Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (23)

XXIII

Изглежда, че бях вдигнал Домингес от масата, понеже гласът му прозвуча раздразнено. Все пак поомекна малко, щом му съобщих повода, ама не съвсем.

— Благодаря за съвета, сеньор Хаклит — отвърна той. — Сигурно схващате, че след като случаят с Браун не може да влезе в съдебната зала, интересът към тази Естрелита остава чисто академичен. Ще бъде твърде мило, ако се направи някаква стъпка за възстановяване на репутацията му — поне заради клетата вдовица. Стига да е възможно.

— Лично аз не смятам, че трябва да зарежем нещата така. Шишкото Браун беше добър човек, по-добър от мнозина други, с които се запознах във Вадос. Но изглежда, че всички, включително и епископът, са се наговорили да го оплюват. Обръщам се към вас, защото след опитите на съдията Ромеро да подкопае позицията ви вие сте най-близо до Андрес Лукас в правните среди.

— Не съм на същото мнение — отсече хладно Миг.

— Доста хора го казват. Вижте, Браун беше убеден, че Естрелита Халискос е най-обикновена кучка, при това аматьорка, и не би могла да изиграе този мръсен номер без чужда помощ. Ако зад нея наистина стои някой, тогава светът трябва да научи за неговото съществуване…

— Сеньор — прекъсна ме той и в гласа му се долови съжаление, — залагате твърде много върху изказването за една млада жена. Решим ли да вадим прибързани заключения, просто ще се озовем в положението на онези, дето осъдиха Браун без каквито и да било доказателства. Ние очевидно не знаем. Не мога да ви обещая нищо повече, освен че аз и още неколцина стабилни приятели ще направим всичко, което е по силите ни, за него и за бедната вдовица.

Не такъв отговор очаквах. Налагаше се обаче да се примиря.

На следващия ден щяха да настанят нещастника във вечното му жилище. Тъй и не можах да открия къде. Сякаш събитието беше забулено под покривало от мълчание — вероятно се опасяваха от нови размирици, както при Гуереровото погребение. Не мисля, че Шишкото бе чак толкова зле, та да го закопаят на обществени разноски, нито пък беше затворник с присъда, ала и от двете некатолически гробищни служби край града отрекоха в този ден вземане-даване с подобен човек. Почти бях сигурен, че покойникът не е изповядвал католицизма, но все пак се допитах до епископския секретариат. Оттам ми обясниха, че не членувал в църквата и нямали информация къде ще се проведе съответната церемония.

Щяха да го заровят в неизвестност, а аз трябваше да се върна към моята задача.

Поне тук всичко се движеше гладко. След новите преизчисления сумата за реконструкция на пазарния район олекна с близо четвърт милион доларос, като забележките на Диас се оказаха доста полезни. Оставих на чиновниците да довършат работата и тръгнах да търся Доналд Ангърс.

В първия миг той се сви, сякаш искаше да се прибере в черупката си. Но постепенно взе да се отпуска (най-вече когато се убеди, че не възнамерявам да го бия) и разговорът набра скорост.

— Дойдох при вас — подех твърдо, — за да си изясним необходимостта от практическо решение за бордея на Сигейрас.

Ангърс не отвърна, изчаквайки да продължа.

Постарах се да бъда уверен и настойчив.

— Както и по-рано съм казвал, ама кой да ме чуе, трябва само да намерите повечко смелост и да заявите: „Махайте се!“ Изглежда обаче, вие се каните да добавите нещо в смисъл на „Това място ни харесва за склад.“ Съгласен съм, подходящо е за складови помещения. Но проблемът е там, че в тази част на града няма подобна нужда. Центърът е бил проектиран много грижливо. В края на краищата алтернативата е — готова ли е столицата да изхвърли Сигейрас на своя отговорност, или въпреки всичко от мен се иска да измисля някакво подходящо обяснение?

— Все още не можем да го изгоним — въздъхна уморено англичанинът. — Укриването на издирван от полицията човек не означава автоматично лишаване от граждански права. Ако беше така, решението щеше да е съвсем просто. Наистина ни е необходим проект за преустройство на района, чрез който да му отнемем пълномощията върху участъка.

