Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (3)

III

Градската администрация се помещаваше в няколко здания на североизток от Пласа дел Норте, в района на правителствените учреждения. От моя хотел дотам имаше приблизително половин миля. Реших да измина разстоянието пеша, за да посъбера лични впечатления от столицата.

Скоро стигнах централното кръстовище, където се срещаха четирите най-големи пътни артерии, граничещи с площадите. Прекарах известно време на тротоара, наблюдавайки литналите по шосето коли, на които почти не се налагаше да използват спирачки. Находчивото разполагане на ленти с предимство и липсата на пресичащи се на едно и също ниво потоци премахваха необходимостта както от знаци, така и от светофари. Полицаят в издигащата се насред лабиринта кабинка зяпаше отгоре с отегчен вид. Единственият прибор върху таблото му бе яркочервеният телефон, навярно свързан с монтираните по околните стълбове високоговорители.

Ала трите главни пътни артерии и още седем второстепенни отбивки за близките улици създаваха прекомерна заплаха за пешеходците. Този проблем беше намерил своето решение чрез сложна система от подлези, оформящи нещо като широк подземен тунел. Изглежда, че както се скитах наоколо, бях пропуснал указателната табела и неусетно поел в грешна посока. На връщане се сблъсках с първата и по-неприятната от очакващите ме през тоя ден изненади.

Заобиколих някаква възпълна жена, стиснала в едната си ръка огромна кошница, а в другата — малко момиченце, и едва не се препънах о седналото на земята хлапе.

Беше поставило между своите крака красиво изрисувана глинена индианска купичка. Раменете му бяха загърнати в домашно изплетено серапе^[1] и пръстите на дясната му длан бягаха нервно по ресните като по зърна на броеница. Лява ръка нямаше. Скъсаното му сомбреро бе килнато назад колкото да разкрие и липсващото око — всъщност цялата половинка на това лице напомняше огромна зейнала рана.

Спрях стъписан, без да смея да продължа. Хлапето втренчи единствената си зеница в мен и изхленчи нещо неразбираемо с пресипнал глас. Почувствах се същевременно засрамен и възмутен от вида му, сякаш бях прочел някоя нецензурна дума върху стената на Партенона. Отместих поглед встрани, порових в джоба, измъкнах оттам дребна монета — не повече от доларос и половина — и я пуснах в глинения съд.

Чак сега намерих сили да продължа, все още много сконфузен. Виждал бях подобни картини из Индия, където ми се наложи да работя преди петнайсетина години, макар че дори в онези времена просяците вече бяха на изчезване. Срещал ги бях и в Египет, преди да тръгне по пътя на просперитета. От доста време обаче смятах, че те принадлежат на миналото.

Не направих и няколко крачки, когато върху рамото ми легна нечия ръка. Извърнах се и се озовах лице в лице с един млад полицай, който ме разглеждаше строго. Изведнъж той изстреля цяла тирада от отсечени словосъчетания, оказали се прекалено бързи за скромните ми познания.

— No habla español bien^[2] — реагирах.

— Ah, Norteamericano^[3] — произнесе полицаят с гъгнив тон, сякаш туй обясняваше всичко. — Аз помоля сеньор да не разда… да не раздава отново така щедро динеро^[4] на тези хора.

— Имате предвид онова просяче там ли? — посочих с пръст обекта на нашия спор.

Той кимна енергично.

— Sí, sí! Да не дава на тях. Ние опитва много-много да прогони такива хора — ние не ги желае вече при нас… Това не добро за Сиудад де Вадос — добави накрая триумфално.

— Искате да кажете, че им позволявате да седят в подлеза и да просят, но че същевременно е незаконно да им се подхвърля някоя пара? — попитах малко объркан.

— Ах, не, не, не, не, не! Момче седи тук, няма нищо. То проси динеро, това лошо. Сеньор дава динеро, това доста лошо.

— Разбирам — отвърнах аз, ала не бях съвсем сигурен, че наистина е така. Едно беше ясно: опитваха се да обезкуражат просяците. Хлапето имаше действително ужасен вид, но надали можех да обсъждам въпроси от социалната политика на Агуасул с бедните си познания по испански.

