Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (25)

XXV

Имах смътния спомен, че преди пет седмици, когато пристигнах във Вадос, ме изпълваха гордост и вълнение, понеже тъкмо аз съм бил избран да реша проблемите на величествения латиноамерикански град.

Е, сега тези емоции се бяха стопили. От мен се искаше да си свърша набързо задачата, да прибера парите и да се махам оттук. Последната част, разбира се, щеше да бъде най-приятна за моя разколебан дух. Трябваха ми само четири часа и половина, за да пипна проекта на участъка под монорелсовата станция съобразно препоръките от президента. Сложих два нови подлеза, допълнителни складови помещения плюс просторен паркинг, който едва ли щеше да се използва и на 50 процента по време на националния празник. Хм, на пръв поглед всичко стоеше майсторски обмислено — с годините работата толкова бе влязла в кръвта ми, че просто не можех да направя нещо извън модерния стандарт. Да, обаче между отделните детайли липсваше органическа връзка. Беше като да създадеш чрез умела реклама изкуствено търсене на стока фантом, а сетне да се потупаш по рамото за добрата идея. В сравнение с моя план за реконструкция на пазарния район това си бе чист кърпеж.

Късно следобед предадох проекта за изчисления. Нямаше да глътне много повече, отколкото всъщност заслужава, макар че (ако питаха мен) не струваше пукната пара̀. Да върви по дяволите! Върнах се в хотела и си поръчах вечеря.

Желанието на Вадос имаше силата на ултиматум. Какво друго можех да сторя, освен час по-скоро да приключа с него?

Малко след като седнах, в залата влезе Мария Посадор. Не бях я мяркал вече няколко дни и от известно време несъзнателно се питах къде ли изчезна. В първия момент не успях да позная мъжа, хванал я подръка, вероятно защото не бях свикнал да го виждам с цивилни дрехи. Но това, разбира се, бе el Jefe О’Рурки — днес той изглеждаше доста недодялано в компанията на винаги елегантната сеньора.

За човек, който пребивава в Сиудад де Вадос само поради президентското благоволение и на когото бяха позволили да остане тук единствено за да държат под око подривната му дейност, Мария сякаш разполагаше с твърде внушителен списък от влиятелни симпатизанти. Прибавих този факт към бъркотията от така характерните за Агуасул противоречия. Докато се хранех, надзъртах крадешком към тяхната маса, колкото да установя, че О’Рурки си хапва с наслаждение и почти не разговаря. За разлика от полицая Посадор не докосваше чиниите, обаче пък бъбреше неуморно. От време на време кавалерът избухваше в гръмогласен смях, а неговата събеседница отвръщаше с мека усмивка. Държаха се като стари, добри приятели.

И ето че любопитството ме загриза отвътре.

След вечеря двамата се отбиха във фоайето на кафе и кратка партия шах. За мое удоволствие Мария ме покани да се присъединя. El Jefe реагира на тая промяна, премествайки погледа си от нея към мен и после отново към жената, но не каза нищо. Участието му в по-нататъшния разговор се свеждаше до сумтене между отделните ходове.

Не можех да си представя шахматния запалянко О’Рурки в която и да било друга страна с изключение на Русия. В Щатите или у нас, в Австралия, през свободното си време той най-вероятно щеше да се забавлява с покер. Ала това не пречеше да играе компетентно, в стил, който напълно пасва на характера му: прям, агресивен, съсредоточен върху фигурите и без да се церемони много с пешките, освен когато ги използва да спре настъплението на противника. Подобна юмручна техника имаше своите недостатъци. Ако се състезаваше срещу мен, със сигурност би ме прегазил, но Мария Посадор бе от ранга на гросмайстори като Пабло Гарсия, тъй че съвсем скоро двубоят се обърна в нейна полза.

Сметнах, че е настъпил подходящият момент да предложа някаква тема, и подхвърлих:

— Шахматът е толкова популярен тук, та направо се чудя как не сте тръгнали да се биете заради него…

Полицаят вдигна глава и ме изгледа навъсено.

— Хората в нашата държава, сеньор, знаят, че при този спорт няма мошеничество. Ето защо пазим гнева си за други неща, които не можем да наречем твърде сладки.

Дамата побърза да се намеси:

— Невинаги е така. Някои изкризват, обаче не заради древното изкуство, ами покрай залозите около големи срещи.

