Албърт Милър
Фюри (1) (Мустангът от ранчото Брокън Уил)

Господарят на дивите коне

Джим Нютън дръпна рязко юздите на коня си, обърна се и вдигна предупредително показалец към устните си. Помощникът му Пит, който яздеше на две дължини след него, също спря, а устните му попитаха безмълвно: „Какво става?“.

Джим посочи с ръка напред и Пит проточи врат, но не съзря нищо необичайно. Вдигнал въпросително вежди, той се изправи в стремената. По обветреното му лице се разля широка усмивка. В една падина далеч напред пасеше стадо диви коне. Мустангите бяха прекарали зимата по високите плата. След оскъдната тамошна храна, крехката пролетна трева от равнините сигурно им се услаждаше като празнично угощение. Мъжете ги наблюдаваха известно време мълчаливо. Внезапно и двамата нададоха вик на изненада. Бяха забелязали черния като въглен жребец, който обикаляше бавно стадото като бдителен, готов за бой страж. Джим и Пит веднага разбраха, че това е техният водач и господар. Всяко стадо си има предводител и той винаги е най-силното и най-смелото животно. Обаче враният кон пред тях беше необикновен дори и за предводител — великолепен, царствен жребец, какъвто Джим и Пит още не бяха виждали. От гордо вдигнатата глава до дългата опашка той беше като изваян, а движенията му излъчваха сила и грация.

Очите на Пит заблестяха от възхищение.

— Боже мой! — изшептя той. — О, боже мой!

— Това се казва кон! — промълви Джим и посегна неволно към ласото.

Пит забеляза движението му. Той поклати глава замислено.

— Няма смисъл, Джим! Няма да стане!

— Можем поне да опитаме! — настоя Джим.

Възрастният мъж кимна.

— Как ли пък не! — подсмихна се той. — Все едно да ловим с ласо ураганен вятър.

— Само почакай! Но преди да тръгнем към тях, трябва да ни забележат. Всяко внезапно движение ще ги изплаши и тогава наистина ще изчезнат по-бързо от вятъра. — Джим сви на фуния лявата си ръка: — Хей! — провикна се той. — Е-хей!

Жребецът издаде дълбок гърлен звук и застина на мястото си. Взря се зорко в двамата ездачи. Като по даден знак пасящите коне изведнъж надигнаха глави.

— Сега! — прошепна Джим. — Бавно, много бавно!

Напълно неподвижно, настръхналото стадо наблюдаваше приближаващите ездачи. Когато мъжете бяха само на петдесетина метра от дивите коне, напрежението се освободи — черният водач изцвили гневно и препусна към тях през стадото.

Джим и Пит усетиха, как конете им се разтрепериха от страх. Бяха готови да се обърнат и да побегнат най-позорно. Предизвикателно, като тъмна стрела, жребецът се носеше насреща им. Сетне обаче, на около трийсетина метра пред тях, той спря рязко, надигна голямата си глава и изцвили пронизително. Това прозвуча като заповед. Останалите мустанги веднага се обърнаха и препуснаха на сигурно място в близката гора.

Пит поклати удивен глава.

— Виж как ги командва!

— Бива си го! — усмихна се Джим.

Антрацитният жребец гледаше войнствено мъжете, сякаш ги предизвикваше да направят някакво движение.

— Господи, какъв кон! — възкликна Джим. — Трябва да го имам на всяка цена.

— Погледни очите му! — подсмихна се Пит. — Струва ми се, че и той иска да те има — между зъбите си!

Внезапно разгневеният жребец отново се спусна напред и подхвана великолепен боен танц. Той разтърсваше глава, подскачаше високо, а от широката му гръд отекваше гръмко и предизвикателно цвилене. След като зашемети по този начин своите врагове с гордото си презрение, той се обърна и препусна след стадото си.

— Ела, Пит, ще го хванем! — викна Джим.

— Хващай си го сам! — изсумтя Пит. — Но първо си намери самолет!

Джим призна, че конят му не може да се мери по бързина с жребеца.

— Прав си. Все едно да ловя мълния. — Той удари с юмрук по седлото си. — Но все пак ще имам този кон! Чуваш ли, Пит? Ще го преследвам, докато успея да го надхитря. И някой ден ще го отведа в ранчото ми в Брокън Уил.

— Мога да си представя какво ти е, Джим. Стар човек съм и през целия си живот съм бил сред коне, но такъв не съм виждал никога!

Джим кимна.