Полицаят ме надари с ослепителна усмивка и закрачи обратно към подлеза.

Едва когато стигнах следващата пресечка, проумях, че пак съм свил в погрешно направление и ще трябва да се връщам. Само благодарение на тази случайност подир минутка заварих младото ченге да притиска с палка гърдите на просяка, докато ровичкаше със свободната си ръка из глинената купичка. Малчуганът протестираше плачешком.

Представителят на властта обра всички дребни монети и чак тогава се изправи. После размаха палката пред обезобразеното дете, кресна му да мълчи, сякаш то бе някое безропотно животно, и се извърна.

В същия миг откри, че го наблюдавам.

Лицето му направо позеленя, или може би това беше само илюзия поради неоновото осветление? Устните му се раздвижиха безшумно в напразни опити да промълви каквото и да било смислено обяснение за своите действия. Отказа се. Приближих мълчаливо до него, протегнах длан и полицаят пусна монетите в нея.

Аз не помръдвах. След известно време той разкриви физиономия в глупашка, извинителна усмивка и забърза към далечния край на подлеза, мъчейки се да си придаде вид, сякаш нищо не е станало.

Върнах парите обратно в глинената купичка и се опитах да убедя хлапето, че ще е най-добре да си намери ново място за препитание. То се ухили, кимна с грозната си глава, придърпа полите на наметалото, а после се затътри нанякъде.

 

 

Не срещнах допълнителни пречки, докато открия изхода, водещ към Пласа дел Норте. Щом стигнах горе, спрях и се огледах. За ориентир ми послужиха двете статуи на площада. Едната от тях беше на el Liberador^[5] Фернандо Армендарис, първия президент на Република Агуасул, другата — както и можеше да се очаква — на самия Вадос. Армендарис гледаше надясно, към сградата на Конгреса с нейната фасада в позлатени орнаменти, а пък бронзовият сеньор Вадос бе обърнат наляво, към общината.

Съвсем естествено, че пред нея цареше непрестанно оживление, влизаха и излизаха много хора, докато пред зданието на Конгреса не се мяркаше жива душа.

Тъкмо разпознах Съдебната палата в облика на третата масивна сграда наблизо, когато почувствах, че някой ме тегли за ръкава. По дяволите! Обърнах се и видях дребен мъж с очила, бележник в лявата ръка и пълен набор разноцветни химикалки в дясната. Изправени зад него, двама високи здравеняци ме разглеждаха втренчено. Още в първия миг изпитах неприязън към тях, а думата, изникнала в съзнанието ми при вида им, беше „горили“.

Дребничкият човек ме заговори на отривист испански и тъй като почти не съумявах да проследя смисъла на казаното, аз побързах да го прекъсна.

— Простете, сеньор, грешката е моя — отвърна с важен глас той. — Задавам различни въпроси, от които се интересува агуасулското правителство, и ви взех за местен гражданин.

— И какви са тези въпроси?

— О, сеньорът може би не е запознат с някои от нашите най-прогресивни просветителски идеи! — Тук последва лъчезарна усмивка. — Ами всичко е твърде просто. Когато на дневен ред бъде поставен проблем, засягащ интересите на мнозинството, извършваме така нареченото случайно допитване до общественото мнение.

— Аха, ясно — кимнах аз.

Това звучеше съвсем в стила на наученото от Мария Посадор за Ораторския кът на Пласа дел Сур и нищо чудно да бе поредната инициатива на Диас. Подобни анкети бяха като лакмусова хартия за всеки управник, който би желал да разбере предварително коя от планираните промени ще бъде посрещната на нож от населението.

— И каква е темата на текущото проучване?

— Гражданските права в Сиудад де Вадос — обяви моят събеседник. — Но щом сеньорът е чужденец, ще се извиня за безпокойството и с негово позволение ще продължа работата си. Тя не търпи отлагане.

Анкетьорът заситни към входа на близкия подлез и спря едно доста хубавичко, момиче. Докато наблюдавах как жестикулираха, неволно се зачудих дали — ако бях гражданин на Република Агуасул — щях да изразя съвсем свободно мнението си в присъствието на двете „горили“.