О’Рурки премести една пешка, после се облегна назад с доволна въздишка.

— Залаганията са патент на глупаците. Е, в Агуасул и без това е пълно с разни будали.

Посадор взе пионката, а el Jefe започна да се чеше замислено по брадичката. Преди да направи своя ответен ход, той погледна към мен.

— Сеньорът играе ли шах?

— Попитайте Мария — тя ме побеждава без никакво усилие.

— Хаклит има нелоша представа за комбинациите — обади се неговата партньорка, без да откъсва напрегнат взор от таблото. — Липсват му практика и умение в ендшпила.

— В такъв случай нека използва по-добре очите си — изръмжа господинът и подхвана обсада на царицата, която можеше да предприеме поне преди пет минути. — Тогава ще види доста интересни неща по белия свят, където само единици се подчиняват на правилата.

Не зная защо, но усещах, че Мария Посадор би предпочела разговорът да върви в друга посока.

— Какво искате да кажете, сеньор О’Рурки? — запитах все пак.

— Внимание: шех! — златистите й пръсти ловко прибраха поредната пешка. — Струва ми се, драги Хаклит, че Томас иска да каже същото, което чухте от мен преди няколко дни. Човек не бива да разсъждава ход за ход, животът е като шахматната игра и трябва непрестанно да следиш цялостната му картина.

Красавицата ме надари с една от нейните сладки, ослепителни усмивки. Тук ми се стори (ех, не бях съвсем сигурен), че настъпи силно О’Рурки под масата. Полицейският началник, изглежда, схвана намека, защото повече не успях да изкопча нито дума от него. Отчаян, тръгнах към бара.

Тази вечер помещението пустееше. Някой бе свалил и без това ненужния телевизор от стойката и на мястото му забелязах стар, очукан радиоапарат, очевидно изваден от склада. Когато влязох, високоговорителят предаваше нечия реч. Почти веднага познах гласа на професор Кортес, оглавил наскоро извънредната информационна служба. Слушах го известно време, но сега вече думите му не ми звучаха искрено. Ако се изключи поредната порция закани против Мигел Домингес — ученият все още не бе склонен да приеме неговите обвинения срещу Колдуел и здравния сектор, — останалото бяха безсмислени дрънканици за вярата в Бога и президента, която щяла да помогне на гражданите в тия часове на изпитание.

Явно смъртта на Майор беше нанесла тежък удар върху управляващата власт, може би далеч по-сериозен дори от опожаряването на Радио-телевизионния център. Като общественик Леон Кортес го биваше колкото да измие чиниите.

Реших да не му обръщам повече внимание и повиках Мануел, който бършеше чаши с пъстра хавлиена кърпа.

— Сеньора Посадор често ли отскача насам? — подхвърлих с нехаен тон.

Барманът закова черните си очи върху лицето ми.

— Когато се прибра в Агуасул след продължително изгнаничество, тя живя няколко месеца в нашия хотел. Мнозина смятат, че е привикнала с него.

— Аха. Не мислиш ли, че има твърде влиятелни познати за човек, бил доскоро в немилост?

— Болшинството от тях са все приятели на нейния покоен съпруг.

— Разбира се. Това важи ли за el Jefe?

— Така ми се струва, сеньор. Капитанът й гостува почти всяка вечер.

— Мануел, ти си истински фонтан от информация. Можеш ли да ми кажеш дали най-сетне откриха кой е подпалил сградата на доктор Майор? Сетих се за случая, щом забелязах старото ти радио.

Очите му подскочиха за миг към охлузения апарат, после се върнаха към чашите.

— Хм, още не и доста хора вече губят търпение. По различни причини. Който и да е инициаторът на този палеж, той си е създал куп смъртни врагове. Защото, сигурно знаете, неотдавна започна новият шахматен турнир, радващ се на особен интерес от години наред. А след като няма телевизия, много по-трудно е да се следи развоят на партиите чрез коментара по радиото. Дори да е страшно точен, липсва аромат.

Ударих една солидна глътка.

— С други думи народът все по-често пита кога полицията ще поднесе на тепсия главата на изкупителната жертва.

— Така е — барманът въздъхна. — Аз самият чакам с нетърпение. Тази година синът ми ще участва в младежкото първенство и си мечтаех да го видя на екрана. Но… — той разпери безпомощно ръце, после остави хавлиената кърпа на рафта.

