Албърт Милър
Фюри (2) (Мустангът от ранчото Брокън Уил)

Джоуи

Всяка пролет оградата на детския дом при градския площад трябваше да бъде боядисвана в бяло. Този път повериха работата на Джоуи Кларк. Директорът на дома, господин Тейлър, знаеше, че момчето ще работи чисто и старателно. Беше сръчно и обичаше труда на открито. Ето защо в тази хубава неделна утрин двама души бяха доволни: Джоуи и директорът Тейлър. Джоуи усърдно топеше четката си в кутията с бяла боя и боядисваше старателно, докато достигна вратата. Оставаше му само тя, оградата блестеше в ослепително бяло. Той се протегна доволно и огледа работата си. Белите дъски на тъмна основа му напомняха за ивиците на зебра. През миналото лято в града пристигна цирк и тогава Джоуи за пръв път видя зебра. Възхити й се, защото приличаше на фантастичен кон. А Джоуи обичаше конете, да, той беше истински запален по коне.

Докато оглеждаше оградата, Джоуи се чудеше какво беше зебрата всъщност — черен кон на бели ивици, или бял кон на черни? Той остави кутията с боя на земята, облегна се на оградата и се замисли. Представи си един малък бял кон и един малък черен кон. Ако боядиса белия на черни ивици, а черния на бели, кой ли ще прилича повече на зебра? Джоуи поклати глава. За него и двата коня изглеждаха еднакво.

Появи се Бъд Харви на велосипеда си. Джоуи завиждаше на Бъд, не само защото разнасяше вестниците в града, а преди всичко, защото Бъд си имаше баща и майка и живееше с тях в хубав малък дом.

Джоуи беше на тринайсет години и не можеше да си спомни да е живял някъде другаде освен в детския дом. Но той често си представяше какво би било да има истинско семейство. Обичаше останалите момчета в дома, а господин Тейлър беше любезен и приятен човек, но твърде строг и не така нежен и мил, както Джоуи си представяше истинския баща. Директорът трябваше да бъде строг, естествено, нали имаше да възпитава седемнадесет момчета. Но понякога на Джоуи все пак му се искаше господин Тейлър да бъде повече като баща, да не го наказва винаги, когато е нарушил това или онова проклето правило на дома.

Да, дълбоко в сърцето си Джоуи копнееше за истински баща. Често той опитваше да си представи как ли е изглеждал баща му. О, със сигурност е бил висок и строен, със загоряла от живота на открито кожа. Със сигурност е имал приветливи сини очи и силна уста, която често се усмихва. Бащата, за който си мечтаеше Джоуи, работеше нещо свързано с коне — на някоя ферма или ранчо. Тъкмо сега, когато Джоуи беше вече достатъчно голям и силен, неговият баща щеше да му подари собствен кон, който ще язди и за който ще се грижи. Собствен кон! Ей, мислеше си Джоуи, това ще е живот!

Така, в сънищата наяве, Джоуи живееше с прекрасния кон. Обучаваше го, грижеше се за него и го яздеше. Щеше да стане най-забележителният кон в целия необятен Запад. Хората щяха да идват от най-далечни места, само за да го видят и да му се възхищават. Твоят кон, щяха да казват те, е великолепен!

В действителност обаче беше неделя сутрин в детския дом и никой не пристигна отдалеч, за да се възхищава на коня му. Появи се само вестникарчето със своето колело. Телената кошница отпред беше пълна с шарени седмичници.

Бъд Харви спря и се подпря с ръка на вратата.

— Здравей, Джоуи!

Момчето се обърна към него.

— Здрасти, Бъд!

— Какво правиш?

— Боядисвам оградата, нали виждаш.

Бъд се засмя.

— Нещо се беше размечтал. Стоеше и гледаше пред себе си.

Джоуи смутено махна един рус кичур от челото си.

— А, не, просто размишлявах.

— За какво? За коне ли? — Бъд беше чувал, че Джоуи е луд по коне.

Джоуи се засмя.

— Ами да, Бъд! Мислех си за коне.

— Е, ти и без това не мислиш за друго! — провикна се Бъд. — С какво те хранят тук? С овес ли?

— Да — процеди Джоуи. — С овес! Господин Тейлър ни тъпче три пъти дневно с овес.

— Човече, защо се засягаш? — засмя се Бъд. — Беше само шега. — Той подаде на Джоуи един брой на „Мирър“. — Това е вестникът на Тейлър. Да не го оклепаш с боя, че ще побеснее!

Джоуи не отвърна. Беше втренчил поглед в снимката на първа страница. Беше фотография на расов жребец. Отдолу пишеше: ФЮРИ.

— Божичко! — възкликна Джоуи. — Гръм и мълнии!

Бъд присви очи.

— Какво има?

Джоуи обърна вестника и му показа снимката.

— Наистина — съгласи се Бъд, — това се казва кон.

— Кон ли? Това е див жребец!

— Добре, значи е див жребец. Пише, че ранчерът Джим Нютън го е уловил преди два дни.