Погледнах часовника, за да установя, че съм изгубил цели пет минути. Забързах през площада право към общината.

 

 

Договорът ми за работа тук бе подписан тъкмо от ръководителя на отдела за управление на уличното движение. Във формуляра личеше името Доналд Ангърс и аз, напълно естествено, предположих, че е северноамериканец.

Но не беше. Озовах се пред типичен англичанин чак до маншетите на ризата му. Този човек изглеждаше точно толкова не на място във Вадос, колкото и просякът от подлеза.

Докато се здрависвахме, той ме огледа щателно, а после ме покани да седна в креслото.

— Виждам, че вече сте прихванали нещичко от южния темперамент, господин Хаклит — произнесе началникът и хвърли дискретен взор към стенния часовник, ала все пак се постара да прикрие укора в гласа си.

— Имах ненадейна среща с представител на вашите органи — отвърнах аз и му описах набързо краткия разговор с анкетьора.

Ангърс разтегли устни в хладна, пестелива усмивка.

— М-да… Предполагам, че президентът Вадос е от малцината, готови да подложат на изпитание старата поговорка, че едно правителство може да бъде както издигнато, тъй и свалено от отдела за социологични проучвания.

Предложи ми цигара и аз приех.

— Това също ли е идея на министъра Диас? — попитах внезапно, докато му протягах запалката.

Доналд Ангърс се поколеба, преди да приближи върха на цигарата към огънчето.

— Кое ви кара да мислите така? — върна топката той.

— Изглежда ми направо близнак на идеята за Ораторския кът, а някаква жена, с която побъбрихме в хотела, ми разкри, че хрумването за него принадлежало на Диас.

Отново познатата хладна усмивка — този път малко по-широка.

— Да, в Агуасул това е едно от най-добрите представления на открито, с които можем да се похвалим. — Междувременно Ангърс си отбеляза нещо в разтворения върху бюрото му бележник.

— От чисто любопитство — продължих аз — какво, по дяволите, се случи вчера следобед на Пласа дел Сур, горе-долу когато пристигнах? Прегледах сутрешните вестници — там инцидентът се описва подробно, но да си призная, испанският ми е доста слаб.

Домакинът всмукна замислено от своята скъпа цигара, зареял поглед някъде зад мен.

— Е, не сте съвсем точен — каза той. — Единствено „Тиемпо“ му обръща внимание, както и следваше да се очаква, ала всичко е предадено в прекомерно разкривени пропорции. По някакво стечение на обстоятелствата проблемът е свързан в известна степен с работата, заради която пристигнахте тук.

— Хм, нима?

— Ей сега ще ви обясня… Откъде да започна? Положението всъщност е твърде сложно, обаче на първо време ще ви ориентирам поне в най-общи черти.

Началникът се извърна, протегна ръка и разгърна навитата на руло карта, закачена върху стената зад него.

— Предполагам, че вече сте запознат с кратката история на Сиудад де Вадос? — попита той и ме погледна през рамо.

Кимнах утвърдително.

— Добре. Значи сте научили, че това е един от най-внимателно проектираните градове в практиката на човечеството. За съжаление има нещо, което никога не подлежи на предварително планиране — човешкият фактор. Особено ако се касае не за населението на самата столица, а за някаква невероятно изостанала и враждебно настроена група туземци.

Настъпи мълчание. Изглежда, че от мен се очакваше ответен коментар.

— Да си призная, не виждам как тази тема може да се свърже с проблемите на уличното движение — рекох накрая.

— Има много странни работи във Вадос — натърти Доналд Ангърс. — С част от тях вече сте се сблъскали. По-важното е, че същината на споменатия проблем е съвсем проста. Нашият президент е човек прозорлив. Склонен съм да вярвам, че той е замислял строежа на своята нова столица далеч преди да се е появила възможността да го осъществи. Но бил принуден да признае, че ако използва средствата и ресурсите по онова време — все рожби на тая изостанала земя, — крайният резултат едва ли ще бъде модерният център, за който мечтаел, ами по-скоро нещо дребно и грозно като Куатровиентос или Пуерто Хоакин. Не е зле, докато сте тук, да посетите въпросните селища: те са незабравим пример за граничеща с кошмар бъркотия на уличното движение… В последна сметка имало само едно възможно решение и Вадос се нагърбил с нелеката задача да го приведе в действие, поемайки върху гърба си атаките както на Диас, така и на някои от най-сериозните си поддръжници. А то било да се поканят хора, които по един или друг начин ще допринесат за появата на новия град и освен това ще инвестират в този гигантски проект.