Премислих отново нашия кратък разговор. Значи тълпата скоро щеше да се настрои срещу О’Рурки. Чудех се защо el Jefe не е намерил досега някой подходящ жертвен козел, за да се отърве от излишното внимание. Пък може и да е открил. Дали двамата със сеньора Посадор не са измъдрили нещо напоследък? Върнах се във фоайето да ги потърся, обаче те си бяха отишли.

 

 

Изглежда, наистина бяха изумували някакъв ход. На следващата сутрин „Либердад“ съобщи, — че полицията неочаквано нахлула в здравния отдел, действайки по нечия заповед отгоре — не се споменаваше име, но това очевидно бе Диас, — а Колдуел бил подложен на разпит. Цитираше се и О’Рурки. Храбрият шеф заявяваше, че Ники Колдуел нямал право да сипе лишени от факти изявления за ръста на престъпността сред обитателите на бордея, че кметството не разполагало с подобна информация и че въобще да се говорят такива щуротии, означавало да се посява съмнение за работата на съответните органи.

Иначе казано: „Гледайте си вашата паница!“

Не беше зле да се вслушам в тоя съвет. И бездруго се главоболях с достатъчно проблеми. Вадос прие проекта за монорелсовата станция, който му изпратих (бях почти сигурен, че ще го одобри), и заповяда да бъде отпечатан незабавно. Имах чувството, че отчаяно се надява поне на известна обществена подкрепа — след последните събития в града авторитетът му комай беше твърде разклатен.

Лично аз останах неприятно изненадан от прочувствената възхвала на моите умения и изобретателност в заключителната част на публикацията. Ако тези редове попаднеха пред очите на бъдещите ми работодатели по света, имиджът ми току-виж пострадал.

Да върви на майната си!

Отскочих да видя Сейксас в неговия кабинет и да погледна справката за новите разчети. Финансистът ме посрещна с усмивка, която заплашваше да разцепи лицето му на две.

— Скъпи Хаклит! — възкликна любвеобилно. — Влизайте! Седнете! Какво ще пиете? Цигара?

Днес беше спрял своя избор върху бежов костюм с вратовръзка на палмови дръвчета, пурата му бе доста по-дебела от обичайното. Явно се намираше в чудесно настроение.

— Ами да! — продължи той, сякаш доловил мислите ми. — И защо не? Хубава работа свършихте вие, Хаклит! Нали знаете, че ония завистливи човечета хвърлят кал по мен само защото държа дузина акцийки в строителните фирми — сигурно сте чели за това в „Тиемпо“?

Кимнах, че съм запознат.

— Бога ми, смятах, че потокът от помия ще секне, след като Фелипе Мендоса ритна камбаната, а брат му се настани зад решетките. Нищо подобно, моля ви се. Появява се този жалък адвокат Домингес и всичко започва отначало. Но щом получихме от вас готовия проект, вече никой не може да ми каже и думичка, понеже моите хора не се занимават с разни дреболии. Те са по големите задачи — многолентови магистрали, надлези, ей такива неща. Та значи, вдигам аз телефона, въртя на Мигел и му препоръчвам да не дрънка повече, ако не е способен да докаже твърденията си. Вижте неговата реакция по случая.

Финансистът разтвори папката на бюрото и ми подхвърли сгънато писмо. Отгоре личеше адресът на известната адвокатска кантора, по-долу следваха няколко реда:

Сеньор Домингес би искал да информира сеньор Сейксас, че е взел предвид бележките, отправени по време на телефонния разговор вчера, и подкрепя безапелационно тяхната правота. Освен това той желае да увери сеньор Сейксас, че изобщо не е свързан, нито пък възнамерява да се обвързва с някакви изявления в противоположна посока.

— Е, какво мислите? — смигна домакинът и си наля от познатия, отвратителен на цвят коктейл.

Почти нищо не мислех. Просто ми се струваше, че се сблъсквам с поредния образец на юридическо многословие, както обикновено придружен от твърде слаб рационален заряд. Агуасулецът обаче изглеждаше доста доволен и побърза да блъвне още закани.

— Само така ще се научат тези копелдаци, че аз не си поплювам! — извика той, запращайки листа обратно в чекмеджето.

Не без известни усилия успях да го върна към темата, дори получих одобрение за новите разчети. Честно казано, не ме вълнуваше кой знае колко, след като проектът бе направо изсмукан от пръстите. Сейксас също не прояви особен ентусиазъм — може би защото неговата строителна фирма нямаше да гушне нищичко. С това разговорът ни приключи.