— Ще го хвана, почакай само!

— Дано! И аз като теб искам да го видя в ранчото. — Пит бутна шапката си назад. — Боже всемогъщи, какъв кон, каква хала! Същинска фурия!

— Да, беснее като фурия… като фурия… — Очите на Джим заблестяха. — Ето това е!

— Кое?

— Името му! Ти намери точното определение: Фурия, Фюри! Така трябва да го наречем.

Пит се усмихна:

— Фюри — не е зле, Джим, никак не е зле. Фюри — от ранчото Брокън Уил.

Ловът на диви коне беше страст и професия на Джим Нютън. Той ловеше мустанги от прерията и ги опитомяваше за езда или впряг. Продаваше коне из цялата страна, дори на собствениците на най-големите ранча. Един от тях беше Чарли Стивънс, който притежаваше великолепно ранчо на другия край на долината, на петнайсетина километра северно от Брокън Уил.

На другата сутрин след паметната среща на Джим и Пит с дивия жребец Фюри, Чарли Стивънс пристигна в ранчото Брокън Уил. Идваше да отведе няколко кобили, които Джим беше подготвил за него. При входа на ранчото Стивънс срещна Пит и той, все още развълнуван, му разказа за великолепния див кон. Макар че ценеше мнението на Пит, Стивънс не му повярва много, докато Джим не потвърди историята.

Малко по-късно, застанали на верандата на дома, тримата мъже говореха за жребеца.

— Казваш, че е висок петнадесет педи? — усъмни се Стивънс.

Джим кимна.

— Най-малко!

— Може би дори шестнайсет — разпали се Пит. — Вчера не можахме да го премерим с Джим. Този хубавец изобщо не се свърташе на едно място. — Той смигна на Джим. — Освен това си бяхме забравили рулетката.

Чарли Стивънс гледаше с присвити очи към хълмовете в далечината.

— Това, което чувам, не звучи зле. Искам да имам този кон.

— Няма по-добър от него — кимна Джим. — И той ще ми принадлежи, Чарли! — Той притвори очи, сякаш виждаше вече жребеца в корала. — Някой ден, като наминеш оттук, ще видиш Фюри зад оградата.

Стивънс повдигна вежди.

— Фюри? Да не искаш да кажеш, че вече си го белязал и си му дал име?

— Е, още не е белязан, но си има име. Пит го измисли вчера, докато жребецът беснееше насреща ни като същинска фурия.

— Така е! — потвърди гордо Пит. — Почакай само да го видиш, Чарли! И ти ще признаеш, че Фюри е единственото подходящо име за този кон.

Гостът им се почеса по брадата.

— Хм, ако Фюри е толкова див и буен, както казвате, съмнявам се, че ще го видя някога — поне не във вашия корал.

— Само не се обзалагай! — предупреди го Джим.

— Но как смятате да го хванете? От думите ви излиза, че е по-бърз от вятъра. Значи трябва да имате коне, които са бързи като него.

— Тук може би си прав — измърмори Пит и погледна Джим със смръщено чело: — Шефе, как ще го уловим наистина?

Високият рус собственик на ранчото Брокън Уил намигна на помощника си.

— Само не се предавай лесно, Пит! Имам план, който може да ни свърши работа.

На Пит като че му олекна:

— И какъв е той?

— Ще ти обясня, след като го обмисля в подробности — заяви Джим делово. — Нека не си губим времето с празни приказки. — Той се обърна към госта: — Защо не останеш за обяд, Чарли?

— С удоволствие! Казват, че Пит бил най-добрият готвач от тази страна на океана.

— Хайде, хайде! — Пит се изчерви под дълбокия си слънчев загар.

— Какво има за обяд? — попита Джим.

— Хм, какво ще кажете за котлети?

— Е, по-добре е от сух хляб — засмя се Стивънс.

Джим тръгна към стълбите на верандата.

— Хайде, Чарли! Докато Пит опропастява котлетите, ще ти представя новите ти кобили.

— Съгласен.

Пит извика след тях:

— Когато съм готов, ще гръмна с оръдието, след което очаквам да дотичате бързо тук.

— Ще съм на масата още преди да е заглъхнало ехото — обеща Стивънс. — Никой див кон не струва повече от един вкусен котлет.

 

 

След като се нахрани, Чарли избърса пръсти в салфетката и дръпна стола си назад.

— Нашият разговор за оня мустанг и неговото стадо ми напомни за стария Запад. Това, което разказвате, Джим и Пит, съживява спомените ми за доброто старо време.