Ангърс въздъхна, сетне продължи: — Казано иначе, сеньорът искал да осигури най-доброто от всичко, най-доброто, което просто не може да се намери в Агуасул. Аз самият участвах като главен инженер при прокарването на пътищата тук. Подобно на мнозина, изиграли ключова роля за Вадос, получих гражданство и предложение за постоянна работа, щом операцията привърши. Повечето такива предложения бяха приети, всъщност около 30 процента от днешните жители — предимно фигури с важни позиции и съответното влияние — са станали столичани по тоя начин. Нали ще признаете, че не може да построите един полис в сърцето на нищото, а после да се надявате, че хора от всички краища ще се втурнат, за да го заселят?

Кимнах в знак на съгласие.

— Именно. Това също беше част от предварителния план. Местните туземци никога не биха създали нещо с величието на Сиудад де Вадос без помощ отвън. Повярвайте ми, действително е така… Но преди няколко години на хоризонта изведнъж се появиха облаци — човешкият фактор, за който вече ви споменах. Щом индианците от околните села и изтърбушените градчета във вътрешността на страната видяха този великолепен център, издигнат току на прага им, решиха да се преместят в него. Защо, питаха се те, да не вземем и ние по късче от тортата? За люде като вас и мен е съвсем ясно защо не бива да го получават, ама опитайте се да обясните това на някой неграмотен цветнокож. Докато намерим начин да спрем нелепото преселение, тук пристигнаха цели семейства от Антилските острови, че дори и от Хавай. Хора, които имат толкова право да се скитат по улиците на Вадос, колкото и лапландците! Сигурно сте забелязали един от страничните и доста неприятни ефекти на туй нашествие — предградието от бордеи, натъпкано с просяци и джебчии. Тези невежи оформят естествен басейн от заразни болести, с нищо не допринасят за просперитета на града, а същевременно очакват едва ли не всичко в замяна.

Домакинът все повече се разгорещяваше. Предположих, че е достигнал кулминационната точка от речта си, и реших да го прекъсна:

— Но къде е връзката с моята работа, господин Ангърс?

Той преглътна, спомни си за цигарата и изтупа насъбралата се пепел.

— Както вероятно се досещате, на нас, гражданите на Вадос, това положение хич не ни харесва. Ние изиграхме изключително важна роля в издигането на тази чудесна столица и в замяна очакваме да бъдат зачитани нашите суверенни права. Не желаем градът ни да бъде изпъстрен с мръсни петна от бедняшки квартали. Преди няколко месеца тоя въпрос придоби първостепенна важност и за всички вече няма никакво съмнение, че трябва час по-скоро да се предприеме нещо… Нещо съвсем драстично! Диас, на когото пряко са подчинени повечето административни отдели тук, искаше да интегрира някак постоянно менящото се население. Обясних му, че намирам идеята за смешна, защото туземците просто не са градски обитатели, ами изостанали селяндури. Но той е непреклонен, син на своята земя, както се казва, и понякога се питам дали наистина закриля тези нещастници от бордеите, или плете някаква хитра игра. Трудно е да си представим двама души, дето си приличат по-малко от министъра и el Presidente, който е безкрайно културен и интелигентен мъж. А може би тъкмо това е целта на Диас — да се докарва за човек от простолюдието и прочие.

Най-после Доналд Ангърс угаси цигарата си.