 

 

На следващия ден срещнах Домингес в един ресторант недалеч от Съдебната палата. Седеше сам на масата и четеше намръщено първата страница от „Либердад“, която бе изцяло посветена на моя вариант за реконструкция на участъка под монорелсовата железница.

Повечето места бяха заети, наложи се да приема предложението на оберкелнера и да ида при Миг. Той вдигна глава, кимна ми хладно и без да каже дума, отново се задълбочи в статията.

— Напълно сте прав, сеньор Домингес — произнесох след кратка вледеняваща пауза. — Страхотна каша.

Адвокатът остави вестника, после ми хвърли злобен поглед.

— Тогава защо я забъркахте, Хаклит?

— Затова ме наеха — отвърнах аз. — El Presidente ми постави ултиматум: да проектирам така, както желае той, независимо от моето собствено мнение. Постъпих според волята му. Направих всичко, каквото можах, за да избягна подобен завършек. Говорих с Вадос и Доналд Ангърс, опитвайки се да ги убедя, че ако изгоним обитателите на бордея, ще създадем поредната армия от гладни, недоволни хора, готови да вдигнат бунт. Изпратих цял меморандум на Диас. Впоследствие ми казаха, че бил обсъждан от кабинета и че накрая вождът наложил вето върху него. Какво повече да сторя, по дяволите?

Мигел остана изненадан от искрената горчивина в думите ми и малко поомекна.

— Доста интересни неща, сеньор. Не бях ги чувал. Ами вие знаете ли за някой могъщ съюзник на ваша страна?

— Най-могъщият съюзник, който имам, е Сигейрас — кимнах кисело. — Но той продължава да се спотайва.

— Ах, и съвсем правилно. Макар че, ако им заповядат, ще го намерят още днес. Сигурно се питате защо до момента не бяха предприети никакви стъпки за прогонване на онези нещастници под монорелсовата станция. Всъщност те всички са съучастници при укриването на Браун — един издирван нарушител.

— Предполагам, че вече са взети мерки.

— Грешите. Защото за целта ще се наложи да прибегнат до услугите на армията, а нашият главнокомандващ генерал Молинас заяви, че не може да разчита на хората си при такава операция. Повечето произхождат от селски семейства и са избрали военния живот само за да се спасят от немотията. Техните офицери са обуржоазени дилетанти с манталитет на предсрочно освободени престъпници. И не на последно място възниква проблемът с расовите предразсъдъци — твърде болезнен за голяма част от Латинска Америка, където обществото се дели на касти според процентното съотношение на европейска кръв. Във войската подобно разделение е още по-очебийно. Трябва да си наистина надарен с изключителни способности, та да пробиеш нагоре, ако прадедите ти са били негри или индианци.

— Така ли? — промърморих замислен. — Благодаря, че ме осведомихте.

— О, изобщо не ми благодарете, уважаеми Хаклит. Съжалявам само, че не се срещнахме при по-свестни обстоятелства. В настоящия момент мнозина гледат на присъствието ви в Сиудад де Вадос като на заплаха, защото вие създавате шанс за нашия противник да осъществи своите опасни планове. Казвам ви го с открито сърце, сеньор, и се надявам да си вземете бележка, без да се обиждате.

— Ще се постарая.

Миг сгъна вестника (статията за моя проект остана отдолу) и го пусна на пода.

— О’кей! А сега да поговорим за други неща.

— Бих желал да ви задам още един въпрос по същата тема — не мирясвах аз. — Вчера влязох в кабинета на Сейксас.

Домингес се намръщи.

— Зная какво имате предвид. Той е хитрец, нищо повече.

— Питам се защо… хм… се отказахте от атаката срещу него. Не мога да разбера дали финансистът действително заслужава обвиненията, или просто е неволна жертва на всеобщи критики.

— Вижте, Сейксас не е случаен човек. Но днес ни чакат по-важни проблеми. Алчните акули сами ще паднат в мрежата. Трябва да разкрием пред обществото онези, които дърпат конците.

 

 

След това си разменихме предимно празни приказки и накрая си тръгнах. Бяха ми предали да потърся Ники в здравния отдел, без да уточняват причината.