Известно време мълчах, завладян от спомени за посещението в бордея. Бях забравил причините, подтикнали ме да отида там, в мига, когато зърнах сеньора Браун. До онзи момент аз живеех с вътрешната увереност, че няма голям избор между възможностите да прогоним или да оставим на място обитателите на коптора. Заседят ли се, те ще имат покрив над главите си — и нищо повече. Изпъдим ли ги, техните проблеми ще се превърнат в обществено достояние и ще принудят правителството да вземе мерки. То едва ли би могло да им построи модерни жилища, но болният въпрос все някога трябваше да се реши, а и как щяха да се цивилизоват тези хора, ако постоянно киснеха във вмирисаните си дупки?

— Смятам да напиша един по-обстоен меморандум — заявих аз. — Ще го посветя на Диас.

— Желаете ли да ви уговоря среща? — предложи Доналд Ангърс. Прозвуча ми като вдигане на бяло знаме.

— Не, благодаря. Все още не владея достатъчно добре испанския, за да го убедя, пък с преводач само ще си загубим времето. Обаче ще ви запозная с онова, което искам да му съобщя.

Погледнах към картата на стената, опитвайки се да си събера мислите.

— Грубо казано, нещата опират до следното. Мога без особени затруднения да изфабрикувам някакъв проект, въз основа на който веднъж завинаги да бъде отстранен проблемът със Сигейрас. Но ако не се погрижите за настаняването на хората му, не е изключено това да бъде искрата, от която ще пламне гражданска война.

— Твърде силно изявление.

— Не се шегувам. Просто държа да подчертая, че решението не се крие в… в строежа, да речем, на обширен паркинг под монорелсовата станция. Най-уместно е бордеят да бъде затворен по хигиенни и морални съображения, участъкът долу да си остане такъв, какъвто е бил, а с предвидените средства да се построят нови жилища за клетниците. Няма смисъл да използваме парите само за да замажем временно туй петно върху лицето на града — по-добре да го изтрием с един замах. Дайте им свестни домове, купете им животни, отпуснете им терен за обработване и ги снабдете с необходимите земеделски сечива. Наемете специалисти от ООН, които да ги обучат на изкуството да живеят в двайсети век. Ето така ще разнищите докрай вашия проблем.

Докато ме слушаше, Ангърс бавно поклащаше глава.

— Диас няма да приеме. Вярно, на пръв поглед това е най-разумният вариант и естествено Сиудад де Вадос ще въздъхне с облекчение, когато тези люде отново се завърнат по родните места. Макар че, ако питате мен, може и да не се съгласят: трудно е да забравиш вкуса на сладкия живот, дори в смърдящите колиби на Сигейрас ще им бъде по-леко, отколкото на полето. Но съм сигурен, че не оттук ще изскочи главното възражение на министъра… Защото прилагането на споменатия план би означавало да обявим на всеуслишание, че селяците от бордея са втора ръка население, а той винаги е отказвал да го потвърди. Разбирате ли, Диас е от тяхната кръв и подобно признание е все едно да се отрече от своето семейство. Не се съмнявам, че се чувства по-долу от личности като el Presidente например. Хуан Вадос е високообразован, пътувал е много и произхожда от интелектуална среда, докато другият е човек от народа, същински син на земята си. Дълбоко у себе си той носи почти фанатичната вяра, че неговите хора по нищо не ни отстъпват — говоря за пришълците от чужбина и местните жители, израсли във висшите културни кръгове. Хаклит, нека си кажем истината в очите: и двамата знаем, че между нас и ония нещастници съществува пропаст. Вие сте прав, че те отчаяно се нуждаят от ограмотяване, ала според твърдоглавеца Диас такава програма би разкрила пред всички собствената му непълноценност.

— Аз пък не съм съгласен с вас. Никога не съм общувал с министъра на вътрешните работи (видях го само веднъж на празненството при президента), обаче вярвам, че когато един човек е изминал толкова дълъг път от низините до поста, който заема, ще съумеела оцени неопровержимите факти, щом се изправи срещу тях.

Доналд Ангърс въздъхна:

— Хм, опитайте. Ще се постарая поне да ви изслушам, но на повече не разчитайте.

— Днес следобед ще ви пратя копие от моите бележки. Смятам да взема почивен ден, докато те отлежат. Решил съм да се поразходя из страната и да хвърля око на онези транспортни кошмари, за които ми разказвахте. Вашият гаден град ще ме подлуди със свръхмодерните си фасади и — както изглежда — примитивните си инстинкти. Искам да го сменя, макар и за малко, с нещо по-мръсно.