— За щастие сеньор Вадос наскоро се присъедини към гледната точка на гражданите. Проблемът обаче едва ли може да се премахне с прокарването на няколко нови закона, понеже в политиката нашият глава се старае да дава с едната ръка, ако е бил принуден да взема с другата. Пък и не бива да се отрича фактът, че Диас разполага с известен (макар и малочислен) брой поддръжници. Е, окончателното решение, до което се стигна, бе да реконструираме черните петна по такъв начин, че да стане невъзможно полулегалното съществуване на тези хора и същевременно градът да извлече пряка полза от промените… Господин Хаклит, вие ще разполагате с фонд от четири милиона доларос. Уверен съм, че човек с вашата квалификация и опит ще успее да ни предложи положителен резултат.

Той отново ме надари с хладната си усмивка. Аз мълчах и обмислях внимателно чутото.

Неведнъж бях цитирал пред хора, които се интересуваха от работата ми, стандартната забележка, че уличното движение е кръвоносната система на градското общество. Ала не бях предполагал, че някога ще се озова в ролята на левкоцит, натоварен с отстраняването на нежелани социални бацили от общия живителен поток. Идеята не изглеждаше лишена от логика.

И вероятно щеше да даде добри плодове.

Казах го на Ангърс, който поклати глава не без задоволство.

— Почти бях сигурен, че ще се разберем, господин Хаклит. В такъв случай следващата стъпка ще бъде да ви запозная със служителите, с които ви предстои да сътрудничите — например шефа на полицията, сеньор Сейксас от финансовия отдел плюс някои колеги от плановото и административното крило. Но преди да започнем, бях помолен да ви обърна особено внимание върху един въпрос, чиято важност (убеден съм!) веднага ще откриете. А именно — молбата ми е при решаването на този проблем да останете напълно безпристрастен. Вероятно сте забелязали, че докато говорех, аз си позволих… позволих си, така да се каже, да се разгорещя. Да, защото за мен това е нещо твърде лично, както и за всички мои съграждани. Основна причина да спрем избора си върху вас — освен, разбира се, чудесното ви професионално досие — беше, че никога преди не сте посещавали Агуасул. С назначаването ви ще затворим устата на всеки противник на плана, понеже във ваша полза неизменно ще натежава фактът, че сте съвсем независим и незаинтересован експерт.

— Сега схващам защо сте потърсили човек отвън, вместо да възложите задачата на агуасулски специалист.

Той ме погледна смутено, сякаш бях докоснал с пръст някое чувствително място. Изведнъж си помислих, че Доналд Ангърс също е бил един от онези, които първоначално са се възпротивили на моята кандидатура. Едва сдържах усмивката си.

— Точно така — отвърна началникът малко навъсено. — Е, след като ви запознах накратко с предстоящите проблеми, не е лошо да чуя изискванията ви за някаква по-специална екипировка или помощ, от която ще се нуждаете.

Извадих ситно изписан лист от вътрешния джоб на сакото си. Бях го натракал на пишеща машина, преди да потегля от Флорида.

— Ето какво ще ми трябва в най-общи линии — рекох аз и запалих цигара, докато той изучаваше списъка.

Бях се спрял само на най-необходимото, при това работейки по памет, но пак се натрупаха доста неща. Кола, изцяло на мое разположение, служебен laissez-passer^[6] в случай че бъда задържан от полицията (неведнъж са ме обвинявали в скитничество, както вися на някое оживено кръстовище, за да броя потока автомобили), собствен кабинет в отдела с компютър — в най-лошия вариант от типа МАКСИАК, секретарка, говореща еднакво точно английски и испански език, адресите на всички по-значителни организации и компании в града. По-нататък: пълен набор от карти, малка група добре квалифицирани статистици (ако се налага, могат да бъдат наети даже от частно изследователско бюро), ценоразпис за различните услуги на по-едрите строително-монтажни фирми тук, включително изкопни и разрушителни работи на кубик. В тази част бях твърде внимателен — помня, че още съвсем новак създадох великолепен план, ала при първоначален бюджет от шестнайсет хиляди австралийски фунта крайният резултат надхвърли с близо 40 процента въпросната сума. И накрая: превод на английски на всички по-важни законови разпоредби и добавки, свързани със строителството в Агуасул.

Ангърс изглеждаше наистина впечатлен от толкова подробния списък. Във всеки случай в държането му после се забелязваше известно затопляне и щом дойде време да се разделяме, усмивката му бе по-лъчезарна от когато и да било.