Заварих го в ужасно настроение. Имаше изнурен вид и заекваше доста повече, отколкото по време на процеса, когато Шишкото Браун го подложи на кръстосан разпит. Махна ми разсеяно да сядам в креслото и ми протегна табакерата си. Тъкмо се канеше на свой ред да запали, обаче аз му посочих димящата цигара в пепелника.

Колдуел се засмя нервно.

— С-съжалявам — произнесе не без усилие. — Н-не съм с-се чувствал т-така кофти, откакто оня к-копелдак О’Рурки нахлу тук. Ч-чухте ли за с-случая?

— Да, естествено.

— С-скандал! — размаха юмруци той. — С-сигурен с-съм, че el Jefe нарочно к-крие истината. Ако не б-бяха тези б-бордеи, досега да е останал б-без работа.

— Звучи ми като стария лаф, че докторите нямали интерес да изчезват болестите — забелязах аз, съвземайки се от първоначалната изненада.

— О, вие не р-разбирате! — продължаваше да се дразни младежът. — Искам да ви у-уведомя, че някой му п-плаща за това. К-как се казваше — п-п…?

— Подкуп? Но защо?

— Проклятие! З-за да не р-разправя насам-натам какво става в онова място, ето защо! — Ники Колдуел прокара трепереща ръка през разчорлените си коси и ме погледна обидено над очилата.

— Вижте — промърморих, — вие явно сте преуморен. Бил съм в бордеите, а коптора под монорелсовата станция обиколих целия. Е, никъде не зърнах глупостите, за които се говореше по телевизията.

— П-понеже сте ходили там през деня, нали? — възкликна тържествуващ моят събеседник. — Изтъкнах го и на репортера, с к-когото се срещнах тази сутрин.

— Хм… Нима сте намекнали пред вестника — най-вероятно пред „Либердад“, че О’Рурки укрива нещо?

— С-съобщих им голата истина — изпъчи се гордо Колдуел. — И сега възнамерявам да я докажа. Вие сте чужденец, Хаклит, следователно с-сте идеалният независим свидетел. Искам да ме придружите довечера, за да видите всичко със собствените си очи.

Готов бях да викна: „Господине, да не ви е изхвръкнала чивията?“, обаче се сдържах. Беше напълно възможно, съдейки по обърканото му изражение.

— И какво смятате, че става всъщност долу? — смотолевих вместо това.

— В-всякакви порочни истории, Хаклит! Наблюдавал с-съм ги. И ако д-дойдете с мен, непременно ще ви ги п-покажа.

Намръщих се и потънах в мълчание. Почти бях сигурен, че из бордеите щъкат проститутки: как ли не се променя човекът от беднотията! Но едно е да обвиняваш (може би твърде справедливо) в съзнателно нехайство няколко квартални ченгета, а съвсем друго — да бъде изобличен в рушветчийство самият el Jefe.

— Идвате ли? — продължаваше да настоява Ники. Предадох се с въздишка. Той се изправи и ми стисна сърдечно ръката. — О-ох, ще съберете ценна информация! — добави с искрен възторг.

Уговорихме се за среща в осем вечерта. После се отбих в пътния отдел и потърсих Доналд Ангърс, за да го питам какво мисли за състоянието на Колдуел.

Англичанинът ме поздрави с обичайната си хладна любезност.

— Започваме с пълна пара по вашия проект — бяха първите му думи. — Чудесна работа!

Отвърнах му с озъбена усмивка. Дразнеше ме ентусиазмът за нещо, което не струва пукнат грош.

— Ами как реагира Диас по въпроса? — подхвърлих аз.

— Просто нямаше повод да се заяде. Направо да те заболи сърцето. Да си призная, изпаднах в доста неудобно положение. Все пак министърът е мой пряк началник, но пък Вадос е кмет на столицата и неговата воля е решаваща. Спорът беше много интересен. Жалко, че не сте наш поданик, защото на дневен ред се постави един изключително важен принцип.

— Според мен най-важният принцип е, че този град се нуждае от своя независима управа, вместо да му се меси правителството.

Ангърс откликна с дрезгав смях:

— Хората в Латинска Америка са майстори на разни бъркотии, Хаклит. Вижте например Бразилия.

— Писна ми вече от вашите безвкусни каши. Как ви се струва поведението на Колдуел напоследък?

— Какво искате да кажете?