Бъд избута велосипеда на улицата и продължи пътя си.

— Довиждане, Джоуи! — обърна се той. — Трябва да разнеса вестниците. Следобед баща ми ще ме вземе със себе си на родеото.

Джоуи дори не забеляза, че Бъд си е отишъл. Седнал в тревата, той четеше припряно обясненията към снимката. Младият ранчер Джим Нютън и неговият помощник Пит открили по време на езда през хълмовете един страхотен мустанг, водач на диво стадо. Нарекли го Фюри и една нощ го подмамили в капан. Сега Фюри бил пленник в ранчото на Джим Нютън — Брокън Уил.

Джоуи четеше и си представяше, че не Джим и Пит, а самият той дебне с ласото в сянката на вратата. Той, Джоуи Кларк, чака с бумтящо сърце великолепния жребец да падне в капана. И пак Джоуи вижда мустанга да се спуска по хълма, да се разколебава за миг пред вратата и после да влиза в корала. Джоуи е този, който с триумфален крясък затръшва вратата след заловеното животно. Той разглеждаше с копнеж снимката на Фюри.

Силен удар по раменете го върна в действителността. Той вдигна глава, преглътна стреснато и рипна на крака. Беше господин Тейлър. Лицето му вещаеше буря.

— Боже мой, Джоуи! — скара му се той. — Човек вече не може да разчита на теб!

— Но, господин Тейлър… — заекна Джоуи.

— Когато тази сутрин разпределихме работата, ти поиска да боядисваш. Дадох ти тази работа, защото мислех, че ще се справиш добре.

— Тъкмо щях да довърша вратата — взе да обяснява Джоуи.

— И тя трябваше да е готова вече. Другите момчета почти привършиха работата си, а ти? Седиш на земята и четеш глупави комикси.

— Четох за Фюри! — възрази Джоуи.

— За какво?

— За Фюри, един див кон.

— О, не! — Господин Тейлър погледна към небето. — Отново за някакъв кон!

— Но, господин Тейлър — обади се Джоуи. — Фюри не е обикновен кон — той е див жребец.

Тейлър въздъхна и поклати глава. Див кон, каза си той. Защо това момче си мисли, че не разбирам нищо от диви коне? Имам си ги точно седемнадесет на брой, а този Джоуи Кларк е най-дивият от всички!

Директорът в никакъв случай не беше безсърдечен и лекомислен. Той имаше добро сърце и беше много грижовен. Да се занимаваш с възпитанието дори само на едно момче е тежък проблем, а проблемът на Тейлър беше седемнадесетократен! Всъщност осемнадесетократен, понеже Джоуи Кларк беше двойно по-тежък случай. Джоуи не беше лошо момче, само че бе твърде своенравен. Искаше винаги да става на неговото и това го правеше труден. Тейлър го обичаше и съжаляваше, че не може да му отдели специално внимание. Защото тъкмо Джоуи имаше нужда от някого, който да го води и учи с любов и здрава, умела ръка, също както дивия кон във вестника.

Директорът въздъхна отново. Останалите момчета бяха приключили работа и вече играеха на двора зад главната сграда. Джоуи сигурно чуваше виковете и смеха им и нямаше търпение да се присъедини към тях. Но първо работата, после удоволствието — момчето трябваше да научи това!

— Съжалявам, Джоуи — каза Тейлър. — Не можеш да се включиш в играта, преди да си изпълнил задачата.

За миг Джоуи се взря право в очите му, после безмълвно взе четката и кутията с боя и заплеска небрежно по вратата.

— Внимавай! — предупреди го Тейлър. — Ако не се постараеш, ще трябва да го направиш още веднъж.

Джоуи не отговори. Директорът поклати огорчено глава, взе вестника и се върна в дома.

Джоуи беше боядисал две трети от вратата, когато боята свърши и се наложи да донесе от сградата нова кутия. Към единадесет и половина беше готов. Не съжаляваше, че е пропуснал футбола, защото докато боядисваше, в мислите си той отново преживя вълнуващия лов на дивия кон Фюри, така както беше описан във вестника. Главата му бръмчеше от планове и въпроси. Обаче едно беше сигурно. Трябваше непременно да види този прочут мустанг със собствените си очи! Но как да постъпи? Дали пък да не убеди господин Тейлър да го закара някой път до ранчото Брокън Уил? Това му се виждаше твърде невероятно. Ако изпълнеха молбата на Джоуи, останалите момчета също щяха да поискат да дойдат, а детският дом не разполагаше с омнибус. Да, проблемът изглеждаше неразрешим и все пак Джоуи си беше наумил твърдо да види Фюри. Оставаше да намери някаква възможност.

Докато минаваше повторно с четката някои места, той чу удари на барабани и звън на тромпети. Досети се веднага: беше оркестърът на шествието, с което започваше родеото. От мисли за Фюри, Джоуи напълно беше забравил за него. Родеото щеше да се проведе следобед на големия площад. Първо обаче участниците повдигаха празничното настроение със своята обиколка.

Съучениците на Джоуи дотичаха с викове през поляната.