— Смело мога да заявя, че ще бъде същинско удоволствие да се работа с вас, господине — прошепна поверително той. — Вие очевидно сте човек методичен, а ние уважаваме това качество. Струва ми се излишно да ви напомням отново, че трябва да запазите безпристрастност, нали? В края на краищата възгледите на хора като вас не се различават особено от нашите.

Не знаех как точно да отговоря на последната реплика и нямаше да измисля нищо подходящо дори ако разполагах с цяла седмица. За щастие шефът погледна часовника си и се привдигна.

— Време е за обяд — отбеляза Доналд Ангърс. — Ще ми направите ли компания? Можем да хапнем наблизо — денят днес е чудесен.

 

 

Кой знае защо си представих, че ме очаква едва ли не пикник на зелена поляна, когато англичанинът ми предложи да се подкрепим на площада. Трябваше да предположа, че ще е нещо съвсем различно, имайки предвид важния начин, по който ме покани.

Всъщност се озовахме в ресторант — двадесет маси за по четирима и подвижна кухня. Тя израстваше с чудна бързина всеки следобед под дърветата, като се изключеха дните с неблагоприятна прогноза за времето. По-късно узнах, че това е най-скъпото заведение в целия Вадос, но обстановката наистина бе уютна. Е, стига да се абстрахираш от факта, че близо дузина работници те държат под око, както поглъщат своя обяд (tortilla-and-frijole^[7]), а сетне се излягат по околните пейки за традиционната си сиеста.

Бяхме по средата на основното ястие — Ангърс отново подхвана онази любима песен за създаването на града, — когато погледът ми бе привлечен от някакво раздвижване върху стълбите пред Съдебната палата. На вратата й се беше появил висок 40-годишен мъж с приятна външност, заобиколен от рояк поддръжници и зяпачи. От паркинга се приближи дълга черна лимузина, докато той се спускаше по стъпалата и пресичаше площадката пред палатата. Човекът викна нещо на шофьора, продължи напред, а после се настани на една свободна маса недалеч от нас. Веднага щом представителният сеньор и тримата му приятели заеха местата си, към тях се втурнаха неколцина келнери. Забелязах, че ако към мен и Ангърс те проявяваха необходимата вежливост, то отношението им към новопристигналия и неговата свита бе коренно различно.

— Кой е онзи там? — попитах аз, при което сътрапезникът ми обърна глава.

— О, един от нашите най-изтъкнати граждани! Извинете ме, бих желал да науча изхода от процеса. Макар да съм уверен, че всичко е приключило благополучно. — Той извика най-младия келнер и му поръча нещо на испански. Пъргавият гарсон доближи масата на новия гост, запита го почтително, а сетне се върна при нас.

— Чудесно! — възкликна Ангърс, след като му предадоха новината. — Събитието заслужава да поискам втора бутилка от същото вино, Хаклит.

Намекнах му деликатно, че все още не знам за какво става дума.

— Хм, ужасно съжалявам! Това е Марио Гуереро, председател на Гражданската партия във Вадос. Сигурно ще си спомните, че Тесол, който е местният професионален нарушител на реда, предизвика оня смут вчера на Пласа дел Сур — тъкмо по времето, когато сте пристигнали. Гуереро е бил призован за свидетел по случая, понеже имал възможността да присъства на инцидента. Сега сеньорът каза, че Хуан Тесол бил осъден да заплати доста солидна глоба. Жалко, че не можем да се отървем веднъж завинаги от него.

— Всъщност кой е той? Говоря за Тесол.

— Най-обикновен индиански размирник от близките села. Не е гражданин на Вадос.

Моят събеседник вдигна чаша към Гуереро, който забеляза поздрава и кимна усмихнат.

След това Ангърс продължи с разказа за града и най-вече за неговото собствено участие в създаването на магистралите. Оставих потока от думи да минава край ушите ми и се съсредоточих върху предстоящата си функция на бяло кръвно телце.

Странно: ентусиазмът, избуял, когато ме поканиха на работа във Вадос, започваше да се изпарява.