправено по войнишки, още от пръв поглед създаваше впечатление за висок ръст. Да, това отговаряше напълно на истината. Ярките му очи бяха вперени право в обектива на камерата и по този начин — в мен, на мястото, откъдето го изучавах. Фотографията, изработена съвсем професионално, дори пораждаше известно усещане за физическо присъствие. Лицето му беше бледо, контрастиращо с тънките катранени мустачки и гладката тъмна коса. В ръцете си държеше бастунче със златна топка, сякаш ей сега ще извие краищата му в противоположни посоки.

Хуан Себастиян Вадос. Човек щастлив, проницателен. Велик човек — нали така го нарече Флаурс. Блестящ ум, под чието близо 20-годишно управление Агуасул наистина процъфтяваше и благодарение на когото се появи Сиудад^[2] де Вадос, най-красивата перла в огърлицата.

Изведнъж осъзнах, че ме викат. Захвърлих цигарата в една пясъчна купа, пресякох опразнената зала и застанах пред гишето. Носачът вече подреждаше моите куфари на масичката до митничаря. Той бе мургав мъж, облечен в черна униформа със сребристи петлици, а пръстите му бяха изцапани с прах от тебешира, с който отбелязваше миналия през проверка багаж.

Чиновникът погледна списъка на пътниците и произнесе с отегчен глас:

— Quiere Vd. decirme su nombre?^[3]

— Me llamo Boyd Hakluyt — отговорих аз и бръкнах да си извадя паспорта. — Habla Vd. inglés?^[4]

Той постави ръка на гишето, разтворил длан.

— Сеньорът е от САЩ?

— Не, австралиец съм. Но известно време живях в Щатите.

Докато разглеждаше документа ми, служителят вдигна вежди с удивление. Нищо чудно да не беше виждал досега тъкмо такъв паспорт.

— И какво води сеньора насам? — попита той, сякаш наистина го интересуваше. — Може би е турист?

После взе най-близкото парче тебешир и придвижи десница към куфарите ми.

— Не — отвърнах, — всъщност от утре започвам работа във Вадос.

Очите му се присвиха едва забележимо. Ръката с бялото късче замръзна само на няколко сантиметра от моя багаж.

— Така ли? И каква професия има сеньорът?

— Аз съм специалист по уличното движение. Занимавам се с разни проблеми: например как да увеличим скоростта на колите по някоя натоварена отсечка или как да избегнем задръстванията в подлезите на метрото…

Митничарят закима нетърпеливо.

— Sí, yo comprendo^[5] — прекъсна ме малко ядно, сякаш бях намекнал, че не е способен на подобно нещо. — И с какво по-точно ще се заемете във Вадос?

— От мен се иска да намеря решение на някакъв проблем с пътния трафик.

Това беше самата истина. При тези думи изпитах същото вълнение, както в мига, когато получих работата. Въобще не мислех за обикновената тръпка, съпровождаща поредното назначение. В моята колегиална среда Сиудад де Вадос се смята за съвсем нов град, името му е почти синоним на върховно постижение при анализа на всички въпроси, свързани с уличното движение. Да бъдеш избран, за да подобриш допълнително картина, която комай се доближава до съвършенството — ето един истински Монблан във всяка професионална кариера.

От друга страна, като се имаше предвид, че бяха минали двайсет години от създаването на градските планове (време, през което урбанистиката е осъществила поне известен прогрес), не бе изключено да се открият подходящи възможности за такова подобряване. Дори най-мощните компютри, където и да било по света, не биха успели да се справят с всички задачи по планировката на уличния трафик. Да, само експериментът можеше да покаже в коя точка се крие някое слабо място.

И въпреки това…

Митничарят, изглежда, бе озадачен също като мен. Но за него решението беше далеч по-просто. Той подхвърли тебешира във въздуха, улови го и заключи с твърд глас:

— Ще трябва да прегледам багажа ви, сеньор Хаклит.