— Покани ме на среща — тъкмо идвам оттам. В главата му е влязъл бръмбар, че О’Рурки вземал рушвети, за да прикрива всякакви аморални деяния. Поне дотолкова успях да схвана. Настоя довечера да го придружа на нещо като увеселителна разходка из бордеите! Мислите ли, че има основание за подобни твърдения? Или просто страда от преумора?

— Божичко мили! — опули се Доналд. — Е, добре. El Jefe не е светец, разбира се. Но винаги съм го смятал за доблестен човек — ако не беше такъв, Вадос едва ли щеше да го качи нависоко. И кои всъщност са му плащали?

— Откъде да знам? Честно казано, на това момче май му хлопа дъската. Алонсо Руис ли му е началник? Все някой трябва да го държи под око. И така хвърлят достатъчно кал по капитана, та само тези дрънканици му липсват.

Англичанинът вдигна рамене.

— Колдуел е твърде млад и не се плаши от работа. Малко е нервен, което би могло да се обясни с пелтеченето. Склонен съм да повярвам, че зад думите му се крие някакво зрънце истина. От друга страна, О’Рурки отрича всичко, нали?

Той бързо драсна няколко реда в бележника си.

— Щом настоявате, ще разговарям с доктор Руис. Може би Ники се нуждае от почивка…

Когато обаче се срещнахме на уречения ъгъл, младежът изглеждаше далеч по-спокоен и уравновесен. Не бе сам, водеше със себе си двама полицаи и фотограф. Зачудих се дали el Jefe знае за акцията — не мисля, че би одобрил хрумването да събират улики срещу него.

Нощта беше облачна, но топла и бордеят, който бяхме избрали, напомняше декор за експериментален филм. Колдуел авторитетно зае челното място. Почти веднага ни обгърна атмосфера на враждебно затишие, надвиснала над схлупените бараки със стени от пресован картон и дупки, през които безпрепятствено се разхождаше вятърът. Тук-таме пъстрееха парчета от рекламни постери и избелели миналогодишни календари. Ако полицаите липсваха, сигурно щяха да ни замерят — с развалени яйца или може би с ножове.

Нашият водач носеше прожектор. Щом минахме покрай късче незастроена земя, разровена криво-ляво с мотика, той завъртя светлината и извика:

— Внимание!

Проследих ръката му, обаче забелязах само растения.

— Т-това е коноп. От него се п-произвежда марихуана. — Сега напрегнатият му глас беше триумфиращ. — В-виждате ли, Хаклит?

Не бях изненадан. Въобще никоя от гледките в коптора не ме удиви. Зърнахме многолюдни семейства, натъпкани като сардели из тесните колиби; младежът ме подканваше да изразявам отвращението си, което и правех. Всъщност нямаше нищо необичайно, стига да не забравяхме условията, при които съществуваха тия хора.

Преди да надникнем в поредната барака, Колдуел се обърна и ни даде знак да пазим тишина.

— Т-тук живеят уличниците — прошепна поверително. — Трябва да са поне дузина!

— Че няма да е една курва, я! — отвърнах ядосано аз. Най-големият сюрприз през тази вечер си оставаха относително по-спокойният му вид и самоувереното му държане.

Той продължи напред и разтвори вратата. Лъчите на прожектора обляха пустото помещение.

— Отишли са да си търсят клиенти — избърбори Ники. — Хаклит, погледнете насам в сандъчето.

Гласът му едва забележимо трепереше. Свих рамене и се надвесих да видя какво е открил. В грубо скования дървен куб лежаха кожен камшик и няколко кутии с противозачатъчни средства.

Момъкът впи трескав взор в лицето ми. Почувствах как предишната увереност го напуска.

— Драги Колдуел — подех колкото се може по-меко, — в който и да е голям град ще намерите подобни атрибути из бедняшките квартали. Няма начин да ги забраните. Опитвали са го многократно преди вас. Боя се, че надали ще докажете нещо повече от очевидното.

Той се изправи и ритна ядно сандъчето.

— Грешката ми беше, че поканих толкова хора с мен — процеди бързо през зъби, сякаш цитира. Изглежда, че това изречение се бе въртяло в главата му от доста време. — С-съжалявам, господа. Т-трябваше да идем в бордея на С-сигейрас и тогава наистина щяхте да се убедите. Но б-беше твърде опасно да се отбиваме т-там. М-да…

Поехме назад мълчаливо и не след дълго стигнахме ъгъла, където бяхме паркирали колите. Разстроеният Колдуел промърмори неясна фраза под носа си. Помолих го да повтори малко по-силно.