— Така е — съгласи се Пит. — Като дете чувах от баща ми и дядо ми невероятни неща за дивите коне. Понякога си мислех, че си измислят тези истории, за да ни запълват времето през дългите зимни вечери. В разказите им могъщият мустанг беше бял като сняг и имаше големи, черни като въглен очи, същински призрак. Беше толкова бърз и хитър, че никой не можеше да го улови. Трябва да е било през седемдесетте години, когато кръстосвал Тексас. Измислили му фантастично име: Призракът на Лано Естакадо.

Стивънс погледна Пит съвсем сериозно.

— Пит, сигурен ли си, че този Фюри също не е призрак?

Старият удари така силно по масата с юмрук, че костите от котлетите подскочиха от чиниите и паднаха на покривката.

— Фюри не е призрак! Видяхме го със собствените си очи, нали, Джим?

— Само спокойно! — усмихна се Джим. — Чарли се пошегува.

— Това вече не е шега! Фюри… ами че него си го бива повече дори от стария бял мустанг. Той е по-едър, по-силен, по-хитър, по-бърз — той е… — Пит се запъна, устата му се отваряше и затваряше. Като никога на стария помощник му липсваха точните думи.

Стивънс протегна ръка и го потупа по гърба.

— Успокой се, Пит, не исках да те дразня! Не знаех, че си толкова влюбен в твоя Фюри.

— Добре де! — Пит посегна към каната. — Ето ти още една чаша кафе, да си изгориш дано стомаха с него.

Джим се засмя.

— Така е, Чарли, заговорим ли за Фюри, Пит не понася никакви шеги. — Той също подаде чашата си на Пит. — Аз обаче мога да потвърдя, че Фюри не е призрак.

— Май започвам да ви вярвам — каза Стивънс.

Джим продължи:

— Пит, баща ти и дядо ти не са измислили историите за снежнобелия жребец. Те само са разказвали това, което са чули. Ловците на мустанги от стария Запад са имали стотици легенди за диви коне, които просто не се оставяли да бъдат уловени. Всяка прерия си имала свой загадъчен мустанг. Горе, на северозапад, разказваха за един стоманеносин жребец със светли очи, сребриста грива и сребриста опашка.

— Наистина ли? — попита Пит. — И уловили ли са го?

— Не, конете от легендите никога не били улавяни. Появявали се далеч на хоризонта в лунните нощи и после изчезвали.

— Това не са измислици — викна Пит с ококорени очи. — Тези хали сигурно са докарвали до полуда каубоите.

— М-да! — Стивънс бутна назад стола си. — Дано този Фюри да не подлуди пък вас двамата.

— Не бери грижа — отвърна Джим. — Фюри не е легенда и точно затова няма да ни се изплъзне. Нали, Пит?

— Можеш да разчиташ на това — потвърди Пит.

Вечерта, седнал с Пит пред пращящия огън в дневната на ранчото, Джим му разказа своя план за улавянето на Фюри. Очите на помощника му святкаха от вълнение.

— Е — попита накрая Джим, — смяташ ли, че ще успеем?

— Непременно ще успеем! Защо се съмняваш?

— Ами точно защото Фюри не е обикновен див кон. След всичко, което видяхме двамата с теб, е ясно, че този мустанг е също тъй хитър, както тайнствените призрачни коне от преданията. Можем да заложим капана, Пит, но не е сигурно, че едно толкова умно животно ще се хване.

— Правилно! — съгласи се Пит мрачно. Той посегна към камината и запали лулата си с горяща борина. После изпафка огромен облак дим и погледна шефа си. — Но трябва да опитаме, Джим, иначе Чарли Стивънс сам ще тръгне да го лови из хълмовете. Не можем да му оставим Фюри, нали така?

— В никакъв случай! Фюри си е наш.

— Тогава всичко е ясно. Кога тръгваме?

— Утре в седем — заяви Джим.

 

 

Дълги часове двамата ездачи следваха прясната следа, без да зърнат дори само един мустанг. Накрая, когато слънцето вече бе в зенита си, те се натъкнаха на група от четири кобили. Пасящите животни със сигурност не бяха сами, някъде наблизо трябваше да има по-голямо стадо. Отделени от жребеца водач, кобилите изглеждаха по-скоро любопитни, отколкото изплашени. Без да помръдват от място, те наблюдаваха внимателно Пит и Джим, които подкараха конете си така, че да отрежат предполагаемия им път за бягство към стадото. Останалото не представляваше трудност за двамата мъже. С крясъци и размахани шапки, те препуснаха към кобилите, които побягнаха, цвилейки високо.