Въздъхнах, питайки се какво ли го е накарало да промени своето намерение. Ала опитът ми подсказваше, че най-бързият изход в подобни случаи е да не възразяваш. Не ми оставаше друго, освен да отвърна:

— Всичко, което нося със себе си, е лична собственост. Направих справка във вашето консулство в Маями, за да съм сигурен, че не внасям някои забранени предмети.

— Puede ser^[6] — рече уклончиво агуасулският чиновник и протегна ръка за ключовете.

Сипеше въпроси за почти всяко нещо, изваждано от куфарите, но най-много го изненада огромното количество дрехи, които бях взел. Непрестанно повтаряше, че надали съм се нуждаел от всичко онова, дето мъкна, а аз на свой ред трябваше да му обяснявам отново и отново, че работата ми налага често да пътувам по магистрали или да посещавам разни строителни обекти, където липсват перални. Ето защо съм се запасил с целия тоя гардероб: за да мога винаги да изглеждам добре.

— Значи Бойд Хаклит е доста заможен? — смени той направлението на атаката.

Едва се сдържах да не отговоря с някое хапливо остроумие и само поклатих отрицателно шава.

— Уважаемият сеньор не е богат и все пак носи голям багаж — произнесе човечето, сякаш се бе изправило пред неразрешим философски парадокс. — Ще бъде ли тъй любезен сеньорът да ми съобщи какъв е размерът на заплатата, която ще получава във Вадос?

Това вече беше прекалено. По дяволите!

— Не смятате ли, че не е ваша работа? — сопнах се аз.

Митничарят се усмихна, показвайки зъбите си като картоиграч, готов да обяви неочакван коз. В този момент почувствах, че всъщност ми е крайно антипатичен.

— Сеньор Хаклит, изглежда, няма представа, че аз съм и полицейски служител — измърка. — Но това е тъкмо така и затуй имам законното право да задавам всякакви въпроси.

Трябваше да се предам:

— Ще получавам двайсет хиляди доларос плюс дневните.

Човечето хлопна капака на последния куфар и драсна по един кръст върху всичките. Сетне изтупа ръце, сякаш се очистваше не само от тебеширения прах.

— Надявам се, че нашият гост ще проявява щедрост, докато харчи парите си тук — рече служителят. — А може би именно по тази причина той не е богат джентълмен…

После се обърна и бавно се отдалечи.

Прегледът се бе проточил толкова дълго, че всички автобуси вече бяха тръгнали за града. Разрових оскъдните си запаси от Сервантесовия език^[7] и не без мъка съумях да обясня на носача, че искам да ми повика такси и да натовари багажа. Междувременно отскочих до касата, за да обменя няколко дребни банкноти за долароси: съвсем новички, шумящи, червено-жълти хартийки с портрета на el Presidente. По номинал те се равняваха на щатските зелени, но в действителност притежаваха около 85 процента от покупателната им способност. Това бяха паметници за един от ранните успехи на Хуан Вадос — голямата парична реформа, осъществена още през първата година, след като дошъл на власт. Някои твърдяха, че нарекъл новите банкноти доларос, надявайки се да постигнат конвертируемостта на северноамериканските си посестрими. Дори доближаването до тая цел според местните стандарти беше истинско чудо.

Спомних си отново последните думи на митничаря (че трябвало да бъда щедър), когато дойде моментът да изръся бакшиш на носача. Реших да експериментирам, подадох два долара и проследих внимателно реакцията му. Нямаше никаква. Вероятно ме бе взел за отегчен турист, който въобще не се интересува от стойността на чуждата валута, приемайки я само като временно средство за обмен. Не ми оставаше друго, освен да забравя цялата тази работа.

Докато колата се спускаше по планинския склон, мислите ми неусетно поеха в същата посока. Пътят правеше широк завой, за да избегне стръмното слизане към Вадос, въздухът бе кристалночист, слънцето грееше ярко и аз имах чудесна възможност да опозная местността от птичи поглед. Даже различавах очертанията на Пуерто Хоакин на около четирийсет мили оттук — тъмно петно, навлязло в океанската шир.