— Казах, че Мендоса знае — натърти той. — Описвал го е в своите к-книги. На с-същото съм се натъквал и аз. Сега обаче се мъчат да го п-прикрият. Кой? Защо? Трябва да научим причината, Хаклит!

— Питам за последен път — въздъхнах уморено. — Каква част от всичките тия предполагаеми аморални деяния сте зърнали с очите си и кое е останало в размътеното ви въображение от някой разказ на Фелипе Мендоса?

Ники ме погледна гордо.

— Об-бясних ви, че съм го в-видял така, както виждам вас.

— Добре — кимнах, изгубил търпение. — Аз пък не съм. И докато не забележа нищо по-страшно от онова, което ми демонстрирахте днес, ще продължавам да твърдя, че този бордей е едно от най-порядъчните места във Вадос. Hasta la vista!

Закрачих към колата, опитвайки се да преглътна яда си. Младият човек ме изпрати с прехапани устни.

 

 

Въпреки липсата на каквито и да било доказателства Колдуел успя да събере немалка аудитория за обвиненията, които бях отхвърлил с лека ръка.

Един от първите, присъединили се към глутницата, беше самият епископ Крус. В своята тържествена реч пред випускниците на теологическия факултет духовникът обявил Сигейрас за близък родственик на Сатаната, а коптора му — за най-краткия път към ада.

Едва ли се е надявал на отзвука, който последва.

Нещастните обитатели долу били много изненадани, щом научили за греховното си житие, ама и през ум не им минало да подложат на съмнения словата на достолепния отец. Вместо това повечето от тях просто си скатали багажа и заедно с добитъка поели към шосето за Пуерто Хоакин, смятайки да вдигнат край него съвсем новичък бордей.

Почти четирийсет и осем часа ченгетата и Националната гвардия полагаха неимоверни усилия, за да ги върнат обратно. Из града вече се носеха какви ли не ужасяващи слухове за полицейската бруталност. Някои направо сочеха с пръст el Jefe, но без да им обръща внимание, капитанът се захвана пак с Колдуел. Чу се също така, че генерал Молинас твърдо отказал да прати редовна армия срещу преселниците и че срещите на кабинета били като сражения от решителната фаза на войната.

Вторият влиятелен глас, който подкрепи съчиненията на Ники, принадлежеше на Алонсо Руис — неговия пряк началник в здравния отдел. От известно време докторът бе изчезнал от политическата сцена. Вероятно се боеше да не бъде разровена отново темата за смъртта на първата сеньора Вадос или пък считаше, че със Сигейрас и бездруго е свършено.

Оказа се, че не е точно така. След разкритията на Домингес за връзката между Лукас и Естрелита Халискос официалните среди сякаш забравиха, че негърът е обвинен в съдействие на предполагаем убиец, и лека-полека вълненията край гибелта на момичето потънаха в Лета. Навярно това не се беше понравило на Руис. И ето че той смело се хвърли да щурмува, прибягвайки до аргументите, познати вече от изявленията му като свидетел в съда.

Този път краските бяха толкова сгъстени, че човек неволно се питаше как досега обитателите на бордея не са се задушили в подобна отровена атмосфера. Иначе казано, в играта влезе тежката артилерия, което означаваше, че прочистването на черните петна ще получи доста широка подкрепа.

Не и от моя милост.

Постарах се да го подчертая в интервю пред кореспондента на „Пътища и улици“, долетял тук чак от Ню Йорк специално за да направи статия за реконструкцията на града. Вкарах го в някакъв бар и след порядъчна порция уиски му доверих всичко без увъртане.

Щом свърших, той ме погледна съчувствено, а после произнесе с глас, треперещ както от вълнение, така и от погълнатото питие:

— Приятелю, накиснал си се до гуша!

На сутринта хвана обратния самолет с твърдото намерение да не пише никаква статия.

Предполагах, че Сигейрас няма да се остави на Руис — още повече че слуховете за „успешния начин“, по който добрият доктор изцерил първата жена на президента, кръжаха доскоро във въздуха. Но комай го бяха разубедили (съвсем правилно впрочем!), защото след като Домингес застана на негова страна и генерал Молинас отказа категорично армията да участва в сблъсъка, позициите му изглеждаха почти възстановени. Накрая Сигейрас покани публично дузина местни лекари да посетят бордея му и да се уверят сами дали наистина представлява естествен развъдник за заразни болести. Intelligenti pauca.^[1]

— Ако там има болни — настоявал вдъхновено той, — защо още не са плъзнали епидемии навън?