— Излезете ли от Вадос, ще се натъкнете на съвсем различна картина — промълви равнодушно англичанинът. — Все пак ще предупредя полицията, че възнамерявате да пътувате, за да не се безпокоят за вас. И кога да ви очакваме?

— Утре по някое време. Зависи колко съм изморен.

— Забавлявайте се. — За миг върху лицето му разцъфна познатата анемична усмивка. — Казват, че промяната може да се сравни с добрия отдих.

От пристигането си не бях доближавал покрайнините на Сиудад де Вадос. Поех по шосето към брега, та да видя какво съм пропуснал.

Пуерто Хоакин — град като кипящ мравуняк, разположен в устието на река Рохо, с просторни и модерни пристанищни съоръжения, построени едва преди няколко години след пожара, който бе унищожил и част от полиса. Но въпреки това, сравнен с изящната грациозност на столицата, той вече принадлежеше на миналото.

Куатровиентос — бившата метрополия, седалището на богаташите, петролният център. Евтината му работна ръка и ниските данъци бяха като магнит за всички вложители и предприемачи, решили да опитат късмета си на континента.

И последно — Астория Негра, също кацнала върху самия бряг. Общо взето, дотук свършваха приликите. Градчето лежеше твърде на юг и очевидно страдаше от неудобното си разположение, от липсата на пристанищен комплекс и нефтопровод. Животът му бе изцяло свързан със залива, а пък главният поминък — съсредоточен в крайбрежната търговия с гуано и риба. Имаше и неголяма морска база.

Посещението на Астория Негра ми напомни скок от наши дни в деветнайсети век. По дяволите, бе почти невъзможно човек отвън да си представи колко зле са нещата тук! Средният жизнен стандарт можеше спокойно да се сравни с този в бордеите на Вадос. Това беше от ония селища, където разчоплиш ли стената на някоя къща, току-виж си открил под нея мухлясала бърлога. Ех, зърнах и няколко елегантни жилищни блока, построени съвсем наскоро, плюс чудесни стари домове, потънали в градини от зеленина. Но останалата част бе като декор от италиански неореалистичен филм, заснет малко след Втората световна война: пропукани зидове, криви улички, огромни локви с кална вода.

Ехото от междуособиците в столицата още не бе отекнало по тези краища. Сякаш главната магистрала, излизаща от Вадос, го свързваше директно с външния свят, без да засяга по какъвто и да било начин бедните граждани. Разговарях с най-различни хора — един възрастен индианец, младеж с кошница през рамо, селянин, който изрязваше дървени сувенири и ги продаваше на редките туристи, отбили се пътем в Астория Негра, преди да продължат (най-често с облекчение) към кондиционираната прохлада на север. Два основни въпроса вълнуваха тукашните жители: хроничният недостиг на пари и развоят на локалния турнир по шах. Резбарят се оказа голям фанатик на тая тема. В неговото магазинче лъщяха поне дузина ръчно приготвени карирани табла с фигурки, от чудни по-чудни и същевременно приличащи на непоклатимите, страшни ацтекски идоли.

Никой, изглежда, не се интересуваше от бъдещето на градеца, но ако някъде наистина биха свършили работа онези четири милиона доларос, то беше тук. Според местните люде кавгите във Вадос засягаха само правителството — аморфно тяло от почти анонимни политици, които неизменно вършеха не онова, което трябва, и все не можеха да оправят нещата. С други думи, те не заслужаваха никакво внимание от страна на обикновения човек.

Накъдето и да погледнех, виждах изобилни възможности за приложение на парите. Достатъчно беше да поема по някоя мръсна улица и умът ми мигновено се изпълваше с проекти и планове за преустройство. Какво ли би станало, ако el Presidente бе модернизирал този град, вместо да започне отначало? Дали опитът щеше да бъде успешен? Не, без капка съмнение. Астория Негра крееше отвъд всякаква помощ, най-доброто решение бе да я оставят да умре от естествена смърт, после да я изравнят със земята — като се изключи пристанищният район — и да построят ново селище на по-широка площ, продължаващо навътре в континента.

Само че всичко това би струвало повече от стотина милиона, без да се броят разноските по разрушаването, и трябваше да почака до следващия или последващия век.

Върнах се в магазина на резбаря и купих един шахматен комплект.