Все пак вниманието ми бе привлечено най-вече от Сиудад де Вадос на преден план.

Градът умееше да завладява по начин, който нито една фотография или карта не би могла да възпроизведе. Далеч от възклицанията на Флаурс да зърна това или онова, най-сетне успях да почувствам неговото истинско великолепие.

Не зная как точно — или може би ми е трудно да го кажа с думи, — но създателите на столицата бяха съумели да й придадат органична жизненост, каквато обикновено се крие в някоя гигантска машина. В града имаше задрямала опитомена сила, тя обаче се усещаше плътно и подтикваше към работа. Същевременно Вадос бе подреден с функционално съвършенство. Това означаваше икономия, простота, цялостност, без да се губи стойността на отделните детайли. Постигнато бе почти всичко, за което би могъл да мечтае архитектът идеалист.

Помолих шофьора да отбие край пътя и излязох навън да се полюбувам на зрелището от една малка ливада над гористия склон. Панорамата ми се струваше добре позната: жилищните райони, бизнес центърът, правителствените учреждения, музеите, сградата на операта, парковете, четирите големи площада, виадуктите, подпиращи свръхскоростните магистрали.

Фантастична история. Никакъв погрешен щрих на повърхността!

Останах там да изпуша половин цигара, после се върнах в таксито и казах на агуасулеца да продължи към града. Докато се спускахме по планинския склон, не откъсвах очи от пейзажа зад прозореца.

Скоро нещо застана между стъклото и гледката и аз завъртях глава тъкмо навреме, за да зърна подобие на барака. Тя бе паркирана — не изглеждаше достатъчно солидна, че да използвам думата „построена“ — край пътя. Нямах възможност да я разгледам подробно, но пропускът не беше от значение. Само след двадесетина метра се мярна втора, сетне изникна цяла гора картонени къщички с покриви от почерняла тенекия, стени от рекламни табели и парцаливо пране, проснато между ниските огради. Голи или зле облечени хлапета играеха около бараките в компанията на раздърпани кокошки, кози и някакви странно измършавели прасета.

Толкова бях потресен от видяното, че не намерих сили да извикам на шофьора да спре. В същото време колата излезе от последния завой и пое право надолу към Вадос. Ала докато преминавахме край портала на първата истинска къща от предградията — красива вила в колониален стил, в рамка от надвиснали палми, — забелязах едно селско семейство. То се катереше по хълма: бащата нарамил вързоп, прикачен с традиционната лента за челото му, а майката с пеленаче в ръцете и друго дете, което уморено се влачеше по петите й. Никой не обърна внимание на таксито, освен дето разтъркаха очи от вдигнатия прах.

И тогава у мен неочаквано изплува далечен спомен за мъжа, с когото се бях запознал, докато работех върху почистването на бордеи край някаква изоставена индустриална зона. Той се бе родил именно в тия съборетини, но беше имал късмет да постигне достатъчно, та да ги напусне и да скъса с всичко, което те олицетворяваха. Веднъж, както разговаряхме за предстоящите разрушения на обекта, човекът ми каза: „Знаеш ли, никога не съм смятал, че ще живея тук постоянно. Тъкмо тази увереност ми помогна да се измъкна навреме, въпреки че всички останали вече се бяха предали. Спомням си шока, който изпитвах всеки път, щом някой преобърнеше паве и аз виждах отдолу да лежи истинска почва, обработвана много отдавна от аборигените. В очите ми градът беше нещо монолитно и неподвижно, създадено да бъде проклинано, ала винаги, когато откривах, че под него има земя, аз намирах нови сили, за да продължавам борбата.“

Сякаш плиснаха студена вода върху лицето ми. Изведнъж прозрях друго възможно обяснение за присъствието си тук. И макар да звучи странно, такова обяснение ме плашеше.