Докторите открили това, което следва да се очаква: рахит, някои други страдания поради недостиг на витамини, както и доста кожни инфекции, причинени от лошите условия. Ала не толкова техните заключения, колкото спешната намеса на el Presidente свали мерниците от Сигейрас. Оказа се, че сред най-привлекателните характеристики на Сиудад де Вадос — и то според всички справочници — била твърде ниската смъртност за град с подобни размери в цяла Латинска Америка. Е, правителството се безпокояло, че с разкритията си Руис ще навреди на туризма.

Сякаш яростните размирици щяха да останат без отзвук.

Скоро излезе и втора заповед. Университетската година бе приключила и професор Кортес се назначаваше за министър на съобщенията. Вече познавах методите му на действие, та се чудех как ли ще я кара вождът, когато вместо Алехандро Майор до него застане недопеченият Кортес. Но изглежда, че липсваше друга подходяща кандидатура, пък и след закриването на „Тиемпо“ кабинетът не можеше да се похвали с кой знае какви конкуренти в пропагандата.

Все пак из града от време на време се пръскаха шарени листовки. Те свободно прекрачваха закона за клеветата, а полицията ги изземваше — за да се появят отново на следващия или по-следващия ден, оформени по различен начин. Хората намираха в тях едничкия достоверен източник на информация.

Имаше и такива, които не смятаха да се примиряват. О’кей, признаваха те, съдията Ромеро наистина беше отстранен от активна юридическа работа и навярно ще го обявят за неправоспособен. Добре, ами защо не се предприемат никакви мерки да бъде отменена присъдата на Кристофоро Мендоса, нито пък да падне ветото за издаване на неговия вестник?

И не само отговорът на този въпрос се бавеше умишлено. Както научих от Мануел, всички страдали ужасно поради липсата на телевизионни предавания (още повече че в момента тръгнал шахматният шампионат) и народът настоявал да бъдат заловени най-сетне причинителите на пожара.

Излишно е да отбелязвам, че всяка от споменатите листовки изразяваше единствено становището на Националната партия. Вътре се въртяха отново и отново два основни проблема — забраната върху „Тиемпо“ и неспособността на Томас О’Рурки да залови подпалвачите. Тогава щели да отзвучат напълно обвиненията, че в палежа участвали националисти.

Останах изненадан от приема, който намериха тия иначе доста невзрачни издания. Отпечатани в примитивни условия, някои от тях често се предаваха от ръка на ръка по цяла седмица. Търсеха ги и бившите читатели на „Тиемпо“, и хората, които искаха да бъде възобновена телевизията.

Имах своя теория кой крепи живота на листовките. Не бях виждал Мария Посадор от вечерта, когато посети хотела заедно с О’Рурки. А тъкмо тя бе заявила: „Опозиционният печат в Сиудад де Вадос трябва да просъществува на всяка цена.“ Сякаш el Presidente беше избързал със заключението, че Мария ще създава по-малко грижи в Агуасул, отколкото зад граница.

Барманът Мануел държеше богата колекция от тези разноцветни хартийки и ги предлагаше на любопитните клиенти. Докато преглеждах една от тях, която бях пропуснал — мисля, че се наричаше „Вердад“ в текущото си превъплъщение, — се натъкнах на интересна новина. Явно Кортес я бе отхвърлил като твърде подходяща за радиото или страниците на официоза. Но въпреки това не намирах причини да я подлагам на съмнения. Там ставаше дума, че el Jefe постигнал съгласие с генерал Молинас по въпроса за прочистването на бордеите. И двамата смятали, че подобен акт ще предизвика далеч повече неприятности, отколкото съществуват днес. Подчертаваше се също, че широко рекламираният замисъл за реконструкция на участъка под монорелсовата станция, чийто автор съм аз, не бил нищо друго освен претекст на правителството, за да бъде изритан Сигейрас.

И това беше самата истина. По-изненадващо за мен прозвуча предполагаемото допълнение на капитан О’Рурки, че „ако все пак се опитат да го задействат, ние ще изхвърлим Хаклит от страната заедно с неговия проект“.