Три часа по-късно дивите кобили вече бяха затворени в един корал на ранчото Брокън Уил. Джим и Пит предполагаха, че те са от стадото на Фюри, и се надяваха, че жребецът ще поиска да си ги върне.

През нощта, дълго след падането на мрака, Джим отвори една от вратите на корала и се скри до нея. Пит зае пост от другата страна на входа. Между тях, на земята беше хвърлено ласо. Те стояха съвсем тихо и дебнеха напрегнато в тъмнината. Мина час, без да се случи нищо. Сетне, малко след единадесет часа, те чуха как четирите заловени диви кобили се приближиха към отворената врата и задушиха недоверчиво. Сякаш разбраха, че този отвор води към свободата и се втурнаха към него като по даден знак. Но точно в необходимия миг Джим и Пит дръпнаха ласото и го опънаха между двата странични кола. Изненаданите кобили се блъснаха в него, изцвилиха от ужас и препуснаха обратно в корала. Там спряха треперещи, притиснати плътно една към друга. Мъжете отново отпуснаха ласото на земята и зачакаха безмълвно какво ще се случи сега. Мина още час и още един. Зад гърба им, над ранчото изгря луната. Пит погледна към Джим и вдигна ръцете си в безмълвен въпрос. С едно махване Джим му заповяда да потърпи още. И на двамата им се щеше да запалят цигара, но знаеха, че в никакъв случай не трябва да пушат, ако не искат сами да изпуснат и последния си шанс. Никой от двамата обаче не вярваше вече, че чакането им ще бъде възнаградено.

Луната отдавна беше обляла със студената си светлина ливадите и хълмовете зад тях, когато чуха процвилването на кобилите. Погледнаха към тъмните им тела. Вече не стояха скупчени близко една до друга. Вдигнали напрегнато глави, те сякаш се взираха в откритото поле.

Джим обърна лице в същата посока. Не се ли движеше там нещо в далечината? Действително, през проблясващата на лунната светлина прерия към тях идеше някакъв неясен тъмен силует. Кобилите зад Джим и Пит отново изцвилиха и направиха няколко крачки напред. Джим подръпна леко ласото и Пит му отвърна: готов е. Сега кобилите се приближиха още повече до вратата, пръхтейки отпърво плахо и колебливо, а после все по-решително и бързо, и внезапно препуснаха в галоп към вратата. Малко преди нея обаче спряха внезапно и отново се оттеглиха страхливо. Бяха забелязали, че Джим и Пит са вдигнали ласото. Една от тях отметна глава и изцвили. Тогава от прерията долетя отговор — дълбокото, мощно цвилене на жребец. С туптящи сърца мъжете отново отпуснаха ласото на земята и се втренчиха в посребрените от лунната светлина хълмове. Съзряха го на не повече от четиристотин метра — Фюри, абаносовочерният цар на прерията. Приближаваше в лек галоп, тропотът на копитата му отекваше глухо. Кобилите развълнувано обикаляха край оградата. Търсеха път към свободата, но не смееха да се приближат отново към вратата, където на два пъти се бяха натъкнали на ласото.

През прерията обаче се носеше като хала Фюри, с наострени уши и издути ноздри. Очите му святкаха яростно на лунната светлина. Джим и Пит още държаха въжето на земята, но от вълнение така го бяха опънали, че то се впи в мазолестите им ръце.

Жребецът съзря отвора в оградата и се насочи към него. Щом стигна обаче до приклекналите на земята мъже, той внезапно спря, забил здраво предните си копита в тревата. Джим и Пит не сваляха поглед от могъщото животно. Жребецът отметна глава и изцвили. Кобилите в корала подскачаха грациозно и процвилваха жално, умоляваха го да отиде при тях. Секундите се нижеха мъчително бавно… И тогава — застиналите неподвижно мъже не повярваха на очите си — Фюри пристъпи напред и прекрачи бавно и с царствена осанка ласото.

С крясък, който сякаш откърти трупаното напрежение, Пит залости вратата на корала. Надхитреният жребец препусна околовръст, изцвили остро и се надигна на задните си крака. Беше готов за борба. Но вече беше късно за битки — капанът беше хлопнал, Фюри, господарят на дивите коне от хълмовете, принадлежеше на ранчото Брокън Уил!