— Внимавайте, боята още не е изсъхнала! — предупреди ги Джоуи.

Момчетата се наредиха до блестящата бяла ограда. Естествено, те поискаха да пипнат боята, за да проверят дали наистина още не е изсъхнала. След малко всеки имаше най-малко по един бял пръст. Тъкмо тогава през поляната се зададе Тейлър и викна:

— Само не си бършете пръстите в панталоните, момчета!

Твърде късно обаче! Човек трябва да бъде много бърз, когато шестнадесет развълнувани момчета имат по пръстите си прясна боя.

В този миг празничното шествие се появи иззад ъгъла и пое по площада пред детския дом. Музикантите бяха облечени като каубои, отпред яздеше каубойка с дълги руси коси, зелена пола и високи бели кожени ботуши с червени ресни. Момичето размахваше палка, инкрустирана с кристал, която блестеше на слънчевата светлина. Оркестърът премина с маршова музика край оградата, момчетата закрещяха, а хубавата капелмайсторка им помаха в отговор. Сетне хвърли палката си високо във въздуха и сръчно я улови.

Само след миг обаче те забравиха оркестъра. Нищо чудно, защото непосредствено след него идваха участниците в родеото — дълги колони каубои и каубойки с обгорели от слънцето лица. От време на време каубоите мятаха ласо към някое хубаво момиче на тротоара и предизвикваха взрив от смях и весели подмятания. Чаткането на копитата се смесваше с приветствените викове на момчетата. Джоуи усети как по гърба му преминават тръпки. Никога дотогава той не беше виждал толкова коне заедно, дори и в цирка миналата година! Никога не беше заставал толкова близо до великолепните каубойски коне! Внезапно нещо го подтикна да пристъпи още по-напред. С дръжката на четката той бутна лекичко резето на вратата.

Господин Тейлър наблюдаваше внимателно Джоуи. Той знаеше много добре, че момчето е лудо по коне. Видя как Джоуи бута резето на вратата, и изкрещя:

— Джоуи, стой тук!

Джоуи обаче не обърна внимание на вика му, а изтича на тротоара.

— Джоуи, върни се веднага зад оградата!

Но момчето беше вече на улицата. В една ръка размахваше четката, с другата държеше кутията с боя. В желанието си да се приближи до конете, изобщо не беше помислил да остави кутията. Докато си стоеше там, вперил поглед в конете, един каубой си го избра за следваща жертва. Но когато се приготвяше да хвърли ласото, покрай Джоуи мина голяма открита кола. Белокос, добре облечен мъж махаше усмихнат от задната седалка с голямата си шапка. Джоуи погледна мъжа. Не знаеше, че е господин Купър, кметът на града. Каубоят с ласото завъртя два пъти примката над главата си и я метна към Джоуи. Той я съзря в последния момент и вдигна ръце, за да се предпази. Кутията с боя се изплъзна от ръцете му, описа голяма дъга във въздуха и улучи кмета по рамото.

Зрителите на тротоара онемяха. Изненаданият кмет сведе глава и се вторачи ужасен в гъстата бяла боя, която бавно се стичаше по синия му костюм.

За миг зрителите застинаха от ужас. После внезапно всички избухнаха в гръмогласен смях. Но Джоуи изобщо не разбра какво се е случило, защото се опитваше да разхлаби ласото, което беше стегнало хълбоците му.

После обаче вдигна поглед, съзря разгневения, оплескан с боя кмет и разбра какво е сторил. Побиха го ледени тръпки. Шофьорът завъртя кормилото и спря край паважа. Кметът се закани гневно на Джоуи. Към колата се приближи Тейлър с побеляло лице и запелтечи извинения.

Обзет от панически страх, Джоуи поиска да изчезне от това място. Но каубоят, който го беше уловил с ласото, го придърпа към себе си като риба на въдица. С изключение на кмета, директора Тейлър и Джоуи, всички се превиваха от смях. Тейлър заобиколи колата, сграбчи грубо Джоуи за рамото и му се скара разгневен. Каубоят се наведе от седлото и издърпа примката на ласото през главата на Джоуи.

— Тази риба явно е ваша! — засмя се той и потупа Джоуи по главата. — Синко, когато следващия път чуя каубойската песен за стария художник, ще се сетя за теб.

Той смигна на Джоуи и препусна след шествието.

Тейлър сграбчи здраво ръката на Джоуи и го бутна към кмета. Но преди да достигнат колата, градският първенец нареди на шофьора си да тръгва. Тогава Тейлър поведе момчето към дома.

— Тази вечер няма да ходиш на кино! Оставаш до утре сутринта в спалнята!

Джоуи не държеше особено на филма, но заповедта да остане целия ден в спалнята го засегна много: следобед щеше да се проведе родеото! Джоуи искаше непременно да го види! И се разбунтува. Нищо нямаше да му попречи да отиде на родеото, дори и наказанието, което щеше да последва нарушаването на забраната! Затова след като влезе в дома, той отново изтича навън през задната врата. Десет минути по-късно беше вече на главната улица.